РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р
Е Ш Е Н И Е
№ 2026
гр. Пловдив, 28 октомври 2021 година
Административен
съд - Пловдив,
XI състав, в открито заседание на двадесет и девети септември
две хиляди двадесет и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
НЕСТОРОВА - ДИЧЕВА
при секретаря Д. Й., като разгледа
докладваното от съдия Дичева адм. дело № 1254
по описа на съда за 2021 год., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.95 ал.1 от
Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на „ШВАЙССЕРВИЗ“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от М.Г.Н.против
Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство
№ 70-00-2015#1/15.03.2021 г. на орган по приходите при ТД на НАП
– Пловдив, потвърдено с Решение № 116/19.04.2021 г. на директора на ТД на НАП –
Пловдив за заетото лице С.Н.С., ЕГН **********.
В жалбата са изложени доводи, за
неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение, постановено в
противоречие със закона, съдебната практика и практиката на Европейския съд.
Изразено е несъгласие с приетото от ответния орган, че не е изпълнено условието
„обичайно да се осъществява дейността на територията на изпращащата държава –
членка“, с доводи, че дружеството е регистрирано на 18.12.2019 г. с предмет на
дейност извършване на дейност като предприятие, което осигурява временна
работа, регистрирано е и по ЗДДС и наличието на издадено удостоверение за
извършване на дейност като предприятие, което осигурява временна работа с
обхват както в Република България, така и в държави – членки на ЕС. Посочено е още, че дружеството обичайно
осъществява дейността си в изпращащата държава – членка, регистрирано като
търговско дружество по реда на Търговския закон в България и осъществява цялата
си дейност на територията на страната, където е мястото на наемане на
командированите служители. Жалбоподателят изтъква още, че трудовите договори са
сключени съгласно действащото българско законодателство и е подавало СД по ЗДДС
за съответните данъчни периоди. Посочено е още, че реализираните приходи са
изцяло на територията на страната, като обстоятелството, че реализираните
обороти са от сделки с клиенти установени извън България не променя този извод.
Цитирана е практика на административните съдилища в Република България, както и
две решения на СЕО. Изложени са доводи, че ответникът не е коментирал
срочността на трудовите правоотношение и по-конкретно, че са продължили за срок
много по-малък от 24 месеца, както и че не се касае по никакъв начин за
заместване на други работници. Описан е и бизнес модела на „предприятията за
временно осигуряване на работа“, каквото е и дружеството жалбоподател.
Претендира се отмяна на оспорения административен акт и връщане на преписката
на органа по приходите с изрични указания за изпълнение на закона в унисон с
практиката на съдилищата в Р България и тази на Европейския съд.
В съдебно заседание жалбоподателят,
редовно призован, не се явява и не изпраща представител. По делото е депозирана
молба вх. № 16773/29.09.2021 г., с която
се заявява, че страната поддържа жалбата и моли да се отмени оспореният
административен акт, като неправилен и незаконосъобразен, като се претендират
разноски по делото в размер на 50.00 лв. ДТ. Подробни доводи в тази насока се
излагат в представената писмена защита, като са преповторени съображенията
изложени в жалбата, като е цитирано и решение на СЕС (голям състав) от 3 юни
2021г. по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от Административен съд –
Варна), но е изтъкнато, че това решение е едва от 03.06.2021г.
Ответникът по жалбата – орган по
приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юриск. Ш.,
изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. В постъпила по делото писмена защита са изложени
подробни съображения и е направено позоваване на решение на СЕС (голям състав)
от 3 юни 2021г. по дело С-784/19 (по преюдициално запитване от Административен
съд – Варна).
Жалбата е подадена в срока по чл.95 от ДОПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, след задължително
оспорване на отказа по административен ред съгласно чл.92 ал.1 ДОПК. Горното
налага извода за нейната допустимост.
От фактическа страна съдът намира за
установено следното:
Началото на производството по издаването
на процесното решение за отказ е поставено с подадено от „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, с
ЕИК ***, искане с вх. № 70-00-2020/12.02.2021 г. (по описа на ТД на НАП
гр.Пловдив) за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително
законодателство за заето лице /обр. ОКд-236/, за лицето С.Н.С., с ЕГН **********.
В искането изрично е декларирано, че лицето е постъпило на работа на 06.04.2020
г., спрямо него се прилага законодателството на командироващата държава в
рамките от един месец преди командироване, както и, че ще се запазят трудовите
правоотношения между работодателя и работника през периода на командироване. Декларирано е още, че работодателят в
командироващата държава може да реши да прекрати договора със заетото лице по
време на командироването; работодателят в командироващата държава може да
определи ключовите аспекти на изпълняваната дейност в приемащата държава; както
и, че лицето е наето с цел да бъде командировано (изпратено) и не се изпраща да
замести друго лице, чийто срок на командироване е изтекъл; лицето ще
бъде предоставено на разположение на друго предприятие в държавата членка, в
която то е командировано. Период на командироването е посочен от 06.04.2020 г. - 02.08.2020
г., и е определен размерът на възнаграждението. Жалбоподателят е декларирал, че
към момента на подаване на заявлението, броят на наетите лица, които полагат
труда си на територията на България е 0, а броят на административния персонал,
които полагат труда си на територията на България е 1, съответно броят на
командированите заети лица – 12. Отразено е, че няма договори изпълнявани в
България, а 12 броя са договорите, изпълнявани в приемащата държава. Отразено
е, че процентно съотношение между реализирания оборот в Република България
спрямо общия реализиран оборот за предходните 12 месеца е 100%. Към искането са
приложени Трудов договор № 007/03.04.2020 г. и Акт за изпращане на
работник/служител в предприятие ползвател от 03.04.2020 г.
Трудов договор № 007/03.04.2020 г. е
сключен между дружеството жалбоподател и С.Н.С. за изпълнение на длъжността
"монтажник", с код по НКПД 73222006, с място на работа Германия и
работно място гр. Нидероршел 37355. Договорът е сключен на основание чл.107р във връзка с чл.68 ал.1 т.2 от КТ до
завършване на определена работа, със срок на изпитване в размер на 6 месеца,
считано от датата на подписването му, в полза на работодателя. Според Акт за
изпращане на работник/служител в предприятие ползвател “KD Stahl-Ind Maschinenbau” от 03.04.2020г. работникът се задължава
да се яви на работа в предприятието ползвател, находящо се в Германия на
06.04.2020 г. с начален час 08.00 часа.
По делото са приложени писмени обяснения
на пълномощник на „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД до ТД на НАП – Пловдив с дата 01.03.2021 г.,
според които дружеството е водило преговори с няколко български и чуждестранни
дружества за осигуряване на временна работа на работници, но е успяло да сключи
договор единствено с немската фирма “KD Stahl-Ind
Maschinenbau”
с
фирмен номер 15715228111 и ДДС номер DE254046804,
със
седалище и адрес на управление: Германия, гр.Bernterdore, Am Fordertrum 3, който договор е прекратен през месец
август 2020г., поради последиците за фирмата ползвател от епидемиологичната
обстановка и спада в работата. Изброени са и изпратените работници за
осигуряване на временна работа (общо 13 лица, сред които и С.Н.С.) и е
посочено, че за времетраенето на сключените трудови договори работниците са
осигурявани в Българи, но възнагражденията им са съобразени с минималните
часови ставки в Германия. Описана е и спецификата на този вид предприятия за
осигуряване на временна работа и е посочено, че основната им дейност е винаги в
държавата, където е седалището и адрес на управление на дружеството, поради
което единствената държава, в която се дължат всички данъци, такси и осигуровки
е Република България. Посочено е, че за периода от регистрацията си м.12.2019 г.
до м.03.2020 г. дружеството не е издавало фактури, а през м. април 2020 г. е
издало 6 броя фактури на обща стойност 66 200.93 лв. към “KD Stahl-Ind Maschinenbau”.
Представена е още кратка презентация на
фирмата; Удостоверение за регистрация от Министерство на труда и социалната
политика; Договор за предоставяне на персонал от 02.04.2020 г., сключен между „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД и “KD
Stahl-Ind Maschinenbau”,
включително и Приложение 1 към договора.
В резултат на подаденото искане, от
страна на отвения орган е извършена проверка в ИС на НАП и по-конкретно на
подадените СД по ЗДДС и дневниците за продажба към тях за период от м.01.2020 г.
до м.02.2021 г., в резултат на което е установено, че дружеството няма декларирани
доставки на територията на България за целия период от м.01.2020 г. до
м.02.2021 г. вкл.; за периода от м.04.2020 г. до м.08.2020 г. има декларирани
само доставки на услуги по чл.21 ал.2 от ЗДДС, единствено и само с контрагента
в Германия - “KD Stahl-Ind Maschinenbau”; установено е още, че няма извършени доставки
към български контрагенти.
