Р Е
Ш Е Н
И Е №42
гр.Кюстендил, 26.02.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на дванадесети декември, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Председател: Пенка Братанова
Членове:
Веселина Джонева
мл.с.Калин Василев
при секретаря: В. Б.,
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№353/2019г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от адв.И.А., в качеството му на особен
представител на Й.М.Й., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, против решение
№238 от 09.04.2019г. на Районен съд (РС)-Дупница, постановено по
гр.д.№1151/2018г. по описа на същия съд.
С
обжалваното решение РС-Дупница е признал за установено, по предявен от „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, че Й.М.Й., с ЕГН **********, дължи на дружеството сумите по издадена заповед
за парично изпълнение – ***** лева, представляваща главница,
***** лева - договорна лихва за период от 10.12.2016г. до 10.10.2018г., ******лева
- допълнителни услуги, ведно с законната
лихва върху главницата от 19.09.17г., както и е осъдил Й.М.Й. да заплати на „П.к.Б.“
ЕООД ***** лева - деловодни разноски.
Решението се
обжалва изцяло, с оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на
материалния закон, и необоснованост. Претендира се отмяна на решението и
постановяване на друго, с което иска да бъде отхвърлен изцяло. Според
жалбоподателя, съдът не бил обсъдил възраженията на ответната страна, че
договорът за кредит е нищожен изцяло, на основание чл.22 от ЗПК, защото в него
липсвал посочен референтен лихвен процент, не е бил обоснован по размер
годишният процент на разходите и погасителният план не включвал информация за
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти. Съдът не бил обсъдил и взел
предвид още, че уговореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като засягал икономически по-слабата страна – потребителя, поради което клаузите от договора, уговарящи
ГЛП в размер на 41.17 % и лихвен процент на ден в размер на 0.11 % се явявали
нищожни на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. По отношение на уговореното
заплащане на пакет от допълнителни услуги, жалбоподателят счита, че ДнРС не е
съобразил, че уговорката е нищожна, поради противоречие с императивни правни
норми и с добрите нрави, а също и доколкото предоставените услуги не са
изчерпателно изброени в договора, а предвидената цена е прекомерна, като при
това клаузата не е била индивидуално уговорена, а изготвена предварително, без
потребителят да е имал възможност да влияе пряко върху съдържанието й.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК „П.к.Б.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба.
В изпълнение
на дадени от съда указания, въззиваемото дружество е конкретизирало част от
твърденията си, съдържащи се в исковата молба, като е посочило, че главницата
от ***** лева, претендирана с исковата молба и сочена като дължима по договора
за потребителски кредит, сключен с Й.Й., включва няколко компонента, дължими на
различни основания, а именно: ***** лева – неизплатена главница, представляваща
отпусната сума по договора за заем; ****** лева – неплатено договорно
възнаграждение и ***** лева – неизплатено възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
ОС-Кюстендил,
след като се запозна с материалите по делото и горепосочената въззивна жалба, в
т.ч. и с направеното уточнение, намира следното:
РС-Дупница е
бил сезиран с предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск от „П.к.Б.“ ЕООД срещу
Й.М.Й., с ЕГН **********, за признаване за установено по отношение на Й.
съществуването на вземане на дружеството спрямо него, за което в полза на
дружеството е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№1894/2017г. по описа на ДнРС, а именно – за сума в размер на *****
лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит с №3******,
сключен между страните на 16.09.2016г.
Идентично на
така заявеното в петитума на исковата молба вземане е било предявено пред
заповедния съд в производството по ч.гр.д.№1894/2017г. по описа на ДнРС.
В
обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че по силата на
сключения между страните договор за потребителски кредит от 16.09.2016г. на Й.
е била предоставена в заем сума в размер на **** лева, която е била преведена
по банкова сметка ***.09.2016г. Според ищцовото дружество, страните са се съгласили връщането на дадената в заем
сума да се извърши разсрочено, за период от 24 месеца, при годишен процент на
разходите (ГПР) 49.89 % и годишен лихвен процент от 41.17 %, при което общо
подлежащата на връщане сума по кредита е следвало да възлиза на 3 709.20
лева, платима на равни месечни вноски от по **** лева. Ищецът е посочил още, че
на 16.09.2016г. страните са се съгласили потребителския кредит да бъде отпуснат
със закупен пакет от допълнителни услуги „Екстра“ на стойност ***** лева, която
сума да бъде изплащана от кредитополучателя също на равни месечни вноски, всяка
от по ****лева, при което общият размер на задължението на Й. възлизало на ****
лева, а размерът на месечната погасителна вноска – на **** лева. Ищецът е
посочил, че Й. е погасил една месечна вноска и е в забава от 11.12.2016г., при
което в съгласие с чл.12.3 от Общите условия към договора за потребителски
кредит, същият се прекратил и цялото вземане станало автоматично предсрочно
изискуемо, а незаплатената и дължима от ответника сума възлизала на ****
главница, представляваща отпусната сума по договора за заем; **** лева –
неплатено договорно възнаграждение и ***** лева – неизплатено възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги.
От
приложените към исковата молба документи се установяват: факта на сключване на
договора за потребителски кредит, ведно с ОУ на дружеството; за предоставяне в
заем на сума в размер на **** лева; подлежащи на връщане разсрочено по приложен
погасителен план с краен срок на погасяване 10.10.2028г.; сключването на
съпътстващо договора за потребителски кредит споразумение за предоставяне на Й.
на пакет от допълнителни услуги: 1.приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4.
възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, в което споразумение не е посочен размер на
възнаграждението, но е отразено, че последното ставало изискуемо с подписване
на споразумението.
От прието по
делото заключение по назначена съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещо
лице Надежда Шалдупова, е установено, че кредитът е бил усвоен на 17.09.2016г.,
като сумата от **** лева е била преведена еднократно по банкова сметка *** Й.
на посочената дата. Ответникът е преустановил плащанията по кредита, като на
практика е заплатил само една погасителна вноска, с което е погасил главница в
размер на **** лева; договорна лихва, начислена за периода от 10.11.2016г. до
10.12.2016г. в размер на **** лева и ***** лева за заплащане на пакета от
допълнителни услуги. Вещото лице е изчислило, че по договора за заем и по
споразумението за допълнителни услуги незаплатеният остатък се равнява на
исковата сума от ***** лева, от които: ***** лева – главница по договора за
потребителски кредит; **** лева – договорена лихва по договора за потребителски
кредит за периода от 10.12.2016г. (датата на падежа на първата непогасена
вноска) до 10.10.2018г. (датата на падежа на последната погасителна вноска) и ****
лева – сума за допълнителни услуги по споразумението за допълнителни услуги за
периода от месец 02.2017г. до 10.10.2018г.
РС-Дупница в
обжалваното решение е приел за установено съществуването на вземане на
дружество по договора за потребителски кредит, което – поради спиране на
плащанията от страна на Й. – е станало предсрочно изискуемо на 21.02.2017г.,
без ищецът да е бил длъжен да уведомява за това ответника, като, позовавайки се
на изводите на вещото лице, съдът е признал съществуването на вземане в
размерите и основанията, посочени от експерта, като на практика е уважил иска
изцяло за исковата сума.
Съобразявайки
гореизложеното, ОС-Кюстендил намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните
части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е
валидно, но е недопустимо в частта, в която ДнРС е признал съществуване на
вземане за законна лихва върху главница от ***** лева, считано от 10.10.2018г.
това е така, доколкото в исковата молба, с която съдът е сезиран, не се съдържа
претенция за установяване на вземане за законна лихва върху исковата сума.
Предметът на иска се определя от ищеца и съдът, нарушавайки диспозитивното
начало, е излязъл извън този предмет, като е постановил повече от поисканото от
ищеца. В тази част обжалваното решение следва да се обезсили. В оатаналата част
решението е допустимо.
2. Относно правилността на
решението:
Според
съда, решението е отчасти неправилно, като същото следва да бъде потвърдено в
частта, в която районният съд е признал съществуване на вземането за главница в
размер на сумата от **** лева, респ. следва да бъде отменено в останалата част,
а исковата претенция за горницата над ***** лева да бъде отхвърлена.
Съображенията
на въззивния съд за формиране на горните правни изводи, са следните:
Несъмнено
доказано по делото е обстоятелството, че дружеството – ищец, сега въззиваем, по
силата на сключения с Й.Й. договор за потребителски кредит, е предоставило на
последния сумата от ****** лева в заем, при задължение на Й. да върне сумата
разсрочено за период от 24 месеца, с краен срок 10.10.2018г., при конкретно
договорен размер на месечната погасителна вноска и уговорен процент на
договорната лихва.
Също така
несъмнено е установено, че Й. е заплатил само една погасителна вноска, като от
заключението на вещото лице става ясно, че с нея е погасил част от главницата,
като незаплатена е останала главница в размер на ****** лева.
Горните
обстоятелства са категорично установени и по силата на сключения договор
въззивникът е имал задължението да върне получената в заем сума.
Договорът
за потребителски кредит, в частите му, касаещи съществените елементи на този
вид договори и по – конкретно: дадена в заем сума и срок на връщането й, е
действителен и валиден, като е породил целените от страните правни последици. В
този смисъл не се споделят оплакванията на особения представител на
жалбоподателя в посока, че договорът бил нищожен, поради противоречие със
закона. Оплакванията за нищожност на други съществени клаузи на сключения
договор са неотносими, по съображения, които ще бъдат изложени по-долу в
настоящия съдебен акт.
На
следващо място, във въззивната жалба на особения представител на Й. се съдържа
изложение на доводи в посока за липса на настъпила предсрочна изискуемост на
цялото задължение по договора. Настоящият състав не приема за правилно
застъпеното в обжалваното решение разбиране, че в конкретния случай е настъпила
хипотеза на автоматична предсрочна изискуемост на цялото вземане на
дружеството. Съдът споделя разбирането, че дадените разрешения от ВКС в т.18 от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2013г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК, би
следвало да намерят приложение и по отношение на небанковите кредитни
институции, но в конкретния случай същите нямат съществено отношение към
повдигнатия спор, доколкото, макар ищецът да се е позовал на настъпила
предсрочна изискуемост на вземането, към датата на постановяване на обжалваното
решение, респ. към датата на приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция, всички вноски по погасителния план са падежирали, доколкото крайният
срок за плащане на задължението на Й. към дружеството – 10.10.2018г. – е
настъпил. Последното обстоятелство, с оглед задължителната за съдилищата
практика, съдържаща се в Тълкувателно решение №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2018г.
на ОСГТК на ВКС, следва да бъде съобразено, тъй като, както е прието в ТР,
позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на
претенцията, предявена по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
доколкото правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за
кредит. Така, дори да е заявено настъпването на предсрочна изискуемост, която
да не се доказва да е била осъществена, при установяване на настъпила
изискуемост, поради падежиране на всички вноски, не се променя предмета на
иска, а съдът следва да съобрази всички вноски с настъпил падеж.
Предвид
изложеното, въззивният съд приема, че Й., като страна по сключения договор за
потребителски кредит, дължи на кредитора връщане на непогасената част от
получената в заем сума в размер на ***** лева. Като е приел, че ищцовото
дружество има вземане в посочения размер, ДнРС е постановил правилно решение,
което в тази му част следва да се потвърди.
Неправилно
е и подлежи на отмяна обжалваното решение в частта за разликата над главничната
сума, поради следното:
Предмет
на заявлението, подадено от „П.к.Б.“ ЕООД на 18.09.2017г. е било парично
вземане за сума в размер на ***** лева,
представляващо главница по договор за потребителски кредит с №****** от
16.09.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането. Като обстоятелства, от които произтича вземането,
заявителят е посочил сключването на договора, по силата на който на Й. е била
предоставена в заем определена сума, която е следвало да се върне разсрочено –
на 24 месечни вноски от по *****лева, както и неизпълнението от страна на
кредитополучателя на задължението да заплаща договорените вноски, като след
погасяването на 1 вноска същият изпаднал в забава. Дружеството е посочило още,
че при осъществяване на предвидените в договора предпоставки цялото вземане е
станало автоматично предсрочно изискуемо на 21.02.2017г., от която дата
договорът се считал прекратен.
От
твърденията в исковата молба и поясненията, направени пред въззивната
инстанция, става ясно, че наред с подлежащата на връщане дадена в заем сума, Й.,
според дружеството, дължи и възнаградителна лихва и цена на закупен пакет за
допълнителни услуги, чиито стойности, дружеството е включило в обащата сума,
дефинирана, като главница.
Установителният
иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
е обусловен от издадената заповед за изпълнение, поради което предметът на
делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното
производство. И тъй като в случая, както в заявлението, така и в издадената
заповед за изпълнение вземането в размер на ***** лева е с посочено основание „главница“ по договор за потребителски
кредит липсва възможност за установяване в хода на исковия процес
съществуването на вземания от каквото и да било друго естество и на различно от
поддържаното основание – договорни лихви и цена на закупен пакет от
допълнителни услуги. Ето защо, всички доводи, свързани с последните са
ирелевантни за спора, стоят извън предмета на производството и не е следвало да
бъдат обсъждани от районния съд, респективно – не могат да бъдат предмет на
проверка и от въззивния, независимо от
изложенията в тази посока, направени от страните. В този смисъл, всички
възражения, свързани с нищожност на договорни клаузи, неравноправност на такива
и с наличието или липсата на противоречие със закона или с добрите нрави не
следва да се обсъждат, тъй като те касаят вземания, чието естество е различно
от заявеното от дружеството по реда на чл.410 от ГПК, т.е. такива, които не са
и не могат да бъдат предмет на предявения установителен иск.
В
конкретния случай общият размер на претендираните суми по заповедното и
установителното производство съвпада, но е налице разлика в основанието, на
което се претендират сумите. По заповедното производство не е претендирано
вземане, основано на договорно възнаграждение и вземане за възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, което води до извод за неоснователност на
иска за установяване на такива вземания, за които няма издадена заповед за
изпълнение. Следователно предявеният иск за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца суми, над реално дължимата главница –
над ***** лева до пълния размер от ***** лева, е неоснователен и е следвало да
се отхвърли. Решението на ДнРС в тази част следва да се отмени и вместо него се
постанови друго, с което исковата претенция бъде отхвърлена.
3. Относно разноските:
Поради
частичната отмяна на решението на ДнРС, налага се ревизиране и на разноските,
които съдът е присъдил в полза на ищеца за заповедното и за исковото
производство пред първата инстанция, като същите бъдат намалени до размер от *****
лева общо, от които ***** лева за заповедното и 629.29 лева за исковото
производство. Посоченото налага отмяна на решението в частта за присъдените в
полза на ищеца разноски за разликата над ***** лева до ***** лева.
С оглед
частичната неоснователност на въззивната жалба и доколкото въззиваемото
дружество е претендирало присъждане на разноски за възнаграждение на
юрисконсулт, които са в общ размер на **** лева, съразмерно с отхвърлената част
на страната се следват разноски, поради което Й. ще следва да бъде осъден да
заплати на дружеството разноски в размер на 190.96 лева.
Воден от
горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Б Е З С И Л В А решение №238 от 09.04.2019г. на Районен съд-Дупница,
постановено по гр.д.№1151/2018г. по описа на същия съд, в частта, в която съдът е признал за установено по предявен от „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, че Й.М.Й., с ЕГН **********, дължи на дружеството заплащане на законна лихва
върху главница от ***** лева, считано от 10.10.2018г.
О Т М Е Н Я решение №238 от 09.04.2019г. на Районен съд-Дупница,
постановено по гр.д.№1151/2018г. по описа на същия съд, в частта, в която съдът е признал за установено по предявен от „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, че Й.М.Й., с ЕГН **********, дължи на дружеството суми по издадена заповед за
парично изпълнение, представляващи: ***** лева - договорна лихва за период от
10.12.2016г. до 10.10.2018г. и ***** лева -
допълнителни услуги, както и в
частта, в която Й.М.Й. е осъден да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД деловодни
разноски за заповедното и първоинстанционното исково производство за горницата
над **** лева, като вместо това П О С Т
А Н О В Я В А:
О Т Х В Ъ Р Л Я като неоснователен предявения от „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, срещу Й.М.Й.,
с ЕГН **********, за признаване за установено по отношение на същия, че дължи
на дружеството суми по договор за потребителски кредит с №*****, сключен между
страните на 16.09.2016г., в размер над ***** лева до претендираните а, за които
е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1894/2017г. по описа на ДнРС.
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение №238 от 09.04.2019г. на Районен съд-Дупница,
постановено по гр.д.№1151/2018г. по описа на същия съд, в останалите части, а именно: в частта, в която съдът е признал за
установено по предявен от „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******, иск по реда на чл.422 ал.1
от ГПК, че Й.М.Й., с ЕГН **********, дължи на
дружеството сума за главница по договор за
потребителски кредит с №*****, сключен между страните на 16.09.2016г., в размер
на **** лева, за която е била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№1894/2017г. по описа на ДнРС, както и е осъдил Й.М.Й. да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД деловодни разноски
за заповедното и първоинстанционното исково производство в размер на **** лева.
О С Ъ Ж Д А Й.М.Й., с ЕГН ********** да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******
сумата от **** лева, представляваща
сторени разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.