РЕШЕНИЕ
№ 326
гр. Бургас , 14.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500880 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 260070/22.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 525/2020 г. по описа на
РС-Несебър, е постановено следното:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от В. Х. И.. срещу А. А. Т. и Л. А. Д..
иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че ищецът е
собственик на 369.5 ид.ч. кв.м от поземлен имот с идентификатор 61056.501.352, с адрес на
поземления имот в с.Р., ул.“Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при
съседи: парцели с идентификатори: 61056.502.563, 61056.502.362, 61056.502.361,
61056.502.360, 61056.502.359, 61056.502.353, 61056.502.351 и 61056.502.350, като
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 525/2020 г. по описа на РС-Несебър в тази му
част.
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл.40, ал.1 ЗС припадащите се идеални части към
самостоятелните обекти в съсобствения имот – ПИ с идентификатор 61056.501.352, с адрес
на поземления имот в с. Р., ул. „Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при
съседи: парцели с идентификатори: 61056.502.563, 61056.502.362, 61056.502.361,
1
61056.502.360, 61056.502.359, 61056.502.353, 61056.502.351 и 61056.502.350, както следва:
38,393 % ид.ч. от поземления имот за В. Х. И.. – като собственик на гаражен етаж от сграда
с идентификатор 61056.501.352.1, 30,8035 % ид.ч. за А. А. Т. – като собственик на втори
жилищен етаж от сграда с идентификатор 61056.501.352.1, и 30,8035 % ид.ч. за Л. А. Д.. –
като собственик на първи жилищен етаж от сграда с идентификатор 61056.501.352.1.
РАЗПРЕДЕЛЯ на основание чл.32, ал.2 ЗС ползването на дворното място,
съставляващо незастроената част от поземлен имот с идентификатор 61056.501.352 в
с.Равда, между В. Х. И.. – от една страна, и А. А. Т. и Л. А. Д.. – от друга страна, съобразно
дадения вариант от вещото лице Таня Пашова по съдебно-техническата експертиза – Скица
на реалното ползване „Приложение 2 към гр.д.№ 525/2020 г. – съгласно твърденията на
ответниците и съгласно чл.40, ал.1 ЗС – Вариант 1“, като дяловете за ползване са определени
по скицата точки от 1 до 12 и следва да се ползват, както следва: В. Х. И.. да ползва
незастроената площ от 251 кв.м., защрихована със син цвят на скицата, означена като дял I, а
А. А. Т. и Л. А. Д.. да ползват незастроената площ от 388 кв.м., защрихована с червен цвят
на скицата, означена като дял II, съобразно скицата на л.123 от делото, която е
приподписана от настоящия състав на съда и следва да се счита за неразделна част от
решението.
С решението А. А. Т. и Л. А. Д.. са осъдени да заплатят на В. Х. И.. сумите
съответно от по 59.46 лв. за направените от него разноски, съразмерно на квотите в
съсобствеността, а В. Х. И.. е осъден да заплати на А. А. Т. и Л. А. Д.. сумите съответно от
300 лв. и от 600 лв. за направените от тях разноски – платено адвокатско възнаграждение за
защита по иск по чл.124, ал.1 ГПК.
Против решението на РС-Несебър е постъпила въззивна жалба от В. Х. И.. от с.Р.,
общ.Н., ул.“Ч.“ № *, подадена чрез пълномощник адв.Павлина Темелкова. Въззивникът
изразява недоволство от първоинстанционното решение в неговата цялост, като счита
същото за неправилно и незаконосъобразно. Според въззивника, изводът на съда, че „липсва
субект, който не притежава право на собственост върху земята, а притежава отделен дял от
собствеността“, е неверен и в противоречие с установеното по делото, че преди 21.01.2000 г.
само Д. Т. е била изключителен собственик на дворното място и само тя е продала на ищеца
идеални части от имота. В тази връзка са изложени подробни съображения и се цитира
практика на ВКС, като се счита, че съдът неправилно и в противоречие с цитираната
съдебна практика е приел, че теренът е загубил своята самостоятелност и се е превърнал в
обща част, обслужваща обособените обекти. Според въззивника, след като по делото е
безспорно установено, че етажната собственост е възникнала на 21.01.2000 г., районния съд
незаконосъобразно и в резултат на невярната интерпретация на фактите по делото е приел,
че незастроената част от дворното място е придобила статут на обща част, независимо, че
след разпоредителната сделка собственици на земята са останали единствено Д. Т. и ищеца
В.И., но не и друго лице, като в тази връзка се сочи, че А. Т. е само етажен собственик в
режим на СИО с Т. и е налице липса на пълно съвпадение на етажните собственици и
2
собствениците на терена. В тази връзка се счита, че по въведения от ищеца спор по чл.124
ГПК съдът е пренебрегнал липсата на пълно съвпадение на етажните собственици и тези на
терена, като въвеждайки аргумент от бездяловата собственост в режим на СИО, в какъвто
режим е собствеността на етажен собственик без собственост в поземления имот, НРС е
стигнал и до незаконосъобразния извод, че „липсва субект, който не притежава право на
собственост върху земята“, което е в противоречие с установените по делото факти относно
изключителната собственост на земята в полза само на Д. Т. от преди възникване на
етажната собственост. Счита се, че в резултат на тези изводи съдът неправилно е приел, че
при възникването на етажната собственост към 21.01.2000 г. и незастроената част от терена
е станала обща част, без да съобрази обстоятелството, че само собствениците на дворното
място, сред които не е етажния собственик А. Т., са разпределили ползването му, каквато
възможност е предвидена в чл.38, ал.2 ЗС, с което изрично са заявили и волята си относно
тази част от терена – незастроената, която не е обща част по естеството си да се разпредели
в съотношение на притежаваните идеални части от двора.
По горните съображения, въззивникът счита, че в нарушение на материалния закон
и практиката на ВКС, районният съд незаконосъобразно е счел претенцията по чл.124 ГПК
за недопустима и е прекратил производството по нея, като по чл.40 ЗС е определил дяловете
на страните по спора без да държи сметка за последвалата промяна в съсобствеността само
на дворното място. Сочи се, че съдът е оставил без внимание, възприемайки иначе
защитната теза на ответниците, и факта, че видно от представените писмени доказателства,
съпрузите са дарили на ответниците 26 ид.части от поземления имот, които не могат да
бъдат предмет на самостоятелна сделка, ако са общи части, т.е. и те са считали дворното
място за съсобствено, а не за обща част. Според въззивника, незаконосъобразния извод на
съда относно незастроената част от дворното място е обусловил и незаконосъобразен извод
и по разпределяне на ползването му – не при твърдените от ищеца дялове в съсобствеността,
а по правилата на процентното съотношение при възникване на етажната собственост и
съобразно приетото, че дворното място е обща част, като на ищеца, който е съсобственик с
по-голяма идеална част е определено ползването при вариант 1 от експертизата, осигуряващ
му достъп само от 4,22 м. откъм лицето на парцела и значително по-малка площ от
притежаваната от него. В заключение, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение изцяло, в т.ч. и в прекратителната част, като се уважат исковите претенциите така,
както са предявени. Не са направени нови доказателствени искания. Претендира се
присъждане на направените по делото съдебни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите А. А. Т.
и Л. А. Д.., подаден чрез пълномощник адв.Людмил Дамянов, в който са изложени
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и на наведените в нея
оплаквания, като се изразява съгласие с изводите на първоинстанционния съд. Моли се за
оставяне без уважение на въззивната жалба и за подвърждаване на обжалваното решение
като правилно и законосъобразно. Не са направени доказателствени искания. Претендира се
присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.
3
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок чл.259 ГПК от лице, което
има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
след преценка на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред БРС е образувано по исковата молба на В. Х. И.. против А. А.
Т. и Л.А. Т..
Изложени са твърдения, че страните са съсобственици на поземлен имот с
идентификатор № 61056.501.352 по КК на с.Равда, общ.Несебър, с административен адрес
с.Р., ул.“Ч.“ № *, с площ от 759 кв.м., със съответните описани граници, номер по предходен
план – парцел VІІ-360, кв.57. Твърди се, че съсобствеността върху процесния имот е
възникнала първоначално между ищеца и родителите на ответниците и техни праводатели
Д. и А. Т.и, като с нотариален акт № *, том *, рег.№ *, дело № */21.01.2000 г. ищецът е
закупил само от Д. Т. 215/560 кв.м.ид.ч. от дворното място, съставляващо тогава парцел VІІ-
360 в кв.57 по плана на с.Равда, целия с площ от 560 кв.м., а от двамата съпрузи е закупил и
гаражен етаж от изградената в същия имот по време на брака им, в режим на СИО,
двуетажна жилищна сграда, като по този начин квотите в съсобствеността върху дворното
място са станали 215/560 кв.м.ид.ч. за ищеца и 345/560 кв.м.ид.ч. за Д. Т., която е била
едноличен собственик на парцела. Твърди се, че при сключването на сделката е извършено и
разпределение на реалното ползване на дворното място с договор за разпределение от
21.01.2000 г. между ищеца В.И. и Д. Т.. Впоследствие, на 14.11.2000 г. с нотариален акт №
98/2000 г. ищецът закупил 130/1195 кв.м.ид.ч. от съседния парцел VІ-360 в кв.57 по плана на
с.Равда, собственост на А. П., а Д. Т. закупила в режим на СИО със съпруга си 26/1195
кв.м.ид.ч. от същия съседен парцел, след което с молба-заявление по чл.93 ППЗТСУ
ищецът, Т. и П. отправили искане до Община Несебър за изменение на ЗРП на с.Равда, с
което 156 кв.м. (закупените от ищеца и Т. идеални части) от югозападната част на парцел
VI-360 в кв.57 да бъдат обособени и присъединени към парцел VІІ-360, кв.57, ведно с улица
тупик, обслужваща само процесния имот, като парцелът да стане с площ от 765 кв.м., а
съседния парцел VI-360 в кв. 57 да остане с площ от 1039 кв.м. Твърди, че площта на тупика
била 49 кв.м. и същият бил образуван при предшестващи промени на един голям бивш
имот, за който отношенията са били уредени тогава, като предназначението му е било само и
единствено за достъп до парцел VII-360, кв.57 по плана на с.Равда. По силата на протоколно
решение № 5/28.03.2001г. на АГК при Община Несебър, със заповед № 125 от 11.06.2001г.
на кмета на Община Несебър било одобрено исканото частично изменение на РП, касаещо
парцели VІІ-360 и VІ-360 в кв.57 по плана на с.Равда. Твърди се, че след закупуването на
горните идеални части от съседния имот отпаднала необходимостта от съвместно ползване
от съсобствениците на приобщения тупик към процесния имот, но въпреки това след
промяната те продължили да ползват отреденото им при разпределението на ползването с
4
договора от 21.01.2000 г., като от присъединените части ищецът ползвал новозакупените 130
кв.м.ид.ч., а тупикът бил ползван само от праводателите му, но всички паркирали
автомобилите си до тупика. Твърди се, че епизодично съпрузите Т. са искали да ползват
самостоятелно освен цялата площ на тупика, така и в съседство с него и площ, съответна на
закупените от тях 26 кв.м.ид.ч., но до разрешение на този въпрос не се стигнало, а преди 1
година ищецът спрял да паркира там колата си. В тази връзка, тъй като ищецът считал тези
претенции на праводателите си за неоснователни, той им предложил да направят
геодезическо заснемане, но те не се съгласили, поради което И. сам възложил такова
заснемане и установил, че при първоначалното разпределение му е отредена по-малка площ
от дела му в съсобствеността, като допълнително построената от него сграда 2 не
накърнявала дяловете в съсобствеността от преди изменението на РП. В резултат на това,
ищецът изготвил актуален вариант за разпределение на ползването, който представил на
съпрузите, но те не се съгласили и искали да ползват както целия тупик, така и 26 кв.м.ид.ч.
Тъй като съсобствениците не се разбрали доброволно, И. се снабдил с кадастрална скица на
имота, от която установил, че съпрузите Т. са се снабдили с констативен нотариален акт №
*, том *, рег.№ *, дело № */22.06.2005 г., с който били презнати за собственици на 421/766
кв.м.ид.ч. от процесния имот, като в акта било записано, че тези части са образувани от
395/766 кв.м.ид.ч. – индивидуална собственост на Д. А. и 26/766 кв.м.ид.ч. – за двамата
съпрузи от покупка в режим на СИО. Установил също, че впоследствие с два нотариални
акта №№ * и * от 21.08.2007 г. съпрузите Т. са дарили притежаваните от тях идеални части
от процесния имот на дъщерите си – ответниците А.Т. и Л. Т.. Ищецът счита констативният
нотариален акт на Т. за неверен, тъй като праводателите му са се снабдили с документ за
собственост, в който са посочени идеални части, нахвърлящи притежаваните от тях, като се
твърди, че Д. Т. не е притежавала 395/766 кв.м.ид.ч. от имота – след продажбата на 215
кв.м.ид.ч. на ищеца през 2000 г. същата е останала едноличен собственик на 345 кв.м.ид.ч.,
към които се добавят и закупените от нея и съпруга й 26 кв.м.ид.ч. и само половината от
площта на тупика от 49 кв.м., или 24,50 кв.м., поради което двамата притежават общо 393.50
кв.м. ид.ч. Поради това, ищецът оспорва правата на праводателите на ответниците над
393.50 кв.м.ид.ч. от имота и твърди, че с двата нотариални акта №№ * и * от 21.08.2007 г., с
които Т. са дарили на ответниците идеалните си части, те са се разпоредили в повече от
притежаваните от тях идеални части от процесния имот, поради което и двете ответници не
са придобили посочените в даренията идеални части.
Предвид тези твърдения, ищецът е отправил до съда следните искания – след като
се установят дяловете в съсобствеността и делът на ищеца е 369.50 кв.м.ид.ч. от
съсобствения поземлен имот с идентификатор 61056.501.352 по КК на с.Равда, да се приеме
за установено от съда, че ответниците не са придобили по дарение повече от общо за
двете 389.50 кв.м.ид.ч. от имота, тъй като праводателите им не са притежавали повече от
389.50 кв.м.ид.ч. от същия имот, както и да се извърши разпределение на ползването на
поземления имот, съобразно установените идеални части от съсобствеността между
страните, като се съобрази начина на ползването му до момента.
5
Така предявените с исковата молба кумулативно съединени искове са – отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено, че
ответниците не са собственици на идеални части над размера на 389.50 кв.м.ид.ч. от
поземления имот с идентификатор 61056.501.352 по КК на с.Равда, както и иск по чл.32,
ал.2 ЗС за разпределение на реалното ползване на имота.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответниците А.Т. и Л. Т. са
оспорили исковите претенции като неоснователни с твърдения, че дворното място е със
статут на обща част по смисъла на чл.38 ЗС, като етажната собственост е възникнала през
2000 г. и идеалните части от земята не са в посочения в исковата молба размер, а следва да
се определят по реда на чл.40 ЗС. Не оспорват, че заедно с ищеца са съсобственици на
дворното място, но оспорват твърденията му, че е собственик на по-голям процент от
поземления имот. В тази връзка са изложени твърдения, че ищецът е придобил 38.388 %
ид.ч. от дворното място, а всяка от ответниците е собственик на по 30.806 % ид.ч., като
сключените по-късно сделки не променят размера на това съотношение, а изменението на
дворищната регулация няма вещнотранслативен ефект, тъй като регулацията не е
приложена, както и че реалните части от съседния имот са придобити по давност – по реда
на чл.200, ал.2 ЗУТ. Поради това, ответниците считат, че не са налице основания за
уважаване на иска в размера, посочен в исковата молба, като отправят искане за
разпределение на дворното място съобразно посочения от тях размер на идеалните части.
С определение по чл.140 ГПК районният съд е изготвил проекто-доклад на делото, с
който е приел, че застроеният терен е обща част, когато всички съсобственици на терена
притежават самостоятелен обект в сграда етажна собственост, поради което е приел, че от
ищеца е отправено искане да определи дяловете на отделните собственици в обжата вещ –
поземлен имот с идентификатор 61056.-501.352 по КК на с.Равда. При това, РС-Несебър е
приел, че първият предявен иск е с правно основание по чл.40, ал.1 ЗС за определяне на
идеалните части от дворно място, а вторият предявен иск е по чл.32, ал.2 ЗС за
разпределение на реалното ползване на имота.
Във връзка с доклада на делото и възраженията на ответниците в писмения отговор,
с допълнителна молба от 14.01.2021 г. ищецът е оспорил твърдението им, че дворното място
е придобило статут на обща част от 21.01.2000 г., тъй като след тази сделка е имало етажен
собственик, който не е притежавал идеални части от дворното място – бащата на
ответниците А. Т., който към този момент не е притежавал собственост от дворното място.
Ищецът е изложил и съображения, че дворът е обща част по предназначение и неговият
статут би могъл да бъде променен, като в случая с договора за разпределение на ползването
от 21.01.2000 г. всички собственици са изразили волята си незастроената част от дворното
място да не бъде обща част. В тази връзка, ищецът е възразил по приетото от съда правно
основание на иска по чл.40 ЗС, която норма счита за неотносима в случая, като е заявил, че
поддържа исковите претенции, както са предявени.
6
В първото съдебно заседание ищецът е поддържал изложените по горе от него
твърдения и искания, като с оглед възраженията на ответниците и проекто-доклада на
делото е заявил евентуално искане – в случай, че се приеме, че частите са общи, моли
евентуално квотите в тези общи части да се определят по реда на чл.40 ЗС.
В същото съдебно заседание и с оглед изявленията на ищеца, съдът е обявил
окончателния доклад по делото с изменения и допълнения, като е приел, че е предявен
главен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е
собственик на 369.5 кв.м.ид.ч. от процесния имот, а при условията на евентуалност е
предявен евентуален иск по чл.40, ал.1 ЗС за определяне на притежаваните от
съсобствениците идеални части в общите части при условията на чл.40 ЗС, както и главен
иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС за разпределение на ползването върху този имот.
По делото са събрани писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза,
ангажирани от страните за установяване на изложените от тях твърдения и възражения.
С обжалваното решение РС-Несебър е обсъдил на първо място статута на процесния
поземлен имот и приетия от него за предявен по делото главен положителен установителен
иск по чл.124, ал.1 ГПК. Съдът е приел за безспорно установено, че етажната собственост е
възникнала на 21.01.2000 г. когато Д. Т. и А. Т. са продали на В.И. гаражен етаж от
двуетажна жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект на площ от 120 кв.м.,
заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, ведно с 215/560 ид.ч. от
дворното място, съставляващо парцел VII-360 в кв.57 по плана на с.Равда, като по този
начин един от етажите в сградата е станал собственост на едно лице, а останалите етажи са
били собственост на Д. и А. Т. в условията на СИО, поради което е възникнала етажна
собственост по смисъла на чл.37 и сл. ЗС. В тази връзка, НРС е счел за неоснователно
твърдението на ищеца, че незастроената част от дворното място не е придобила статут на
обща част, като е прието, че към 21.01.2000 г. е бил налице идентитет между собствениците
на поземления имот и собствениците на отделни обекти в сградата, тъй като Д. Т. и В.И. са
били единствените собственици на поземления имот, а така също са притежавали и правото
на собственост върху самостоятелни обекти в сградата. Позовавайки се на съдебна практика
на ВКС, съдът е приел, че за да бъде дворното място обща част, водещо е обстоятелството
дали лице, което притежава собственост в поземления имот, притежава собственост и в
сградата, а ако това лице не притежава собственост в сградата, то земята не е обща част,
като настоящият случай не е такъв, доколкото и двамата собственици на земята към
21.01.2000г. са притежавали самостоятелни обекти в сградата и земята е загубила
самостоятелното си значение и се е превърнала в обща част, независимо от обстоятелството
дали друго лице притежава част от правото на собственост в даден самостоятелен обект. В
тази връзка, съдът е обсъдил, че действително единият от етажите е станал индивидуална
собственост на ищеца, а останалите два етажа са били притежание на Д. и А. Т.и (в режим
на СИО), но е прието, че съпружеската имуществена общност върху вещите е особена
съвместна бездялова собственост, като съпрузите нямат изразени дялове или обособени
7
лични части и правната същност на съпружеската имуществена общност изключва
разделянето на правото на собственост върху отделните съпрузи, поради което обектите са
притежавани без обособяването на отделни дялове за Д. и А. Т., което от своя страна води
до извод, че липса субект, който не притежава право на собственост върху земята, а
притежава отделен дял от собствеността в сградата. Поради това, съдът е приел, че към
21.01.2000 г. е възникнала етажна собственост по отношение на самостоятелните обекти,
построени в процесния поземлен имот, което е довело до превръщане на незастроената част
от терена в обща част, загубила самостоятелното си предназначение. За неоснователно е
счетено и твърдението на ищеца, че с договора за разпределение ползването на дворното
място от 21.01.2000 г. е било променено предназначението на тази обща част – по взаимно
съгласие на съсобствениците, като НРС е приел, че за промяна предназначението на общите
части не е достатъчно само сключването на договор за разпределение на ползването им, а е
необходимо собствениците да са постигнали съгласие за преминаване на съответните общи
части в индивидуална собственост на един от тях, като цитираният договор за
разпределение не представлява такова съгласие.
По горните съображения районният съд е приел, че незастроената част от ПИ
61056.501.352 по КККР на с.Равда се е превърнала в обща част към момента на възникване
на етажната собственост – 21.01.2000 г. Позовавайки се на практика на ВКС, съдът е приел,
че положителен установителен иск е недопустим по отношение на дворно място, което е в
режим на етажна собственост, като в тази хипотеза по силата на чл.38 ЗС дворното място е
обща част и действителните права на етажните собственици следва да бъдат установени
едновременно за всички в производство по чл.40 ЗС. С оглед на това, НРС е приел, че искът
по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на 369.5 ид.ч.кв.м
от ПИ с идентификатор 61056.501.352 в с.Равда, е недопустим, поради което същият е
оставен без разглеждане с обжалваното решение и производството по делото по отношение
на този иск е прекратено.
С оглед прекратяването на производството по иска по чл.124, ал.1 ГПК, съдът е
приел, че се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск по чл.40,
ал.1 ЗС, в рамките на който действителните права на етажните собственици следва да бъдат
установени едновременно за всички в производство. В тази връзка, НРС е ценил изготвената
по делото съдебно-техническа експертиза, съобразно която дяловете на етажните
собственици в общата част (дворно място), са следните: за В. И. – 38,393 %, а за Д. и А. Т.
(респ. за правоприемниците им) – общо 61,607 %, или за всяка от ответниците А. Т. и Л. Т.
се определя дял от по 30,8035 % ид.ч. от общите части в дворното място. Поради това, съдът
е уважил иска по чл.40, ал.1 ЗС и е определил действителните права на всеки от етажните
собственици в общата част – дворно място в посочения по-горе смисъл.
По отношение на предявения иск по чл.32, ал.2 ЗС съдът е приел, че е настъпило
условието, което предполага допустимостта на ново разпределение на ползването на имота,
тъй като площта на имота се е увеличила с изменение на регулацията – при сключването на
8
договора за разпределение на ползването на 21.01.2000 г. площта на имота е била 560 кв.м.,
а впоследствие на 11.06.2001 г. е одобрено частично изменение на регулационния план, като
към имота са придадени части от друг имот и площта му е станала в размер на 765 кв. м.
(при заснемане на КК е определена площ от 759 кв.м., което според вещото лице е в рамките
на допустимото отклонение). Поради това, съдът е приел, че разпределението на ползването
следва да се извърши по предложените от вещото лице варианти в отговор 3.2. от
заключението, съобразно определените по реда на чл.40, ал.1 ЗС общи части в поземления
имот, тъй като вещото лице е съобразило площта на всяка от страните от поземления имот,
намиращ се под сградата и е приспаднало тази площ при разпределение на незастроената
част от дворното място. С оглед приетото по иска по чл.40, ал.1 ЗС, съдът е приел за
относими вариант 1 и вариант 2 (л.121 – л.123), като е намерил за по-подходящ вариант 1,
тъй като с него се дава максимален достъп на всяка от страните до входа на поземления
имот (8,43 метра на ответниците и 4,22 метра на ищеца) и така определеното разстояние е
достатъчно да осигури нормален достъп на всяка от страните до дворното място. По тези
съображения, НРС е извършил разпределението съобразно дадения вариант от вещото лице
по скица на реалното ползване на л.123 от делото – „Приложение 2 към гр.д. № 525/2020г. –
съгласно твърденията на ответниците и съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС – Вариант 1“, като в този
смисъл е постановил съдебния си акт.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При служебната проверка по чл.269 ГПК, Бургаският окръжен съд намира, че
обжалваното решение е валиден съдебен акт.
Въззивната инстанция намира, обаче, че обжалваното решение е недопустимо в
частта, с която НРС се е произнесъл по евентуалния иск по чл.40, ал.1 ЗС, като го е уважил,
което налага неговото обезсилване в тази част. В останалите части – за прекратяване на
производството по делото по иска по чл.124, ал.1 ГПК и по иска по чл.32, ал.2 ЗС
първоинстанционното решение е допустимо, но неправилно. Съображенията на съда са
следните:
Въззивният съд намира, че НРС неправилно е прекратил производството по делото
по отношение на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК и в резултат на това недопустимо
се е произнесъл по евентуалния иск по чл.40 ЗС, без да е настъпило процесуалното условия
за неговото разглеждане. На първо място, районният съд е дал неправилна правна
квалификация на установителния иск, приемайки, че е сезиран с положителен установителен
иск за собственост на идеални части от общия поземлен имот.
Основанието на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които
произтича претендираното от него материално субективно право, а с петитума на иска се
сочи видът на търсената защита. Основанието при положителния установителен иск за
9
собственост е твърдяният от ищеца юридически факт, от който е възникнало правото му на
собственост, а искането е да се признае по отношение на ответника съществуването на това
право на собственост на ищеца, т.е. предмет на делото е претендираното от ищеца право на
собственост. Основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на
юридическите факти, от които е възникнало правото на собственост на ответника, а
искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува, т.е. предмет на
делото е отричаното право на собственост на ответника. Фактическите обстоятелства за
правото на собственост на ищеца, изложени в исковата молба по предявен отрицателен
установителен иск за собственост, не представляват основание на отрицателния иск и не са
част от предмета на делото по този иск, а единствено обосновават правния интерес на ищеца
от предявяването на такъв установителен иск.
В случая, в исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е собственик на
369.50 кв.м.ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 61056.501.352 по КК на с.Равда, а
праводателите на ответниците са собственици на 389.50 кв.м.ид.ч. от същия имот, но
неоснователно са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на 421 кв.м.ид.ч.,
поради което се счита, че същите не са могли да дарят повече права, отколкото притежават и
затова ответниците не могат да се легитимират като собственици на повече от 389.50
кв.м.ид.ч. от имота, като се иска от съда да приеме за установено, че ответниците не са
придобили по дарение повече от 389.50 кв.м.ид.ч. от същия имот. Така изложените
твърдения и заявения петитум обосновават извод, че ищецът претендира от съда да приеме
за установено, че ответниците не са собственици на идеални части от процесния имот за
разликата над твърдените от него 389.50 кв.м.ид.ч. до 421 кв.ч.ид.ч., за които техните
праводатели са били признати за собственици с оспорения констативен нотариален акт №
*/2005 г., дарени впоследствие на ответниците с нотариални актове №№ * и */2007 г.
Следователно, ищецът отрича правата на собственост на ответниците за разликата
над 389.50 кв.м.ид.ч. и искането му до съда е да установи, че тези права не са възникнали и
не съществуват, т.е. с исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за
собственост по чл.124, ал.1 ГПК. Ето защо, настоящата инстанция намира за неправилно
приетото от районния съд, че е сезиран с положителен установителен иск за собственост,
което е довело и до неправилен извод за недопустимост на исковата претенция и
прекратяване на делото в тази част. Съгласно приетото в Решение № 59/17.07.2019 г. по
гр.д.№ 2214/2018 г. на ВКС, І г.о., на което се е позовал и НРС, при спор за собственост
между съсобственици по отношение на обема на правата на всеки един от тях, за ищеца е
налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на
частта от правата на ответника, които той отрича, защото идеалните части на
съсобствениците са от значение за вътрешните отношения между тях за използването и
управлението на общата вещ съгласно чл.32 ЗС. Според същото решение, положителен
установителен иск е недопустим по отношение на дворно място, което е в режим на етажна
собственост, като в тази хипотеза по силата на чл.38 ЗС дворното място е обща част и
действителните права на етажните собственици следва да бъдат установени едновременно за
10
всички в производство по чл.40 ЗС. Настоящият казус обаче не е такъв, доколкото в случая
по делото не е предявен положителен установителен иск за идеални части, а отрицателен
иск, който с оглед цитираната съдебна практика е допустим и първоинстанционния съд е
дължал произнасяне по него, поради което производството по този иск неправилно е било
прекратено.
В тази връзка, въззивният съд намира за неправилни и изводите на НРС, че
незастоената част от процесния поземлен имот е в режим на етажна собственост и
представлява обща част по чл.38 ЗС, което е послужило на съда да приеме иска за
недопустим. Действително, по делото е безспорно, че в имота е построена триетажна
жилищна сграда в режим на етажна собственост, възникнала към 21.01.2000 г., когато с НА
№ *, том *, дело № */21.01.2000 г. ищецът е закупил гаражния етаж от къщата,
представляващ самостоятелен обект, ведно със съответните идеални части от общите части
на сградата, а двата жилищни етажа са останали собственост на неговите продавачи Д. Т. и
А. Т. в режим на СИО. Безспорно е също, че с цитирания нотариален акт ищецът е закупил
и 215/560 кв.м.ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, което до този момент е
било индивидуална собственост на продавача Д. Т.. В тази връзка не се спори, че
поземленият имот е бил еднолична собственост на Д. Т., а жилищната сграда е построена по
време на брака й с А. Т. и е придобита от двамата в режим на СИО, без обаче последният да
притежава идеални части от земята към момента на възникване на етажната собственост.
Тук следва да се има предвид, че общите части в етажната собственост се делят на две групи
– по естеството си и по предназначение. Характерно за общите части по предназначение е,
че сградата може да съществува и да се ползва и без тази обща част. Общите части по
естеството си са тези, без които сградата – етажна собственост не може да функционира, или
без които етажните собственици не могат да използват обектите си на собственост.
Съгласно чл.38 ЗС, дворното място е обща част към етажната собственост. Дворът обаче,
извън застроената му част, не е обща част по естеството си, а по предназначение, защото
етажната собственост може да съществува и без него. Като обща част по предназначение,
неговият статут би могъл да бъде променен по общо съгласие на собствениците или по
разпореждане на закона (чл.63 ЗС). Съдебната практика е постоянна в становището, че
дворното място е обща част към етажната собственост само, когато всички етажни
собственици са съсобственици и на дворното място и те са изразили изрично воля дворното
място да бъде обща част. Те могат да уговорят обаче, че дворното място ще остане
съсобствено. В този смисъл положението на земята, върху която е изградена сграда етажна
собстветност е сходно /но не аналогично/ с това на общите части по предназначение, защото
зависи от волята на съсобствениците. Дворното място е обща част на сградата, само
доколкото принадлежи на всички етажни собственици, т.е. ако е налице пълна идентичност
между етажните собственици и собствениците на земята, поради което при липса на такава
идентичност теренът не е изгубил самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата
значение, т.е. не представлява обща част. Меродавният момент, към който се преценява
дали един обект представлява обща част, е възникването на етажна собственост, доколкото
11
последната възниква в момента, в който отделните обекти в сградата са били придобити от
лица, различни от първоначалния собственик и са станали собственост на тези лица, от
който момент те са станали собственици и на общите части, визирани в чл.38 ЗС. В горния
смисъл – Решение № 201/20.01.2020 г. по гр.д.№ 2616/2018 г. на ВКС, І г.о.
Предвид горното и с оглед данните и доказателствата по делото, въззивният съд
намира за неправилен извода на НРС за наличието на пълен идентитет между етажните
собственици и собствениците на терена към момента на възникване на етажната
собственост. Както бе посочено по-горе, процесното дворно място е било еднолична
собственост на Д. Т., а построената върху него жилищна сграда е придобита от нея и
съпруга й А. Т. в режим на СИО, без обаче последният да е притежавал собственост върху
идеални части от терена. Поради това, при възникването на етажната собственост в резултат
на продажбата от двамата съпрузи на гаражния етаж и закупуването му от ищеца, както и
закупуването от същия само от едноличния собственик Т. на 215 кв.м. ид.ч. от дворното
място, се налага извод, че към релевантния за спора момент – възникване на ЕС на
21.01.2000 г., не е налице пълно съвпадение между съсобствениците на терена и етажните
собственици, което изключва възможността дворното място да се третира като обща част на
етажната собственост по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, тъй като същото не е изгубило
самостоятелния си характер и не се е трансформирало в обща част, предназначена да
обслужва сградата в режим на етажна собственост. В тази хипотеза, общо съпритежание на
етажните собственици е само правото на строеж, по отношение на което обемът на правата
им се определя по правилото на чл.40 ЗС, докато теренът остава в съсобственост между
собственици на земята, при квоти, определени от придобивното им основание. В случая,
към момента на възникване на етажната собственост освен, че има етажен собственик, който
не притежава идеални части от земята (А. Т.), налице е и съсобственик в терена – Д. Т.,
която не притежава самостоятелен обект в сградата, тъй като нейните права в двата
жилищни етажа са в съпружеска имуществена общност с А. Т., а не са самостоятелни, т.е.
индивидуална собственост. Тук следва да се има предвид, че наличието на етажна
собственост в имота, в която двамата съпрузи притежават в режим на СИО самостоятелен
обект, не е основание за трансформиране на личната собственост на единия съпруг върху
земята в съпружеска имуществена общност. В горния смисъл – Решение № 165/03.01.2017 г.
по гр.д.№ 98/2016 г. на ВКС/, І г.о., Решение № 71/25.05.2017 г. по гр.д.№ 3936/2016 г. на
ВКС, І г.о. и др.)
Предвид изложените съображения, настоящият съд намира, че дворното място не
представлява обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, а е обикновена съсобственост между
ищеца и ответниците, поради което приетият в обратния смисъл извод от НРС е неправилен.
Ето защо, обжалваното решение в частта, с която е прекратено производството по иска по
чл.124, ал.1 ГПК следва да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на НРС
за произнасяне по предявения с исковата молба отрицателен установителен иск.
С оглед липсата на произнасяне от НРС по главния иск, отмяната на
12
първоинстанционното решение в частта относно прекратяване на производството по иска по
чл.124, ал.1 ГПК и връщането на делото за разглеждането му от районния съд, настоящият
състав намира, че произнасянето на НРС по евентуалния иск по чл.40, ал.1 ЗС е
недопустимо, тъй като не е настъпило процесуалното условие за разглеждането на
евентуалната претенция – същата следва да бъде разгледана в зависимост от изхода на спора
по главния иск. Предвид това, постановеното от НРС решение по евентуалния иск е
недопустимо и следва да бъде обезсилено на основание чл.270, ал.3 ГПК.
По отношение на иска по чл.32, ал.2 ЗС, въззивната инстанция намира обжалваното
решение за неправилно и същото следва да бъде отменено в тази част. Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС, в производството по чл.32, ал.2
ЗС съдът изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в
съсобствеността, тъй като правата на съсобствениците представляват по съществото си
преюдициални спорове за собственост. Прието е също, че въпрос на лична преценка на
всяка от заинтересованите страни е по какъв процесуален ред да търси съдебна защита на
правата си – чрез възражение в рамките на производството по чл.32, ал.2 ЗС, чрез
предявяване на инцидентен установителен иск за собственост в същото производство
(чл.212 ГПК), чрез предявяване на установителен иск за собственост като първоначално
обективно съединен (с една искова молба – чл.210, ал.1 ГПК) с иска по чл.32, ал.2 ГПК за
разпределение на ползването, или чрез предявяване в отделно исково производство на
установителен или осъдителен иск за собственост. В настоящия случай е налице хипотезата
по чл.210, ал.1 ГПК, а именно първоначално обективно съединяване с една искова на
отрицателен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК с иска по чл.32, ал.2 ЗС,
поради което спорът за собственост между страните е преюдициален за разпределяне на
ползването между тях, т.е. произнасянето по иска по чл.32, ал.2 ЗС е в зависимост от изхода
на спора по чл.124, ал.1 ГПК. Ето защо, с оглед отмяната на първоинстанционното решение
в частта за прекратяване на делото по иска по чл.124, ал.1 ГПК и връщането му за
разглеждане от районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта
относно произнасянето на НРС по иска по чл.32, ал.2 ЗС за разпределяне на ползването на
незастроената част от съсобственото дворно място.
При този изход на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта
за разноските. В тази връзка и по направените от двете страни искания за разноски,
въззивният съд намира, че такива не следва да им се присъждат с настоящото решение, като
с оглед връщането на делото на районния съд, въпросът за разноските по делото пред двете
инстанции следва да бъде съобразен от НРС при новото произнасяне по исковете.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260070/22.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 525/2020 г. по
13
описа на РС-Несебър, В ЧАСТТА , с която е оставен без разглеждане предявения от В. Х.
И.. срещу А. А. Т. и Л. А. Д.. иск, квалифициран като положителен установителен иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че ищецът е собственик на
369.5 ид.ч. кв.м от поземлен имот с идентификатор 61056.501.352, с адрес на поземления
имот в с.Р., ул.“Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи: парцели с
идентификатори: 61056.502.563, 61056.502.362, 61056.502.361, 61056.502.360, 61056.502.359,
61056.502.353, 61056.502.351 и 61056.502.350, като е прекратено производството по гр.д.№
525/2020 г. по описа на РС-Несебър в тази му част; В ЧАСТТА , с която е разпределено на
основание чл.32, ал.2 ЗС ползването на дворното място, съставляващо незастроената част от
поземлен имот с идентификатор 61056.501.352 в с.Равда, между В. Х. И.. – от една страна, и
А. А. Т. и Л. А. Д.. – от друга страна, съобразно дадения вариант от вещото лице Таня
Пашова по съдебно-техническата експертиза – Скица на реалното ползване „Приложение 2
към гр.д.№ 525/2020 г. – съгласно твърденията на ответниците и съгласно чл.40, ал.1 ЗС –
Вариант 1“, като дяловете за ползване са определени по скицата точки от 1 до 12 и следва да
се ползват, както следва: В. Х. И.. да ползва незастроената площ от 251 кв.м., защрихована
със син цвят на скицата, означена като дял I, а А. А. Т. и Л. А. Д.. да ползват незастроената
площ от 388 кв.м., защрихована с червен цвят на скицата, означена като дял II, съобразно
скицата на л.123 от делото, която е приподписана от съда и следва да се счита за неразделна
част от решението; както и в частта за разноските.
ОБЕЗСИЛВА, на основание чл.270, ал.3 ГПК, решение № 260070/22.03.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 525/2020 г. по описа на РС-Несебър, В ЧАСТТА относно
евентуалния иск, с която са определени на основание чл.40, ал.1 ЗС припадащите се идеални
части към самостоятелните обекти в съсобствения имот – ПИ с идентификатор
61056.501.352, с адрес на поземления имот в с. Р., ул. „Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване
(до 10 м), при съседи: парцели с идентификатори: 61056.502.563, 61056.502.362,
61056.502.361, 61056.502.360, 61056.502.359, 61056.502.353, 61056.502.351 и 61056.502.350,
както следва: 38,393 % ид.ч. от поземления имот за В. Х. И.. – като собственик на гаражен
етаж от сграда с идентификатор 61056.501.352.1, 30,8035 % ид.ч. за А. А. Т. – като
собственик на втори жилищен етаж от сграда с идентификатор 61056.501.352.1, и 30,8035 %
ид.ч. за Л. А. Д.. – като собственик на първи жилищен етаж от сграда с идентификатор
61056.501.352.1.
ВРЪЩА делото на РС-Несебър за произнасяне по предявения от В. Х. И..
отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, за приемате за установено, че
ответниците А. А. Т. и Л.А. Т. не са собственици на идеални части за разликата над 389.50
кв.м.ид.ч. до 421 кв.ч.ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 61056.501.352 по КК на
с.Равда, с адрес на поземления имот в с.Р., ул.“Ч.“ № *, с площ от 759 кв.м., за които
идеални части техните праводатели са били признати за собственици с констативен
нотариален акт № */2005 г., дарени впоследствие на ответниците с нотариални актове №№ *
14
и */2007 г., както и по обусловените от този иск евентуален иск по чл.40, ал.1 ЗС и иск по
чл.32, ал.2 ЗС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15