РЕШЕНИЕ
№ 899
гр. Пловдив, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20245300501272 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* чрез юрисконсулт Г. Г. против решение № 880/28.02.2024г.,
постановено по гр. д. № 14969 по описа за 2023г. на Пловдивски районен съд,
XVI с., поправено с решение № 1608/11.04.2024г., с което се признава за
установено в отношенията между „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* и М. А. В., ЕГН **********, че е нищожен договор за
предоставяне на потребителски кредит № ***г., поради противоречие с
императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК.Осъжда „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на М. А. В., ЕГН ********** сумата от общо 1 034
лева – неоснователно платени суми за договорна лихва от 286, 07 лева и
възнаграждение за поръчителство от 747, 93 лева по договор за паричен заем
№ ***г., за периода 13.02.2020г. – 12.10.2023г., предвид нищожността на
договора, ведно със законната лихва върху самата от подаване на исковата
молба – 13.10.2023г. до окончателното им изплащане.Осъжда „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. А. В., ЕГН **********
1
направените разноски по делото: внесена ДТ в размер на 210 лева и внесен
депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 100 лева.Осъжда
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на „Еднолично
адвокатско дружество ***, Булстат: ***, с адрес: гр. ***, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца М. А. В., ЕГН **********
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 480 лева с
ДДС, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
С въззивната жалба решението се обжалва в цялост като
неправилно.Оспорва се извода за нищожност на процесния договор на
основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК.Неправилно било прието също, че таксата за
гарант следва да бъде включена в ГПР. Съдът неправилно приел също, че
дружеството следва да възстанови сумата от 1034 лева по подробно изложени
съображения.Моли се за отмяна на оспорваното решение, вместо което да
бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени.Претендират се разноски.Излагат се и доводи за неоснователност
на претенцията на пълномощника на въззиваемата за присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
С писмения отговор на въззивната жалба същата се оспорва като
неоснователна.Решението на районния съд се счита правилно,
законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния
закон, както и с трайно установената съдебна практика.Моли се въззивната
жалба да се остави без уважение като неоснователна, а оспорваното решение
като правилно да бъде потвърдено.Претендират се разноски по чл. 38 от
ЗАдв.
Пловдивският окръжен съд като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно
решение, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Предявените искове пред първоинстанционния съд, предмет на
разглеждане и в настоящето производство, са на основание чл. 26, ал. 1, пр.
2
първо от ЗЗД във вр. с чл. 143, т. 9 от ЗЗП и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК за
приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между
тях договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., е нищожен,
поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, както и иск
по чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 1 034 лева – неоснователно платена договорна лихва от 286,
07 лева и възнаграждение за поръчителство от 747, 93 лева по процесния
договор за периода 13.02.2020г. – 12.10.2023г., предвид нищожността на
договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба – 13.10.2023г. до окончателното изплащане.
Районният съд е приел след преценка на събраните по делото
доказателства, че посоченият в договора за кредит ГПР в размер на 49, 11 %
не е действителният размер на разходите за длъжника, защото сумата е без
таксата за поръчителство, като според заключението на вещото лице с
включването и на това допълнително възнаграждение, кредитът ще се оскъпи
допълнително до 319, 60 %.Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита,
регламентирани в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК включват именно разходи за
допълнителни услуги.Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива
разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР.В тази връзка е
и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички
клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните
изисквания на закона, са нищожни.Тази неточност в посочването на размера
на разходите според решаващия съд, поставя потребителя в положение да не
знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика
съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.Именно затова според районния съд процесният договор не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
3
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Районният съд е обосновал също, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му.Уговаряне на възнаграждение за гаранция в
размер на около 384 от отпуснатия кредит съдът намира за установено в
разрез с добрите нрави.Това е така, тъй като по този начин се генерират
допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР.В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която
установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над
така установеното ограничение, са недействителни.
По отношение на осъдителния иск районният съд е приел, че
заплатените суми по договора за възнаградителна лихва и такса за
поръчителство по нищожния договор за кредит, в размера, установен от
вещото лице по ССчЕ, е заплатена при начална липса на основание и затова
ответникът следва да бъде осъден да я върне на ищеца.Приел е също, че след
като въпросните клаузи като част от нищожен договор се явяват нищожни, а
оттук и несъществуващи, по тях не се дължи изпълнение от потребиеля, а
платеното се явява недължимо и подлежи на връщане.Така осъдителния иск е
уважен в поддържания след изменението му размер, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска, което е законна последица от
уважаване на осъдителната претенция.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че
същото е валидно и допустимо.Поради това и съгласно разпоредбата на чл.
269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените
във въззивната жалба доводи и служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материално-правни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор, предмет на делото.
Между страните не е спорно сключването на процесния договор за
паричен заем № *** на 13.03.2020г., въз основа на който „Фератум България“
ЕООД, ЕИК ********* е предоставило на М. А. В., ЕГН **********, паричен
заем в размер на 2000 лева, платим съгласно погасителен план към договора
на 12 вноски, при лихвен процент – 23 %, обща сума за връщане – 2 460 лева,
4
при ГПР – 49, 11 %. В чл. 5 от договора е предвидено, че заемът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството.С
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката свързана с обезпечението, не може да се отмени, нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза в
първоинстанционното производство, неоспорена от страните, размера на
ГПР, ако в неговия обхват се включи и възнаграждението на дружеството –
поръчител, в размер на 1 540 лева по процесния договор, ще бъде 319, 60
%.Уговорената в договора лихва от 460 лева, не е изчислена при условие
договорна лихва от 23 %, а в случая договорната лихва е 40, 06%.Размера на
платената от ищцата сума по договора в периода 13.03.2020г. до 12.10.2023г.,
общо е 1 547, 18 лева, от които отнесени за главница 453, 18 лева, 286, 07 лева
договорна лихва, 60 лева такса съгласно Тарифа и Общи условия – разходи за
събиране на вземанията, 747, 93 лева допълнително избрана незадължителна
услуга. ГПР в размер на 49, 11 % включва единствено договорната лихва по
процесния договор.Кредитополучателят има право да посочи извършеното
плащане към кого да бъде насочено, ако не то, дружеството „Фератум
България“ ЕОО, ЕИК ********* избира личен гарант, съгласно чл. 16.2б от
общите условия.
При тези данни настоящият състав намира оплакванията на
жалбоподателя за неоснователни по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които и тази на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.Съгласно цитираната разпоредба договорът следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора.Процесният договор за кредит формално отговоря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите
обаче, посочени в договора, не съответстват на действителните такива,
съобразно поетите от потребителя задължения.Съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
5
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи
по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит.В случая от заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза в първоинстанционното производство, което и настоящата
инстанция цени като компетентно и обосновано изготвено, е установено, че
процента, с който би се оскъпил кредита с постигнатата договорка за
заплащане на такса за банкова гаранция, е 319, 60 %.При това положение е
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният
процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения.Посочената
разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на
потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася
за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.Да се
приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в
договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в
ГПР.В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
6
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Според настоящия
състав договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по см. на чл.
143, ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16
от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави
кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следа да се калкулира в
уговорената по договора лихва.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.В случая според настоящия състав е
налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни.Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя в процесния случай съществува яснота относно
точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.Поради това
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този договор се явява
нищожен.Последицата от тази нищожност е недължимост на
възнаградителни лихви, мораторни лихви и такси.След като договорът за
кредит е недействителен, недействителен се явява и договора за гаранция,
който има акцесорен характер спрямо първия.Сам по себе си договорът за
гаранция не страда от някакви пороци, но поради особената връзка с договора
за потребителски кредит, това обуславя недействителност и на поетата
гаранция, характеризираща се като поръчителство.Поради това всички
процесни вземания, с изключение на тези, свързани с главницата, се явяват
недължими.
В случая кредитополучателят е изплатил общо 1 547, 18 лева, част от
които неправилно са били отнесени счетоводно за погасяване на договорна
7
лихва, такса за събиране на вземанията и допълнително избрана услуга, тъй
като такива суми не се дължат. При положение, че съгласно чл. 23 от ЗПК се
дължи възстановяване само на чистата стойност на кредита, в случая 2000
лева, то искът по чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД се явява неоснователен, тъй
като няма надплатени суми, над размера от 2000 лева, които да подлежат на
връщане като неоснователно внесени.
Предвид гореизложеното решението на районния съд е правилно в
частта, с която е уважен иска за признаване нищожността на процесния
договор за кредит и в тази част следва да бъде потвърдено, а по иска по чл. 55,
ал. 1, пр. първо от ЗЗД въззивната жалба е основателна, макар и по различни
съображения от изложените от жалбоподателя, поради което следва да бъде
уважена, като се отмени решението на районния съд в тази част като
неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с което осъдителния
иск да бъде отхвърлен.
Съобразно изхода на делото пред въззивната инстанция на
пълномощника на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ в първоинстанционното производство в размер на
480 лева, само за уважения иск и в същия размер за въззивното производство
за отхвърлената част от жалбата, независимо че по делото не са представени
доказателства за затрудненото материално положение на представлявания.В
този см. е съдебната практика – напр. определение № 203/17.05.2022г. по ч. т.
д. № 1518/2021г. на ВКС, I т. о., съгласно която страната, която получава
безплатна адвокатска помощ, не е длъжна да доказва наличието на
обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., нито съдът следва да събира
доказателства за имущественото и финансовото й състояние.Достатъчно е да
бъде представен договор между страната и нейния адвокат – процесуален
представител по делото, в който да е постигнато съгласие да бъде оказана
безплатна адвокатска защита на това законово основание.В настоящия случай
тези предпоставки са налице, поради което на адвоката се дължи
възнаграждение в горепосочения размер, определен от съда.
Съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция на
жалбоподателя се дължи половината от заплатената ДТ за въззивното
производство в размер на 52, 50 лева, както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 480 лева за отхвърления осъдителен иск в
8
първоинстанционното производство и в същия размер за въззивното
производство за уважената част от въззивната жалба.Този размер настоящия
състав намира за съобразен с фактическата и правна сложност на делото,
осъществената процесуална дейност от юрисконсулта и защитавания
материален интерес.
С оглед на изложеното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 880 от 28.02.2024г., постановено по гр. д. №
14969 по описа за 2023г. на Пловдивски районен съд, XVI с., в частта, с която
осъжда „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Младост 3“, ул. „Александър Малинов“ № 51,
вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., да заплати
на М. А. В., ЕГН ********** от гр. ***, сумата от общо 1 034 лева –
неоснователно платени суми за договорна лихва от 286, 07 лева и за
възнаграждение за поръчителство от 747, 93 лева по договор за паричен заем
№ ***г., за периода 13.02.2020г. – 12.10.2023г., предвид нищожността на
договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба – 13.10.2023г. до окончателното й изплащане, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. А. В., ЕГН ********** от гр. ***, за осъждане
на ответника „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост 3“, ул. „Александър Малинов“
№ 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., да й
върне сумата от общо 1 034 лева – неоснователно платени суми за договорна
лихва от 286, 07 лева и за възнаграждение за поръчителство от 747, 93 лева по
договор за паричен заем № ***г. за периода 13, 02.2020г. – 12.10.2023г.,
ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба –
13.10.2023г. до окончателното й изплащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖАДА решение № 880 от 28.02.2024г., постановено по гр. д.
№ 14969 по описа за 2023г. на Пловдивски районен съд, XVI с., в останалата
част, поправено с решение № 1608/11.04.2024г., постановено по същото дело.
ОСЪЖДА М. А. В., ЕГН ********** от гр. Пловдив, ул. „Цанко
Дюстабанов“ № 14 да заплати на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
9
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър
Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, оф. 20, сумата от 480 лева – разноски за
първоинстанционното производство и 532, 50 лева – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.
9, оф. 20, за заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. на Еднолично
адвокатско дружество ***, Булстат: ***, с адрес: гр. ***, сумата от 480 лева -
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10