След анализ на представените от
дружеството и служебно събраните доказателства органът по приходите е направил
извод, че: - дружествотоняма реализирани обороти на територията на България,
както ипреди периода на командироване на заетите лица на територията на България,
така и по време на командироването им, което според органите по приходите,
липсата на реализиран от работодателя оборот на територията на изпращащата
държава-членка, е достатъчен индикатор, че дружеството осъществява
преобладаващо значителна част от дейността си на територията на друга
държава–членка - Германия и не осъществява значителна част от дейността си на
територията на изпращащата държава–членка – България. Вследствие на това е
издаден процесният отказ, обжалван по административен ред пред директора на ТД
на НАП- Пловдив, който го е потвърдил с Решение № 116/19.04.2021 г. Решаващият
орган е обсъдил приложимите правни норми, а именно чл.12 (1) от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 на Европейския парламент и на съвета и на чл.14 (2) от Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на съвета, коментирал е и т.1 от
Решение № А2 от 12.06.2009 г. на Административната комисия. Направил е извод,
че дружеството „ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД не отговаря на критерия да осъществява
значителна част от дейността си на територията на изпращащата държава – членка
(Република България).
В хода на съдебното производство към
делото са приобщени писмени доказателства по опис, представени от ответника с
молба по (л.82).
При така установеното от фактическа страна
съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок и от лице, за което обжалваният акт е неблагоприятен, имащо правен интерес
от обжалване, поради което се явява процесуално допустима. Аргумент в подкрепа
на последното е това, че след влизане в
сила на Регламент
/ЕО/ № 883/2004г., при получено
уведомление по чл.15 § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009г. и наличие на
задължителните условия, определени в чл.12 § 1 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г.,
компетентната ТД на НАП издава удостоверението А1, дори в случаите, когато
издаването не е било поискано от заетото лице и/или работодателя. Предвид това,
наличието на правен интерес у оспорващия - „Шайссервиз“ ЕООД, гр.
Пловдив по смисъла на чл.159, т.4 от АПК,
като положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните за
разглеждане на делото, е доказана.
Разпоредбата на чл.95
ал.1 от ДОПК регламентира сроковете за оспорване пред съд на
постановен отказ от административния орган. Редът за оспорването пред съд е
регламентиран с разпоредбата чл.95
ал.3 от ДОПК, която предвижда алтернативност на оспорването - след
като е изчерпана възможността или е изтекъл срокът за обжалване по
административен ред. Адресатът на отказа може или да изчерпи възможността да
оспорва отказа пред горестоящия административен орган, или след изтичане на законоустановените срокове за
това оспорване, да обжалва отказа пряко пред съд. Разпоредбата се намира в
глава дванадесета „Административно обслужване“ на ДОПК, като законодателят не е
обвързал отказа за издаване на документ по чл.88
ал.1 от ДОПК със задължителност на оспорването по
административен ред. Съгласно чл.95
ал.1 от ДОПК на обжалване пред съда подлежи отказът за издаване
на искания документ, включително в случаите, в които лицето е избрало
първоначално да го оспори по административен ред. Според чл.144
ал.1 и ал.2
от ДОПК по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и
другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в този кодекс не
е предвидено друго. Разпоредбите на глава
XVII от ДОПК се прилагат в производствата по обжалване, уредени
и в другите дялове на този
кодекс, ако не е предвидено друго. Следователно, предмет на
оспорване по чл.95
от ДОПК е отказът за издаване на документ, който в настоящия
случай е обективиран в решение за отказ изх. № 70-00-202#1 от 15.03.2021 г.,
издадено от Пенка Хърсева, на длъжност инспектор по приходите при ТД на НАП - гр.Пловдив,
доколкото следва да бъде прието, че е предвиден различен ред от общия по глава
XVII от ДОПК, а именно: на съдебно обжалване подлежи първоначалният
административен акт – отказ за издаване на документ (аналогично на реда
по чл.98
ал.2 пред.2 от АПК).
Разгледана по
същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
С оглед съдържанието на акта съдът
счита, че същият е издаден в предвидената от закона форма и е мотивиран.
Съдът намира, че при издаването му не са
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В
тази връзка следва да се отбележи, че противно на доводите на жалбоподателя,
административният орган е издал акта след като е изяснил фактите и
обстоятелствата от значение за случая. Видно е от извършената проверка от
органа по приходите, че са изследвани всички относими доказателства, имайки се
предвид, че основните данни, необходими за извършване на обективна преценка за
приложението на чл.12 § 1 от основния регламент се намират в базата данни на
НАП, като са достъпни и съответно в случая са изследвани от органа.
Правилата за координация на системите за
социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент
/ЕО/ № 883/2004г. и Регламент
/ЕО/ № 987/2009 г., които се прилагат от 01.05.2010 г. Целта на
посочените регламенти е да се гарантира и стимулира свободното движение на
гражданите на държавите-членки, които осъществяват трудова дейност, за да не се
създава излишна административна тежест при упражняването на правото на труд.
Именно с посочените по-горе регламенти са въведени и основните материалноправни
и процесуалноправни разпоредби в сферата на координиране на системите за
социална сигурност на държавите – членки и процедурните правила, в т.ч. е
дефиниран и смисълът, и тълкуването на много от установените понятия и изрази.
В
разпоредбата на чл.16
от регламента за прилагане, във всички случаи, когато едно и
също лице упражнява дейности в две или повече държави членки е длъжно да
уведоми компетентната институция на държавата членка, в която пребивава.
Институцията на държавата членка по пребиваване на лицето определя приложимото
спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно.
Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички
държави–членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при
необходимост се свързва с тях за да се постигне взаимно съгласие относно
приложимото законодателство. Освен, ако вече не е постигнато взаимно съгласие,
временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок
от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не
изрази различно становище. Компетентната институция на територията на Република
България е НАП. В хода на тази процедура следва да се определи приложимото за
лицето законодателство в областта на социалната сигурност, в съответствие с
разпоредбите на дял
II от основния регламент (чл.11–чл.16) при условие, че е налице
трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат
регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват). В тази връзка, в случай,
че лицата ще извършват трудова дейност на територията на една държава членка
формуляр-удостоверение А1 не се издава.
Тук е мястото да се отбележи, че
единственият документ, който пряко ангажира всички органи на държавите-членки,
ведно с осигурителя и осигуряваните работници, относно осигурителния статус на
работниците е формуляр-удостоверение А1 (издаден в резултат на по-горе
описаната процедура), респективно отказът на НАП, като компетентна институция
такъв да бъде издаден. Същият, обаче, подлежи на оспорване от работодателя и
заинтересованите осигурени лица и на съдебен контрол, каквато процесуална
възможност на тези лица в случая е била предоставена.
Утвърденият от регламентите принцип е да
се прилага законодателството само на една единствена държава, в този смисъл е
разпоредбата на чл.11 § 1 от основния регламент, като основното правило е да се
определя за приложимо законодателството на
държавата - членка, в която лицето осъществява дейност като заето или
самостоятелно заето лице. Изключенията от общото правило, при които се
предвижда запазване на приложимото
законодателство на изпращащата държава, са строго ограничени и като
такива са разписани в чл.12 и в чл.13 т.1 от Регламента, а като приложимо в
настоящия случай от жалбоподателя се твърди да е изключението, регламентирано в
чл.12 § 1, съгласно който лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си
в нея и, което е командировано от този работодател в друга държава-членка, за
да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е
подчинено на законодателството на първата държава-членка, при условие, че
предвиденото времетраене на тази работа не превишава двадесет и четири месеца
и, че не е изпратено да замества друго лице.
Вземайки предвид по-горе изложената
нормативна регламентация се следва, че постановеният отказ от компетентната
институция за издаване на формуляр-удостоверение А1 не означава, че
осигурителят/работодателят не може да изпрати заетото лице да извършва временна
работа за него на територията на друга държава-членка, а, че съответното лице
не може да остане подчинено на българското законодателство в случая. В
съответствие с основното правило на чл.11 § 3 б. „а“ от основния регламент за
периода, през който наетото лице полага труд на територията на друга
държава-членка, за него ще бъде приложимо осигурителното законодателство на
тази държава-членка или в случая, както посочва и ответникът това е
законодателството на Германия. В тази връзка е и разпоредбата на чл.21 от
регламента по прилагане, според § 1 на която, работодател, чието седалище или
място на дейност се намира извън компетентната държава-членка, изпълнява всички
задължения, произтичащи от законодателството, приложимо за това заето лице,
по-специално задължението за плащане на вноските, предвидени в това
законодателство така, както, ако седалището или място му на дейност се намираха
в компетентната държава-членка или според § 2 на която, работодател, чието
място на дейност не е в държавата-членка, чието законодателство се прилага, и
заетото лице могат да се договорят последното да изпълнява от свое име
задълженията на работодателя по плащането на вноски без да се засягат основните
задължения на работодателя. Работодателят изпраща известие за тази договореност
на компетентната институция на тази държава-членка.
В разпоредбата на чл.14 § 1 от
регламента за прилагане, е уточнено, че за целите на прилагането на чл.12 § 1
от основния регламент, „лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си
в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава-членка“
включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава-членка,
при условие, че непосредствено преди да започне работа, спрямо съответното лице
вече се е прилагало законодателството на държавата-членка, в която е установен
неговият работодател. В случая и съгласно българското законодателство към
„категорията заети лица“ спадат всички осигурени лица по реда на чл.4 ал.1 от КСО.
Съгласно чл.14 § 2 от регламента за
прилагане, за целите на прилагането на чл.12 § 1 от основния регламент е
разяснено, че изразът „което обичайно осъществява дейността си в нея“ се отнася
до работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни
от чисто вътрешни управленски дейности, на територията на държавата-членка, в
която е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва
да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на
действителния характер на извършваните дейности.
Основният спор по делото се свежда именно до това, дали
в случая е приложимо изключението на чл.12 § 1 от основния регламент от гл. т.
наличието на обичайно осъществявана дейност от страна на „Швайсдсервиз“ ЕООД,
гр. Пловдив на територията на Р България при съобразяване на това с
дефиницията, съдържаща се в чл.14 § 2 от регламента за прилагане и, респ., дали
са налице предпоставките за издаване на искания формуляр-удостоверение А1.
В
настоящия случай работодателят е регистриран на територията на Р България,
трудовият договор със заетото лице С.Н.С. е сключен на територията на Р България,
след което заетото лице е командировано на територията на Германия за определен
период от време, което означава, че е налице трансгранична ситуация и
приложимият ред е посочен в чл.16
от регламента за прилагане. Както бе посочено по-горе, от
страна на осигурителя и заетото лице, е отправено искане до институцията на
територията на Р България за издаване на удостоверение А1, като същевременно, в
искането не е отбелязано, от страна на „Швайссервиз“ ЕООД гр. Пловдив, да е
подавано уведомление по реда на чл.15 от регламента по прилагане (т.V. от искане
за издаване на удостоверение вх. № 70-00-2020/12.02.2021 г.
По делото няма спор, а и се потвърждава
от наличните доказателства, че Светослав Сивов не е изпратен да замества друго
лице, както и, че времетраенето на работа във втората /приемащата/ държава –
членка – Германия не превишава двадесет и четири месеца. Подобно е и
положението с изискването лицето непосредствено преди командироването му да е
подчинено на българското законодателство. Видно от приложените доказателства за
лицето, наред с останалите работници, е подадено уведомление по смисъла на
чл.62 от КТ и видно от ТД № 007/03.04.2020 г. и акт за изпращане на
работник/служител в предприятие ползвател, е постъпило на работа на същата
дата. Наличието на надлежно регистриран трудов договор се потвърждава от
приложените по делото доказателства, а и спор по този въпрос не се оформя.
Спорната
по делото констатация за липса на предпоставката командироващият работодател
обичайно да осъществява дейността си на територията на Р България, е обоснована
от административния орган посредством анализ на всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от предприятието. Седалището и адресът на управление на
дружеството е на територията на Р България, където е сключен и договорът с
командирования работник, видно от представения ТД.
Само за сведение съдът намира за
необходимо да отбележи, че в акта за изпращане на работник в предприятие
ползвател пък е посочено, че на същата дата, но в гр. Нидероршел, обл.
Тюрингия, държава Германия, лицето се задължава да се яви на работа в
предприятието-ползвател на 06.04.2021 г., и същевременно е декларирало, че към
момента на подписване на акта се намира на територията на Р Германия. Т. е. не става
ясно къде точно е сключен договорът и къде е подписан актът за изпращане на
работа в предприятие ползвател.
Съгласно наличните доказателства е
безспорно, че до 03.04.2020 г. дружеството не е имало наети лица, което
обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя, още повече, че самият той
заявява, че дружеството реално е работило от 01.04.2021 г. до м. август 2021
г., т.е. дружеството не е осъществявало търговска дейност през 2020 г. и няма
реализирани обороти на територията на България, както преди периода на
командироване на заетите лица на територията на България, така и по време на
командироването им.
Към момента на издаване на оспорения
административен акт търговецът не е разполагал с кадрова обезпеченост за
осъществяване на дейност на територията на Р България. В тази връзка следва да
се отбележи, че всички критерии за упражняването на съществена дейност е
необходимо да се разглеждат за период преди командироването на заетото лице,
което в случая е от 18.12.2019 г., когато дружеството е регистрирано в ТР, и
което от 09.01.2020 г. има регистрация по ЗДДС. Пак от събраните по делото
доказателства се установява, че считано от 06.04.2020 г. представляващата
дружеството – Мими Гавраилова е декларирала начало на осигуряване и започване
на дейност в качеството си на собственик на „Швайссервиз“ ЕООД и считано от 01.02.2021 г. е прекъснала
дейността си в същото дружество. В случая по делото не са налични доказателства
за реализиран от дружеството оборот за предходните 12 месеца. Аргумент в тази
насока са установените при проверката обстоятелства, а именно: - дружеството
няма декларирани доставки на територията на България за целия период от
м.01.2020 г. до м.02.2021 г. вкл.; за периода от м.04.2020 г. до м.08.2020 г.
има декларирани само доставки на услуги по чл.21 ал.2 от ЗДДС, клетка 17
(доставки на услуги с място на изпълнение на територията на друга
държава-членка), единствено и само с контрагента в Германия; - няма извършени
доставки към български контрагенти (през периода от регистрация на дружеството
до момента на проверката); - в искането за издаване на удостоверение А1 е
декларирано, че на територията на България няма наети от работодателя лица, с
изключение на административния персонал, които полагат труд на територията на
изпращащата държава-членка.
С оглед това, не се опровергава
констатацията на административния орган, че за относимия период „Швайссервиз“
ЕООД, гр. Пловдив няма реализиран и деклариран оборот, който да обоснове в
достатъчна степен извод за обичайно осъществявана от дружеството съществена
дейност на територията на Р България по смисъла на чл.14 § 2 от регламента за
прилагане във връзка с чл.12 § 1 от основния регламент, т.е. работодателят не е
доказал, че обичайно осъществява дейността си на територията на страната, чието
законодателство претендира да е приложимо, за период преди изпращане на заетото
лице във Германия.
Наред с всичко
изложено по-горе, съдът намира, че само за пълнота следва да се отбележи и, че
съгласно Решение на Съда (голям състав) от 3 юни 2021 г.
(преюдициално запитване от Административен съд — Варна — България) по
Дело C-784/19, член 14,
параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за
социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че
установено в държава членка предприятие, което осигурява временна работа,
„обичайно осъществява дейността си“ по смисъла на член 12, параграф 1
от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29 април 2004 година за координация на системите за социална
сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и
на Съвета от 22 май 2012 година, в тази държава членка, това
предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне
на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са
установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава
членка.
В този смисъл настоящият състав намира,
че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 633 от ГПК, съгласно
която решението на Съда на
Европейските общности произнесени по отправено преюдициално запитване е
задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.
Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.1 от АПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК съответствието на административния акт с
материалния закон се преценява към момента на издаването му. В този смисъл към
момента на подаване на заявлението за издаване на формуляр-удостоверение А1,
респективно към датата на постановяване на оспорения отказ, обективиран в
решение с изх. № 70-00-202#1 от 15.03.2021 г. на главен инспектор по приходите
при ТД на НАП – Пловдив, работодателят „Швайссервиз“ ЕООД – гр. Пловдив не е
отговарял на условията за издаване на удостоверение за приложимо осигурително
законодателство за С.Н.С., за периода от 06.04.2020 г. до 02.08.2020 г. което
прави изцяло законосъобразен постановения отказ, както и решението на директора
на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърден отказът.
С оглед изложеното подадената жалба се
явява неоснователна и недоказана, поради което следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора и предвид
претенциите на страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че
такива се следват на ответника и същите се констатираха размер на 500 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК във
връзка с чл.144 от АПК.
Воден от горното, Административен съд – Пловдив, XI
състав,
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на
„ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № 70-00-2015#1/15.03.2021 г.
на орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърдено с Решение №
116/19.04.2021 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив.
ОСЪЖДА
„ШВАЙССЕРВИЗ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от Мими Гаврилова Найденова, да заплати на Националната агенция
за приходите сумата от 500.00 (петстотин) лева, представляващи разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 97 от ДОПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: