Решение по дело №2671/2018 на Районен съд - Хасково

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

№ 177/15.03.2019 година, град Хасково

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

Хасковският районен съд, Девети граждански състав

на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                Председател: Петър Вунов   

  

секретар: Михаела Стойчева

прокурор:

като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 2671 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по искова молба от Г.А.Х. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Х.В.Г..

Ищецът твърди, че на 20.07.2013 г. в предоставил в заем на ответника сума в размер на 4 000 лева, при условие тя да му бъде върната до 25.08.2013 г., за удостоверяване на което последният подписал запис на заповед от същата дата. Въпреки многократните разговори и обещания от страна на ответника да върне заетата сума и до настоящия момент тя не била изплатена на ищеца. Освен това той му дължал и обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, т.е. от 26.08.2013 г., като до 03.07.2018 г. то било в размер на 752,62 лева. Сочи се и че ищецът предприел действия по събиране на вземанията си, като подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 1645/2018 г. по описа на ХРС. По делото била издадена заповед за процесните суми, но срещу нея било подадено възражение от длъжника. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите от 4 000,00 лева, представляваща неизплатена главница по договор за заем от 20.07.2013 г. и 752,62 лева, представляваща лихва за забава върху нея за периода от 26.08.2013 г. до 03.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1645/2018 г. по описа на Районен съд Хасково, до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се заповедно производство.

Ответникът оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. Твърди се, че между страните не било налице правоотношение, възникнало на основание сключен договор за заем и се прави възражение за погасяване по давност и на двете задължения. Предвид изложеното се иска да бъдат отхвърлени предявените искове и да се присъдят на ответника направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От заверено копие на запис на заповед от 20.07.2013 г. се установява, че на тази дата в гр. Хасково ответникът безусловно и без протест и разноски се е задължил на 25.08.2013 г. да плати на ищеца сумата от 4 000 лева.

От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 1645/2018 г. по описа на РС -Хасково, се установява, че въз основа на заявление с вх. № 13012/03.07.2018 г. в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 918/31.08.2018 г. срещу ответника за процесните суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2018 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 95,05 лева за платена държавна такса. В предвидения от закона срок е подадено възражение от ответника и с разпореждане от 08.10.2018 г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил това.

От показанията на свидетелката Адриана Иванова Петрова, намираща се във фактическо съпружеско съжителство с ищеца, се установява, че през 2013 г. предали на ответника сума в размер общо на 12 000 лева, за което той подписал два записа на заповед – единия за сумата от 4 000 лева, а другия за сумата от 8 000 лева. Тези пари му били дадени, за да придобият собственото му жилище в с. Минерални бани, въпреки че прехвърлянето на собствеността било оформено чрез договор за дарение, като издадените записни заповеди трябвало да служат като гаранция за дадените пари. Свидетелката сочи и че между страните нямало уговорка за връщане на сумата.

Съдът счита, че следва да се кредитират показанията на разпитаната свидетелка, естествено преценени съгласно изискванията на чл. 172 ГПК, доколкото са логични и последователни, в резултат на непосредствени и лични възприятия, кореспондират на събраните по делото писмени доказателства и не се опровергават от други такива.

По делото не са ангажирани други доказателства.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по образувано заповедно производство против длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за своевременно депозирано от страна на последния възражение срещу издадената заповед за изпълнение относно процесните вземания.

Разгледани по същество, те се явяват неоснователни поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. В правната доктрина и в съдебната практика безпротиворечиво се приема, че този договор има консенсуален, неформален и реален характер, т.е. счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, независимо от формата на волеизявленията им – устна или писмена, парите или заместимите вещи бъдат предадени от заемодателя на заемателя. Ето защо при иск за връщане на заета сума ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи както наличието на договор за заем, така и факта на предаване на сумата на ответника със задължаване да я върне.

В настоящия случай, от кредитираните показания на свидетелката Адриана Иванова Петрова съдът приема за доказано единствено предаването на сумата от ищеца на ответника. Не може обаче да се презюмира, че това предаване е станало на основание сключен договор за заем между тях /вж. така и в Решение № 52 от 22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о./. От събраните гласни доказателства не може да се направи извод, че процесната сума е била предмет на възникнало заемно правоотношение между Г.А.Х. и Х.В.Г., доколкото не се установява изразена от тях воля, съгласие за получаването й срещу поето задължение да бъде върната. Напротив, установява се, че сума в размер общо на 12 000 лева е била дадена за придобиване собствеността върху жилище на ответника в с. Минерални бани, като самото прехвърляне е било оформено чрез договор за дарение, а не чрез договор за покупко-продажба, т.е. тя е свързана със съвсем различно облигационно отношение между страните. По отношение на представената ценна книга от 20.07.2013 г. следва да се отбележи, че редовният запис на заповед не изпълнява функциите на доказателство за сключен договор за заем, нито на разписка за предаване на парични средства по него, тъй като той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане. Сключването на договора следва да се установи с други доказателства, извън самия запис на заповед, като доказването на каузално правоотношение посредством същия е мислимо и възможно единствено в хипотезата, когато освен реквизитите по чл. 535 ТЗ менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до това каузално правоотношение между издателя и поемателя, каквато не е настоящата хипотеза. В този смисъл е формиралата се трайна и задължителна съдебна практика - Решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, I т. о., Решение № 88 от 27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

В заключение може да се обобщи, че от съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал съдът намира, че ищецът не е провел необходимото пълно и главно доказване на постигнато съгласие за сключване между между него и ответника на валиден договор за заем, поради което в тежест на последния не е възникнало задължение за връщане на процесната сума. При това положение е безпредметно да се обсъждат доводи на страните във връзка с погасяването й по давност.

По изложените съображения искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява изцяло неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Искът за обезщетение за забава също е неоснователен. Това е така, защото това задължение има акцесорен характер по отношение на главното вземане и присъждането му зависи от съдбата на последното. Доколкото съдът приема, че в случая то не съществува, то и претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото и че ответникът претендира разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер на 500,00 лв., съобразно ангажираните доказателства за извършването им и представения списък по чл. 80 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

  ОТХВЪРЛЯ предявените от Г.А.Х., ЕГН ********** ***, срещу Х.В.Г., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, чрез адвокат С.К.П. ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване по отношение на Х.В.Г., че дължи на Г.А.Х. сумите от 4 000,00 лева, представляваща неизплатена главница по договор за заем от 20.07.2013 г. и 752,62 лева, представляваща лихва за забава върху нея за периода от 26.08.2013 г. до 03.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1645/2018 г. по описа на Районен съд Хасково до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Г.А.Х., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Х.В.Г., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, чрез адвокат С.К.П. ***, сумата от 500,00 лв., представляваща направени разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                                                                                                 

 

                                                                                               СЪДИЯ:

    /Петър Вунов/

 

 

 

 

 

 

Определение № 168 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев

 

 

 

 

чл. 240, вр.

чл. 79, ал. 1 ЗЗД

 

 

 

 

 

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по искане на П. Д. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г. С посоченото решение е отменено изцяло решение на Районен съд - Монтана по гр. д. № 72/2009 г. и е постановено ново решение по същество на спора, с което П. Т. е осъдена да заплати на М. В. Г. сумата 1 200 лв на основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и сумата 445 лв разноски по делото за двете инстанции.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че за да постанови атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по значим правен въпрос - може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума. Положителният отговор на този въпрос, даден във въззивното решение, бил в противоречие с решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК, забраняващо презумиране на договор за заем само въз основа на установяване на един от елементите на фактическия състав на договора. В същия смисъл били и разрешенията на ВКС, дадени в решение № 517 от 31.05.2007 г. по т. д. № 956/2006 г., решение № 1* от 15.10.2008 г. по гр. д. № 5017/2007 г., решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г., решение № 1* от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3484/2007 г. Повдигнат е и въпроса за тълкуването на договора, като според касатора в противоречие с решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, II г. о. меродавна при тълкуването е тази воля на страните, която недвусмислено сочи на наличие на всички елементи от фактическия състав на договора - докато въззивният съд в обжалваното решение се позовал само на един от разкритите с тълкуване елементи на състава. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно - отмяната му.

Ответникът по касация М. В. Г. оспорва жалбата. Според него не са налице предпоставките по чл. 280 от ГПК, тъй като цитираните от касатора решения не били постановени по сходни, а по различни казуси. Не можело да се направи извод за наличие на противоречива практика, съответно не били налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата и моли, ако атакуваното решение бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде потвърдено.

Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение - за основателно.

Цитираните в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване решения на Върховния касационен съд отговарят отрицателно на въпроса възможно ли е да се презумира наличие на договор за заем въз основа на установено плащане на суми от едно лице на друго. С решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК е прието, че "Не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях". В същия смисъл са и правните изводи, направени в решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. Обратно, въззивният съд в атакуваното решение е приел, че разписката за дължимост на определени суми от касатора на ответника по касация съставлява недвусмислено доказателство за наличие на договор за заем. Този извод е направен при наличие на противоречива практика, следователно касае се за въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Този въпрос е от значение за конкретното дело, защото тъкмо отговорът по него (който въззивният съд е дал различно от смисъла, в който са цитираните решения на ВКС) е послужил като мотив за отхвърляне иска. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато.

Съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК вр. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК , с оглед цената на иска, дължимата в касационното производство държавна такса възлиза на 25 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд - Монтана от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 25 лв (двадесет и пет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държана такса, или за връщане на жалбата - при изтичане на срока.

Определението не подлежи на обжалване.

Връзка с други съдебни актове:

• Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев