Р Е Ш Е Н И Е №
25.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
3109 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20000320 от 04.01.2021 г. по гр.д. № 14839/2018 г. Софийски
районен съд, 56 състав отхвърлил като неоснователни предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от С.О., БУЛСТАТ ******, срещу Т.С.С.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 1 368.80
лв., представляваща 1/3 от неплатена наемна цена за периода от м. 06.2008 г. до
м. 09.2015 г. по договор за отдаване под наем на общинско жилище от 15.12.2000 г.,
както и сумата 555.89 лв., представляваща 1/3 от мораторната лихва за периода
от 15.06.2008 г. до 15.09.2015 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответницата сумата 614.73 лв., представляваща разноски по
делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца С.О., който го обжалва изцяло
с оплаквания за неправилност, при твърдения същото да е постановено при
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано. Неправилно СРС приел, че ищецът не
е доказал правопораждащ юридически факт, а именно договор за наем на общинско
жилище от 15.12.2000 г. и заместващия го договор от 15.07.2005 г., съответно че
не е доказано пълно и главно наличието на валидно облигационно правоотношение
по договор за наем, сключен с Д.Б.. Следвало да се отбележи, че договорът за
наем е реален и неформален. Съдът не се съобразил с приложеното по делото извлечение
от счетоводни книги, което се ползвало с материална доказателствена сила и
имало такава за стоящите извън него факти, до които се отнася удостоверителното
изявление. Неправилно съдът приел, че ответницата не дължи на ищеца
претендираната сума, след като лицата фактически не били предали владението на
наетия имот, като последният бил иззет през 2015 г. Като законен представител
на И.Л.ответната страна следвало да съблюдава своевременното изпълнение на
договорните отношения на лицето и да предприеме надлежните действия за
освобождаване на имота. Констатациите на съда не отговаряли на обективната
действителност, което според въззивника било съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в
частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна Т.С.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата
и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски
за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника Т.С. срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и исковете са
допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията
в жалбата решението е правилно по следните съображения:
Предмет на установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде само същото вземане, което е предмет на издадената заповед за
изпълнение – на същото основание, в същия (респ. по-малък) размер и за същия
период. В случая, в съответствие с поисканото със заявлението по чл. 417 ГПК, е
издадена заповед за изпълнение срещу трима длъжници, в качеството им на
наследници на Д.В.Б., за сумата от общо 4 106.42 лв. - главница,
представляваща неплатена наемна цена за периода 01.06.2008 г. - 30.09.2015 г.
по договор за наем на общинско жилище от 15.12.2000 г., и за сумата от общо
1 667.69 лв. – лихва за забава за периода 15.06.2008 г. – 15.09.2015 г.,
претендирани разделно от длъжниците при квоти от по 1/3, съобразно дяловете им
в наследството. Предвид подаване на възражение само от длъжника Т.С., правен
интерес от предявяване на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът има само
срещу този длъжник, като съответно от него се претендират 1 368.80 лв. –
главница, и 555.89 лв. - мораторна лихва.
Отговорността на ответницата е претендирана в качеството
й на наследник на Д.В.Б., която - според твърденията на самия ищец, а и видно
от представените удостоверения за наследници, е починала на 23.07.2006 г. Само
на това основание предявените искове са неоснователни, тъй като от ответницата се
претендират задължения за периода 2008 – 2015 г. в качеството й на
правоприемник на Д.Б., а последната е починала далеч преди процесния период.
Независимо от това, вземанията по заповедта са
претендирани на основание договор за наем от 20.12.2000 г., сключен с
наследодателката на ответницата. По делото се установява, че на основание
заповед № 77–Д– 6/30.11.2000 г., издадена от кмета на район „Искър“ - СО, е
сключен договор за наем по ЗОбС от 15.12.2000 г., по силата на който на Д.Б. е
предоставен под наем процесният апартамент № 21, считано от 01.12.2000 г. –
временно; Впоследствие, въз основа на същата заповед за настаняване, е сключен
договор от 15.07.2005 г. по чл. 28, ал. 5 от Наредбата за реда и условията за
управление и разпореждане с общински жилища на територията на СО, приета от СОС
въз основа на законовата делегация със ЗОбС. Този договор (въз основа на който
не са претендирани вземанията) е прекратен със смъртта на Д.Б. на 23.07.2006 г.
Следователно няма как ответницата С. в качеството й на наследник на Д.Б. да
дължи наемни вноски за периода 2008 – 2015 г. - както на основание договора от
20.12.2000 г., така и на основание „заместващия“ го договор от 15.07.2005 г. В
процесния период не просто не е доказано пълно и главно наличието на
облигационно правоотношение по договор за наем на общинско жилище между Д.Б. и
ищеца, но съществуването на такова е и обективно, и правно невъзможно.
Доводите в жалбата са несъстоятелни. С тях въззивникът се
домогва недопустимо да подмени предмета на делото, като поддържа доводи, че, като
настойник на поставената приживе под пълно запрещение И.Л., ответницата
следвало да съблюдава своевременното изпълнение на договорните отношения на лицето
и да предприеме надлежните действия за освобождаване на имота. Договор за наем,
сключен с лелята на ответницата, не е предмет на настоящия спор; Настойникът не
отговаря в лично качество за задължения на поставения под запрещение; Този
договор също е прекратен - със заповед № 716/17.07.2007 г. на кмета на район „Искър“
- СО, така че, дори имотът да не е бил фактически предаден, ищецът не би могъл
да претендира наемни вноски по вече прекратен наемен договор, а обезщетение, но
не на договорно основание; Договорът за наем, противно на твърдяното от
въззивника, е консенсуален, а не реален, а договорът за наем на общински
жилищен имот е и формален, съгласно чл. 22 и чл. 28 от Наредбата на СОС за реда
и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на С.О..
Несъстоятелен е и доводът от приложеното към заявлението
извлечение от счетоводни книги на ищеца да се установявало наличие на валидно
правоотношение по договор за наем - с наследодателката на ответницата или с
друго лице. Извлечението няма твърдяната материална доказателствена сила за
стоящи извън него факти. Нещо повече - в случая представеното извлечение касае
задължения по договор от 01.11.2006 г. (в противоречие с посоченото в
заявлението), и като наемател в извлечението е посочена починалата преди 01.11.2006
г. Д.Б., така че заповед за незабавно изпълнение въз основа на този нередовен
от външна страна документ изобщо не е следвало да се издава, но последното не е
предмет на изследване в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения предявеният главен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал 2, пр. 1 ЗЗД е неоснователен и
подлежи на отхвърляне, съответно неоснователен е и акцесорният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, а 1 ЗЗД. Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер
на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно
обжалваемия интерес от 1 928.69 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 365 лв. Пред настоящата
инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна, поради
което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, а възнаграждението следва да бъде намалено на 365 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20000320 от 04.01.2021 г., постановено по гр.д. № 14839/2018 г. на
Софийски районен съд, 56 състав.
ОСЪЖДА С.О., БУЛСТАТ ******, гр. София,
ул. „******, да заплати на Т.С.С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 365.00 лв. (триста шестдесет и пет
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.