Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 244 20.10.2020
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и
двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена
Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 1782 по описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивна жалба, подадена от „Кеник“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Царево, ул.
„Самуил“ №7, представлявано от Управителя Георги Кръстев Георгиев, чрез адв. Ненчо Драгнев, против Решение
№ 43/01.06.2020 г. по гр.д. № 452/2019г. по описа на РС Царево, с което съдът е
осъдил въззивното дружество да заплати на Е.В.Х., гражданка на ******* *********, дата на
раждане **.**.**** г. в гр. Т., **** сума в общ размер на 26 112,51 лева,
представляваща внесени от ищцата по сметката на дружеството допълнителни
парични вноски, както следва: на 26.11.2014 г. - 4557,71 лева; на 15.01.2015 г.
- 250 лева; на 26.01.2015 г. - 4350 лева; на 4.02.2015 г. -1890 лева; на
5.5.2015 г. -5500 лв.; на 5.5.2015 г.- 6832 лева; на 13.10.2015 г. - 2732,80
лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на
исковата молба – 18.10.2019г. до
окончателното й изплащане. Със същото решение, съдът е осъдил ответното дружество
да заплати на ищцата и разноските по делото в общ размер на 2994.50 лева, включващи
държавна такса в размер на 1044.50 лева,
адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. и възнаграждение на вещо
лице в размер на 150.00 лева, а така също и разноските по обезпечителното
производство /ч.гр.д. № 396/2019г. по описа на РС-Царево/ в размер на 55.00
лева.
С въззивната
жалба първоинстанционното решение се оспорва като недопустимо, неправилно и
незаконосъобразно. Правят се оплаквания за допуснати от съда процесуални
нарушения, поради това, че последното съдебно заседание било проведено при
наличие на процесуални пречки за това, а именно нередовното призоваване на
страната. Въззивникът се позовава на нормата на чл. 3, ал. 1 от Закона за
мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на НС
от 13.03.2020 г., според която процесуалните срокове спират да текат по време
на извънредното положение и по силата на
§ 13 от Закона за изменение на Закона за здравето, продължават да текат една
седмица след публикуването на този закон, т.е. от 21.05.2020 г. нататък. Поради
това, въззивникът намира, че не е бил редовно призоваван за проведеното на
21.05.2020 г. съдебно заседание, което представлявало абсолютна процесуална
пречка за даване ход на делото. В резултат на това било нарушено правото на
защита на страната в процеса и по – конкретно: правото му да вземе участие в
заседанието, да се запознае със заключението на вещото лице, да зададе въпроси
към същото и да го оспори, както и да поиска назначаване на допълнителна,
повторна или тройна експертиза. Прави се оплакване, че районният съд не е
разгледал възраженията на ответника за недопустимост на производството, както и
че оспорения съдебен акт е немотивиран. От изложените мотиви не ставало ясно
защо съдът е приел за основателен един от предявените алтернативно съединени
искове, и въз основа на кои доказателства. Предвид тежестта на допуснатите
процесуални нарушения намира, че решението следва да бъде обезсилено, а при
липса на основания за това се моли за неговата отмяна. Не се правят
доказателствени искания.
В съдебно
заседание въззивното дружество се представлява от упълномощен адвокат, който
подържа подадената жалба, а по същество прави искане за отмяна на обжалваното
решение.
Препис от
въззивната жалба е връчен на въззиваемата Е.В.Х., чрез упълномощения й
представител адв. Таня
Пеева от АК Бургас,
която в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК представя писмен отговор. В същия се
изложени съображения за неоснователност на подадената жалба, като се сочи, че
оплакванията за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение били
бланкетни. Доводите за допуснато процесуално нарушение по призоваването на
ответната страна за последното съдебно заседание се оспорват като неоснователни
като в тази връзка е направен обстоен анализ на действията по уведомяването на
страната, макар и извършени по време на извънредното положение. Счита, че
ответникът е бил редовно призован за заседанието на 21.05.2020 г. на основание
чл. 56, ал. 2 от ГПК, тъй като бил надлежно уведомен за предходното заседание
от 24.03.2020 г., а освен това бил призован по телефона на 05.05.2020 г. За
неоснователни счита оплакванията на страната, че не могла да се запознае с
експертното заключение, което било депозирано по делото още на 16.03.2020 г.
