РЕШЕНИЕ
№
гр.София,….…..…………
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седемнадесети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мария Илиева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1
699 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 287586 от 28.11.2019 г., постановено по
гр.д.№ 84 366/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав е признато за установено
на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД, пр.1 ЗЗД във вр. с
чл.150, ал. 1 ЗЕ на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че
Д.Ч.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 247,43 лева
– главница за потребена топлинна енергия от м.07.2014 г. до м.04.2015 г., в т.ч.
и главница дялово разпределение, доставяна в топлоснабден имот, представляващ
апартамент № 46, находящ се в гр.София, ж.к.„********“, аб.№ 101360, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда /11.08.2017 г. / до окончателното й изплащане, както и сумата 45,40 лева,
представляваща законна лихва за забава върху главницата за доставена топлинна
енергия и дялово разпределение, за периода от начална дата, следваща датата на
падежа на посочените в отделните сметки до 04.08.2017 г., за които суми в
производството по ч.гр.д. № 55 390/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като главният иск за разликата до
пълния предявен размер и акцесорният иск за разликата до пълния предявен размер
са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Със същия съдебен акт Д.Ч.М.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата
15,86 лева – разноски по компенсация, представляваща направените в заповедното
и исковото производство разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД,
ЕИК *********.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени
предявените искове за
сумата над 247,43 лева до пълния предявен размер за периода: м.05.2013 г. – м.06.2014
г. относно главницата за топлинна енергия, главницата за дялово разпределение,
както и искът за законна лихва за забава върху за сумата над 45,40 лева относно
главните задължения, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се
поддържа, че в тази му решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон.
Изложени са доводи, че от представените по делото документи
е видно, че вземанията, за които е прието, че са погасени по давност за
времето: м.05.2013
г. – м.07.2014 г., са обективирани в издадена обща фактура № ********** от
м.07.2014 г., изискуемостта на които настъпва през м.08.2014 г., от който
момент следва да тече и давностния срок, а заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 11.08.2017 г. – преди изтичане на
тригодишния давностен срок. Твърди се и че в чл.32, ал.1 от раздел VІІ на Общите
условия е определен ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия са
длъжни да заплащат дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят и че в този
смисъл, задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца
на издаването. Сочи се и предвид горното непогасена по давност е процесната сума
по издадената фактура, както и че с изтичането на последния ден от месеца ответникът
е изпаднал в забава и дължи обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД. Релевират се
съображения и че съгласно чл.22, ал.2 от Общите условия клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата „дялово разпределение“, извършена от избрания
от тях търговец, че част от претендираната сума, представляваща стойността на
услугата за дялово разпределение е дължима по издадени фактури от „Т.С.“ ЕАД
във връзка с потреблението на топлинна енергия от клиента през процесния период
и че последната е включена към сумата по извлечение от сметки и по този начин е
формирана главницата. Сочи се и че така е процедирано и относно сумата за лихва
върху услугата за „дялово разпределение“, че сумата за дялово разпределение е фактурирана
в съответствие с договорните задължения между „Т.С.“ ЕАД и фирмата за дялово
разпределение и че неправилно съдът е приел, че не е отправена покана за
плащане на това задължение, тъй като такава е самата фактура.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС
в обжалваната част и да уважи исковете му, въведени като предмет на инстанционен
контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените разноски за
настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – Д.Ч.М., с която оспорва
подадената въззивна жалба като неоснователна и недоказана. С оглед
разясненията, дадени с ТР № 4/2013 г. по г.д. № 1/2013 г. на ВКС, счита, че преценката
за погасените по давност вземания се извършва към датата на съдебното
заседание, поради което и всички претенции по настоящото дело преди 2015 г. са
погасени по давност.
Моли въззивния съд да остави обжалваното решение в сила,
като правилно и законосъобразно.
Третото лице-помагач на страната на ищеца
– „Т.С.” ЕООД не е взело становище по жалбите.
Първоинстанционното решение № 287586
от 28.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 84 366/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 24
състав в частта, в която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК
претенции, не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба
е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-
шение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваните части, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на
решението с оглед изложените в жалбите доводи и изиск-ванията на приложимите в
случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения,
визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
При условията на обективно кумулативно съединяване са предявени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД във вр.
с чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление с вх.№ 3063515/11.08.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Д.Ч.М.,
ЕГН ********** за следните суми: 505,16 лева – главница за доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********“,
ап.46, аб.№ 101360, за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението – 11.08.2017 г до изплащане на
вземането; сумата от 15,84 лева – главница за разпределение на топлинната
енергия за същия период; сумата от 121,95 лева – обезщетение за
забава върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 15.08.2014
г. – 04.08.2017 г. и 3,54 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение, начислена за същия период.
На 18.08.2017 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 55 390/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав срещу посоченото лице за
сумите, както следва: 521,00 лева – главница за доставена, но незаплатена
топлинна енергия
/включваща и такса за дялово разпределение/ за топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
общ. Триадица, ж.к.“********“, ап.46, аб.№ 101360, за периода: м.05.2013 г. –
м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 11.08.2017 г
до изплащане на вземането и сумата от 125,49
лева – лихва за периода от 15.08.2014 г. – 04.08.2017 г., като на
заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на
стойност 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 10.10.2017 г. е депозирано възражение от длъжника по чл.414 ГПК, в което се оспорва дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 30.11.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни
искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване
със сила на присъдено нещо съществуването на оспо-рените от длъжника Д.Ч.М. главни и
акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника
с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в
полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство - качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Постановеното от първоинстанционния съд решение № 287586
от 28.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 84 366/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 24
състав1 не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с
която са
уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу ответника Д.Ч.М. положителни установителни искове, с
които по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи
на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата от 247,43 лева
– главница за потребена топлинна енергия за периода от м.07.2014 г. до м.04.2015
г., вкл. и главница за дялово разпределение, доставяна в топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 46, находящ се в гр.София, ж.к.„********“, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда
/11.08.2017 г./ до окончателното й изплащане, както и сумата 45,40 лева,
представляваща законна лихва за забава върху тези главници, с
оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с
чл.150 ЗЕ за ангажиране на отговорността на ответната
страна по тези искове за признатите размери и периоди като клиент на топлинна
енергия за битови нужди по договор за продажба на
топлинна енергия при общи условия относно
топлоснабден имот, находящ
се на адрес гр.София, ж.к.“********“, ап.46,
аб.№ 101360.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта
на разликата до пълната заявена стойност на претенди-раното вземане за цената
на доставена топлинна енергия за процесния период от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. вкл. и на обезщетението за забава върху
това главно вземане в приетите в решението размери, изведени при правилно
установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни
норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към
същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните
от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с
решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. От изложеното следва, че задължението на ответника
за заплащане на сумата за доставената топлинна енергия за м.05.2013 г.– първият
месец от заявената претенция за тази главница, е с падеж: 30.06.2013 г. и от
деня, следващ тази дата, е започнала да тече погасителната давност за това
вземане. Настоящият иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 11.08.2017
г., поради което към този момент в обхвата на изтеклата тригодишната
погасителна давност попада, както вземането за главницата за м.05.2013 г., така
и останалите главни вземания, представляващи стойност на доставената топлинна
енергия за частта от исковия период до 31.01.2014 г. вкл., станали изискуеми
при действието на визираните общи условия.
По отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за времето от м.02.2014
г. до м.07.2014 г вкл., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези
вземания са възникнали при действието на Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение
на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с
изискуемостта на стойността на доставената топлинна енергия по тези общи
условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените
договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за
плащане на стойността на топлинната енергия. Настоящия съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са
нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на
правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник
по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от тези общи условия е установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен
дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок
след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното
настъпване на падежа на задъл-жението за плащане с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/,
което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно
от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от
клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество ще
публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да
съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. Предвид изложеното решаващият състав на СГС приема, че клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната
норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП.
Ето защо, по отношение на
вземанията на ищцовото дружество за дължимата се стойност за топлинна енергия
за периода: м.02.2014 г. – м.07.2014 г.
вкл., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът
приема, че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след покана съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД,
каквато по делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на
месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. С оглед датата на
предявяване на исковата молба на 11.08.2017 г., когато течението на давностния
срок е спряло, тригодишната погасителна давност е изтекла за дължимите се вземания
за стойността на доставената топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до м.07.2014
г. вкл. Последното вземане е станало изискуемо на 01.08.2014 г. Предвид обстоятелството, че решението в тази
му част не е обжалвано от другата страна и с оглед установената в чл.271, ал.1,
изр.2 ГПК забрана положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с настоящото
решение.
Неоснователно е инвокираното от
жалбоподателя-ищец възражение, че вземанията за главниците за топлинна енергия за
разглеждания период: м.05.2013 г. – м.06.2014 г. вкл. са станали изискуеми,
считано от датата на издаване на посочената във въззивната жалба обща фактура.
Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна енергия
след приключване на отоплителния сезон на база на данните по издадените
изравнителни сметки не установява нов падеж на периодичните задължения за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените
по-горе мотиви. Тези фактури имат правнорелевантно значение за възникване и
съответно – за настъпване на изискуемост само на вземания на ищеца за конкретни
суми, подлежащи на доплащане от ответника-потребител /клиент/ на топлинна
енергия в резултат на изравняването и издадената изравнителна сметка за
съответния отоплителен сезон. В настоящия казус не се твърди и по делото не се
установява фактурата, на която се позовава ищецът, да касае конкретни суми за
доплащане от потребителя съгласно издадените изравнителни сметки. Предвид
изложените съображения въззивният съд намира за неоснователно твърдението на
жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД, че изискуе-мостта на претендираните суми в
отхвърлителната част на иска за топлинна енергия е настъпила от посочения срок
в обсъжданата фактура.
По силата на разпоредбата на
чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова
допълнително вземане в дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено
изпълнение на главните вземания в размер на законната лихва за извършените
доставки на топлинна енергия до м.07.2014 г. вкл. за заявения период.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2014 г. дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. клиентите заплащат
цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността й се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка, цена за отчитане на един
уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и цена за
отчитане на уредите за дялово разпределение обявените от търговеца дати по
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. В клаузата на чл.36,
ал.2 от Общите условия 2014 г. е предвидено,
че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се
обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се
урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните,
който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-ление“. В съответствие
с нормата на чл.154, ал.1 ГПК ищецът не е доказал при условията на пълно и
главно доказване, че за времето от м.07.2014 г. до м.04.2015 г. тази услуга е
извършвана и в какъв размер е нейната стойност. Съгласно заключението на
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Е.Б., за този период
не са издавани никакви фактури за извършването на услугата „дяловото разпределение“,
други доказателства в тази насока в производството не са ангажирани.
Съобразно изложените мотиви правилно
първоинстанционният съд е приел, че в тази й част разглежданата претенция не е
доказана по основание и размер и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно тази главница за разликата над
присъдената сума от 2,04 лева до предявения размер от 15,84 лева като
неоснователна и недоказана.
При
приетия изход на спора по отношение на търсената главница за дялово
разпределение, като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията по чл.86,
ал.1 ЗЗД относно тази главница, тъй като това задължение
е акцесорно и се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно
вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал
в забава, каквито в настоящата хипотеза не са налице.
Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от
разглеждането на спора – предмет на инстанционен контрол, макар и по частично
различни мотиви, атакуваното решение в обжалваната част като правилно като
кроен резултат следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора право на
въззивника не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Такива не следва да
се присъждат и на въззиваемата страна Д.М. на осно-вание чл.78, ал.3 ГПК. С
молба от 17.06.2021 г. тази страна е заявила искане за присъждане на разноски
за въззивната инстанция в размер на 600,00 лева. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. от ОСГТК
на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на
плащане: ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това,
а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за
правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В представеното
пълномощно от 17.06.2021 г. няма посочен начин на плащане на уговорения
хонорар, като в същото не е удостоверено и плащане в брой, като по делото не са
представени и доказателства за престиране на адвокатското възнаграждение по
банкова сметка.
От друга страна, във въззивното производство от
упълномощения от тази страна процесуален представител не са извършени реално
никакви процесуални действия, извън допозираната бланкетна молба, с която е
заявено искане за разноски.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
287586 от 28.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 84 366/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 24 състав в обжалваната отхвърлителна част.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.