№ 44
гр. Свищов, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стела Д. Бъчварова
при участието на секретаря Петя Ив. Братанова
като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело №
20224150100613 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взема предвид:
Производството е с правна квалификация чл.240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 и чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД с ЕИК *********, правоприемник на „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК *********, чрез
пълномощник юрисконсулт Х. А. А. твърди, че на 27.09.2021 г. между
„Микро Кредит“ АД и ответника Г. К. И. бил сключен Договор за заем
Microcredit № 9022-00074279. По силата на същия „Микро Кредит“ АД е
предал в собственост на ответника сумата от 800,00 лева, а заемателят се е
задължил да я върне при посочените в договора условия, а именно – на 9
равни вноски от 9 месеца, всяка от които в размер на 104,54 лева, платими на
1-во число на текущия месец. Процесният договор бил уговорен с фиксиран
лихвен процент за целия срок на договора – 40,47 % , въз основа на който
размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на договора
възлизала на 140,86 лева. Общата сума за връщане, съгласно договора,
възлизала на сумата от 940,86 лева. Първата дължима вноска е следвало да
бъде заплатена на 01 ноември 2021 г., а последната на 01 юли 2022 година, до
която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена.
1
Ищецът основава претенцията си на сключен договор за покупко –
продажба на вземания (цесия) от 12.03.2021 г. на основание чл. 99 от ЗЗД,
между „Микро Кредит“ АД и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, по силата на който задължението на ответника е
прехвърлено в полза на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности.
Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнявал надлежно задължението
си по своевременно заплащане на цялата дължима главница и начислена
върху нея възнаградителна лихва съгласно уговорените в договора падежи.
Заявява, че на основание чл. 18 от общите условия към процесния договор,
при забава на дължима погасителна вноска, за всеки календарен ден от
забавата заемополучателят дължал законна лихва за забава. На това
основание, ответникът дължал лихва за забава в размер на 57,74 лева, за
периода от 02.12.2021 г. – датата, следваща деня на допускане на забава по
задължението до 16.09.2022 г. – датата на подаване на иска.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника Г. К. И. да
заплати на ищеца сумата от 719,30 лв., представляваща главница по Договор
за заем Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата, от подаване на исковата молба до окончателно изплащане
на вземането, възнаградителна лихва в размер 45,56 лева, както и лихва
забава в размер на 57,74 лева, дължима за периода от 02.12.2021 г. до
16.09.2022 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба.
Счита, че исковете са редовни и допустими, но изцяло неоснователни.
Заявява, че безспорно процесният договор има белезите на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит. Същият въвеждал императивни изисквания по повод формата и
съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори,
нарушаването на които водило до тяхната недействителност. Заявява, че
съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.
11, ал. 1., т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за кредит е
недействителен. Счита, че процесният договор е недействителен, тъй като не
2
е посочен в него приложимият лихвен процент и условията за прилагането
му. В договора било посочено, че ГЛП е 40,47 %, но липсвали каквито и да е
било условия за прилагането му, както и уточнение, какви точно разходи се
включвали в посочения процент. От договора не ставало ясно посоченият
годишен лихвен процент 40,47%. как точно се изчислява по отношение на
общия ГПР, както и защо имало разлика между процента на ГЛП и ГПР от
близо 9%, след като ищецът твърдял, че в процента на ГПР е включена само
лихвата, защото тогава ГПР не бил в размер 40,47 %, а бил в размер на
48,90%. По този начин не можел за разбере какъв реално е процента на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Счита, че за да е била
спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една
от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
Допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР
противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Това било установено и в трайната практика на съдилищата в страната, като
цитира редица решения.
На следващо място счита, че договорът не отговаря на изискванията в
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В погасителния план липсвало задължителната
информация по ЗПК. Това създавало невъзможност да разбере заплащаните
от него вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са
изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно
основание за нищожност на договора за паричен заем.
Наред с това Договор за заем Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021г.
бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от
там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т. 10, вр. с чл.22 от ЗПК,
тъй като сумата която се претендирала чрез Договор за допълнителни услуги
в размер на 614,88 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит
бил посочен ГПР в размер на 48,90%, чрез включването на възнаграждението
предвидено по Договор за допълнителни услуги към ГПР и ГЛП. С
предвиждането за заплащане на сумата по Договор за допълнителни услуги,
3
се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита, че събирането на
такива разходи, е част от дейността по управление на кредита и следвало да са
включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразявало общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Счита, че заплащането на сумата по Договор за
допълнителни услуги следвало да се разглежда като елемент от общия разход
по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от
потребителя.
Твърди, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и
нищожността на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК от процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор. В настоящия случай следвало да бъде
взета предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която сочела изрично, че когато не
са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен.
Оспорва Договор за заем Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021г.,
като нищожен на основание противоречие с добрите нрави, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Уговорения ГЛП по договора е 40,47 %. За търсения
период на вазнаградителната лихва, основният лихвен процент на БНБ бил
0% +10 пункта, което правело размера на законната лихва към датата на
сключване на договора 10 %, а трикратния размер на законната лихва 30 %. В
случая, отразеният в договора ГЛП – 40,48 % надвишавал трикратния размер
на законната лихва за периода на договора. По този начин бил накърнен
принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на
нарушение на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Моли съда да отхвърли исковите претенции като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски.
В проведеното съдебно заседание, ищецът не се представлява. В
писмено становище по делото преди съдебното заседание моли да бъдат
уважени предявените искове. Заявява, че при предявяване на исковете ищецът
е взел в предвид направеното от ответника плащане в размер на 176 лева,
4
както и обстоятелството, че погасеното по нищожния договор за
допълнителни услуги в размер на 68,32 лева е преразпределено по дължимата
договорна лихва в размер на 113,88 лева. Така след приспадане /113,88 – 68,32
лева=45,56 лева/.
В проведеното съдебно заседание ответника не се представлява. В
писмено становище поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Първоначално настоящия иск е предявен като насрещна искова молба
по гр. 468/2022г. по описа на РС-Свищов, което е прекратено от съдия-
докладчика с влязло в сила определение 381/26.09.2022 г. Поради това, е
образувано настоящото производство по отношение на предявения насрещен
иск.
От приложения по делото договор за паричен заем Microcredit № 9022-
00074279/27.09.2021г., сключен между „Микро Кредит“ АД като заемодател и
Г. К. И., ЕГН: ********** - заемополучател, се установява, че съгласно
постигнатите между страните уговорки в договора, ответникът е предоставил
на ищеца сумата в размер на 800 лева, за срок от 9 месеца, при фиксиран
лихвен процент 40,47 % и ГПР 48,90 %, като общата сума, подлежаща на
връщане, е 940,86 лв. Заемателят се е задължил да я върне при посочените в
договора условия, а именно – на 9 равни вноски, всяка от които в размер на
104,54 лева, платими на 1-во число на текущия месец, с падеж на първата
погасителна вноска на 1.11.2021г. В текста на договора е обективиран и
погасителния план. Към договора са приложени Общи условия, подписани от
ответника, които са неразделна част от процесния договор.
По искане на заемателя, направено в деня на подписване на договора за
заем, между страните бил сключен и Договор за допълнителни услуги към
заем Microcredit № 9022-00074279 от 27.09.2021 г. Страните не спорят, а и от
и извършената от съда служебна справка, се установява, че с влязло в сила на
30.07.2022 г. Решение № 100/14.06.2022 г. по гр. д. № 97/2022 г. на СвРС е
прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, сключения между Г. К.
И. и „МИКРО КРЕДИТ“АД този Договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit № 9022-00074279 от 27.09.2021 г.
5
Представени по делото са рамков договор за прехвърляне на вземания(
цесия) от 12.03.2021г. между „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК ********* (с предишно наименование
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД),
чиито правоприемник е настоящия ищец „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД с ЕИК ********* и заемодателя „Микро
Кредит“ АД и потвърждение за сключена цесия на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД. От
тях се установява, че „Микро Кредит“ АД, в качеството си на цедент, е
прехвърлило описаните в Приложение № 1 към Договора за цесия
задължения, включително и вземанията си срещу ответника по договор за
заем Microcredit № 9022-00074279 от 27.09.2021 г., които вземания са описани
в приложението.
Видно от изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че дължимите суми по Договор за заем Microcredit № 29022-
00074279 и Договор за заем Microcredi №29022-00074279 -пакет „Комфорт“
са както следва: главница-800,00лв.; договорна лихва-140,86лв.;услуга
„Комфорт”-614,88лв. Общо дължима сума по двата процесии договора
1555,74лв. На 01.11.2021 г. е заплатена сумата по първата падежна вноска в
размер на 176,00лв. С постъпилата сума са покрити следните задължения по
двата процесии договора: Главница- 80,70лв., като е останал остатък от
719,30лв. Договорна лихва -26,98лв.,като е останал остатък от 113,88лв., както
и сума по допълнителния договор -68,32лв., с остатък 546,56лв.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна:
Съдът намира, че ищецът доказа следните факти и обстоятелства,
вменени му в тежест на доказване, а именно обстоятелството, че заемодателя
„Микро кредит“ АД е предоставил на ответника паричен заем в размер на 800
лева по силата на възникналото договорно правоотношение – Договор за заем
Microcredi №29022-00074279 при условия, вписани в договора сключен
между страните, с краен срок на връщане 01.07.2022 г.
По делото няма спор, че дружеството – заемодател е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Това определя дружеството и
6
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. От друга страна отпуснатият
кредит на ищеца като физическо лице, представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според чл. 9, ал. 1
от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. В този смисъл процесния договор попада под
уредбата на ЗПК.
При анализа на събрания по делото доказателствен материал, се
установи и допуснато от страна на ответника неизпълнение на задълженията
по договора за заем. Видно от заключението на изготвената по делото
съдебно - счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и е
приобщено по делото, ответникът - заемател е извършил една единствена
вноска по кредита - на 01.11.2021 г., когато е заплатил сумата по първата
падежна вноска по отпуснатия заем в размер на 176,00лв. и от тогава е спрял
изпълнението по договора. Други плащания по обслужване на заема не са
извършени от страна на ответника по договора за заем. Към дата на подаване
на настоящите искове, падежът на последната погасителна вноска е настъпил.
От представения по делото Рамков договор за цедиране на задължения и
потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД към същия
е видно, че дружеството заемодател, в качеството си на цедент, е прехвърлило
на ищеца, описаните в Приложение № 1 към Договора за цесия задължения,
включително и това на ответника.
С оглед твърденията в отговора, ответника следваше да докаже наличие
на основание за нищожност договорните отношения, поради съдържащи се в
тях неравноправни клаузи или наличие на недействителност на договора за
кредит, поради нарушаване на специалните норми на Закона за
потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
7
настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора
за кредит.
В конкретния случай съдът намира, че процесния договор отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11 ЗПК - съдържа дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните,
срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер
на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит, който е приложим в отношенията между страните,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски (т.11).
Съдът намира, че възраженията на ответника за ГЛП за неоснователни.
В случая процесната договорна лихва е с фиксиран размер за целия период на
действие на договора, което означава, че структурата й не разкрива други
съставни компоненти. В съдебната практика (решение № 378/2006 г. по
гражд.дело № 315/2005 г. по описа на ВКС, решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по
гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната
лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено паричното притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат уговорки относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се
приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.
Следователно при съобразяване на годишния размер на законната лихва,
определен с ПМС от 2014 г. и фактът, че заемът е необезпечен, следва извода,
че процесната възнаградителна лихва, уговорена в договора за заем в размер
на 40,47%, не противоречи на добрите нрави в какъвто смисъл има направено
възражение от страна на ответника.
8
Основателно обаче съдът намира възражението на ответната страна във
връзка годишния процент на разходите, поради което договорът не отговаря в
пълното си съдържание на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Видно е, че в процесния договор за заем е посочен годишен процент на
разходите като абсолютна процентна стойност – 48,90 %. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В случая, в договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Ето защо съдът приема,
че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, процесният договор за заем, е
недействителен в тази част, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Кредиторът - заемодател, единствено е посочил като
абсолютна стойност ГПР на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,
90 % /. Представлявайки общ израз на всичко дължимо по кредита, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са пряко свързани със заемното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за заем липсва
яснота относно посочените обстоятелства, като липсва яснота и относно това,
дали в него са включени разходите по Договора за допълнителни услуги.
В този смисъл съдът намира за основателни и възраженията на
ответника за недействителност на договора за заем, поради неспазване на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР. Макар уговореното допълнително възнаграждение да е отделно от
основния размер на заема и към датата на постановяване на настоящото
решение същото да е обявено за недействително със сила на присъдено нещо,
този начин на уговаряне не може да се изключи от контрола на съда като
елемент от същественото съдържание на договора за заем, за което страните
се договарят индивидуално. Съобразявайки това допълнително уговорено към
9
момента на сключване на договора за заем, съдът достигна до извод, че
основния договор за заем само формално съответства на изискванията по чл.
11, ал. 1, т. 7 и 8 ЗПК. С предвиждането на заплащане на сума по Договор за
допълнителни услуги, се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. Прибавяйки уговорените суми с договора за
допълнителни услуги, общият разход по кредита за потребителя се завишава с
тези суми. При положение, че възнаграждението за допълнителните услуги
представлява част от общия разход по кредита, то същото е следвало да бъде
прибавено към сумата ГПР, но това очевидно не е сторено, което води до
извод за некоректно изпълнение на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Некоректното отразяване на действителния общ разход по кредита дава
основание да се счита, че годишният процент на разходите не е в посочения
размер от 48,90 %, а надхвърля 50% обстоятелство, за което не са необходими
специални знания, за да бъде установено в конкретния случай. Разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗКП въвежда максимален предел на ГПР, който не може да
надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Т.е. при актуалния размер на законната лихва от 10 % на
година, максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва,
не може да надвишава 50 %. В случая, не само, че в тежест на потребителя е
било възложено заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но ако ГПР му е бил известен при сключване на договора,
то той можеше и да не слючи договора за заем. Всичко това поставя
потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и
10
в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. В
заключение, бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите не са изискуеми при самото му
сключване.
Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, при недействителност на договора
за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения финансов ресурс. Т.е., когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита -
главница, но не и на лихвата и други разходи.
Ответникът дължи по договора за заем единствено дължи връщане само
на чистата стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница. За
да се определи тя, следва всички плащания, извършени от потребителя за
погасяване на задълженията по договорите за кредит, да се вземат предвид
като погашения на дължимата главница, след като останалите задължения по
договорите не са дължими, поради недействителност на същия. В случая, от
заключението на експертизата се установи, че ответникът е извършил едно
единствено плащане в размер на 176,00 лева. Дължимата главница по
Договор за заем Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021г. е в размер на 800
лева. След приспадане на платената сума от 176,00 лева, ответникът дължи на
ищцовото дружество 624,00 лева, за която сума исковата претенция по
предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД
следва да бъде уважена. За частта над тази сума до пълно претендирания
размер от 719,30 лева, искът следва да се отхвърли като неоснователен и
недоказан.
По отношение на останалите два иска за претендираната
възнаградителна лихва в размер 45,56 лева, както и лихва забава в размер на
11
57,74 лева, дължима за периода от 02.12.2021 г. до 16.09.2022 г., поради
изложените мотиви, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде
отхвърлена, като неоснователна.
При този изход на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на
ответника следва да се възложат направените от ищеца разноски съразмерно
на уважената част на исковите претенции. По делото са направени разходи от
ищеца за депозит за вещо лице в размер на 250,00 лв., както и за
юрисконслутско възнагражение. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от
ГПК, юрисконсултското възнаграждение се определя от съда в размер, който
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен
по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Посочената разпоредба
препраща към реда за определяне на възнаграждения за предоставена правна
помощ, съобразно Наредбата за заплащането на правната помощ. В чл. 25, ал.
1 от НЗПП е предвидено, че за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението се определя в размер от 100 лв. до 360 лв. В случая
съдът намира, че справедливо възнаграждение по реда на чл. 78, ал.8 от ГПК
е това, в размер на 150,00 лв., предвид, че делото не отличава с фактическа и
правна сложност, като съобрази, че по делото в открито съдебно заседание не
се е явявал юрисконсулт. Предвид това и съразмерно на уважената част от
исковите претенции ответника следва да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата в размер на 303,43 лева разноски по делото за юрк.
възнаграждение и държавна такса.
Ответникът претендира разноски по делото за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 400 лева. По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА –
на близък. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката се определя размер не по-
малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Предмет на разглеждане по делото са три обективно
кумулативно съединени иска и в случая е приложима разпоредбата на чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, според която дължимото възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по гражданско дело се определя съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В случая
при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение за
12
осъществено процесуално представителство по делото е приложимо
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
С оглед на горното на адвоката на ответника ищеца дължи разноски в размер
на 96,57 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Г. К. И., ЕГН: **********, с адрес ****************** да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление ****************,
представлявано от изп. директор Я.Б.Я. сумата от 624,00 лв. (шестстотин
двадесет и четири лева и 30 ст.), представляваща главница по Договор за заем
Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата, от подаване на исковата молба – 27.09.2022г. до окончателно
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в останалата му
част над уважената сума от 624,00 лв. до пълно претендирания размер от
719,30 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление ****************, представлявано от изп. директор Я.Б.Я.
осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за
осъждане на ответника Г. К. И., ЕГН: **********, с адрес
****************** да заплати възнаградителна лихва в размер 45,56 лева и
лихва забава в размер на 57,74 лева, дължима за периода от 02.12.2021 г. до
16.09.2022 г. по Договор за заем Microcredit № 9022-00074279/27.09.2021 г.,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Г. К. И., ЕГН: **********, с
адрес ****************** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление ****************, представлявано от изп. директор Я.Б.Я.
сумата от 303,43 лв. (триста и три лева и 43 ст.), представляваща разноски по
делото, съразмерно уважената част от иска.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление
13
****************, представлявано от изп. директор Я.Б.Я. на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати на адвокат М. В. М.,
*********************, сумата 96,57 лв. (деветдесет и шест лева и 57 ст.) за
адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от съобщаването на страните, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
14