№ 227
гр. ****, 21.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20224430105243 по описа за 2022 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
А. П. от гр.****, чрез адвокат П. П. от ****, против „**** ЕИК **** със
седалище и адрес на управление гр.**** ап.1. Ищцата твърди, че сключила с
ответника договор за предоставяне на кредит, по силата на който усвоила
кредит от 800 лева. Твърди, че в договора бил уговорен ГПР в размер на 48,44
% и ГЛП 40,15 %, като общата сума за връщане е в размер на 1011,02 лева, а
при непредставяне на обезпечение по чл.3 ал.1 от договора – 1454,78 лева.
Ищцата твърди, че в договора било уговорено че следва да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечение :
банкова гаранция в полза на кредитира за общия размер на всички плащания
по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или две физически лица – поръчители, които да
отговарят на определени в договора изисквания. В ал.2 са предвидени
последиците от неизпълнение на това задължение – неустойка в размер на
443,76 лева, която се начислява от дена, следващ неизпълнението на
1
ангажимента за осигуряване на обезпечение, като сумата се изплаща по
погасителен план. Със заплащане на тази неустойка, ищцата следва да
заплати за 800 лева кредит общо сума в размер на 1545,78 лева. Ищцата
твърди, че договорът представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за него се прилагат разпоредбите на ЗПК. Твърди, че сключеният
договор за кредит е нищожен на следните основания : Договорът е сключен с
шрифт по-малък от 12 пункта, каквото изискване има в ЗПК. Договорът не е
сключен нито на хартия, нито на друг траен носител, каквито изисквания има
по смисъла на чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК. Договорът е нищожен, тъй като
уговарянето на заплащане на неустойка представлява скрито възнаграждение
на кредитора, което е прикрито от него като вид неустойка. Изискванията на
чл.3 въвеждат на практика за потребителя неосъществими изисквания, тъй
като за сравнително малък по размер кредит, потребителят трябва да осигури
банкова гаранция или поръчители. Това условие има за цел да обогати
кредитора като капитализира допълнително вземане обозначено като
неустойка. В същото време неустойката не е включена към договорната лихва
– ГЛП, нито към ГПР, но е добавена като анюитетна вноска. Това води до
извод, че кредитора изначално очаква изискването за обезпечение да не бъде
изпълнено от длъжника и по този начин вземането за неустойка представлява
скрито възнаграждение на кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в ГПР. Ищцата твърди, че това нарушава чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Договорът е нищожен на основание чл.11 ал.1 т.9 и т.10 вр. чл.19 ЗПК.
Кредиторът е посочил само абсолютните стойности на лихвения процент па
заема и на ГПР, но липсва ясно посочена методика за формиране на ГПР.
Твърди, че съгласно чл.19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В §1 от ДР на ЗПК е посочено, че „Общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви комисионни такси възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Ищцата твърди, че неустойката предвидена в чл.3 ал.2 от договора е
сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на
сключване на договора и като такъв е следвало да бъде включен при
2
изчислението на ГПР. Поради това и кредиторът е нарушил чл.19 ал.1 ЗПК и
незаконосъобразно не е включил неустойката в размера на ГПР. В случай, че
тази неустойка беше включена, то ГПР би бил в размер на повече от 150%.
Посочването в договора на ГПР, който не е реално прилаганият представлява
заблуждаваща търговска практика. Ищцата твърди, че договорът е нищожен,
тъй като уговорената в договора възнаградителна лихва надвишава
трикратния размер на законната. Практиката на съдилищата приема, че
противоречаща на добрите нрави и възнаградителна лихва в размер над
трикратния на законната лихва, а в случая ГЛП е 40,15 %. Тъй като
нищожните уговорки не произвеждат действие, недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия
договор. Ищцата твърди, че клаузата на чл.3 от договора нарушава
изискванията на чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, тъй като противоречи на добрите нрави,
тъй като е уговорена във вреда на потребителя и не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя като задължава потребителя при
неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Посочването на ГПР в договора в по-нисък размер представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна заблуждаваща
търговска практика съгласно чл.68г ал.4 ЗЗП като не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключване на договора. Договорът е
нищожен и поради обстоятелството, че не съдържа приложимият лихвен
процент на ден при отказ от кредит, каквото изискване въвежда разпоредбата
на чл.11 ал.1 т.20 ЗПК. В заключение ищцата моли съда да прогласи
нищожността на договора за предоставяне на кредит сключен между
страните като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и
ЗЗП. Моли съда да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 50 лева
като частичен иск от сумата в размер на 654,78 лева за недължимо платена
лихва и неустойка. С допълнителна молба е направен отказ от иска за лихва в
размер на 211,02 лева и се претендира сумата от 50 лева като частичен иск от
443,76 лева за неустойка.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
прави възражения, че исковата молба е недопустима, тъй като не е ясно дали
се претендира заплащане на недължимо платена неустойка или лихва. Съдът
приема, че тази нередовност е отстранена с допълнителното уточнение и че
3
предявеният иск е за 50 лева частичен от 456,76 лева за неустойка. Твърди, че
няма данни тази сума в размер на 654,76 лева да е била претендирана от
кредитора. Твърди, че тъй като не е била претендирана тя би могла да бъде
опростена и завеждането на това и други подобни дела представлява
злоупотреба с право. Твърди, че няма доказателства, че е налице плащане,
както и липсват доказателства за какво е извършено плащане. Прави искане
ищцата да бъде задължена да представи платежно нареждане. Оспорва
твърденията, че страните са били в облигационни отношения. Прави искане
ищцата да бъде задължена да представи договор за кредит в оригинал и
приложение №2 към него. Ответникът твърди, че не става ясно за какъв
договор става дума и дали такъв договор съществува. По повод твърденията
за нищожност поради прекомерност на договорната лихва навежда доводи, че
няма горна граница на размера на тази лихва. Твърди, че цитираната в тази
връзка практика е несъотносима към настоящия случай на договор по ЗПФУР,
тъй като тези договори са въведени през 2007, след постановяване на
практиката на ВКС цитирана от ищцата. По отношение на твърденията за
нищожност на договора поради уговорената неустойка, ответникът твърди, че
неустойката е различен институт от лихвата. Твърди, че договорите с ****а
били обект на проверка от КЗП и няма издадени задължителни предписания.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
С оглед становищата на страните на първо място по делото е спорно
дали страните са били в облигационни отношения. Именно такава
доказателствена тежест съдът е указал на ищцата в доклада по делото.
С оглед разпределената по делото доказателствена тежест, ищцата е
представила имейл, в който са отразени параметрите на сключения договор за
кредит. В изпълнение на указанията във връзка с доказателствената тежест,
ищцата е представила и Разписка №0700015766891783 от 26.05.2022г., която
представлява извлечение за извършен превод в размер на 800 лева. В същата е
отразено, че с превод № 01000157665104242, ответното дружество „**** е
превело на ищцата М. А. П. с ЕГН ********** сумата от 800 лева с основание
на превода Договор 387686. Представено е на лист 63 и преводно нареждане
за кредитен превод на 20.09.2022г. на сума в размер на 900,25 лева, която
сума е преведена по сметка на ответното дружество от името на ищцата М. А.
П. с основание пълно предсрочно погасяване. С оглед представения имейл,
4
разписка и преводно нареждане, съдът приема за доказано, че страните са
били в облигационни отношения. В случая се касае за сключен договор за
кредит от разстояние, който се подчинява на ЗПФУР. Съгласно разпоредбата
на чл.6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В случая по делото е назначена съдебно-
техническа експертиза, заключението на която установява, че
кандидатстването за кредит става в сайта на дружеството, в който
кредитополучателят следва да посочи размер и срок на кредита. При условно
зададени параметри, се преминава към следващ екран, който съдържа
преддоговорната информация. Едва след това потребителят влиза в профила
си, а ако няма – създава такъв. Преддоговорната информация е в Приложение
№2 към чл.5 ал.2 ЗПК и потребителят се снабдява с нея преди сключване на
договора за кредит.
С оглед представения от ищцата имейл, на който е отпечатано на хартия
Приложение №2 с конкретни параметри на договора, съдът приема, че по
делото се доказа, че страните са били обвързани от договор за кредит, по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата кредит в
размер на 800 лева с краен срок на издължаване 19.08.2023г., при който
сумата е връщане е 1011,02 лева при представено обезпечение по кредита и
1454,78 лева при непредставяне на обезпечение. Представения договор за
кредит от 26.05.2022г. кореспондира с представената от ищцата разписка за
сумата от 800 лева, тъй като видно от същата - 26.05.2022г., когато е сключен
и договора, по сметка на ищцата е преведена сумата от 800 лева, колкото е
отпуснатия кредит с основание 387686. Договорът кореспондира и с
представеното на лист 63 преводно нареждане, с което ищцата е заплатила на
ответното дружество сумата от 900,25 лева за пълно предсрочно погасяване
на договор.
От представените по делото доказателства се установява, че
сключването на договора между страните се осъществило не чрез ръкописно
подписване на договора от ищцата в качеството на потребител, а волята й се е
изразила чрез активиране на съответен линк, изпратен от ответното
5
дружество, с което действие ищцата е потвърдила съгласието си по договора.
Налице е валидно възникнала облигационна връзка между страните по силата
на сключения договор за кредит от разстояние, както и реално получаване на
предоставената от ответното дружество на ищцата финансова услуга от
разстояние чрез превеждане на парична сума в размер от 800 лв. чрез Изи
Пей.
Съдът приема, че процесният договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 387686/26.05.2022г. отговаря на изискванията на чл.10 ал.1 и
чл.11 ал.1 т.10 от Закона за потребителския кредит, тъй като същият е
сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за
комуникация от разстояние по смисъла на ЗПУФР, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или на друг траен
носител по смисъла на чл.5 ал.13 от ЗПК, между страните е разменена
кореспонденция по избраните от потребителя електронни средства за
комуникация от разстояние по смисъла на ЗПФУР, ищцата се е запознала с
предоставената й преддоговорна информация и е потвърдила съгласие за
сключване на договора, като е предоставила изискуемата от нея подробна
информация относно имената, личната карта, адреса, телефонен номер,
електронна поща за кореспонденция и връзка.
Наред с това, съдът счита, че процесният договор за предоставяне на
кредит от разстояние съдържа и подробна информация за общия размер на
кредита и условията за усвояването му, срока на договора за кредит, лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му, размера, броя и
периодичността на погасителните вноски, дължими от потребителя,
годишния процент на разходите по кредита, общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
всички съдържащи се на друг траен носител, а именно – електронен такъв по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по – малък от 12, с което са
изпълнени изискванията, предвидени в ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.18 ал.5 от ЗПФУР, за договора за
предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл.143 - 148
от Закона за защита на потребителите. Съгласно разпоредбата на чл.143 т.5 от
ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
6
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или
на друг договор, от който той зависи. Уговорената в чл.8 от процесния
договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение във
връзка с представяне на обезпечение е неравноправна и недействителна на
основание чл.143 т.5 от Закона за защита на потребителите, както и на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. Този извод се налага след преценка на договора
за кредит, съотношение на кредита и неустойката, съотношението на
договорената лихва и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението. Страните са договорили задължение на потребителя в
петдневен срок от сключване на договора да представи едно от следните
обезпечения: банкова гаранция за общия размер на всички плащания по
договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или две физически лица – поръчители, които
отговарят на определени посочени изисквания. Видно от договора, в случай,
че не е представено обезпечение, в погасителния план е включена и неустойка
за първите шест месеца в общ размер на 443,76 лв. Като прецени размера на
неустойката - 443,76 лева и условията, при които се начислява, съдът счита,
че така уговорената неустойка излиза извън от присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и води до неоснователно обогатяване
на кредитора. Същата е в противоречие с разпоредбата на чл.143 т.5 от ЗЗП,
която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. В случая размерът на неустойката от 443,76 лв. е
повече от половината от заетата сума от 800 лв., явява се прекомерна и
противоречи на обезщетителната й функция. По своя характер тази неустойка
е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, но не зависи от вредите от това неизпълнение и не кореспондира
с последиците от неизпълнението. В погасителния план към договора е
7
прибавена към погасителните вноски и не зависи изпълнение или
неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и
води до скрито оскъпяване на кредита. Ако се прибави към разходите по
кредита на потребителя посочен като годишен процент на разходите, то той
нараства допълнително над фиксирания годишен лихвен процент в размер на
48,44 %, посочен в договора и не съответства на вредите от неизпълнение.
В случай, че кредитополучателят не е представил обезпечение, но
заплаща редовно дължимите по кредита суми, то за първите шест месеца ще е
заплатил неустойка, без за кредитодателя да са настъпили реални вреди.
Съгласно чл.19 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора -
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит
като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Определена неустойката заобикаля
ограничението в чл.19 ал.4 ЗПК при определяне ГПР, тъй като само
неустойката представлява 60% от заетата сума. Тази неустойка представлява
добавък към възнаградителната лихва на търговеца - кредитодател и го
обогатява неоснователно, тъй като лихвата би следвало да е единствена цена
на услугата по предоставения кредит и в този смисъл неустойката
представлява допълнителна печалба на кредитодателя. Възнаградителната
договорна лихва е тази, която формира печалбата на търговеца, а в случая
според съда клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. Дори да е предвидена като неустойка в договора при
неизпълнение сумата по чл.8 представлява предварително отчетена в
падежните вноски сума, която води до оскъпяване на кредита. Тази клауза
противоречи на добрите нрави и представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
8
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тя е в пряко
противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл.26
ал.1 пр.3 ЗЗД. Осигуряването на банкова гаранция в значителен размер или
поръчители е свързано със значителни затруднения и цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойка.
Целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона, тъй като в случай, че кредиторът е искал да обезпечи
по-добре задължението си е следвало да отпусне заема едва след намирането
на поръчители. Уговорената между страните неустойка в случая не
обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение на задълженията
по договора, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция, затова тя надхвърля обезщетителната й
функция. Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на
задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител или
банкова гаранция. Неизпълнението на това задължение не води до
самостоятелни неблагоприятни последици и не променя факта, че кредиторът
е поел риск да отпусне реално необезпечен кредит. Налице е противоречие с
принципа на добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с
реално неизпълними задължения.
Нищожността на отделната клауза не води до нищожност на целия
договор. Главницата се явява винаги дължима по силата на чл.23 от ЗПК и
кредитополучателят винаги дължи връщането на получената като главница
сума. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на
кредитополучателя. Размерът на задължението, в това число на месечната
вноска в случая е формиран от два елемента – главница и договорена лихва.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза е видно, че ищцата е
платила 900,25 лева. Към датата на погасяване – 20.09.2022г. са падежирали
четири вноски, като възнаградителната лихва по тях е 73,89 лева вещото лице
заяви, че с разликата от 73,89 лева до 100,25 лева, а именно сумата от 26,36
лева, ответникът е погасил част от неустойката.
В договора изрично е посочен фиксиран лихвен процент от 40,15 % и
ГПР от 48,44 %. Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва -
годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 40,15 % не е нищожна и не
накърнява добрите нрави, тъй като законът не предвижда максимален размер
9
на възнаградителната лихва. Цитираното становище, че съдебната практика
приема, че възнаградителната лихва не може да надвишава трикратния размер
на законната, няма задължителен характер и е била застъпена преди
изменението на чл.19 ал.4 ДПК, който ограничава само размера на ГПР, но не
и на ГЛП. Поради това и ищцата е заплатила възнаградителна лихва в размер
на 73,89 лева, която е дължима.
Претенцията на ищцата е да бъде осъдено ответното дружество да
заплати на основание чл.55 ЗЗД недължимо платена сума за неустойка в
размер на 50 лева частичен от 443,76 лева. По делото ищцата не доказа, че е
заплатила неустойка в претендирания размер, а само 26,36 лева, която сума
съдът приема, че е недължимо платена на основание нищожна клауза в
договора и подлежи на връщане. Претенцията на ищцата се явява основателна
до сумата от 26,36 лева, като за разликата до 50 лева частичен иск от 443,76
лева следва да бъде отхвърлен като неоснователна и недоказан.
По разноските : Разноските на ищцата са в размер на 100 лева държавна
такса, 250 лева за назначена съдебно-счетоводна експертиза. За адвокатско
възнаграждение, съдът счита, че се дължи в размер на 600 лева за двата иска,
по 300 лева за всеки иск, както е посочено в изрична заявление.
Разноските на ответното дружество са в размер на 150 лева за СТЕ. За
юрк.възнаграждение, съдът счита, че с оглед сложността на делото, се дължи
сума в размер на 400 лева, по 200 лева за всеки от двата иска.
По първия иск, който е изцяло основателен, разноските на ищцата са в
размер на 50 лева държавна такса, 125 лева за съдебно счетоводна експертиза
и 300 лева за адвокатско възнаграждение, общо в размер на 475 лева, която
ответното дружество следва да заплати на ищцата изцяло, като заплати 175
лева на ищцата и 300 лева на адвокат П. Попов.
По втория иск, разноските на ищцата са в размер също на 475 лева.
Съобразно уважената и отхвърлена част, ответникът дължи разноски в размер
на 250,42 лева. От тях ответникът дължи на ищцата 92,26 лева и на
процесуалния и представител – 158,16 лева.
Разноските на ответника по втория иск съдът приема, че са в размер на
275 лева – половината от направените разноски. С оглед изхода на спора,
разноските на ответника са в размер на 130,02 лева.
С оглед изложеното, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.8 от Договор за
потребителски кредит №387686/26.05.2022г., сключен между „**** с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление гр.***** бул.**** №17 ап.1 и М.
А. П. ЕГН ********** от гр.**** по силата на която :
„Изисквани обезпечения; Описание на обезпечението, което следва да
предоставите по договора за кредит : (Вид на обезпечението)Потребителят се
задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: 1. банкова гаранция
в полза на Кредитора за общия размер на всички плащания по договора със
срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора, или 2. две физически лица
поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят
служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са
потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с
****; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат -
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
не по-лош от 401 „Редовен"; да подпишат договор за поръчителство“,
както и чл.6 т.2 с погасителния план, включващ шест месечни вноски
неустойка с общ размер на 443,76 лева поради противоречие със ЗЗП и
ЗЗД като ОТХВЪРЛЯ иска за прогласяване на ЦЕЛИЯ договор за
НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД „**** с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр.***** бул.**** №17 ап.1 ДА
ЗАПЛАТИ на М. А. П. с ЕГН ********** от гр.**** ул.Ст.Михайловски №84
ап.4 сумата от 26,36 лева, ведно със законната лихва от 06.10.2022г. до
окончателното изплащане, представляваща недължимо платена сума по
договор №387686/26.05.2022г. сключен между страните М. А. П. и „**** с
ЕИК ****, като за разликата до 50 лева частичен иск от 443,76 лева
ОТХВЪРЛЯ предявения иск като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ГПК „**** с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр.***** бул.**** №17 ап.1 ДА ЗАПЛАТИ на М. А. П.
с ЕГН ********** от гр.**** разноски в размер на 267,26 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ГПК „**** с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр.***** бул.**** №17 ап.1 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат
11
П. Попов от **** адвокатско възнаграждение в размер на 458,16 лева по двата
иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 ГПК М. А. П. с ЕГН ********** от
гр.**** ДА ЗАПЛАТИ на „**** с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.***** бул.**** №17 ап.1 разноски в размер на 130,02 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд **** в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ****: _______________________
12