Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                           

                                                              №.......

                        

                                            гр.ЛОВЕЧ ..........................2019 г.

                                               

                                    В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година в състав:    

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

                                                                                 КРИСТИАН ГЮРЧЕВ- мл.съдия

 

секретар ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА, като разгледа докладваното от съдия  Константинова в.гр. дело № 130 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК.

 

            С решение № 529 от 20.12.2018 година, постановено по гр.дело № 1798 по описа за 2018 година, Ловешкият районен съд е признал за установено, на основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.4 от ГПК, по отношение на ответника „Чайка груп"ООД, ЕИК : ****, със седалище и адрес на управление : **** представлявано от Управителите В.М.Б. и П. М. П., че към него съществува изискуемо вземане на ищеца В.Р.Х., ЕГН-********** *** в размер на сумата 9 250 лева главница, произтичаща от договор №2 от 06.01.2016 год, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 15.06.2018 год. до окончателното й изплащане, за което е издадена издадена заповед за изпълнение на парично задължение №655/18.06.2018 год. по ч.гр.дело №1191/2018 год. по описа на PC-Ловеч, като отхвърлил претенцията на ищеца за изискуемост на вземането, считано от 18.06.2018 год.Осъдил ответника да заплати на ищеца разноски по делото в размер общо на 937,86 лева.

Против решението е подадена въззивна жалба с вх.№858/23.01.2019 г. от „Чайка груп”ООД-Ловеч, с която решението е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно.

Смята, че фактическата обстановка по делото-наличието на договорни отношения и плащане между страните, което не се оспорва като получено от ищеца, е изяснена правилно, но според него неправилно съдът е приел, че представения РКО №100/11.02.2016 г. не е безспорно доказателство за извършено плащане. Твърди, че съдът не е обсъдил факта, че съгласно договор №2/6.01.2016 г. и протокол за приемане на работата става въпрос за една и съща сума с посочената в РКО 9250 лв, като протокола и РКО са от една и съща дата.Не е обсъдил и наличието на признание от ищеца за получено плащане, като съдът е приел, че тази сума е изплатена, но това не е било плащане на договореното възнаграждение по договора. Сочи, че съдът се е произнесъл с формулировката „признава за установено”, а искането е за осъдителен диспозитив и по този начин съдът се е произнесъл свръх петитум.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на ЛРС и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове и да му присъди разноските по делото.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът се представлява от адвокат М.Б., който поддържа жалбата, а въззиваемия- от адвокат С.Д., която моли да бъде потвърдено решението на съда.

Въззивното производство е допустимо, тъй като срокът по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване е спазен.

Решението на Ловешкия районен съд е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. След разглеждане на спора по същество и след анализ на казуса от фактическа и правна страна, настоящата инстанция счита, че е и правилно.

Ищецът В.Р.Х. е предявил срещу „Чайка груп"ООД, гр.Ловеч, иск по чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземане в размер на 9250 лева, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 1797 от 2018 г.  по описа на Ловешкия районен съд.

От събраните по делото писмени доказателства, от преценката на становището на страните в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, въззивният съд приема за установено следното от фактическа страна:

На 15.06.2018 г. ищецът е подал до Ловешкия районен съд заявление за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК и в производството по ч. гр. дело № 1191/2018 г. съдът е уважил искането и издал Заповед № 655/18.06.2018 г., с която разпоредил „Чайка груп”ООД,ЕИК *** да заплати на В.Р.Х. сумата 9250 лева, ведно със законната лихва върху нея от 15.06.2018 г. и до изплащане на вземането, както и разноски по делото, от които 185 лв. платена държавна такса и 550 лева адвокатски хонорар.

Срещу тази заповед длъжникът Чайка груп”ООД е подал възражение, и с разпореждане № 2280/23.07.2018 година, съдът указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си.

            Искът е предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК.

            Страните не спорят, че на 06.01.2016 година са подписали договор № 2, по силата на който „Чайка груп”ООД възложило , а В.Р.Х. приел да изпълни конкретно упоменати дейности срещу възнаграждение в размер на 9250 лева. Срокът на договора е до 10.02.2016 година, а срокът за плащане е уговорен до 18 месеца от датата на приемане на работата, но не по-късно от 15.08.2017 година.

От приложение № 1 към Договор № 2/06.01.2016 г. се установява, че на 11.02.2016 година е подписан приемо-предавателен протокол, с който управителят на „Чайка груп”ООД- В.М.Б. е заявил, че приема възложената на В.Р.Х. работа без възражения.

            Ответникът представя Разходен касов ордер № 100 от 11.02.2016 година за изплатени на 9250 лева, в който като основание за плащане е вписано „продаден дял от капитала- 14 дяла”. В отговора на исковата молба възразява на основателността на иска, твърдейки, че тази сума представлява стойността на дяловото участие на ищеца в дружеството, която му се дължи след напускането му като съдружник и която му е изплатена с РКО, а договорът е бил оформен поради тежкото финансово състояние на фирмата към момента на напускане на ищеца в началото на 2016 година. Това поддържа и във въззивното производство.

            При така изложените факти, съдът направи следните правни изводи:

Правното основание на предявения иск е чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК за установяване съществуване на вземане на кредитор,предмет на ч.гр.дело № 1191/2018 г. на РС Ловеч, за което е издадена заповед за изпълнение.

Съгласно чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения.

В производството по чл.422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от предявяване на иска, осъществяване на фактическия състав, от който произтича вземането му, съдържанието на вземането, размерът му и настъпилия падеж, а в тежест на ответника е да докаже плащане на дълга и възраженията си. Предявеният иск е установителен, а не осъдителен, както твърди въззивникът.

            Съдът приема, че възникналите между страните облигационни отношения, намират правно основание в разпоредбите на чл.258 и сл ЗЗД,  уреждащи договора за изработка.Според чл.258 ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. Плащането на възнаграждение на изпълнителя предпоставя приемане на работата от поръчващия, съгласно чл.266, ал.1, изр.първо ЗЗД. В случая има подписан от възложителя на 11.02.2016 година протокол за приемане на възложената работа без възражения.

            Нормата на чл.20а от ЗЗД разпорежда, че договорите имат сила на закон за тези, които са го сключили, поради което ответникът, като възложител, приел работата, е задължен да заплати на ищеца уговореното в договора възнаграждение, което е в размер на 9250 лева. 

             В отговора на исковата молба,както и във въззивното производство, се навеждат твърдения, че подписаният на 06.01.2016 година между „Чайка груп”ООД и В.Р.Х. договор за изработка  е привиден (макар да не е използван този правен термин) и прикрива други отношения между тях, а именно задължението на дружеството да изплати на ищеца размера на дружествения му дял, след напускането му като съдружник (чл.127 ТЗ).

            Според правната теория привидната (симулативна) сделка е тази, при която и двете страни по нея не желаят нейното правно действие, т.е. налице е несъответствие между желаното и изразеното. В чл.26, ал.2 ЗЗД е прогласена нищожността на такива сделки, а в чл.17 ЗЗД е уредено съотношението между привидната и прикритата сделка, както и действието на привидните сделки по отношение на трети добросъвестни лица. Законът допуска сключването на сделка, без страните да желаят правното и действие, стига да не уврежда интересите на трети лица. В отношенията между страните привидната сделка е нищожна, а прикритата е действителната и тя поражда желаното действие. За да има обаче такова действие прикритата сделка, тя трябва да е законосъобразна.В случая ако едната страна иска да установи, че сделката е симулативна, тя трябва да има писмен документ (с оглед разпоредбата на чл.164,ал.1,т.3 ГПК), изхождащ от другата страна, или удостоверяващ нейни писмени изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението и, че съгласието е привидно – чл.165, ал.2 ГПК. Такъв писмен документ, т.нар. обратен документ (contre letter) по делото не е представен, поради което съдът не може да приеме за доказано твърдението на ответника за симулативност на договора за изработка.

            На второ място ответникът твърди, че с плащането на сумата от 9250 лева с РКО № 100 от 11.02.2016 година е изпълнил задължението си по договора. Това възражение не се споделя от състава на съда, поради това, че изрично като основание за плащането е вписано, че е във връзка са продадените от В.Х. 14 дяла от капитала на дружеството. Не е съществувала пречка да се посочи, че плащането е във връзка със сключения договор за изработка, още повече, че на тази дата е подписан и приемо-предавателния протокол. С оглед пълнота на изложението и като допълнителен аргумент, макар и неосновен, в насока, че сумата представлява плащане на дела на напусналия съдружник, може да се посочи и фактът, че при вписване в Търговския регистър на обстоятелствата във връзка с напускане на двамата съдружници, дружеството е приложило като доказателство протокол от ОСС от 09.02.2016 г. (справка по реда на чл.23,ал.6 ЗТРРЮЛНЦ).

            С оглед изложеното съдът приема, че ответникът не доказа, че като възложител е заплатил на изпълнителя в срока по чл.1,ал.2 от договора-  до 18 месеца от датата на приемане на работата, но не по-късно от 15.08.2017 год. договореното възнграждение в размер на 9 250 лева, поради което се явява неизправна страна и в полза на ищеца съществува вземането, за което е издадена заповед № 655/18.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 1191/2018 година на РС Ловеч.

Достигайки до същия правен извод Ловешкият районен съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

При този изход на процеса „Чайка груп"ООД следва да бъде осъдено да заплати на В.Р.Х. разноски за въззивната инстанция в размер на 300 лева.

Воден от гореизложените мотиви, Ловешкият окръжен съд

                                                  

                                        Р   Е   Ш   И :

           

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 529 от 20.12.2018 година, постановено по гр.дело № 1798 по описа за 2018 година на Ловешкия районен съд.

ОСЪЖДА „Чайка груп"ООД, ЕИК : ****, със седалище и адрес на управление : гр.****, представлявано от управителите В.М.Б. и П. М. П., на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на В.Р.Х., ЕГН-********** ***, разноски по делото в размер на 300 (триста) лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,т.1 ГПК.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      

 

 

                                                                    ЧЛЕНОВЕ: