Р Е Ш Е Н И Е № ...........
гр. София, …..03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публично заседание на девети ноември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 3538 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 7422, постановено на 30.05.2016 г. по гр. дело № 54777/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 143-ти състав, е признато за установено по
отношение на ответника Н.Г.В., на основание чл. 108 ЗС, че ищецът „А.“ АД е
собственик по силата на договор за покупко-продажба от 08.08.2011 г. на лек
автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“ с рег. № ******, рама № WDB2110061А478414, като Н.Г.В. е осъден да предаде на „А.“ АД владението на
посоченото МПС.
Със същия съдебен акт Н.Г.В. е осъден да заплати на „А.“ АД, на основание
чл. 59 ЗЗД, сума в размер на 8756,10 лева, представляваща обезщетение за
ползване без основание в периода от 27.07.2013 г. до 30.09.2015 г. на лек
автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“ с рег. № ******, рама № WDB2110061А478414, като така предявеният иск е частично отхвърлен за разликата
над уважения размер от 8756,10 лева до пълния претендиран размер от 9396,00
лева като неоснователен.
Ответникът по делото – Н.Г.В. – е обжалвал като неправилен постановения първоинстанционен
съдебен акт в частта, с която предявените искове са уважени. Според
жалбоподателя, районният съд е постановил решението си, позовавайки се единствено
на доказателствата, събрани по инициатива на ищеца, като неоснователно е
отхвърлил доказателствени искания на ответната страна. Посочва, че в резултат
на така допуснатите от съда процесуални нарушения, същият е достигнал до
неправилни фактически изводи. Изложени са доводи за нищожност на процесния
договор за лизинг поради липса на предмет. Въззивникът отправя искане за отмяна
на първоинстанционното решение в обжалваната му част и за отхвърляне на
предявените искови претенции.
В законоустановения срок не е постъпил отговор по така подадената въззивна
жалба.
Ищецът по делото – „А.“ АД – е подал въззивна жалба срещу постановеното от
районния съд решение, в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.
59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважената част от 8756,10 лева до сумата от
9104,10 лева. Според ищцовото дружество, съдът е изчислил неправилно дължимото
обезщетение, доколкото е приел, че периодът, за който е дължимо – от 27.07.2013
г. до 30.09.2015 г. – включва 25 месеца и 5 дни, вместо 26 месеца и 5 дни.
Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната част и за присъждане на
обезщетение по чл. 59 ЗЗД в общ размер на 9104,10 лева.
От ответника по делото е постъпил отговор по подадената от ищеца въззивна
жалба, в който се твърди, че същата е неоснователна и е отправено искане за
оставането ѝ без уважение. Твърди се, че доводите на дружеството се
основавали на оспорена от ответната страна съдебно-счетоводна експертиза,
данните в която противоречали на действителната фактическа обстановка.
Първоинстанционното решение не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в
частта, с която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над сумата от 9104,10 лева до пълния претендиран размер
от 9396,00 лева.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадена от процесуално легитимирани страни, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като относно релевираните в подадените жалби
доводи за неправилност, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно
между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства (Договор
за прокура от 13.06.2002 г.; Споразумение към договор за прокура от 29.06.2009
г.; Договор за възлагане на управление от 29.06.2009 г.; Анекс № 1 към договор
за възлагане на управление от 29.06.2009 г.; молба за освобождаване от длъжност
от 13.09.2012 г.; Протокол от заседание на Съвета на директорите на „А.“ АД от
17.09.2012 г.; Протокол от извънредно общо събрание на акционерите на „А.“ АД),
че в периода от 13.06.2002 г. до 28.06.2009 г. ответникът Н.Г.В. е бил
прокурист в ищцовото дружество, а в периода от 29.06.2009 г. до 17.09.2012 г. –
изпълнителен директор на същото.
По делото са
представени документи на немски език в превод на български език, от които се
установява, че на 16.05.2008 г. „А.“ АД е направило поръчка за закупуване на
употребяван автомобил от „Д.АГ“, филиал Дрезден. Предмет на поръчката е лек
автомобил Mercedes, модел E 220 CDI,
рама № WDB2110061A478414, за цена от 22630,25 евро.
Видно от
представен по делото Договор за финансов лизинг на ППС с остатъчна стойност №
1288-RF-001 от 29.05.2008 г., между „Р.Л.Б.“ ООД като
лизингодател, „А.“ АД като лизингополучател и Н.Г.В. като съдлъжник е сключен
договор за финансов лизинг, по силата на който лизингодателят придобива от
избрано от ищцовото дружество трето лице-доставчик ППС – 1 брой употребяван Mercedes E-class на стойност 22630,25 евро, което
предоставя за ползване на „Автотранссервиз“ ООД. Последното, по силата на така
възникналото правоотношение, се е задължило да заплаща възнаграждение под
формата на лизингови вноски. В чл. 1.2 е посочено, че третото лице-доставчик е
„А.“ АД. Съгласно чл. 9 от договора, лизингополучателят разполага с възможност
да придобие собствеността върху лизингованата вещ по време на действието на
договора или след изтичането на срока му, при условие, че заплати всички
лизингови вноски, остатъчната стойност на МПС и всички други дължими плащания
по договора. В чл. 15 от същия е предвидено, че съдлъжникът се задължава да
отговаря солидарно с лизингополучателя за плащането на всички дължими суми по
договора.
Не е спорно
между страните в производството, че фактическото ползване на лизингования
автомобил е предоставено от лизингополучателя на ответника В., който продължил
да упражнява фактическа власт върху МПС и след прекратяване на правоотношенията
си с „А.“ АД.
На 08.08.2011 г.
между „Р.Л.Б.“ ООД и „А.“ АД е сключен договор за покупко-продажба на МПС, по
силата на който, на основание чл. 9 от Договор за финансов лизинг на ППС с
остатъчна стойност № 1288-RF-001 от
29.05.2008 г., „Р.Л.Б.“ ООД прехвърля собствеността на лек автомобил марка
„Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“, рег. № ******, рама № WDB2110061A478414,
на „А.“ АД. В договора за покупко-продажба е посочено, че страните констатират
наличието на извършени от купувача заплащания на всички лизингови вноски и
други дължими суми по лизинговия договор.
На 19.07.2013 г.
„А.“ АД е изпратило нотариална покана до Н.В., връчена на 23.07.2013 г., с
която дружеството е отправило искане до ответника в тридневен срок от
получаване на поканата да върне процесния лек автомобил. Безспорно е по делото
обстоятелството, че ответникът не върнал автомобила на ищцовото дружество и
продължил да упражнява фактическа власт върху него, включително и към датата на
подаване на исковата молба по делото.
В хода на
първоинстанционното производство е изслушана автотехническа експертиза,
съгласно заключението на която справедливата месечна наемна цена за автомобил с
характеристиките на процесния такъв, определена за периода на претендираното от
ищеца обезщетение, възлиза на сумата от 348,00 лева.
Въззивният съд е
допуснал на основание чл. 266, ал. 3 ГПК изслушването на съдебно-счетоводна
експертиза по въпроси на ответника, съгласно заключението на която в
счетоводството на „А.“ АД е отразен паричен превод на сумата от 22630,25 евро,
извършен на 17.05.2008 г. в полза на „Д.АГ“. Вещото лице е посочило още, че в
периода от месец май 2010 г. до месец август 2010 г. от получаваното от Н.В.
възнаграждение са удържани суми за погасяване на заем към банка. В хода на второинстанционното
производство е изслушана и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която
дава информация за удръжки и плащания, извършвани между „А.“ АД и Н.В. в
периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2011 г.
От правна страна:
По
иск с правно основание чл. 108 ЗС.
СРС, ГО, 143-ти състав, е бил сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС
за признаване за установено по отношение на ответника Н.Г.В., че ищецът „А.“ АД
е собственик по силата на договор за покупко-продажба от 08.08.2011 г. на лек
автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“, рег. № ******, рама № WDB2110061А478414, както и за осъждане на ответника да предаде на ищцовото
дружество владението на посоченото МПС.
Чрез вещния
осъдителен иск по чл. 108 ЗС ищецът цели – на първо място – да установи спрямо
владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение, разбирано като
едно от правомощията на правото на собственост, принадлежи на него. На второ
място, чрез ревандикационния иск, въз основа на така установеното право на
владение, се претендира предаването фактическата власт върху процесната вещ на
ищеца-собственик от ответника, който я владее или държи без основание.
Следователно, за основателността на предявения иск е необходимо в рамките на
исковото производство ищецът да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и
че ответникът я владее или държи без основание. Последният, от своя страна, за
да обоснове отхвърлянето на исковата претенция, следва да установи, че
упражнява фактическа власт върху вещта на противопоставимо на ищеца вещно или
облигационно основание.
В производството
по делото, след съвкупен анализ на събрания доказателствен материал, безспорно
се установява твърдяното от ищеца право на собственост върху процесното МПС. Правилни
и обосновани са формираните от първоинстанционния съд изводи относно
валидността на облигационните правоотношения по процесните договор за финансов
лизинг и договор за покупко-продажба на МПС. Доводите на въззивника-ответник,
че лизинговият договор е нищожен поради липса на предмет, са изцяло
неоснователни. Както сочи и въззивникът, установено е по делото, че въз основа
на поръчка за закупуване на употребяван автомобил от 16.05.2008 г. „А.“ АД е
заплатило на „Д.АГ“ сумата от 22630,25 евро, представляваща цената на
поръчаното МПС Mercedes, модел E 220 CDI, рама № WDB2110061A478414.
Същият автомобил е предмет и на процесния договор за финансов лизинг, съответно
– на договора за покупко-продажба на МПС, сключен между „Р.Л.Б.“ ООД и „А.“ АД.
Неправилни, обаче, са твърденията на ответника, че лизинговият договор е
нищожен, тъй като вещта-обект на лизинг, била собственост на ищцовото дружество
към датата на сключване на договора в качеството му на доставчик на същата.
Договорът за финансов лизинг представлява специфично облигационно
правоотношение по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ, по силата на което
лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Противно на твърденията на ответната страна, не съществува
законова пречка третото лице-доставчик и лизингополучателят да съвпадат. Тази
разновидност на договора за финансов лизинг представлява т. нар. обратен лизинг,
познат и наложен във вътрешните и международни търговски практики. Макар и да
няма изрична уредба в ТЗ, договорът за обратен лизинг е изцяло допустим с оглед
установената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Следва да се посочи, че тази
сделка, изразяваща се от счетоводна гледна точка в продажба на актив от
доставчик и отдаването под наем на този актив обратно на доставчика при
свързаност на лизинговото плащане и продажната цена, намира своята
регламентация в Конвенцията на UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988 г. и в Международен
счетоводен стандарт (м. 17 "Лизинг"
от Регламент на ЕС
№ 1725/2003 г.),
както и в Националните счетоводни стандарти на вътрешното ни право, приети в
приложение към чл. 1 на Постановление на Министерски
съвет № 65 от 25.03.1998 г. От изложеното следва, че процесният договор за
финансов лизинг е валидна правна сделка, породила уговорените в договора права
и задължения за страните по нея, включително правото на лизингополучателя да
придобие собствеността върху лизингованата вещ. В изпълнение на така
уговерената възможност на 08.08.2011 г. ищцовото дружество е станало собственик
на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“, рег. № ******, рама № WDB2110061A478414. Именно договорът за покупко-продажба е
правното основание, което легитимира ищеца като собственик на процесния
автомобил, съответно – обосновава правото му да претендира връщането на същия
по реда на чл. 108 ЗС.
Безспорно е
между страните по делото, че процесният автомобил е бил предоставен за ползване
на Н.В. и същият е продължил да упражнява фактическа власт върху него, както
след освобождаването му от длъжност „изпълнителен директор“ на „А.“ АД, така и
към датата на подаване на исковата молба. Липсват, обаче, доказателства, че
ответникът осъществява държането на автомобила въз основа на противопоставимо
на ищеца-собственик правно основание. Твърденията за заплащане от В. на лизинговите
вноски по процесния договор за лизинг не са доказани по делото. Съгласно
допуснатата от въззивния съд допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, от
възнагражденията на ответника са правени различни удръжки във връзка с
предоставен от ищцовото дружество заем, както и с погасяване на заем към банка.
Липсват, обаче, основания тези удръжки да бъдат съотнесени към заплащането на
лизинговите вноски за процесния автомобил, доколкото при счетоводното им
отразяване не са отбелязани подобни данни. Следва да се посочи, че евентуалното
извършване на плащания на лизингови вноски от Н.В. не може да рефлектира върху
уговореното право на ищеца да закупи лизингованото МПС, тъй като по силата на
договора, страна по който е и ответникът, само „А.“ АД има правото да придобие
собствеността върху автомобила в качеството си на лизингополучател. Н.В. е
единствено съдлъжник по договора, поел задължението да носи солидарна
отговорност за заплащането на вземанията по същия в полза на „Р.Л.Б.“ ООД, но в
негова полза не са уговорени права, идентични с тези на лизингополучателя. Предвид
изложеното, следва да се приеме, че с освобождаването му от длъжността
„изпълнителен директор“ на ищцовото дружество, притежаващо към този момент
собствеността върху процесния автомобил, той е загубил правното основание да
ползва същия, съответно – е започнал да го държи при липса на противопоставимо
на собственика правно основание.
Въз основа на
посочените аргументи, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 108 ЗС е основателен, поради което обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено в тази си част.
По иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД:
Правилни и
обосновани са изводите на СРС, че са налице материалноправните предпоставки за
уважаване на предявената от ищцовото дружество искова претенция за заплащане на
обезщетение за ползване без основание на процесното МПС в периода от 27.07.2013
г. до 30.09.2015 г. Безспорно е доказано по делото, че имуществото на Н.В. се е
увеличило за сметка на „А.“ АД, доколкото ответникът е ползвал без основание
собствения на дружеството автомобил. Обедняването и обогатяването на страните
произтичат от един и същи юридически факт – ползването на процесното превозно
средство, както изисква разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, като не е спорно по делото,
че ответникът е ползвал автомобила през целия исков период. Поради изложеното и
с оглед липсата на друга възможност за защита на обеднелия ищец, освен
предявяването на иск по реда на чл. 59 ЗЗД, следва да се приеме, че
осъдителният иск за заплащане на обезщетение е изцяло доказан по основание. Основателно
е, обаче, формулираното във въззивната жалба на ищцовото дружество възражение,
че при определяне размера на обезщетението СРС е допуснал аритметическа грешка,
посочвайки, че за периода от 27.07.2013 г. до 30.09.2015 г. същото възлиза на
сумата от 8756,10 лева. Първоинстанционният съд погрешно е приел, че
обезщетението се дължи за 25 месеца и 5 дни, вместо за 26 месеца и 5 дни. Поради
тази причина и с оглед определената от автотехническата експертиза месечна
наемна цена на процесния автомобил, следва да се приеме, че дължимото
обезщетение за ползване без основание на автомобила през исковия период е в
размер на 9104,10 лева. Горното налага първоинстанционното решение да бъде
отменено в частта, с която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата от 8756,10 лева до
сумата от 9104,10 лева.
По разноските:
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на въззивника-ищец. Представен е списък по чл. 80 ГПК с искане за присъждане
на сумата от 675,00 лева за адвокатско възнаграждение и на сумата от 25,00 лева
за заплатена държавна такса. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие (л. 47) с изрично отбелязване, че уговореният адвокатски хонорар е
изплатен в брой, поради което молбата за присъждане на разноски в общ размер от
700,00 лева се явява основателна.
С оглед
частичната отмяна на първоинстанционното решение в частта по иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД, същото следва да бъде ревизирано и в частта по
разноските, като в полза на „А.“ АД бъдат присъдени разноски в размер на 19,50
лева, представляващи разликата между дължимите на същия разноски, сторени в
хода на производството пред СРС, в размер на 989,50 лева, съобразно уважената
част от предявените искове, и присъдените такива в размер на 970,00 лева.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 7422,
постановено на 30.05.2016 г. по гр. дело № 54777/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 143-ти състав, в
частта, с която предявеният от „А.“ АД, ЕИК: ******, срещу Н.Г.В., ЕГН: **********,
осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 8756,10 лева до сумата от
9104,10 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание в
периода от 27.07.2013 г. до 30.09.2015 г. на лек автомобил марка „Мерцедес“,
модел „Е 220 ЦДИ“ с рег. № ******, рама № WDB2110061А478414, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н.Г.В., ЕГН: **********, с
адрес ***, ж. к. „Х.Д.“***, на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на „А.“ АД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление ***, разликата над сумата от 8756,10 лева до сумата от 9104,10 лева (девет
хиляди сто и четири лева и десет стотинки), представляваща обезщетение за
ползване без основание в периода от 27.07.2013 г. до 30.09.2015 г. на лек
автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 220 ЦДИ“ с рег. № ******, рама № WDB2110061А478414.
ОСЪЖДА Н.Г.В., ЕГН: **********, с
адрес ***, ж. к. „Х. Д.“***, на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на „А.“ АД, ЕИК:
******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 19,50 лева (деветнадесет лева
и петдесет стотинки), представляваща сторени в хода на първоинстанционното
производство разноски, съобразно уважената част от исковите претенции.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7422, постановено на 30.05.2016 г. по гр. дело № 54777/2015 г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 143-ти състав, в останалата обжалвана част.
Първоинстанционното решение е влязло
в сила като необжалвано в частта, с
която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над сумата от 9104,10 лева до пълния претендиран размер от 9396,00
лева.
ОСЪЖДА Н.Г.В., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „Х. Д.“***, на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на „А.“ АД, ЕИК: ******,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 700,00 лева (седемстотин лева),
представляваща сторени във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.