Решение по дело №721/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба на Д. А. И., [ЕГН], чрез адв.С. Д. против Решение № 2153-03-29/07.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 031-00-5898-3/04.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна. Жалбоподателят счита обжалваното решение за незаконосъобразно и неправилно, по съображения подробно изложени в жалбата; относими към конкретния случай са запродебтие на Регламент /ЕО/ № 883/2004г. и Регламент /ЕО/ № 987/2009г.; счита, че обичайното място на пребиваване на И. е РБългария, поради което тя е компетентната държава по правото на обезщетение за безработица. Поради изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение. В съдебно заседание и по съществото на спора, чрез пълномощника си поддържа жалбата.Претендира присъждане на направените по делото разноски съгласно представен списък.

Ответната страна, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на ю.к.възнаграждение.

Предмет на съдебния контрол е Решение Решение № 2153-03-29/07.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № 031-00-5898-3/04.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна.

Със Заявление вх.№ 302-6851/14.11.2023г. до Директора на Д“Бюро по труда“ гр. Варна е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочил че последното му трудово правоотношение с „АМК Транспорт“ – Германия е прекратено, считано от 01.11.2023г. След преценка на всички представени документи с Разпореждане № 031-00-5898-2/12.12.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна, на основание чл.54ж ал.1 от КСО и във връзка с чл.11 пар.3 б.“а“ и чл.65 пар.2 от Рагламент /ЕО/ № 883/2004г. на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Разпореждането е обжалвано пред Директора на ТП на НОИ – Варна, който с Решение № 2153-03-29/07.03.2024г. е отхвърлил жалбата.

В акта е прието, че последната заетост на жалбоподателя И. е била в Германия. Съобразно това Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи и институции за социална сигурност. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г. И двата регламента намират приложение и спрямо Германия, която е страна-членка на ЕС.

Жалбоподателят И. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка (ДЧ) на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Съгласно представения пренсим документ ПД U1 жалбоподателят е упражнявал трудова дейност в Германия от 01.07.2018г. до 31.10.2023г. Същия период на трудова заетост е посочен и в представената Декларация относно определяне на пребиваване по чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г.

При така установените факти съдът направи следните правни изводи:

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. В конкретния казус Директорът на ТП на НОИ - Варна е ръководител на териториалното поделение, поради което съдът намира, че обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентно лице, в кръга на предоставените му от закона правомощия. Потвърденото с него разпореждане също е издадено от компетентен орган по см.чл. 54ж, ал. 1 от КСО, който предвижда, че паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ.

Обжалваният акт е издаден в изискуемата съгласно чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО писмена форма, и съдържа фактическите и правните основания за издаването си в достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен контрол.

В хода на служебната проверка, вменена на съда с разпоредбата на чл. 168 от АПК, не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание, т.е. такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на спора. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне, като с решението си Директорът на ТП - Варна на НОИ е решил по същество отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение второ, предложение първо от КСО.

Оспореният индивидуален административен акт е постановен в противоречие с приложимите материалноправни норми.

Право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда, по смисъла на чл. 54а, ал. 1 от КСО. Между страните не се спори относно наличието на предпоставките, регламентирани в посочената правна норма. По категоричен начин се установява, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица – 14.11.2023г., жалбоподателят е отговарял на изискванията, цитирани по-горе. Спорът между страните е концентриран по въпроса дали правото на парично обезщетение следва да бъде реализирано на територията на Република България, или в държавата на последна заетост Федерална Република Германия поради придобития от жалбоподателя осигурителен стаж по време на последната му заетост.

Република България, като държава-членка на Европейския съюз, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, са определени от разпоредбите на ЕС. Относимите към настоящия спор общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Съгласно чл. 288 от ДФЕС Регламент (ЕО) № 883/2004г. е пряко приложим във всички държави и е задължителен за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случаите на противоречие има приоритет пред разпоредбите от националните законодателства. Разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност, в това число и за обезщетенията за безработица, по арг. от чл. 3, §1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Между страните е безспорно, че жалбоподателя е гражданин на Република България, т.е. гражданин на държава-членка на ЕС – поради това спрямо него е приложим Регламент (ЕО) № 883/2004г., с който са въведени материалноправни правила, принципи и разпоредби в сферата на координация на системите за социална сигурност на държавите-членки, по арг. от чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Механизмът за координация на системите за социална сигурност, в т.ч. и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа – определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиване, и износ на обезщетения.

Съгласно чл. 61, §1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Въпреки това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава-членка, такива периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото законодателство. Следователно, общият принцип за определяне на приложимото законодателство, относно обезщетенията за безработица, е че лице, което упражнява доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, в чиято територия е заето или самостоятелно заето. В чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. са уредени специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиване.

В чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004г. се съдържа легалното определение на понятието „пребиваване“ – мястото, където лицето обичайно пребивава. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009г., мястото на обичайно пребиване се определя с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на преценка на наличната информация по отношение на релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на държавата-членка, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, естеството и спецификите на упражняваната от лицето дейност, продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където тази дейност се упражнява. Решаващо значение при определянето на действителното място на обичайно пребиване на лице е неговото намерение, което произтича от тези факти и обстоятелства; особено причините за преместването на лицето се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице, по арг. от § 2 на посочената правна норма.

Понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“ се определят в изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария /Наръчника/. За да се определи коя държава-членка отговаря за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни от компетентната държава-членка, са необходими определенията за посочените понятия. При определяне на мястото на обичайно пребиваване, съгласно правото на ЕС и Наръчника, следва да се вземат предвид специфични критерии - семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случаи на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

В разглеждания случай между страните не е спорно, че Д. И. е осъществявал трудова дейност от 01.07.2018г. до 31.10.2023г. в Германия и трудовият му договор с немския работодател е прекратен с предизвестие, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица жалбоподателят е безработно лице, пребивавало в различна от компетентната държава-членка за времето на трудова заетост – Германия. Категорично се доказа, че И. не продължава да пребива в държавата на последна заетост, не се е установил там, нито се е върнал в тази държава, на чието законодателството е бил подчинен, за да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по последна заетост, а се е регистрирал в Република България, където окончателно се е завърнал и обичайно пребивава.

Ведно със заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадена и Декларация по чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., от чието съдържание се установява, че съпругата на заявителя, децата му, както и преобладаващата част от роднините са живели в Република България, притежава собствено жилище в Република България, установен е в него заедно със семейството си и има постоянен и настоящ адрес там. Тези данни се установяват и от представените с преписката Нотариален акт за собственост на жилище и за дарение на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], на който е регистриран постоянния и настоящия адрес на жалбоподателя, видно от представената справка от НБД „Население“.

Съдът намира, че приложимо към казуса е именно законодателството на Република България, тъй като това е държавата-членка по обичайното му пребиваване, както и държавата, на която той е гражданин. Ето защо паричното обезщетение за безработица, претендирано от жалбоподателя в качеството му на безработно лице, следва да бъде поискано по реда и условията, предвидени в българското действащо законодателство, в съответствие с приложимите европейски прави норми. В този смисъл е и т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, според която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост, то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Нещо повече – в този смисъл е и постановеното Определение на Съда на ЕС по дело № С-30/22, в което съдът постановява: „чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държавата-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В разглеждания случай, по категоричен начин се доказа, че в периода от 01.07.2018г. до 31.10.2023г. И. се е осигурявал на територията на Германия – държава-членка на ЕС, която обаче не е компетентна да се произнесе по отношение правото му да получи парично обезщетение за безработица, тъй като жалбоподателят не пребивава в държавата по последна заетост (Германия), а се е завърнал и трайно се установил в държавата на пребиваване (България). Следователно, административният орган неправилно е приложил даденото с цитираното определение тълкуване на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, напротив – точно положението на И. безспорно съответства на това, регламентирано с посочената правна норма.

Като е достигнал до различен от този извод, Директорът на ТП-Варна на НОИ е постановил незаконосъобразно решение, което противоречи на материалноправните норми, уредени в европейското и националното законодателство; по идентични съображения е незаконосъобразно и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица. Установената незаконосъобразност на обжалваните индивидуални административни актове налага тяхната отмяна.

Поради обстоятелството, че естеството на разглеждания казус не позволява спорът да бъде решен по същество, след отмяна на обжалваните актове и в хипотезата на чл. 173, ал. 2 от АПК съдът следва да върне делото като преписка на административния орган – длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне по Заявление с вх. № 302-6851/14.11.2023г. на Директора на „Бюро по труда“ – Варна, рег.№ 031-00-5898/14.11.2023г. на ТП на НОИ - Варна, при съобразяване на дадените с това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При този изход на правния спор своевременно предявената претенция за присъждане на разноски от жалбоподателя се явява основателна и следва да бъде уважена в пълния претендиран размер от 510лв. на основание чл.143 ал.1 от АПК.

Мотивиран от изложеното и съобразно компетенциите си по чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-29/07.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-5898-3/04.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., на Д. А. И., [ЕГН], от [населено място], обл.Варна, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ВРЪЩА делото като преписка на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване на задължителните указания по приложението на материалния закон, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Националия осигурителен институт да заплати на Д. А. И., [ЕГН] от [населено място], обл. Варна, адвокатско възнаграждение в размер на 510лв. /петстотин и десет/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл.119 от КСО.