като въпреки въведените мерки за сигурност в съдебните палати, страните имали право да искат информация по
делата. В допълнение намира, че срокът по чл. 56, ал. 3 от ГПК нямал характер
на процесуален такъв, поради което не се спирало течението му със Закона за
мерките за извънредното положение. Моли да се потвърди обжалваното решение като
правилно и обосновано. Претендира за присъждане на сторените разноски в настоящото
производство. Няма искания по доказателствата.
В
проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание, въззиваемата Х. се
представлява от процесуалния си представител адв. Пеева от АК Бургас, която поддържа
искането си отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и претендира за разноски
съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен
представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване,
поради което съдът я намира за допустима.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно извършва проверка за валидност и допустимост на решението в
обжалваната част и по отношение спазването на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК на ВКС). При извършената служебна проверка по реда на чл.
269 ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, но е недопустимо по следните съображения.
Районният
съд е сезиран с искова молба, с която ищцата претендира ответното дружество да
бъде осъдено да й заплати сума в размер на 26 112,51 лева, внесена по
сметките на ответника както следва: на 26.11.2014 г. - 4557,71 лева; на
15.01.2015 г. - 250 лева; на 26.01.2015 г. - 4350 лева; на 4.02.2015 г. -1890
лева; на 5.5.2015 г. -5500 лв.; на 5.5.2015 г.- 6832 лева; на 13.10.2015 г. - 2732,80
лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска.
В
обстоятелствената част на исковата молба ищцата излага твърдения, че същата е
съдружник в ответното дружество с 25 дяла от капитала му. Както и, че в периода
от 25.03.2014 г. до 13.10.2015г. е извършила плащания на сумите, посочени по –
горе, по сметка на дружеството. Като основание за едните плащания било посочено
„вноска от съдружник“, а на други „вноска за строителство.
Ищцата
изрично е посочила, че смята тези суми за „дадени в заем“ на ответното
дружество, въпреки, че договори за заем не били подписвани, а уговорките между
съдружниците били устни.
Наред
с тези твърдения, ищцата изрично посочва, че не знае дружеството да е приемало
решения за извършване на допълнителни парични вноски от съдружниците. Посочена
е целта, поради които всички съдружници предоставяли парични средства на
дружеството, а именно за заплащане на довършителни работи и въвеждане в
експлоатация на собствената на „Кеник“ ООД сграда с идентификатор № 48619.505.540
по КК и КР на град Царево.
Като
допълнително пояснение, но не във връзка с основанието, на което са
предоставени сумите, е посочено, че по повод на висящо производство за
ликвидация на дружеството, ищцата била узнала за протокол на общо събрание от
29.07.2015г. , с което било взето решение съдружниците да направят дялови
вноски. Определената с този протокол вноска, която ищцата следвало да внесе, не
била заплатена от нея /и тя не е предмет на делото/, но съществуването на този
протокол водило до извод, че ответното дружество приемало плащанията на парични
суми от съдружниците като допълнителни парични вноски.
С
петитума на исковата молба, ищцата е претендирала връщане на платената от нея
сума в общ размер на 26112,51 лева на три различни основания, заявени в
условията на алтернативно (според страната) обективно съединяване на искове: на
основание чл. 134 от ТЗ, чл. 240 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД.
Към
исковата молба са представени 4 броя платежни нареждания за заплащане на четири
от сумите: от 26.11.2014 г. за сумата от 4557,71, с основание „за
строителство“; от 15.01.2015 г. за сумата от 250 лева, с основание „вноска за
строителство“; от 26.01.2015 г. за сумата от 4350.00 лева, с основание „вноска
от съдружник“. Представен е и протокол от Общо събрание на „Кеник“ ООД,
проведено на 27.05.2019 г., отразяващ разисквания между съдружниците по точките
от дневния ред, както и протокол от 29.07.2015 г., с което е взето решение,
имащо действие занапред, за допълнителни парични вноски, което ищцата изрично
заявява, че не е изпълнила и че претендираните суми не са предадени на
дружеството в изпълнение на това решение.
Повече
пояснения и допълнения по така изложените в исковата молба фактически основания
не са заявявани, като възражението на ответната страна за нередовност на
исковата молба, заявено в първото по делото заседание е останало необсъдено.
В
проекта за доклад по делото, съдържащ се в Определение от 13.01.2020 г., обявен
за окончателен с протоколно определение от 19.02.2020 г. съдът напълно е
възпроизвел правната квалификация на предявените искове, съдържаща се в
петитума на исковата молба, като е възприел и посочената от ищцата форма на
тяхното съединяване, а именно при условията на алтернативност и поредност на
разглеждане.
При
това положение и въпреки липсата на твърдения за факти, изпълващи фактическия
състав на иска по чл. 134 от Търговския закон, съдът е приел, че е валидно
сезиран с такъв иск, и приемайки същия за основателен, изобщо не е разгледал
останалите два алтернативно съединени иска, с правно основание чл. 240 от ЗЗД и
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
За
да определи каква е правната квалификация на иска, съдът изхожда от
фактическите твърдения, изложени в исковата молба, и именно по тях той дължи
произнасяне. Трайно възприето е в съдебната практика разбирането, че правната
квалификация е служебно задължение на съда, и същият не е обвързан от
предложената такава от страната. А
след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално
задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за
съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, съответно не е
обвързан от изявлението на ищеца и досежно вида на обективното съединяване на
исковете /Решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 2282 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 1-во гр. отделение; Определение
№ 315 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 6945/2013 г. на Върховен касационен съд/
В
случая, в исковата молба, макар и нередовна, ищцата е заявила, че основанието,
на което е предоставила претендираните суми на дружеството е заем. Наред с това
тя сочи, че не й е известно ответното дружество да е приемало решения за
извършване на допълнителни парични вноски. Въззивният съд намира, че тези две изявления обуславят
от една страна кой е главния иск, с който съдът е сезиран и по който дължи
произнасяне, и това е иска с правна квалификация чл. 240 от ЗЗД. По този иск
съдът обаче не е изложил мотиви, като е приел, че е сезиран с редовен и
допустим иск с правно основание чл. 134 от ТЗ.
Същевременно,
за да е допустимо решението по един иск, то съдът следва да се е произнесъл по
заявените с исковата молба факти, обуславящи именно този иск. В случая, ищцата
твърди, че не й е известно да има взети решения на общото събрание за
допълнителни парични вноски /факт, който е задължителен за състава по чл. 134
от ЗЗД/, а в мотивите на съда е възприето, че вноските са направени в
изпълнение на такова решение на ОС. Този извод освен, че е необоснован, тъй
като не само липсват доказателства за такова решение, но както стана ясно, и
самата страна сочи, че такива решения не са били приемани, е и повод въззивния
съд да приеме, че решението е недопустимо. Това е така тъй като
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен с исковата молба факт, а
именно, че има взето решение на ОС за допълнителни парични вноски. Както е
прието и в Решение № 143 от
05.12.2019 г. по гр. д. № 899 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр.
отделение, съдебното решение е недопустимо
когато съдът в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си
върху различни, незаявени по надлежния ред факти. В случая, първоинстанционният
съд, за да уважи иска по чл. 134 от ТЗ недопустимо е приел, че е налице решение
на общото събрание на дружеството – факт, който не само не е заявен в исковата
молба, но дори напротив, ищцата, която в качество си на съдружник следва да е
най – наясно дали има такива решения на ОС и дали в тяхно изпълнение е
заплатила процесните суми, с категоричност заявява, че не са й известни такива
решения.
В Решение № 645 от 11.07.2000 г. по гр.
д. № 1331/1999 г. на Върховен касационен съд , II г.о. е прието, че решението
на общото събрание е източникът на облигационно задължение между дружеството и
всеки отделен съдружник. „Ако извън
задължението си за внасяне на дела в капитала на дружеството и без решение на
общото му събрание съдружник предостави на дружеството парични средства или
извърши с лични средства плащания към трети лица за задължения на дружеството,
дружеството по общите правила на закона - неоснователно обогатяване или водене
на чужда работа без пълномощие - дължи връщане на съдружника на паричните
средства“.
С оглед на това, предположението на районния съд, че такова
конкретно решение на ОС съществува и в изпълнение на същото ищцата е платила на
дружеството претендираните суми, води до подмяна на изложените от ищцата
твърдения за липса на такова решение.
Посоченият
порок не може да бъде саниран чрез оставянето на исковата молба без движение
във въззивното производство, тъй като по този начин за първи път, едва пред
въззивната инстанция, ще бъдат въведени нови факти, посредством изпълнение на
указанията за остраняване на нередовности.
След
обезсилване на решението и връщане на делото на първата инстанция, съдът следва
да остави исковата молба без движение и да даде указания на страната по
уточняване на обстоятелствата, на които основава всеки един от предявените
искове, на заявените три основания – чл. 240 от ТЗ, чл. 134 от ТЗ и чл. 55,
ал.1 , предл. 1 от ЗЗД. Ищцата също така следва да уточни по отношение на
предявения иск за връщане на допълнителни парични вноски, основаващ се на взето
решение на ОС, съобразно нормата на чл. 134 от ТЗ, дали се касае за отделни
решения, в изпълнение на които тя е внесла всяка една от процесните суми или за
едно решение, по силата на което същата е била задължена да внесе сумата от 26112,
51 лева, но е изпълнила на части. Отделно уточнение следва да бъде направено за
двете суми, съответно 5500 лева и 6832 лева, платени на една и съща дата
05.05.2015г.. По иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД също следва да бъде
уточнено дали се касае за отделни заемни правоотношения или до едно такова. Следва
да бъдат изложени и обстоятелствата, на които се основава иска за неоснователно
обогатяване с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Указания, съдът
следва да даде и относно последователността, по която според ищеца следва да
бъдат разгледани исковете и при условията на какво обективно съединяване е
предявил същите.
В тази връзка, следва да се
уточни, че начинът на съединяване на искове зависи от естеството на
материалните правоотношения /Решение № 199 от
12.07.2016 г. по гр. д. № 583 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение/.
Приетият в практиката на ВКС критерий при определяне на вида на съединяването
на исковете, е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат
да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните
последици от уважаването на всеки един от исковете /Решение № 91 от
05.07.2019 г. по гр. д. № 2282 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр.
отделение/. В случая, и трите
основания по чл. 240 от ЗЗД, чл. 134 от ТЗ и чл. 55, ал.1 от ЗЗД, са
предпоставени от различни фактически състави, като несъмнено претенциите,
основаващи се на договорно основание и на извъндоговорно основание взаимно се
изключват. На свой ред, източникът на задължението за допълнителни парични
вноски е решение на общо събрание на съдружниците, което също изключва
договорния характер на възникналите в тази връзка правоотношения.
По
горните съображения Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното решение е
недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато на Районен съд Царево
от фазата по отстраняване на нередовностите по исковата молба.
По
разноските, съдът намира, че с оглед връщането на делото пред първата инстанция
и възстановяване висящността на производството пред първоинстанционния съд,
разноските за настоящата инстанция следва да бъдат съобразени и съответно присъдени
при новото разглеждане на делото.
Доколкото
заявената искова претенция е неуточнена по правно основание, и същевременно е
над минималния праг от 5000 лева, съдът
намира, че решението подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 43/01.06.2020 г. по гр.д. №
452/2019г. по описа на РС Царево.
ВРЪЩА делото на друг
състав на Районен съд Царево за
разглеждането му от стадия на отстраняване нередовностите на исковата молба.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.