Р Е Ш Е Н И Е  № 37

гр.Русе, 10.01.2020г.

 

В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

        Русенският  Районен съд ,четвърти наказателен състав в публично заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав :

 

                                        Районен съдия: Венцислав Василев

                                Съдебни заседатели :

 

 

при секретаря Юлия Острева………………………………………………………………..

и в присъствието на  прокурора………………………..…………………………………..

        Като разгледа  докладваното от съдията АНД № 2072/2019г. по описа на съда, за да се произнесе съобрази следното:

        Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН.

        Постъпила е жалба от  Я.К.А. ***  против Наказателно постановление № 368/17.01.2019г. на Началника на сектор „ОП“ - Първо РУП при ОД на МВР - гр.Русе. Същият моли съда да отмени наказателното постановление, с което му е наложено наказание “глоба” в размер на 100 лв.

                Ответникът по жалбата, редовно призован изпраща процесуален представител – юрисконсулт, който взема становище за неоснователност на жалбата и претендира за разноски на основание чл.63 ал.5 от ЗАНН – юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв.

        Жалбоподателят редовно призован, явява се лично и с процесуален представител, който поддържа жалбата, също и взема становище за неоснователност на искането за присъждане на разноски от другата страна, тъй като делото е образувано преди влизане в сила на нормата на чл.63 ал.5 от ЗАНН.

Русенската  Районна прокуратура редовно призована, не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

        Съдът след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

        На 08.12.2018г. около 23ч. св.В.К.,  съсед на жалбоподателя започнал да му звъни многократно на входната врата, тъй като от апартамента на втория етаж се чувала много силна музика. Поради това, а също и по причина, че в резултат на това малкото му дете не можело да заспи и никой не отворил вратата на жилището на жалбоподателя, св. К. се обадил на ЕЕН 112 и подал сигнал за нарушаване на нощната тишина.  По повод сигнала били изпратени полицейски служители – св.И.Д. и А.В., които също възприели силната музика от апартамента на жалбоподателя. Св.Д. позвънил на входната врата, като му отворила жена във видимо нетрезво състояние, която влязла в апартамента, а след малко излязъл и св.А.А., син на жалбоподателя, който също бил в нетрезво състояние, но в по-малка степен от жената, по преценка на св.Д.. Полицейските служители обяснили за какво са дошли, като в един момент музиката се усилила. В един момент излязъл жалбоподателят, също в нетрезво състояние, който започнал да обижда, да ръкомаха и да се държи арогантно с полицейските служители. Св. Д. неколкократно  разпоредил на жалбоподателя да си представи личната карта, но безрезултатно. В един момент на площадката излязъл и подателят на сигнала св.К., но доколкото жалбоподателят се бил афектирал и тръгнал срещу него, полицейските служители му разпоредили да се прибере в жилището си. Жалбоподателят отказвал да си представи личната карта, като наричал полицейските служители „нещастници“, а също ги обвинявал, че той им плаща заплатите и те следва да гонят „бандитите“, а не да се занимават с него. На сина на жалбоподателя - св.А., бил съставен АУАН  за това, че отказва да намали музиката, а на жалбоподателя за това, че отказва да си представи личната карта, с което не изпълнява полицейско разпореждане.  Въз основа на него АНО издал обжалваното наказателно постановление, с което за нарушение по чл.257 ал.1 от ЗМВР му наложил наказание „глоба“ в размер на 100 лв.      

       

        Тази фактическа обстановка съдът намира за установена от събраните в хода на производството доказателства.

 

        Жалбата е допустима, защото е подадена в срока по чл.59 ал.2 от ЗАНН и от лице,        което има право на жалба.

        Разгледана по същество е неоснователна.

        Съдът намира, че нарушението е доказано и правилно установено. По делото са налице две групи гласни доказателствени средства, които са в противоречие помежду си – показанията на св.И.Д. и св.В.К. от една страна и св.А.А. и св.И.С., от друга. Съдът кредитира първата група свидетелски показания, тъй като произхожда от незаинтересовани и безпристрастни свидетели, особено що се касае до показанията на св.В.К., който с обаждането си до ЕЕН 112 е предизвикал извършването на полицейската проверка. Съдът също така кредитира и показанията на полицейския служител св.Д., който завява на няколко пъти в показанията си, че жалбоподателят не е представял личната си карта, въпреки многократно издаваните му устни разпореждания в тази насока. Тези показания се потвърждават и от показанията на св. К., който макар и в съдебно заседание да не проявява същата категоричност, както в писмените си обяснения в хода на проверката (л.13 от делото, където ясно и недвусмислено заявява, че жалбоподателят на два пъти е отказвал да си представи личната карта за проверка, вкл. твърдейки, че е негова собственост) в почти пълна степен възпроизвежда показанията на св.Д., въпреки че до известна степен се стреми да оневини жалбоподателя. Съдът отдава това обстоятелство на причината, че двамата са съседи, живеят на една площадка и очевидно целта на св.К. е да не си разваля съседските отношения с него; предпоставка за което е подаденият от последния сигнал за нарушена нощна тишина. Всъщност това е единственото обстоятелство, по което при разпита си св.К. има относителни колебания, продиктувани от запазване на добросъседски отношения, но същественото е, че и по отношение на главният факт на доказване – дали към момента на проверката жалбоподателят е отказал да си представи личната карта по разпореждане на полицейския служител – неговите показания потвърждават показанията на св.Д..  При преценка на показанията на св.К. съдът отчита, че той в разпита си в съдебно заседание възпроизвежда  както цялата предистория и причините за обаждането си до ЕЕН 112, така също и цялостното развитие на ситуацията от появата до тръгването на полицейските служители по начина, по който е възпроизведена в писмените му обяснения. Следва да се кредитират показанията на св.Д. както изцяло, така също и в частта им, в която  твърди, че жалбоподателят е бил във видимо нетрезво състояние и което по преценка на съда единствено стои в основата на поведението на жалбоподателя – отказа му да си представи личната карта, недопустимо обидното и арогантно поведение към полицейските служители, кулминацията на което е блъскането на единия от тях; отделно от това идентично поведение е демонстрирано и към св.К., което е наложило той да се прибере в жилището си.

        Съдът не кредитира показанията на св.А.А. и св.И.С., които са в смисъл, че жалбоподателят веднага е предал личната си карта на св.Д.. В своите показания св.А. дори твърди, че св.Д. не е искал личната карта на баща му, а напротив тя е била в ръката му и той е настоявал да я вземат, но те са отказали, което се опровергава от всички събрани по делото доказателства. Не може да бъде отминато обстоятелството, че и двамата са му много близки родственици – първият му е син, а вторият е брат на съпругата му; отделно от това на св.А. във връзка с възникналия инцидент също му е съставен АУАН, а не на последно място по значение и тези свидетели също са били употребили алкохол. Съдът не може да посочи степента им на алкохолно опиване, а също и тази на жалбоподателя, доколкото не е налице установяване с надлежно техническо средство, но същественото е, че това се установява от показанията на св.Д. и на св.К., а не на последно място не се отрича  от св.А. и св.С..         

        Предвид изложеното, съдът намира, че по този начин  с поведението си жалбоподателят не е изпълнил устното полицейско разпореждане, с което му се разпорежда да си представи личната карта за проверка. Тук следва да се посочи, че разпореждането, предвид създалата се ситуация и нейната динамика е издадено устно, доколкото е била невъзможност за издаване на писмено такова, т.е. същото не е нищожно и поражда същите правни последици, като писменото. В този смисъл за жалбоподателя е възникнало задължението по чл.64 ал.4 от ЗМВР да изпълнява даденото му разпореждане от орган на МВР в изпълнение на функциите му, доколкото същото не налага извършването на очевидно за него престъпление или нарушение или застрашават живота или здравето му.

        Изпълнителното деяние се изразява в бездействие при правно задължение за действие.

        От субективна страна нарушението е извършено умишлено при форма на вината пряк умисъл.     

        Размерът на наложеното наказание е индивидуализиран неправилно от административнонаказващия орган и същият  не е съобразен с критериите по чл.27 ал.2 от ЗАНН, като е определено наказание в минималния размер от 100 лв. по чл.257 ал.1 от ЗМВР, предвид цялостното поведение на жалбоподателя към момента на проверката.

        При този изход на делото искането за присъждане на разноски на представителя на АНО (юрисконсулт) следва да се уважи, но не в претендирания максимален размер от 120 лв. по чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, а в минималния от 80 лв. Въпреки, че не е налице искане за намаляване на размера на това възнаграждение от защитата (възражението за пълна неоснователност не може да се приравни на искане за намаляване поради прекомерност), което по силата на посочената разпоредба е в границите от 80 лв. до 120 лв., съдът няма пречка да го намали до минимума предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, а също и броя на съдебните заседания.

        С ДВ бр.94/2019г. - § 8 от ЗИДЗОДОВ - в чл.63 от ЗАНН са създадени нови ал.3 – ал.5, като съобразно последната в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, а размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Доколкото § 8 от ЗИДЗОДОВ е обнародван на 29.11.2019г. и в него не е определен друг срок за влизането му в сила, същият е влязъл в сила на 03.12.2019г. на основание чл.5 ал.5 изр.2 от Конституцията. В случая макар и делото да е образувано на 21.10.2019г. (датата на постъпването на жалбата в съда), т.е. преди тази дата съдът намира, че няма пречка да се произнесе по въпроса и за разноските предвид изричното искане в тази насока от юрисконсулта на АНО.

        Всъщност непосредственият отговор на въпроса новите алинеи 3-5 на чл.63 от ЗАНН важат ли за образуваните преди това, но приключили след това производства по този закон се съдържа в чл. 3 НПК, приложим в случая на основание чл.84 от ЗАНН. Според него разпоредбите на Наказателнопроцесуалния кодекс от момента на влизането им в сила се прилагат и за процесуалните действия, които предстоят по незавършени наказателни производства. От този текст следва, че при незавършените наказателни производства, заварени от нови (изменени) наказателнопроцесуални норми, трябва да се изхожда от това: кога влизат в сила новите норми  кои процесуални действия са предстоящи. Както бе посочено законът, с който се създава новата правна уредба е влязъл в сила, считано от 03.12.2019г., а предстоящи процесуални действия по смисъла на чл. 3 НПК са процесуални действия, които се предприемат след влизане в сила на наказателнопроцесуалните норми. В случая това са разпит на свидетели, приключване на съдебното следствие и пристъпване към изслушване на съдебните прения,  при които именно е направено искането на присъждане на разноските от една от страните и в този смисъл съдът дължи произнасяне по него.

        Като продължение и в съответствие с изложеното по-горе следва да се добави, че в ЗИД, който изменя ЗАНН липсва изрична разпоредба , която да определя от кога влизат в сила новите ал.3 – ал.5 на чл.63 от ЗАНН (в случая в посочения тридневен срок) и съответно следва ли те да се отнасят за образуваните преди или след законодателното изменение дела – в противен случай това изрично щеше да бъде указано по начина, предвиден в чл.34 от Указ № 883/1974г., като напр., че тези разпоредби влизат в сила по отношение на образуваните след това дела само при каквото положение възражението на защитата би било основателно. Аргумент в полза на това е и сравнително тълкуване с изменения в процесуални закони, в които законодателят изрично е предвиждал (с преходни разпоредби) редът, по който продължават образуваните, преди изменението на съответния закон дела, напр. § 66 от ПЗР на ЗИДНПК ДВ бр. 32/2010г.,§ 9 от ПЗР на ЗИДНПК ДВ бр. 13/2011г., § 17 от ПЗР на ЗИДНПК ДВ бр.93/2011г., § 17 от ПЗР на ЗИДНПК ДВ бр.52/2013г. и т.н.

 

        По тези съображения съдът намира, че наказателното постановление следва да се потвърди, като обосновано и законосъобразно.

 

Мотивиран така  и на основание чл.63 ал.1 и ал.5  от ЗАНН, съдът :

 

 

Р   Е   Ш   И  :

 

        ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 368/17.01.2019г., издадено от Началника на сектор „ОП“ - Първо РУП при ОД на МВР -гр.Русе, с което на Я.К.А. с ЕГН ********** му е наложено административно наказание “глоба” в размер на 100 лв. за нарушение по чл.257 ал.1 от ЗМВР.

        Осъжда жалбоподателя Я.К.А. да заплати в полза на ОД на МВР - гр.Русе сумата от 80 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

        Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Русенския Административен съд.

 

 

                                                        Районен съдия :