№ 431
гр. Горна Оряховица, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Илина В. Джукова
при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело №
20224120100229 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Д. И. Б. твърди, че сключила с ответника „Вива кредит“ ООД
договор за паричен заем № 5663151/11.01.2021 г., в който било уговорено
заплащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на
паричен заем от 392,76 лв. Твърди, че по силата на договора й била
предоставена сумата от 800 лв. срещу задължение за връщането им на 18
вноски с таксата за експресно разглеждане, с възнаградителна лихва 40,32 %
и при годишен процент на разходите 49,39 %. Твърди, че било уговорено
заплащане на неустойка в размер на 261,90 лв. при неосигуряване на
обезпечение в 3-дневен срок. Счита, че клаузите, предвиждащи заплащането
на таксата и неустойката – чл.1, ал.3, съответно чл.4, ал.2 от договора, са
нищожни поради противоречие с правилото на чл.10а, ал.1 ЗПК (относно
таксата), противоречие с добрите нрави поради прекомерния им размер,
поради неравноправния им характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП и поради
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. Счита невключването на
таксата и неустойката в годишния процент на разходите за заблуждаваща
търговска практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Моли за постановяване на
решение, с което да бъдат прогласени за нищожни клаузите, предвиждащи
заплащане на такса за експресно разглеждане и неустойка и присъждане на
сторените разноски и адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3,
предл.2 ЗАдв.
Ответникът „Вива кредит“ ООД признава, че между страните е сключен
договор за кредит с твърдяното от ищцата съдържание. Твърди, че
1
задължението на ищеца за обезпечаване на кредита е било уговорено
алтернативно, а неустойката за неизпълнението му била с обезпечителна
функция, необходима заради по-високия риск, който ответникът поел,
предоставяйки сумата без предварително обезпечение. Твърди, че ищецът
доброволно е встъпил в договорни правоотношения, а ответникът не е
монополист в дейността си. Ищецът е разполагал с възможност да се откаже
от договора в 14-дневен срок без да дължи неустойката, но не го е сторил.
Счита, че неустойката не следва да се включва в годишния процент на
разходите съгласно чл.19, ал.3 ЗПК, а чл.33, ал.1 ЗПК в случая не намира
приложение. Сочи, че експресното разглеждане на документи съставлява
услуга, която не е действие по усвояване или управление на кредита, защото
предхожда сключването на договора. Ищецът е имал възможност за преценка
дали да се възползва от услугата или да изчака 10 дни за да бъдат разгледани
документите му, а ангажирането на допълнителен ресурс на ответника е
основанието за начисляване на таксата. Моли за отхвърляне на предявените
искове с присъждане на сторените разноски. Възразява за прекомерност на
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение и моли за намаляването
му до минималния размер.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори и от представения от двете страни договор за паричен заем
Standart 14 № 5663151/11.01.2021 г. се установява, че ответникът предоставил
на ищцата кредит в размер на 800 лв. при фиксирана годишна лихва от 40,32
%, платима в срок до 20.09.2021 г. на 18 месечни анюитетни вноски. Съгласно
чл.1, ал.2-ал.4 от договора преди подписване на договора ищцата избрала
ползване на допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за
одобрение на паричен заем, за което дължала такса от 392,76 лв., платима
разсрочено – с месечните вноски за погасяване на кредита. Бил определен
годишен процент на разходите по кредита от 49,39 % при допускане, че
договорът ще е валиден за целия срок, всяка страна ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, без да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви
за забава или неустойки за неизпълнение.
Съгласно чл.4, ал.1 и ал.2 от договора в 3-дневен срок от подписването
му ищцата следвало да обезпечи задълженията си или чрез осигуряване на
поръчител, който да представи на ответника бележка от работодателя си,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания – да е навършил 21 годишна възраст, да работи по
безсрочен трудов договор, да има минимален страж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.,
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; през
последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни", да не е
2
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател, или чрез банкова гаранция,
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение по
договора, валидна 30 дни след падежа на задълженията по договора. В случай
на неизпълнение на това задължение, ищцата дължала заплащане на
неустойка от 261,90 лв., платима разсрочено с месечните погасителни вноски.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявени са искове за прогласяване на нищожност на договорни
клаузи поради противоречие със закона (с чл.10а, ал.1 ЗПК), заобикаляне на
закона (на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК), накърняване на
добрите нрави и поради неравноправния им характер в хипотезата на чл.143,
т.5 ЗЗП. Съдържанието на договора между страните е безспорно и установено
от представените писмени доказателства, като основните спорни въпроси са
не фактически, а правни – дали клаузите, предвиждащи заплащане на такса за
експресно разглеждане и неустойка при непредставяне на обезпечение са
нищожни на някое от наведените от ищцата основания. За да се отговори на
тези въпроси на първо място следва да се посочи, че с оглед съществените
елементи на правоотношението между страните, сключеният между тях
договор по своята правна характеристика той отговаря на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Спрямо
правоотношението намират приложение нормите на специалния закон, а по
аргумент от чл. 24 ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в
потребителските договори (чл.143 – 148 ЗЗП).
Твърденията на ответника относно съдържанието на услугата
„експресно разглеждане на документи“ не кореспондира с установеното от
фактическа страна, защото нито в договора е уговорен, нито в закона е
установен соченият 10-дневен срок за разглеждане на документите. Така от
една страна действията по оценка на платежопособността на
кредитополучателя и вземане на решение дали такъв да се сключи са
преддоговорни задължения на търговеца, предоставящ по занятие
потребителски кредити (арг. от чл.16 и сл. ЗПК), a от друга – в договора
липсва яснота в какво се състои „експресното“ изпълнение на това
задължение (например уговорени по-кратки срокове за вземане на решение
дали да се отпусне кредита, разглеждане на искането за кредит с приоритет
или други от такъв порядък). Само задължаването на ищцата да заплати такса
без посочване за какво действие на ответника се дължи, съответно без
възможност за проверка дали то е надлежно изпълнено, пряко противоречи на
императивната разпоредба на чл.10а, ал.4 ЗПК, а разглеждането на документи
само по себе си е задължение на кредитора, поради което такса (цена или
възнаграждение) за изпълнението му, не се следва. Разглеждането на
документи не съставлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит
по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, защото е явно, че дейността, за която се
3
претендира таксата, се извършва преди сключване на договора и се дължи
дори и ако такъв не се сключи. Клаузата на чл.1, ал.3 от договора
противоречи на посочената норма на ЗПК, позволяваща начисляването на
допълнителни услуги само в случай, че са свързани договора за кредит, т.е. с
изпълнение на основните задължения на страните по него, каквото
разглеждането на документи не е.
Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на
договорното задължение на ищеца да предостави обезпечение в тридневен
срок от усвояване на кредита – поръчителство на физическо лице, за
финансовата надеждност на което са поставени множество конкретни условия
или банкова гаранция.
Ответникът, извършващ по занятие дейност по кредитиране, е задължен
съгласно чл.16, ал.1 ЗПК да извърши проверка за платежоспособността на
кандидатстващия за кредит, предхождаща сключването на договора. Въз
основа на събраните данни и икономическия анализ на финансовото
състояние на лицето, подало заявката, и възможностите му за бъдещо
изпълнение, ответникът има възможност да откаже сключването на договора
(чл.18, ал.1 ЗПК), да предостави по-нисък размер от искания кредит или да
сключи договора съгласно заявката. Осигуряването на обезпечение не е
предварително условие за сключване на договора или усвояване на кредита
(чл.2, ал.2 и чл.4, ал.1 от договора), т.е. в случая ответникът изначално е
преценил ищцата като платежоспособна. Поставяйки изискване за
последващо осигуряване на обезпечение, без дори да е налице някакво
неизпълнение, ответникът неоправдано и без основание е прехвърлил риска
от лошата си преценка в тежест на ищцата.
Поставените изисквания към поръчителя са многобройни и
несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях ищцата не
би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в определения
тридневен срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни
държани институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че
да се вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не
е страна по друг кредит с ответника, който сам разполага с тази информация,
се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.
Цялата информация за икономическото и финансово състояние на
предложения поръчител ищцата би могла да получи много по-трудно и по-
бавно от ответника, който с оглед предмета на дейността си, има
необходимите знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам
проверка на предвидените от самия него обстоятелства. Прехвърлянето на
тези задължения на ищцата и поръчителя, съчетано с определянето на
изключително кратък срок за изпълнението им, води до извод, че условията
на клаузата са предвидени по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката. Същото е важимо и за другата алтернатива за обезпечаване на
дълга – предоставяне на банкова гаранция. Това обезпечение е
4
непропорционално по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита,
дължимо е отново в изключително кратък тридневен срок, явяващ се
невъзможен предвид обичайно необходимото време за издаването на
гаранцията, доколкото на общо основание тя също подлежи на обезпечаване.
Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което
обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на
уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент
функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на
неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на
заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.
Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се
дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на
длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, заради
която според ответника страните са я уговорили, защото неустойката не
гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на
длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Не могат да бъдат приети
аргументите, че неустойката балансира високия риск, който поема ответника,
предоставяйки необезпечен кредит, защото този риск е създаден от самия
него чрез определяне на условията на кредитния продукт и икономическия
профил на кредитополучателите. Понеже този риск, преценен от ответника
като висок, е зависим изцяло от негови действия, той би могъл да го
редуцира, така както го е създал. Посоченото е съответно на разпоредбите на
чл.82 и чл.83, ал.2 ЗЗД, предвиждащи като подлежащи на репарация само
онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението,
съответно изключващи заплащане на обезщетение за вредите, които
кредиторът е могъл да избегне, полагайки грижата на добър стопанин. При
положение, че договорът за кредит е консенсуален – сключва се със
съгласието на страните, а не с предаването на заемната сума, ответникът е бил
във възможност да забави или да откаже предоставянето на уговорената сума,
ако не получи обещаните обезпечения, и така да предотврати вредите от
неизпълнение на договорния дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. След
като е можел да избегне вредите от неизпълнението, ищецът не би могъл да
начислява или претендира неустойка за това неизпълнение. Формално тази
неустойка е уговорена не като обезщетителна, а като санкционна, но същата
не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за
предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на
изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи вреди от
липсата на обезпечение, тъй като не е настъпил падежът дори на първата
5
погасителна вноска. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от
неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не
означава, че не трябва да са претърпени, какъвто на практика е аргументът на
ответника.
Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво
отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищцата да
върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които кредиторът не е
претърпял, а ако и да беше – е могъл при добросъвестно поведение да
избегне. Включена по този начин и като падежно вземане в дължимото от
кредитополучателя с всяка погасителна вноска, претендираната сума по
правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към кредиторовото
възнаграждение, наред с договорната лихва, като допълнителната печалба е
единствената цел на начисляването й. Именно поради това, че неустойката
съставлява единствено печалба за кредитора, тя следва да бъде включена в
годишния процент на разходите по чл.19, ал.1 ЗПК, а начисляването й като
последица от сигурното неизпълнение на несъществено договорно
задължение заобикаля предвиденото в чл.19, ал.4 ЗПК императивно
ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите,
поради което клаузата е нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. Няма
основание, обаче, да се счете, че е налице заобикаляне на чл.33, ал.1 ЗПК,
защото това правило урежда последицата от неизпълнение на основното
задължение по договора за кредит, към което неустойката не може да се
отнесе.
Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции,
съдържанието на клаузите на договора, които предвиждат заплащането й,
сочат на нищожността й на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, поради
неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП – уговорка във вреда на
потребителя, която, като част от типов договор, не е уговорена индивидуално,
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Последното е изводимо от размера на неустойката спрямо заемната сума,
съставляващ над 30 % от нея. Такъв размер е икономически необоснован,
защото определя паричната стойност на несъщественото задължение по
договора като по-висока от възнаграждението за ползването на заетата сума и
обезщетението за забава в изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя, а и защото кредиторът не търпи вреди от неизпълнение
на задължението, за което неустойката се начислява. Това, че ищцата е била
информирана и се е съгласила с условията за обезпечаване на кредита, не
изключва нищожността на клаузата поради неравноправния й характер или на
друго основание.
С оглед всичко изложено, клаузата на чл.1.3. от договора за кредит,
предвиждаща заплащане на такса „експресно разглеждане“ и клаузата на
6
чл.4.2. от договора за кредит, регламентираща заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение от ищцата, са нищожни поради противоречие
със закона, съответно противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона и
неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП, поради което исковете се
явяват основателни и следва да бъдат уважени.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ищцата има право да й бъдат присъдени
сторените разноски. Ищцата е представила доказателства да е сторила такива
от 100 лв. за заплащане на държавна такса по двата иска. Представен е
договор за правна защита и съдействие, по силата на които ищцата е
възложила на адв. М. осъществяването на процесуално представителство по
предявените от нея искове и страните са се съгласили възнаграждения да не
се заплащат, тъй като ищцата е близка на адвоката – хипотезата на чл.38 ал.1,
т.3, предл.2 ЗАдв. Договорът удостоверяват безвъзмездното възлагане на
процесуално представителство, а в тази хипотеза правоотношението между
адвоката и клиента не включва заплащане на възнаграждение. По тази
причина размерът му не подлежи на договаряне от страните, а на определяне
от съда (арг. от чл.38 ал.2 ЗАдв) и възражението на ответника за неговата
прекомерност е отнапред неоснователно. В случая минималният размер на
адвокатското възнаграждение и по двата иска на ищцата, определен по реда
на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е 300 лв. Съобразявайки липсата на фактическа
или правна сложност на спора по иска, както и обема на осъществената
защита – изготвяне на искова молба и писмено становище без явяване в
проведеното заседание, съдът намира, че съответният на усилията на
защитата на правата на ищцата размер на възнаграждението се равнява на
минималния и по двата иска. На основание чл.38 ал.2, изр.посл. ЗАдв и ч.2,
ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от общо
600 лв. на адвоката.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. И. Б., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. ***, ул. *** и "ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, Район „Люлин“,
ж.к.„Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ "Силвър център", етаж 2,
офис № 73Г, представлявано от управителя Свилен Петков Петков, че
клаузата на чл.1.3. от сключения между тях договор за паричен заем Standart
14 № 5663151/11.01.2021 г. е нищожна поради противоречие със закона и
клаузата на чл.4, ал.2 от същия договор е нищожна поради заобикаляне на
закона, противоречие с добрите нрави и неравноправния й характер.
7
ОСЪЖДА "ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, Район „Люлин“, ж.к.„Люлин 7“,
бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ "Силвър център", етаж 2, офис № 73Г,
представлявано от управителя Свилен Петков Петков да заплати на Д. И. Б.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ***, ул. *** сумата от 100 лв. /сто
лева/, представляваща направени разноски за заплащане на държавна такса в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА "ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, Район „Люлин“, ж.к.„Люлин 7“,
бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ "Силвър център", етаж 2, офис № 73Г,
представлявано от управителя Свилен Петков Петков да заплати на адв. Д. В.
М. – АК-П., ЕГН **********, със служебен адрес: гр. ***, бул. *** и банкова
сметка IBAN: ***, разкрита при „Уникредит Булбнак“ АД, сумата от 600 лв.
/шестстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на Д. И. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. ***, ул. *** по двата иска в първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи
на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
8