Р Е Ш Е Н И
Е
№ 126 12.04.2018 година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско
отделение, трети въззивен
състав
на ………четиринадесети март… …………
две хиляди и осемнадесета година
в
публично съдебно заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ГЕОРГИ ГОЧЕВ
С
участието на секретаря……П.Д.….………………………………….
И
прокурора ……………………………………………..…………………………
като
разгледа докладваното от съдия Петкова…..……..………………………..
Въззивно
гражданско дело …………….№ 93 по описа за
2018 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 361/29.11.2017 година, постановено
по гр.д. № 87/2017 година по описа на РС-Димитровград е отхвърлен предявеният
от Д.М.Д. ***, ЕГН ********** против Д.К.П. ***, ЕГН ********** иск с правно
основание чл. 30 ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството
и намалението на извършеното дарение от Т.Д. Ж. с Нот. акт № 90, т.3, рег. №
6394, д. № 453/2013 г. на Нотариус с рег. № 096 на НК. Едновременно с това е
допусната съдебна делба между Д.Д. и Д.П. при квоти – 1/ 6 (една шеста) ид.ч за първата и
5/6 (пет шести) ид.ч. за втория на недвижимите имоти,
предмет на дарственото разпореждане: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор № 21052.1017.286 по КККР
на гр.Димитровград, с адрес ул.***, с площ от 457 кв.м. и САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В
СГРАДА с идентификатор 21052.1017.286.1.1 по КККР на гр.Димитровград, с адрес:
град Димитровград, ***, с площ от 92,00 кв.м.. Със същото решение е допусната
съдебна делба между Д.М.Д., Д.К.П. и Л.Г. ***, ЕГН **********
при квоти: ½ (една втора) ид. ч. за Д.Д. и ½ (една) ид.ч. за Д.П.
и Л.П. (общ дял в СИО) на следния
недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор 21052.1017.286.1.2
по КККР на гр.Димитровград, с адрес: град Димитровград, ***, с площ от 92,00
кв.м.. Със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д.К.П.
иск за съдебна делба на УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ ІІ-216 в кв.23 по ПУП на с.Злато поле,
общ.Димитровград.
Недоволни от така постановеното решение са останали и
двете страни.
Ищцата в първоинстанционното
производство Д.М.Д., чрез упълномощения адвокат Н.М., атакува решението в
частта, в която е отхвърлен предявеният от Д.Д. срещу
Д.П. иск с правно основание чл. 30 ал. 1 ЗН. Въвежда оплаквания за
незаконосъобразност и необоснованост. Настоява, че от представените по делото
доказателства се установява, че тя има качеството на наследник на Т.Д.,*** и
като такава може да претендира за разваляне на дарствената
сделка до размера на запазената ѝ част. Прави искане за отмяна на
обжалвания съдебен акт в тази част и за уважаване на предявения от нея иск,
както и за промяна на квотите, при които е допусната съдебна делба на УПИ и
първия етаж от къщата в град Димитровград на ул. ***.
В законоустановения срок, въззивникът Д.К.П., чрез упълномощен адвокат И.И., обжалва решението в частта, в която районният съд е
отказал да допусне съдебна делба на УПИ !!-216 в кв. 23 по ПУП на село З.,
община Димитровград, област Хасково. Въззивникът прави
оплакване за необоснованост. Счита, че районният съд неправилно е анализирал
събраните по делото гласни и писмени доказателства. Този имот бил закупен от
родителите на Д.П., те го ползвали, а Т.Ж.Д. живеела в имота до смъртта
ѝ. Следователно, било невъзможно Д.М.Д. да придобие имота по давностно владение. Освен това, въззивникът
настоява – съдът да се произнесе в мотивите на решението си за това, че е
безспорно и е установено правото на собственост на страните върху самостоятелни
обекти в сградата – преустроен таван, постройка на допълващо застрояване/гараж
и гараж /склад – на Д. и Л.П., както и гараж – на ищцата Д.Д..
Въззивникът счита, че непроизнасянето от съда по тези
въпроси прави решението непълно и е предпоставка за бъдещи спорове. Прави се
искане за отмяна на решението в частта, в която не е допусната съдебна делба на
недвижимия имот в с. З. и да бъде допълнено решението с констатацията, засягаща
собствеността на страните върху описаните по-горе самостоятелни обекти в
сграда, находяща са в град Димитровград, ул. ***. Претендира
деловодни разноски за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК е подаден отговор от ищцата
в първоинстанционното производство Д.М.Д., която
настоява, че имотът в с. Злато поле е нейна индивидуална собственост и не
следва да бъде предмет на делбата. Моли за потвърждаване на решението в тази му
част.
В с.з. пред въззивния съд ищцата
в първоинстанционното производство Д.Д. не се явява. Процесуалният ѝ представител адв. Маркова представя писмено становище, с което заявява,
че поддържа подадената въззивна жалба и отговора на въззивната жалба на насрещната страна.
Ответникът в първоинстанционното
производство/въззивникът Д.К.П., в с.з. пред ХОС се
представлява от адв. И.И. ***,
който поддържа подадената въззивна жалба с въведените
оплаквания и доводи. Изразява становище за неоснователност на подадената от
насрещната срана въззивна
жалба.
С въззивните жалби и
писмения отговор не са представени нови доказателства и не са направени доказателствени искания.
Хасковският окръжен съд като обсъди доводите на
страните, запозна се с представените по делото доказателства и извърши съвкупна
проверка на тези доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
РС-Димитровград
е сезиран от Д.М.Д. с иск за съдебна
делба на ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ с идентификатор № 21052.1017.286 по
КККР на гр.Димитровград, с адрес ***, с площ от 457
кв.м.и САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с
идентификатор 21052.1017.286.1.1 по КККР на гр.Димитровград, с адрес: град
Димитровград, ***, с площ от 92,00 кв.м. Искът е насочен срещу ответника Д.К.П., като се иска делбата да бъде
допусната при квоти по ½ за всеки от съделителите.
В тази връзка в рамките на делбеното производство е
предявен иск с правно основание чл. 30 ал. 1 от ЗН, от ищцата Д. срещу
ответника П., с който се иска намаляване на дарственото
разпореждане с описаните по-горе поземлен имот и самостоятелен обект в сграда
(първия етаж от къщата), извършено с нотариален акт от 2013 година, до размера на запазената част
на Д.Д. от наследството на Т.Ж.Д. в размер на една
трета ид.ч. от дарените 4/6 ид.ч.
Ищцата е обосновала искането си с твърдение, че след направен отказ от
наследство от страна на двамата ѝ синове, понастоящем тя и ответникът Д.П.
били пълен кръг от наследници на К.П. Д., починал през 1999 година и неговата
съпруга Т.Ж.Д., починала през 2015 година – двамата родители на ответника
и на починалия през 2013 година съпруг
на ищцата М.К. Д. През 2013 година Т.Д. дарила на ответника собствените си 4/6
идеални части от поземления имот и първия етаж на построената в него къща и с
това накърнила запазената част на ищцата от наследството.
С отговора на исковата молба,
ответникът Д.К.П. е оспорил правото на ищцата да иска намаляване на дарственото разпореждане, с твърдение, че Д.Д. не се явява наследник на Т.Ж.Д., тъй като не се намира в
реда по пряка линия в наследственото правоприемство,
а е преживялата съпруга на починалия наследник (син) на Т.Д.. Съпругата
наследявала с всеки ред, призован към наследяване, но не замествала никога
покоен съпруг в кръвното родство. Тя би могла да наследи имущество, останало от
родителите на покойния си съпруг, само ако той е починал след родителя
си-наследодател, но не и в обратната хипотеза. С тези доводи ответникът Д.П. е
поискал допускане на съдебната делба на поземления имот в град Димитровград, ***
и първия етаж от къщата при квоти: 5/6 ид.ч. за него
и 1/6 ид.ч. за ищцата.
На свой ред, с отговора на
исковата молба, Д.П. е поискал да бъде допусната съдебна делба между Д.М.Д., Д.К.П. и Л.Г. П. (съпругата на последния), при квоти:
½ (една втора) ид. ч. за Д.Д.
и ½ (една) ид.ч. за Д.П. и Л.П. (общ дял в
СИО) на втория етаж от къщата: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор
21052.1017.286.1.2 по КККР на гр.Димитровград, с адрес: град Димитровград, ***,
с площ от 92,00 кв.м. Ищцата Д.Д. не е оспорила претенцията на Д.П. и Л.П. в тази част. С
атакуваното решение РС-Димитровград е уважил иска за делба на втория етаж от
къщата и в тази част решението на първостепенния съд не се обжалва. Поради това
то се счита влязло в законна сила, намира се извън обхвата на настоящата въззивна проверка и повече не следва да се обсъжда.
Освен това, с отговора на
исковата молба Д.К.П. е заявил, че той и Д.Д.
притежават в съсобственост Урегулиран поземлен имот II-216 в квартал 23 по ПУП на село З., община
Димитровград и е поискал допускане на делба на същия при равни квоти за
страните. Обосновал е искането си с фактически твърдения както следва: страните
придобили имота в резултат на наследствено правоприемство
от К.П.Д., починал през 1999 година и от М. К. Д., починал през 2013 година.
Ищцата Д.М.Д. се е противопоставила против включването на този имот в делбената маса, заявявайки, че в нейна полза е изтекла придобивната давност. Позовала се е и на констативни
нотариални актове № 53/2017 година и № 54/2017 година, с които се е снабдила.
Ответникът Д.П. е оспорил констативните нотариални актове и затвърдените от
ищцата обстоятелства относно придобиване имота по давност.
Между страните няма спор относно
притежаване правото на собственост върху ПИ 21052.10.17.286 и апартамент № 1
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 21052.10.17.286.1.1 (първия
етаж от сградата в град Хасково, ***), към 18.05.1999 година, когато е починал
наследодателят на страните К.П. Д. Синовете му М.К. Д. и Д.К.П. са наследили по
1/6 идеални части от тези имоти. Равна на децата си част е получила по
наследство и преживялата съпруга Т.Ж.Д., в резултат на което нейната част към
този момент се е равнявала на 4/6 ид.ч.
На 18.01.2013 година М.К. Д. е починал и е
оставил трима наследници: съпругата Д.М.Д.
(настоящата ищца) и синовете М.М. К. и Н.М.К. Последните двама са направили отказ от
наследството на баща си, приет от съда и вписан в съдебните регистри по
установен в закона начин. При това положение, единствен наследник на М.К. Д.
понастоящем се явява ищцата Д.Д.. В резултат на наследственото правоприемство
и направените откази от наследство, тя е придобила собствеността на 1/6 ид.ч. от ПИ 21052.10.17.286 и апартамент № 1 представляващ
самостоятелен обект с идентификатор 21052.10.17.286.1.1 (първия етаж от
сградата в град Хасково, ***).
Приживе, с нотариален акт № 90 том 3 рег.
№ 6394 дело № 453/2013 година на нотариус № 096 по регистъра на НК с район на
действие РС-Димитровград, Т. Ж.Д. е дарила на сина си Д.К.П. всичките си 4/6
идеални части от ПИ 21052.1017.286 и описания по-горе самостоятелен обект с
идентификатор 21052.10.17.286.1.1 (първия етаж от къщата). Именно това е дарственото разпореждане, чието намаляване се иска с
предявения от Д.Д.
иск по чл. 30 ал. 1 ЗН.
Видно от нотариален акт № 23 т. 3 дело №
951/1988 година и удостоверение за идентичност на имотите (л. 96), а освен това
не е спорно между страните по делото, наследодателят К.П. Д. е бил собственик
на вилно място, което сега съставлява УПИ II – 216 в кв. 23 по ПУП на с. З., община Димитровград, Хасковска област.
Сключената сделка е възмездна, но няма въведени твърдения за придобиване
правото на собственост в СИО от съпругата на К.П. Д.– Т.Ж.Д., което би дало
отражение при изчисляване квотите на собственост на наследниците им. Не се
твърдиq нито се представят
доказателства за момента на сключването на гражданския брак между К.Д. и Т.Д..
Поради това съдът се счита обвързан от твърденията на страната, въвела искането
за включването на този имот в делбената маса (ответникът
Д.П.), който се позовава на наследствено правоприемство
само от К.Д., не и от майка му Т.Д.. Както вече бе посочено по-горе, К.П. Д. е
починал на 18.05.1999 година, в резултат на което съпругата му Т.Ж.Д. и двамата
им синове Д.К.П. и М.К. Д. са наследили по 1/3 идеални части от този поземлен
имот (извън постройките в него).
На 15.02.2017 година ищцата – съпругата на
М.К.Д., починал на 18.01.2013 година, се
е снабдила с констативен нотариален акт № 53 т. 1 рег. № 658 н.дело № 51/2017
година на Нотариус № 398, с който е призната за собственик по давностно владение и наследство на ½ идеални части
от УПИ II-216 в кв. 23 по ПУП
на с. З. А с нотариален акт № 54 т. 1 рег. № 662 нот.дело
№ 52/2017 година на същия нотариус, Д.Д. е призната
за собственик по наследство на целия УПИ II-216 и построените в него сгради
(сградите са извън предмета на делбата).
С оглед предприетото от ответника Д.П. оспорване на твърденията на ищцата за
придобиване на УПИ-II-216
в с. З. по давност, по делото са събрани гласни доказателства. Така от
показанията на свидетеля Г.Л.Д. се установява, че процесният
имот бил придобит и застроен от ищцата и съпруга ѝ около 1990 година.
Според свидетеля, в построената в имота вила живеели „…всички – М., Д. и
техните родители“ – „дядо К.“ и „баба Т. Свидетелят твърди, че след смъртта на „дядо
К“, „баба Т.“ живеела при ищцата Д.Д. и съпруга
ѝ М. в град Димитровград, поне през повечето време. Според свидетеля К.К.Т., обаче, в закупения преди около 30 години от М. и Д.
имот и в построената от тях къща, живеели родителите на М. Докато М. бил жив, спорове за имота
нямало. Те заедно стопанисвали имота и обработвали земята, както дядо К. и баба
Т. си живеели там през по-голямата част от времето. Свидетелят И. С.И. твърди,
че има дворно място, съседно с тези на ответника Д.П. и на ищцата. Стопанисвал
имота си целогодишно, тъй като се занимавал със земеделие. На свидетеля било
известно, че имотът бил купен от родителите на М.Д. и цялото семейство с общи
усилия построило в него къща. Дядо К. и съпругата му живеели в имота постоянно,
а синът им М. и ищцата Д.Д. идвали един път седмично
да помагат. След като дядо К. починал през 1999 година, баба Т. продължила да
живее в имота, постоянно. Свидетелят потвърждава, че в семейството нямало
спорове за имота.
При възприетата по
делото фактическа обстановка и събрания доказателствен
материал въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби и от двете страни са подадени в срок и са
процесуално допустими.
Преценена по същество, жалбата от Д.М.Д. е неоснователна. Предявен е иск за делба на поземлен имот и първия етаж от построената в него къща, обективно съединен с иск по чл. 30 от Закона за наследството за намаляване на дарствено разпореждане.
В
случая искът за делба и по-точно частта му за определяне на квотите, при които
да бъде допусната делбата, е обусловено от уважаване на претенцията за
намаляване на дарствените разпореждания, доколкото делът
на ищцата в съсобствеността би се увеличил при уважаване на иска по чл. 30 ал.
1 ЗН. Съдът в настоящия си състав споделя застъпеното в правната теория и съдебната
практика становище, касаещо възможността снаха да
наследи имущество, останало в наследство от родителите /родител/ на покоен
съпруг. Съгласно разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗН, в наследственото правоприемство заместването е допустимо по пряка линия. Преживялата
съпруга наследява с всеки ред, призован към наследяване, но не замества никога покоен съпруг в кръвното
родство. Тя би могла да наследи имущество останало от родителите на покойния си
съпруг, само ако той е починал след родителя-наследодател, но не и в обратната
хипотеза. (В този смисъл са Решение № 480
от 1.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 803/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 996 от
04.01.1995 година по гр.д. № 878/1994 година ВС-I отд.,
Решение № 319 от 06.06.1995 година по гр.д. № 244/
1995 година на ВС-I отд.). Това е така, тъй като
обществените отношения на наследяването по принцип са свързани с последващо преминаване на имуществото, но по т.нар. линия
на кръвта, на кръвното родство. Ето защо Д.М.Д. не може по право на заместване
да бъде наследник на съпруга си М.К. Д., починал преди наследодателя си Т.Ж.Д.
по отношение на наследството оставено от последната. Такива наследници по закон
и с право на запазена част биха се явили двете деца на Д.Д.
и М.Д., но те не наследяват поради
произвелите действието си откази от наследство. Съгласно разпоредбата на чл. 30
ал. 1 ЗН, само наследник с право на запазена част по смисъла на чл. 28 и 29 от
Закона за наследството може да иска намаление на завещателни
или дарствени разпореждания. С изложените по-горе
аргументи се отрича качеството на Д.М.Д. на наследник със запазена част, поради
което претенцията ѝ по чл. 30 ал. 1 ЗН се явява неоснователна. С оглед
така дадения отговор на този обуславящ въпрос, неоснователна е претенцията на
ищцата за допускане на делбата при исканите от нея квоти. РС-Димитровград е дал
правилен отговор относно притежаваните от Д.Д. и Д.П. идеални части в съсобствеността върху
поземления имот в град Димитровград, *** и първия етаж от къщата, ето защо
правилно делбата им е допусната при квоти 1/6 ид.ч.
за Д.Д. и 5/6 ид.ч. за Д.П..
Решението в тази му част се явява правилно – законосъобразно и обосновано и
следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба на Д.К.П. се явява частично основателна: Искането
за включване на УПИ в с. Злато поле в делбената маса
е въведено от ответника Д.П., който предвид спецификата на страните в делбеното производство, се явява ищец по иска за делба в
тази част. Макар и твърде непрецизно, в настоящия исков процес Д.Д. противопоставя на претенцията на Д.П. твърдение за свои
права, по-конкретно правото на собственост, придобито от нея върху процесния УПИ по оригинерен
способ – с изтичане на срока на придобивната давност.
За да се признае на едно лице право на изключителна собственост по отношение на
един изцяло или отчасти чужд недвижим имот, нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС
установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период
по-дълъг от 10 години фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без
противопоставяне от страна на титуляра на правото на
собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик
на вещта поведение на пълноправен собственик, тоест поведение, безсъмнено
сочещо, че упражнява собственически правомощия в пълен обем за себе си. Повече
от това, според постоянната съдебна практика, когато наследствен имот се владее
от един от наследниците, той е владелец на своите идеални части и държател на
частите на другите сънаследници. В случай на
намерение на наследника, владеещ имота, да го придобие по давност той трябва да
отблъсне владението на другите наследници /ТР 1/2012 година на ОСГК на ВКС/.
При владение на сънаследствен имот, презумпцията на чл. 69 от
ЗС не намира приложение, като намерението целият имот да се владее и това
владение да се противопостави на останалите сънаследници,
трябва да бъде доказано от наследника, който се позовава на придобивната
давност. Според посоченото ТР № 1 от 06.08.2012 година на ВКС съсобственик,
който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, трябва да
докаже при повдигнат спор, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите собственици намерението да
владее останалите идеални части за себе си. Владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът дължи лично или чрез другиго, като
своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, като държателят
няма намерение да свои вещта.
Тук е необходимо
да се отбележи следното: с оглед неоспорените твърдения на Д.П. и представения
по делото нотариален акт, незастроеният УПИ в с. З. е бил закупен от К.П. Д.
Следователно, в момента на смъртта му, т.е. на 18.05.1999 година, въз основа на
наследствено правоприемство е възникнала
съсобственост между неговата съпруга Т.Ж.Д. и двамата им синове – Д.К.П. и М.К.Д.
И доколкото имотът е бил съсобствен на основание
наследствено правоприемство, за настоящия казус са относими разяснения на ТР № 1 от 06.08.2012 година на ВКС.
ХОС приема, че събраните по делото доказателства не
установяват – Д.Д. да е владеела непрекъснато процесния недвижим имот (а не просто да е била негов
държател) за период над десет години и съответно да е станала негов собственик за
себе си, а освен това - да е демонстрирала пред останалите съсобственици
промененото си отношение към съсобствения УПИ и да е
отблъснала по явен и недвузначен начин тяхното владение.
Основателни са
възраженията на въззивника Д.П. за това, че РС не е
анализирал с дължима задълбоченост събраните по делото доказателства в тяхна
съвкупност и това е довело до изграждане на необосновани изводи. Съдът приема
за безспорно установено, че процесният УПИ е бил
стопанисван от Д.Д., нейния съпруг М.Д. съвместно с
родителите на последния – К.П.Д. и Т.Ж.Д.. След смъртта на К.Д, в имота са
останали ищцата, нейният съпруг и майка на последния Т.Д.. През 2013 година М.Д.
е починал, но и след този момент, до смъртта си, Т.Д. е продължила да живее в
построената в имота къща (тя не е предмет на делбата) и, съответно, да се
ползва от прилежащия терен. Съдът базира тези си изводи върху показанията на
свидетелите К.К.Т. и И. С.И., които кореспондират
помежду си и не се опровергават от останалите доказателства по делото.
Твърденията на св. Г.Д. за това, че след
смъртта на К.Д. „баба Т.“ е била преместена в град Димитровград, останаха
изолирани от останалия доказателствен материал. Освен
това, съдът дава приоритет на показанията на св. И.И.,
който достоверно и убедително обяснява – по какви причини има преки и
непосредствени, трайни наблюдения върху процесния
имот, който е съседен на неговия.
Съпругът на
ищцата М.К.Д. е починал на 18.01.2013 година, а дотогава, според всички
свидетелски показания, е стопанисвал имота и спорове за владението и ползването
му е нямало. Освен това, по делото не се твърди – М.Д. да е започнал едноличното
(или заедно със съпругата му) владение на спорния имот, което евентуално да е
било продължено от ищцата Д.. Освен
това, от кредитираните по делото гласни доказателства става ясно, че до
17.02.2015 година в имота е останала и „баба Т.“ – Т.Ж.Д., а синът ѝ Д.П.
е идвал да помага епизодично. От тук е изводът, че М.Д. до м.януари 2013 година, Т.Д. - до м.февруари
2015 година, а Д.П. – от момента на наследяването до сега, са владеели всеки
своя дял необезпокоявано. Не се доказва – в кой момент и по какъв начин при
това владение и съвместно ползване, ищцата Д.Д. не
само да го е завладяла, но и да е манифестирала правата си пред останалите
съсобственици. За първия такъв акт може да се приеме снабдяването ѝ с
констативен нотариален акт № 53/2017 година. Но от 15.02.2017 година не е
изтекъл срокът по чл. 79 ал. 1 ЗС. Ето защо извод, че ищцата Д.Д. е станала собственик на процесния
УПИ в с. З. на претендираното оригинерно основание, е изключен.
Само за пълнота, с оглед
задължението на въззивния съд да даде отговори на
поставените въпроси, необходимо е да се отбележи следното: В мотивите си, при
постановяване на Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС приема, че тъй като
нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то
нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на
собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да
твърди, че титулярът на акта не е собственик.
Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра
на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се
е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно,
за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. ВКС
приема, че това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като
не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на
удостовереното с него право. В този смисъл, за Д.П. е било достатъчно да заяви,
че оспорва удостоверените с процесните констативни
нотариални актове материални права – правото на собственост на Д.Д. върху УПИ в с. З. (без постройките) и не е било
необходимо изрично произнасяне на съда по чл. 194 ал. 2 ГПК. По-нататък в ТР се
приема, че предвид обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното
удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не
разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването
на признатото от нотариуса. В случая, обаче, Д.П. също така се легитимира с
документ за собственост – нотариален акт за сключената от неговия праводател/баща възмездна сделка, като в този случай,
предвид установеното качество на наследник, не е необходимо Д.П. да се снабдява
с констативен нотариален акт за собственост на наследствената си идеална част
от имота. В този смисъл и двете насрещни страни разполагат с актове, имащи
равни правни последици. В този случай, както разяснява в ТР 11/2013 година ОСГК
на ВКС, разпределението на доказателствената тежест
при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154 ал. 1 от ГПК, като
всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на
съответното удостоверено придобивно основание. Д.Д. е дължала да докаже претендираните
от нея права и според въззивния съд, успешно
доказване в тази насока тя не е провела.
В заключение, поради приетото по-горе
се налага изводът, че Д.Д. не е придобила
собствеността на целия УПИ II-216 в квартал
23 по ПУП на с. З. по претендирания от нея способ –
давност, а само съответните ид.ч. в резултат на
наследствено правоприемство от нейния съпруг. Съществуващата
съсобственост между нея и Д.П. ще следва да се ликвидира, като се допусне делба
на имота при поисканите квоти (за да не се достигне до произнасяне „свръхпетитум“) – по ½ ид.ч.
за всеки един от съделителите.
Като
е разсъждавал в противоположен смисъл, РС-Димитровград е постановил в тази част
неправилно – незаконосъобразно и необосновано решение, което следва да се
отмени.
Неоснователни са оплакванията на въззивника
Д.П. за непроизнасяне от районния съд относно безспорността на въпросите,
свързани със собствеността върху самостоятелни обекти в сграда в град
Димитровград на ул.*** . Изрично, с отговора на исковата молба, ответникът П. е
заявил, че в сградата в град Димитровград на ул. *** съществуват и
самостоятелни обекти, за които между Д.Д. от една
страна и Д. и Л. П. – от друга, не съществува съсобственост, а именно: Д. и Л.
П. притежават изцяло като свои в режим на СИО преустроен таван в сградата с
идентификатор № 21052.1017.286.1; постройка на допълващо застрояване/гараж от
54 кв.м. с идентификатор № 21052.10.17.286.2 и гараж/склад от 15 кв.м. с
идентификатор № 21052.1017.286.3; а ищцата Д.Д.
притежава изцяло собствеността върху гараж от 22 кв.м. с идентификатор №
21052.10.17.286.4. Ищцата не е оспорила това твърдение. Никой от страните не е
направил искане за включване на тези имоти в делбената
маса, следователно те са извън предмета на настоящото делбено
производство, за тях няма спор и съдът не дължи произнасяне за тях нито в
мотивите, нито в диспозитива на съдебното решение.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция, основателна се явява претенцията на въззивника Д.П. за присъждане на деловодни разноски,
направени пред ХОС – 25 лева държавна такса.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
Решение № 361/29.11.2017 година, постановено по гр.д. № 87/2017 година по описа на РС-Димитровград в частта, в която е отхвърлен иск за съдебна делба на
Урегулиран поземлен имот II-216
в кв. 23 по ПУП на с. З., община Димитровград, Хасковска
област, предявен от Д.М.Д. срещу Д.К.П., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА съдебна делба между
Д.М.Д. от гр.Димитровград,
***, ЕГН ********** и Д.К.П. от гр.Димитровград, *** ЕГН **********, при квоти – ½ идеални
части за Д.М.Д. и ½ идеални части за Д.К.П. на следния недвижим имот: Урегулиран поземлен имот II-216 в кв. 23 по
ПУП на с. З., община Димитровград, Хасковска област.
Решението в частта, в която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 21052.1017.286.1.2 е влязло в законна сила като
необжалвано.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.М.Д. от гр.Димитровград, ***, ЕГН ********** да заплати на Д.К.П. от гр.Димитровград,
***, ЕГН ********** сумата 25
лева – направените деловодни разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчване на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.