№ 19137
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:В. В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от В. В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело №
20231110145674 по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
24.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия В. Александров гр. дело
№ 45674/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ЙБя“ ЕАД срещу Д. П. В., като се твърди, че страните се
намирали в облигационни отношения по договори за мобилни услуги и договори за лизинг
на мобилни устройства. Поддържа, че ответника не бил изпълнил задълженията си по
договорите, като дължал следните парични вземания: 1) по договор за мобилни услуги от
23.10.2019 г. за предпочетен номер +************* – сумата от 41,94 лева, представляващи
цена на незаплатени абонаментни такси за периода от 05.10.2020 г. до 04.01.2021 г., както и
сумата от 49,29 лева, представляващи неустойка за разваляне договора, поради виновно
неизпълнение в размер на три месечни абонаментни такси, както и сумата от 47,88 лева,
представляващи незаплатени лизингови вноски за периода от 05.10.2020 г. до 04.03.2021 г. за
устройство Tablet Huawei MediaPad T3 8 4G Grey, както и сумата от 75,53 лева,
1
представляващи неустойка формирана като разлика между цената на предоставеното
устройство без абонамент и преференциалната лизингова цена; 2) по допълнително
споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер +************* –
сумата от 227,76 лева, представляващи незаплатени абонаментни такси за периода от
05.10.2020 г. до 04.02.2021 г., както и сумата от 119,64 лева, представляващи неустойка за
разваляне на договора поради виновно неизпълнение в размер на три месечни абонаментни
такси, както и сумата от 1514,83 лева, представляващи незаплатени лизингови вноски за
периода от 05.10.2020 г. до 04.03.2021 г. за устройство Samsung Galaxy S20 Ultra 128 GB
Black, както и сумата от 474,37 лева, представляващи неустойка формира като разлика
между цената на предоставеното устройство без абонамент и преференциална лизингова
цена, както и сумата от 84,60 лева, представляващи незаплатена цена на базови аксесоари по
Договор за лизинг към допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +************* за периода от 05.10.2020 г. до 04.03.2021 г. Навежда
доводи, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на
ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявяване на
искове за установяване на вземанията. Иска да бъде признато за установено, че ответника
дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника чрез
особения представител, с която е направен отвод за нередовност на исковата молба, поради
непосочването на ЕГН-то на ответника. Твърди, че претенциите са погасени по давност,
която била тригодишна, което обосновава подробно. Поддържа, че ищецът не бил спазил
процедурата си за издаването на фактури. Навежда доводи, че подписите под договорите
били различни, а договорите били сключени в много кратък период от време, поради което
оспорва последните. Излага съображения, че претендираните неустойки не се дължали, тъй
като договорите били прекратени, освен това размерът им бил прекалено завишен. Сочи, че
не можело да се претендира мораторна неустойка по развален договор. Твърди, че
неустоечните клаузи били нищожни, поради противоречие с добрите нрави, което
обосновава подробно, като допълнително сочи, че неустойките излизали от присъщите им
функции. Поддържа, че претенциите са недоказани. Иска отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1
ТЗ.
Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валидно възникнало облигационно между страните по договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни
услуги; 3) да е налице валидно уговорена неустоечна клауза; 4) ищецът да е упражнил
надлежно правото си да развали договора, поради виновно неизпълнение от страна на
ответника.
Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи
пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а
ответникът следва да установи, че е заплатил претендираните суми.
По отношение договорът за лизинг спорното материално право е обусловено от
проявлението в обективната действително на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за лизинг на мобилно
2
устройство; 2) ищецът да е предоставил на ответника мобилното устройство за ползване.
Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи
пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а
ответникът следва да установи, че е заплатил претендираните суми.
По отношение претенцията за незаплатени застрахователни премии, същата е
обусловена от проявлението на следните материални предпоставки: 1) валидно сключен
застрахователен договор, който да е влязъл в сила – т.е. да е заплатена застрахователната
премия или поне първата вноски; 2) клауза от договора, че именно на ищецът следва да се
заплатят застрахователните премии; 3) ищецът да е заплатил дължимите от ответника
застрахователни премии.
Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи
пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а
ответникът следва да установи, че е заплатил претендираните суми.
От извършена служебно справка на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се
установява, че ищецът е променил търговската си фирма, като понастоящем същата е „ЙБя“
ЕАД (с предишна търговска фирма „ТБ“ ЕАД).
По делото са представени писмени доказателства, както следва:
- Договор за мобилни услуги за предпочетен номер *************/23.10.2019 г.
сключен между Д. П. В. от една страна в качеството на потребител и „ТБ“ ЕАД друга
страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на
потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща
последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.
- Договор за лизинг от 23.10.2019 г. сключен между „ТБ“ ЕАД от една страна, в
качеството на лизингодател и Д. П. В. от друга страна в качеството на лизингополучател. По
силата на договора лизингодателят предоставя за ползва на лизингополучателят устройство
Huawei MediaPad T3 8 4G Grey, а лизингополучателят се задължава да заплаща уговорените
по договора лизингови вноски, а именно 23 бр. лизингови вноски в размер на 3.99 лева, при
общо дължима цена на устройството от 91,77 лева и първоначална лизингова вноски в
размер на 0,00 лева. Съобразно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят
декларира и потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството предмет на договора,
което е във вид годен за употреба и е изрядно, като съответства на уговорените технически
параметри и е комплектовано с всички документи, в това число и гаранционна карта. А
съгласно калаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора, месечните лизингови вноски се фактурират от
лизингодателя и заплащат от лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина на
плащане на задължението на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни
услуги, съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги и
общите условия.
- Декларация-съгласие подписана от ответника, с която е посочил, че на 23.10.2019 г.
е получил екземпляр от ОУ на ищеца, като се задължава да ги спазва.
- Договор за мобилни услуги за предпочетен номер *************/15.01.2018 г.,
сключен между Д. П. В. от една страна в качеството на потребител и „ТБ“ ЕАД друга
страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на
потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща
последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.
- Договор за лизинг от 15.01.2018 г. сключен между „ТБ“ ЕАД от една страна, в
качеството на лизингодател и Д. П. В. от друга страна в качеството на лизингополучател. По
3
силата на договора лизингодателят предоставя за ползва на лизингополучателят устройство
Huawei P9 Lite mini Black, а лизингополучателят се задължава да заплаща уговорените по
договора лизингови вноски, а именно 23 бр. лизингови вноски в размер на 10,99 лева, при
общо дължима цена на устройството от 252.77 лева и първоначална лизингова вноски в
размер на 0,00 лева. Съобразно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят
декларира и потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството предмет на договора,
което е във вид годен за употреба и е изрядно, като съответства на уговорените технически
параметри и е комплектовано с всички документи, в това число и гаранционна карта. А
съгласно калаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора, месечните лизингови вноски се фактурират от
лизингодателя и заплащат от лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина на
плащане на задължението на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни
услуги, съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги и
общите условия.
- Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги за предпочетен номер
************* от 12.06.2020 г. сключено между Д. П. В. от една страна в качеството на
потребител и „ТБ“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора
оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за
задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.
- Договор за лизинг от 12.06.2020 г., сключен между „ТБ“ ЕАД от една страна, в
качеството на лизингодател и Д. П. В. от друга страна в качеството на лизингополучател. По
силата на договора лизингодателят предоставя за ползва на лизингополучателят устройство
Samsung Galaxy S20, Ultra 128 GB Black, а лизингополучателят се задължава да заплаща
уговорените по договора лизингови вноски, а именно 23 бр. лизингови вноски в размер на
75.99 лева, при общо дължима цена на устройството от 1747,77 лева и първоначална
лизингова вноски в размер на 0,00 лева. Съобразно чл. 4 от договора с подписването му
лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството
предмет на договора, което е във вид годен за употреба и е изрядно, като съответства на
уговорените технически параметри и е комплектовано с всички документи, в това число и
гаранционна карта. А съгласно калаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора, месечните лизингови
вноски се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя съгласно
сроковете, условията и начина на плащане на задължението на лизингополучателя в
качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно сключения между страните договор за
предоставяне на такива услуги и общите условия.
- Договор за лизинг за базови аксесоари от 12.06.2020 г., сключен между „ТБ“ ЕАД от
една страна, в качеството на лизингодател и Д. П. В. от друга страна в качеството на
лизингополучател. По силата на договора, лизингодателя предоставя на лизингополучателя
за ползване базови аксесоари описани в договора, а лизингополучателят се задължава да
заплаща уговорената лизингова цена от 4,23 лева за 23 бр. месечни лизингови вноски.
Съобразно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят декларира и
потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството предмет на договора, като
устройствата по договора са годни за употреба.
Договорът за мобилни услуги е частен диспозитивен документ, който е подписан от
страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният
обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това
права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
По правната си същност договорът за предоставяне на мобилни услуги
представлявала двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на
който за мобилният оператор се пораждат следните облигационни задължения: 1) да
4
предостави „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на § 1, т. 17 ДРЗЕС – т.е. услуга
включваща пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по
преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване; 2) да изпълни точно – в
количествен, качествен и темпорален аспект с грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ),
така че да осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от
предоставената услуга. А за насрещната страна по договора се поражда задължението да
заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги – за мобилна телефония,
мобилни съобщения и мобилен интернет.
Настоящият съдебен състав счита, че по делото не са ангажирани никакви
доказателства, че твърдените мобилни услуги са реално предоставени. Издаването на
едностранно подписани от ищеца фактури и сметки, каквито са представени в хода на
производството, нямат доказателствената сила да установят пълно и главно обстоятелството,
че ответникът реално е ползвал мобилните услуги, респ. че е имал възможност да ги
ползвал, поради което същият не дължи да заплати съответното потребление или
абонаментен план. Тъй като ищецът носи доказателствената тежест да установи този факт
пълно и главно, то с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
настоящият съдебен състав следва да приеме неустановеният факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този извод на настоящият съдебен
състав се извежда и ex definitione от определителната правна норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС,
според която „електронна съобщителна услуга“ е услуга, обичайно предоставяна по
възмезден начин, която изцяло или предимно включва пренос на сигнали по електронни
съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за
радиоразпръскване, без да се включват услуги, свързани със съдържанието и/или контрола
върху него. В обхвата на електронните съобщителни услуги не се включват услугите на
информационното общество, които не се състоят изцяло или предимно от пренос на сигнали
чрез електронни съобщителни мрежи. Тоест по дефиниция ищецът, следва да установи, че е
предоставил възможността ответника да ползва съответната мобилна мрежа до която е
доставил сигнал, радиоразпръскване и т.н.
Следователно, тъй като не са доказани материалните предпоставки обосноваващи
претенцията по исковете за заплащане на цената за ползвани мобилни далекосъобщителни
услуги, то същите се явяват неоснователни и като такива трябва да бъдат отхвърлени.
Нещо повече, трябва да се спомене, че факта, че част от мобилните услуги следва да
се заплащат по абонаментен план не променя направеният по-горе извод. Действително при
абонаментно уговореното плащане, последното се дължи независимо от това дали
електронната съобщителна услуга е ползвана или не. Но дължимостта на подобна сума е
предпоставена от поредност на престацията, т.е. мобилният оператор следва да установи
пълно и главно, че е предоставил услугата или възможност на потребителя действително да
я ползва. Тоест, трябва да се установи, че съответния електронен мобилен сигнал е осигурен
до устройството, чрез което се ползва мобилната услуга. В настоящото производство
подобно нещо не е установено, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност. В този смисъл трябва да се спомене, че от ангажираните по
делото писмени доказателствени средства се достига до извод, че в случая не се касае за
5
чист абонаментен план, а и за допълнителни услуги, който са увеличили дължимата цена по
договора.
Претенцията за заплащане на неустойката е обусловена от доказването, че между
страните е имало валидно възникнало облигационно отношение на основание твърдения
договор, което ищецът да е развалил, поради което съобразно клаузите на договора да се
дължи неустойка за разваляне – неправилно именувана от ищеца неустойка за прекратяване,
тъй като твърдяното неизпълнение на договора обуславя неговото разваляне, а не
прекратяването му. В случая липсват доказателства, че договорът за мобилни услуги е
развален по реда на чл. 87 ЗЗД, респ. въз основа на договорна комисорна клауза. Нещо
повече, с оглед липсата на доказване от страна на ищеца, че е изпълнил задължението си да
предостави на ответника уговорените мобилни услуги, то следва да се приеме, че същият не
е бил изправна страна, а договорът може да бъде развален само от изправната страна. При
това положение, доколкото съдът следва да приеме недоказаните обстоятелства за
несъществуващи в обективната действителност (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), то предявената
претенция се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Отделно от горното трябва да се спомене, че ищецът основава обстоятелството, че е
развалил договора, поради неизпълнение на клаузи от общите условия, които в случая са
неприложими.
Според дефиницията на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице,
което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Следователно в случая длъжника има качеството на потребител, поради което при
преценка на заявлението и представените към него доказателства, съдът следва да спази
императивните правила на закона и да осигури потребителската защита предвидена в
разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП. Нещо повече глава XIV от ЗЕС в разпоредбите на чл. 225
и сл. ЗЕС също ползва понятието потребител. А съгласно правилото на чл. 37, ал. 1 от Указ
№ 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, думи или изрази с
утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни
актове.
При това положение, настоящият съдебен състав намира, че трябва да отбележи, че
според нормата на чл. 147а ЗЗП При сключване на договор при общи условия с потребител
общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е
съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия
подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от
него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от
потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се
носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на
получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство
за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.
Граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 147а, ал. 1-5
ЗЗП, води до извод, че за да потребителя да бъде обвързан от общите условия, когато
договора е сключен при общи условия са налице две кумулативни изисквания – от една
страна общите условия да са му предадени и то в подписан екземпляр от търговеца, а от
друга страна потребителят изрично да се е съгласил с общите условия, което съгласие
практически се извършва изявление – т.е. с подписването на общите условия от потребителя
и то недвусмислено.
6
За пълнота следва да се посочи още, че клаузата относно претендираната неустойка,
представляваща стойността на тримесечни абонаментни такси и отстъпка от цената на
месечна абонаментна такса, е договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая в противоречие на добрите
нрави с клаузата за неустойка е регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в
размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено
предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С договора не са
уредени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при
прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на
добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от
страните в правоотношението, която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно
значение, че вземанията за неустойка са до размера на три стандартни месечни абонаментни
вноски. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то вземането за същата се
основава на нищожно съглашение. Налице е изначална недействителност на неустоечното
съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването на договора.
Следва да се посочи още, че клаузата, предвиждаща неустойка при разваляне на
договора в размер на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и мобилни
устройства за съответните телефонни номера и устройства, противоречи на закона и добрите
нрави и поради факта, че е неясна и объркваща и води до неоснователно обогатяване на
мобилния оператор. Съдът счита, че при така уговорената неустойка липсва яснота относно
вида на тези отстъпки, които се имат предвид в клаузите, и начина на определяне на тази
дължимата „част“ от тях от абоната, в случай че договорът бъде развален по негова вина. В
разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани
на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В решенията по
дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove, се приема, че „изискването договорните клаузи
да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо и задължение в
договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза,
както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други
клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици“. Това е принцип в общностното
потребителско право, който следва да бъде спазван и прилаган, залегнал и в националното
законодателство, не само в цитираната по-горе норма на ЗЗП, а и в предходните разпоредби,
съдържащи примерно изброяване на видове неравноправни клаузи в потребителското право,
доколкото при неясно и двусмислено формулиране на задълженията на потребителя същият
остава в невъзможност да прецени икономическите последици от сключения договор,
респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение. С оглед
данните по делото настоящият състав на съда намира, че в конкретния случай съществува
обоснована вероятност обсъжданото вземане за неустойка да се основава на неравноправна
клауза в договора, сключен с потребителя. По делото не става ясно каква част от стойността
на отстъпките по абонаментни планове потребителят би дължал към момента на разваляне
на договора. Следователно, така уговорената неустойка се явява неравноправна и съответно
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във
връзка с чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Констатираната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на
клауза на потребителски договор, която не е индивидуално уговорена /няма данни
потребителят да е разполагал с възможност да влияе върху съдържанието на предварително
изготвените клаузи, и конкретно върху тази за неустойка/, няма за последица намаляване на
неустойката до размер, който не е необосновано висок, а води до нейната нищожност на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
7
Отделно от горното трябва да се отбележи и един телеологически аргумент – с
предоставянето на отстъпка от мобилните устройства, оператора цели един по-далечен
резултат привличането на клиенти. Тоест, икономически съобразно е да се направи отстъпка
от цената на устройство, което очевидно за ищеца не води до загуба, а до постигане на
последваща лукративна цел – т.е. печалба. Това обаче води до икономически риск, че е
възможно поради различни причини облигационното отношение да се прекрати (ликвидира)
в период по-ранен от предвиденото в договора. При това положение, търговските отстъпки
предоставяни от мобилния оператор съставляват икономически риск за него. Противно на
правилата на чл. 143 и сл. от ЗЗП е с договорна клауза да се прехвърли икономическият риск
от търговеца на потребителя, след като целта практически е била лукративна, т.е. печалба от
страна на търговеца. При това положени се достига до нетърпимия резултат, че неустойката
не постига заложеното в закона като цели (чл. 92, ал. 1 ЗЗД), а цели да минимизара
икономическият риск за търговеца, който самия той е заложил в договорите си, но иска да
прехвърли върху потребителя. Подобно търговско поведение не само е в противоречие с
правилата за равноправните клаузи, но противоречи и на идеята на добри търговски
практики. Налице са други инструменти за минимизиране („хеджиране“) на риска.
По отношение претенциите за заплащане на незаплатени лизингови вноски за
предоставени устройства, съдът като взе предвид събраните по делото доказателства по
отделно и в тяхната съвкупност намира следното:
Договорът за лизинг е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните,
като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва
страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и
задължения – арг. чл. 180 ГПК.
В случая с оглед неоспорената клауза на чл. 4 от договорите и при извършено
граматическо, систематично и телеологическо тълкуване, съдът намира, че претенцията е
доказана в достатъчна степен, за да изпълни стандарта на доказателствената тежест за пълно
и главно доказване. Тоест – по делото в достатъчна степен ищецът е доказал факта на
предаването на лизинговите вещи за ползване.
По делото не са ангажирани, респ. събрани доказателства, че ответникът е заплатил
дължимите суми, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Следователно претенциите за лизингови вноски следва бъдат уважени така както са
предявени от ищеца (при спазване на основния принцип в българският граждански процес –
за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК).
Неоснователно е възражението за погасителна давност, което е направено от
ответника, като в случая с оглед отхвърлянето на претенциите за мобилни услуги, съдът
намира, че следва да обсъди само тези за наличието на погасителна давност, досежно
претенциите за лизингови вноски.
Въпросът дали вземането се погасява с общия петгодишен давностен срок по чл. 110
ЗЗД, или с кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД, предполага отговор на въпроса дали
престацията на лизингополучателя има характеристика на периодично вземане,
включително съобразно посочените по-горе правни характеристики на периодичните
престации.
Като обективна търговска сделка с договора за финансов лизинг лизингополучателят
се задължава да придобие една вещ от трето лице, при условия посочени от
лизингополучателя, като предостави вещта за ползване срещу заплащането на лизингова
цена (възнаграждение). При договора за финансов лизинг е налице съчетание на елементи от
8
договора за поръчка и от договора за наем. По своите правни последици същият е близък до
договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността (макар да се
забелязват и съществени отлики), като може да се разглежда и като форма на предоставяне
на целево инвестиционно кредитиране. Въпреки че посоченото съчетание – на елементи от
други договори, не е налице при договора за оперативен лизинг, това не би могло да доведе
до различен извод при отговора на въпроса дали вземането на лизингодателя има
периодичен характер. Това е така, тъй като обичайно в договорната практика – в
договорните клаузи и погасителния план към договора, плащането на лизинговите вноски е
периодично, с падеж, който настъпва през предварително определени интервали от време,
при предварително определен размер на плащанията, като се касае за повтарящо се
изпълнение на парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – сключения
договор за финансов лизинг.
В нормата на чл. 345, ал. 1 ТЗ, приложима и при двата основни вида договора за
лизинг – оперативен и финансов, е регламентирано, че лизингополучателят има
задълженията на наемател по чл. 232 ЗЗД и чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Налице е изрично препращане
към основното задължение на наемателя за заплащане на наемна цена – чл. 232, ал. 2 ЗЗД,
както и към други законови разпоредби в ЗЗД, уреждащи наема на вещи, с изключение на
тези, чието съответно приложение е изрично изключено – чл. 347, ал. 2 ТЗ. Тоест, основното
задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, така както и основното
задължение на наемателя, има характер на периодично плащане, включително като се вземат
предвид изложените по-горе характеристики на периодичната престация. Следователно
вземането на лизингополучателя за погасява с кратката тригодишна давност, съобразно
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД – така напр. Решение № 77 от 13.07.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 84/2016 г., II т. о., ТК; Решение № 16 от 9.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50185/2016 г., I г. о.,
ГК. Изводът не се променя от въпросите и проблемите, свързани със счетоводните
измерения на финансовия лизинг, в това число и с оглед Регламент (EO)1725/2003 на
Комисията относно приемането на някои международни счетоводни стандарти, изменен с
Регламент (EO)1004/2008. Счетоводните стандарти и практики не могат да служат като
аргумент за това дали едно вземане е с периодичен характер по своята правна
характеристика. Също така счетоводните стандарти и практики не могат да определят и
въпроса за приложимата давност, респ. кога започва да тече срокът, кога изтича и т.н. Касае
се за правни изводи, които зависят от правилното приложение на материалния закон, а не до
счетоводни въпроси, от които зависи приложението на релевантните правни норми.
Следователно към вземанията по договора за лизинг е приложима кратката
погасителна давност по чл. 111, б. „В“ ЗЗД. В случая производството е образувано при
условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което с оглед регламетираната фикция в
разпоредбата настоящата претенция се счита предявена от 15.12.2022 г. Тоест, всички
вземани преди 15.12.2019 г. са погасени по давност. При това положение, тъй като
настоящите вземания обхващат период след 15.12.2019 г., следва да се приеме, че вземанията
не са погасени по давност, поради което и възражението за погасителна давност е
неоснователно.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполагат и двете страни.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и съобразно уважената част от исковете на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се присъди сумата от 1245,13 лева, представляващи
деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство.
Ответникът не е поискал присъждането на деловодни разноски, като реално не е
доказал, че действително е сторил такива, поради което и такива не следва да му се
9
присъждат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ЙБЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ************ срещу Д. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр.
*******************, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Д. П. В., ЕГН:
********** дължи на „ЙБЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, следните парични вземания: 1) по
договор за мобилни услуги от 23.10.2019 г. за предпочетен номер +************* – сумата
от 41,94 лева, представляващи цена на незаплатени абонаментни такси за периода от
05.10.2020 г. до 04.01.2021 г., както и сумата от 49,29 лева, представляващи неустойка за
разваляне договора, поради виновно неизпълнение в размер на три месечни абонаментни
такси, както и сумата от 75,53 лева, представляващи неустойка формирана като разлика
между цената на предоставеното устройство без абонамент и преференциалната лизингова
цена; 2) по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +************* – сумата от 227,76 лева, представляващи незаплатени абонаментни
такси за периода от 05.10.2020 г. до 04.02.2021 г., както и сумата от 119,64 лева,
представляващи неустойка за разваляне на договора поради виновно неизпълнение в размер
на три месечни абонаментни такси, както и сумата от 474,37 лева, представляващи
неустойка формира като разлика между цената на предоставеното устройство без абонамент
и преференциална лизингова цена, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.02.2023 г. по ч. гр. д. № 68349/2022 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. П. В., ЕГН: **********, с
адрес: гр. *******************, че дължи на „ЙБЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ************, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, във вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, сумата от сумата от 47,88 лева, представляващи незаплатени
лизингови вноски за периода от 05.10.2020 г. до 04.03.2021 г. за устройство Tablet Huawei
MediaPad T3 8 4G Grey по договор за лизинг от 23.10.2019 г., както и сумата от сумата от
1514,83 лева, представляващи незаплатени лизингови вноски за периода от 05.10.2020 г. до
04.03.2021 г. за устройство Samsung Galaxy S20 Ultra 128 GB Black по договор за лизинг от
12.06.2020 г., както и сумата от 84,60 лева, представляващи незаплатена цена на базови
аксесоари по Договор за лизинг към допълнително споразумение към договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +************* за периода от 05.10.2020 г. до 04.03.2021 г.,
ведно със законната лихва върху всички главници от 15.12.2022 г. (датата на подаването на
заявлението за издаването на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.02.2023
г. по ч. гр. д. № 68349/2022 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. П. В., ЕГН: ********** да заплати на
„ЙБЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 1245,13 лева, представляващи деловодни разноски
и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
10
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11