Р Е Ш Е Н И Е
№ 408 14.11.2023 г. град Добрич
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Административен
съд - Добрич първи състав
На двадесет
и пети октомври година
2023
В публично
заседание в следния състав:
Председател: Иванка
Иванова
Секретар: Мария
Михалева
Като
разгледа докладваното от председателя Иванка Иванова
АД № 497 по
описа за 2023 година
За да се
произнесе съдът взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава Х от АПК, във връзка с чл. 118 от КСО.
Делото е образувано по жалбата на М.М.С. ЕГН **********
***, чрез адв. К. Д. ***, със съдебен адрес:***, кантора № 7 против Решение №
34/ 04.08.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Добрич, с което е потвърдено
Разпореждане № 241-00-513-5/28.06.2023 г. на ръководителя по осигуряването за
безработица, с което е му е отказано отпускането на обезщетение за безработица.
В жалбата са наведени основания за незаконосъобразност
на оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради нарушение на
материалния закон. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане на
направените разноски.
В съдебно заседание по делото, жалбоподателят, редовно
призован, не се явява, а се представлява от адв. К. Д. ***, която поддържа
жалбата, и изразява становище за отмяна на оспорения адм. акт, тъй като в
жалбоподателят се е отписал от регистрацията си в Германия и видно от
представения документ U 1, в т. 6.2 лицето няма право на
обезщетение за безработица от службата, издала документа, тъй като според
законодателството на държавата не съществува право на такива обезщетения.
Пледира за присъждането на разноски по делото. Представя в същия смисъл писмена
защита.
Ответникът – директорът на ТП на НОИ - Добрич,
действащ в процеса чрез процесуален представител – гл. юрк. Л. Ц., поддържа
становище за неоснователност на жалбата. Представя писмена защита.
След като съобрази събраните по делото доказателства,
становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши
служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК, административният
съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 241-00-513/06.04.2023 г. по описа
на ТП на НОИ - Добрич (л. 18 до 19 от делото) жалбоподателят М.С. е поискал
отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В заявлението С. е посочил,
че за периода от 06.10.2020 г. до 03.04.2023 г. е упражнявал трудова дейност в
друга държава – Германия, като не получава парично обезщетение за безработица в
друга държава. Към това заявление С. е подал и декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004
(л. 21 до 22 от делото), в която е посочил като последен период на заетост
периода от 01.10.2020 г. до 03.04.2023 г. в Германия, където е работил като
наето лице. Декларирал е още, че през периода на тази последна заетост не е
имал съпругата и деца. Преобладаващата част от роднините му са живели в друга
държава. Не притежава собствено жилище и преобладаващата част от социалните му
контакти са в Р. България, както и че възнамерява трайно да се установи в
Р.България. За потвърждаване на положения от жалбоподателя труд и получено
възнаграждение в Германия, М.С. е подал заявление за установяване на
осигурителни периоди в друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 (л. 25 и 26
от делото), в което описал по периода заетостта си на територията на Германия.
По делото няма спор, че М. С. се е регистрирал в като
безработен в Агенцията по заетостта веднага след завръщането си в България на
06.04.2023 г. едновременно с подаване на заявлението за отпускане на паричното
обезщетение за безработица.
С разпореждане № 241-00-513-1/09.05.2023
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич (л. 27
от делото) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на
парично обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че поради
упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на удостоверяване на осигурителни периоди от компетентната осигурителна
институция на Германия. Поради получаване на СЕД U004 и U017 производството по заявлението на
жалбоподателя е възобновено с разпореждане №241-00-513-2/29.05.2023 г. на
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич (л. 31 от
делото). С разпореждане № 241-00-513-1/09.05.2023 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич (л. 27 от делото) на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение
за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, поради запитване за
определяне на КИ по пребиваване. Поради получаване на СЕД Н006 от компетентната
институция в Германия производството по отпускане на ПОБ на жалбоподателя е
възобновено с разпореждане № 241-00-513-4/28.06.2023 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич (л. 33 от делото)
На 28.06.2023 г. е издадено Разпореждане № 241-00-513-5,
с което на основание чл.54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на
М.С.. В мотивите на разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл.
65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 НОИ не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица.
Разпореждането е оспорено от М.С. пред директора на ТП
на НОИ – Добрич. Възраженията на жалбоподателя се основават на твърдението, че
същият само временно е пребивавал в Германия за три години и окончателно се е
прибрал в Р. България и желае тук да получава ПОБ.
Горестоящият орган се е произнесъл с обжалваното в
настоящото производство Решение № 34/04.08.2023 г., с което е отхвърлил жалбата
на М.С.. Мотивите, с които горестоящият орган е отхвърлил жалбата и е потвърдил
оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично
обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 65,
ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004,
касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните от получения от германската
институция СЕД Н006, както и за времето на завръщане на жалбоподателя в
България. Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по
последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Германия,
както и че завръщането на жалбоподателя в България не представлява завръщане в
държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на
заетостта в Германия, поради което компетентна по отношение на паричното
обезщетение за безработица се явява именно тази държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ – Добрич е
съобщено на жалбоподателя на 07.08.2023 г., видно от известие за доставяне на
л. 66 от делото, след което на 21.08.2023 г. М.С., чрез пълномощника си е подал
жалба чрез системата за сигурно ел. връчване до настоящия съд. Наведените в
жалбата възражения са свързани със същите твърдения, каквито са поддържани и
пред ответния административен орган.
От така установеното фактическо положение
съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо
и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна –
неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен
срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от материално и
териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е предписаната от
закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически
и правни основания. При издаването му са спазени административно
производствените правила. Не се установява и нарушение на закона, като
относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени правилно към
конкретния случай.
По делото няма спор по фактите.
Спорът е от правен
характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по
изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост
на жалбоподателя е била на територията на Германия.
Безспорно Р. България
като държава – членка на ЕС е обвързана от европейските правила за координация
на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите
правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.
за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г.,
както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/ 2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира
приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1
обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият
регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и
бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото,
че М. С. е гражданин на Република България и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/ 2004.
Механизмът на
координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №
883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири
основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в
третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които
той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава –
членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.
Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по
отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква
„а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато е
била настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо
дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се
прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата–членка по последна заетост
като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004.
Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с приложението на горецитираната норма от
съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна
държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос
разгледан от ответния административен орган в проведеното пред него административно
производство. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно
съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна
оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по
целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване
на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето,
включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната
дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност,
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане
на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което
произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на
пребиваване на това лице (§ 2).
В съответствие с цитираните правила и с оглед на
събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в периода
на последната заетост на жалбоподателя в Германия това е била и държавата й по
пребиваване, както правилно е приел и административния орган. За да достигне до
този извод съдът отчита следните обстоятелства: Жалбоподателят е живял в Германия
за последния период от време, без близките си като е осъществявал и трудова
дейност. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се намират в друга
държава (не България) не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до
2023 г. е в Германия. Действително, след месец
април 2023 г. жалбоподателят е променил своето обичайно пребиваване,
като се е завърнал дълготрайно в България. За това сочи разпитания по делото
свидетел В. Н., според който жалбоподателят е прекратил регистрацията си в
Германия с намерение да се установи в Р. България. Живее в гр. Добрич с майка
си и баща си. В този смисъл е и
попълнената от жалбоподателя декларация пред административния орган, с която М.
С. е изявил намерението си да се установи в България.
Казаното може да се обобщи по следния начин: До м. март
2023 г. М. С. е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент
(ЕО) № 883/2004 в Германия, а след това в България.
При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят
попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който
отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от
държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от
същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза
текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е
жалбоподателят, по време на последната
си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка (в случая
компетентната държава е Германия) и да продължава да пребивава в тази различна
държава-членка или да се е завърнало в нея. По настоящия казус както вече бе
изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост жалбоподателят е
пребивавал в Германия, а не в държава-членка, различна от компетентната
държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това положение, както е
посочил и административния орган, не може да се приеме, че завръщайки се в
България жалбоподателят се е завърнал в държаната си по пребиваване, а всъщност
е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в
държавата си по произход, но не и по пребиваване. С оглед на това, в случая
приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат
право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга
държава-членка като се поставят на разположение на службите по заетостта на
тази друга държава-членка.
Според изложените съображения на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от
Решение № U2/12.06.2009
г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на
понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена
относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в
определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на
произход.
Следователно, в
оспорваното решение законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, §2 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004, ответникът е приел, че не българската държава е
държавата на пребиваване на М.С. и от там, че българската институция не е
компетентна да й предостави парично обезщетение за безработица. Съдът не
споделя доводът на жалбоподателя, че европейските правила за координация в
областта на социалната сигурност гарантират изплащането на исканото от него
обезщетение едва ли не от която и да е държава-членка на Европейския съюз.
Точно обратното, приложимите регламенти уреждат точно правилата, по които
лицата могат да упражнят правата си, като гарантира възможността им да получат
обезщетение от компетентната за това институция отчитайки правото им на
свободно движение в рамките на Съюза, но и при разграничаване на случаите на
промяна на пребиваването и на завръщане в мястото на обичайно пребиваване.
По изложените съображения съдът намира, че жалбата
срещу решението на директора на ТП на НОИ – Добрич, с което е отхвърлена
жалбата на М.С. срещу Разпореждане № 241-00-513-5 от 28.06.2023 г. и същото е
потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора на
основанието, съдът приема, с оглед на липсата на претенция за присъждането на
разноски от страна на процесуалния представител на адм. орган, че такиа не
следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.М.С. ЕГН ********** ***, чрез адв. К. Д. ***,
със съдебен адрес:***, кантора № 7 против Решение № 34/ 04.08.2023 г. на директора
на ТП на НОИ – Добрич, с което е потвърдено Разпореждане № 241-00-513-5/28.06.2023
г. на ръководителя по осигуряването за безработица, с което е му е отказано
отпускането на обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
Решението на основание чл. 119 от КСО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: