№ 988
гр. Варна, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Т. Кръстев
Десислава Г. Ж.а
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Т. Кръстев Въззивно гражданско дело №
20253100501217 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-
Застраховане“ АД срещу Решение № 1236/09.04.2025 г., постановено по гр. д. № 9483/2024 г.
на ВРС, с което ответникът, настоящ въззивник, е осъден да заплати на ищцата, настояща
въззиваема, П. И. С. сумата от 20 лв., частичен иск от общо 1890,82 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди на собствения на ищцата лек автомобил „Шкода Фабия“,
с рег. № *******, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 15.05.2024 г. в гр. Варна, кв.
„Аспарухово“, ул. „Кирил и Методий“, по вина на водача на товарен автомобил „Рено
Мастър“, с рег. № ********, застрахован по договор за застраховка „Гражданска
отговорност” при ответното дружество по полица с № ****, със срок на действие на
полицата 05.07.2023 г. – 04.07.2024 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата
молба – 29.07.2024 г. до окончателното изплащане на обезщетението, на основание чл. 432,
ал. 1 КЗ.
В жалбата е отправено искане за отмяна на атакуваното решение като неправилно, а в
евентуалност – за отмяна и определяне на застрахователно обезщетение съобразно
действителната стойност на понесените имуществени вреди и отчитане на съответния
процент съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице. На първо място се
изразява несъгласие с извода на ВРС за липса на съпричиняване, доколкото въззивникът
1
счита, че той е базиран на заключението по допуснатата САТЕ, която оспорва с подробни
доводи, свързани с механизма на ПТП. Твърди още, че неправилно първоинстанционният
съд е изчислил общия размер на разходите за ремонт на увредените части и детайли на
ищцовото МПС, кредитирайки първия вариант заключението по СТЕ, доколкото не е
съобразено обстоятелството, че увреденият автомобил е произведен през 2003 г., което
обуславя липсата на необходимост същият да бъде възстановен в сервиз, притежаващ
европейски сертификат за качество при значително по-високи цени за труд както и с
оригинални резервни части. Сочи и че са нарушени нормите на чл. 386, ал. 2 КЗ и чл. 400,
ал. 2 КЗ, както и че съдът не е анализирал събрания по делото доказателствен материал в
съвкупност и поотделно. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна П. С. е постъпил отговор, с който
се изразява становище за допустимост, но неоснователност на жалбата. Въззиваемата
поддържа, че са налице всички елементи, пораждащи деликтната отговорност на ответника,
както и че деянието на водача на тежкотоварния автомобил, застрахован при него, е
противоправно, като противоречащо на чл. 5, ал. 1, т. 1; чл. 8, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 94,
ал. 3 от ЗДвП. Възразява срещу твърдението на жалбоподателя, че тя е допринесла за
вредоносния резултат, несъобразявайки поведението си с нормата на чл. 40 ЗДвП, като
подчертава, че единствената причина за ПТП е това на водача на застрахования автомобил.
Поддържа, че причинените имуществени вреди следва да бъдат определени от съда на база
тяхната действителна стойност към момента на застрахователното събитие – по пазарни
цени към датата на ПТП. Противно на становището на въззивника, твърди, че изключването
на цените, предлагани от сертифицирани сервизи за отремонтиране на повредите, би довело
до необективно определяне на размера на средните пазарни цени.
В открито съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуален представител
акцентира върху довода, че първият вариант на изслушаната съдебно-автотехническа
експертиза, който взема предвид и цените за ремонт в официални сервизи на различни
марки, не следва да се кредитира предвид възрастта на автомобила към момента на
произшествието – 21 години, като счита втория вариант на автотехническата експертиза за
значително по-достоверен. На следващо място настоява за уважаване на релевираното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на
ищцовия автомобил, който е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 40, ал.2 от ЗДвП и
така е допринесъл за настъпване на процесното ПТП.
Процесуалният представител на въззиваемата страна моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно по изложените в отговора съображения.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално
допустима.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
2
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
Производството пред ВРС е образувано по предявен от П. И. С. срещу „ОЗК-
Застраховане“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на
сумата от 20 лв., представляваща частичен иск от 1890,82 лв. – обезщетение за имуществени
вреди, настъпили по собствения лек автомобил „Шкода Фабия“ с рег. № ******* в
резултат на пътнотранспортно произшествие, осъществено на 15.05.2024 г. в гр. Варна, кв.
„Аспарухово“, ул. „Кирил и Методий“. Твърди, че автомобилът е бил ударен от товарен
автомобил „Рено Мастър“ с рег. № ********, управляван от Д. А., като по двустранен
констативен протокол е бил посочен като виновен именно водачът на товарния автомобил,
застрахован по действаща полица „Гражданска отговорност“ при ответника. Посочва, че
след извършен оглед застрахователят е определил и изплатил обезщетение в размер на
109,18 лв., което не покрива действителните разходи за възстановяване на автомобила,
възлизащи според извършено от ищцата проучване на 2000 лв.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск по основание и размер. Не оспорва наличието на валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“, нито
настъпването на процесното ПТП, но поддържа, че необходимата за ремонт сума възлиза на
218,36 лв., определена съобразно разпоредбите на КЗ и Наредба № 24/2006 г., като е
отчетено 50% съпричиняване от страна на водача на автомобила на ищцата. Ответникът
счита, че изплатеното обезщетение е законосъобразно определено, оспорва изключителната
вина на водача на товарния автомобил и прави възражение за съпричиняване от страна на
водача на лекия автомобил, нарушил чл. 40 ЗДвП.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
Отговорността на застрахователя по прекия иск с правно основание чл. 432 от ГПК е
функционално обусловена от отговорността на застрахования по задължителната
застраховка „гражданска отговорност“ водач на моторно превозно средство. Отговорността
на водача е за непозволено увреждане и фактическият и състав включва действие или
́
бездействие, което е противоправно, извършено е виновно и в резултат от деянието са
3
настъпили вреди.
В производството пред настоящата инстанция не се оспорва установената от
първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото доказателства фактическа
обстановка, както следва: на 15.05.2024 г. около 11:20 ч. в гр. Варна, кв. „Аспарухово“, ул.
„Кирил и Методий“ е настъпило ПТП между лек автомобил „Шкода Фабия“ с рег. №
*******, управляван от O. Ж., и товарен автомобил „Рено Мастър“ с рег. № ********,
управляван от Д. А., при което вторият, движещ се в насрещната за него лента, е ударил
лекия автомобил в задната му лява част. За настъпилото произшествие е съставен двустранен
констативен протокол, в който като виновен е посочен водачът на товарния автомобил.
Не е спорно между страните, че към датата на процесното ПТП е съществувало
валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ между водача на товарния автомобил „Рено Мастър“ и ответното дружество,
по силата на което ищцата е получила обезщетение в размер на 109,18 лв. Установено е и
настъпването на застрахователното събитие, както и причиняването на вреди по лекия
автомобил на ищцата.
Следователно, установени са всички елементи от фактическия състав на деликтната
отговорност на застрахования при ответното дружество водач. Отговорността на водача
обуславя отговорност на застрахователното дружество – ответник по прекия иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Спорни във въззивното производство са въпросите за действителната стойност на
понесените имуществени вреди и отчитане на съответния процент съпричиняване на
вредоносния резултат от увреденото лице.
Съгласно заключението на съдебно-автотехническата експертиза, стойността на
възстановителния ремонт възлиза на 1304,85 лв. по средни пазарни цени към датата на
произшествието. Въззивният съд изцяло споделя този извод и приема, че при определяне на
обезщетението следва да се съобразят средните пазарни цени, включващи цените както на
неоторизираните, така и на оторизираните сервизи за ремонт на съответните марки
автомобили. Липсва правно основание последните да бъдат изключвани при определяне на
средни пазарни цени, тъй като те са част от реално съществуващия пазар и предоставят
услуга, която по естеството си е достъпна за увреденото лице. Изключването им би довело
до необективно занижаване на стойността на възстановителния ремонт. За да приеме този
вариант на заключението на вещото лице, съдът отчита установената от правовия ред в
страната равнопоставеност и свободна конкуренция между всички икономически субекти.
Предвид прякото действие на разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията на РБ,
според които икономиката на Република България се основава на свободната стопанска
инициатива, а законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви
правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма,
нелоялната конкуренция и защитава потребителя, въззивният съд не намира основание за
ограничаване на възможността автомобилът да се ремонтира в свободно избран от
застрахования автосервиз, в т.ч. такъв, притежаващ система за управление на качеството
4
съгласно изисквания на стандарта ISO 9001, както и официален за съответната марка сервиз.
Единственият критерий, от който се ръководи съда, е обезщетението да не надвишава
средната пазарна цена на ремонта, определена на базата на всички законно предлагани на
пазара сервизни услуги. Също така, обстоятелството, че автомобилът е пуснат в
експлоатация преди повече от 20 години, не може да обоснове извод, че в ремонта на същия
следва да бъдат вложени части втора употреба и това да бъде критерий за определяне на
стойността на ремонта. Такова разбиране не намира опора в закона както и в постоянната
практика на ВКС, обективирана в множество решения, съгласно които при изчисляване
размера на застрахователното обезщетение не следва да се прилага корекционен коефициент
за овехтяване на вложените при ремонта части. Този подход е в съответствие и с
константната практика на ВКС, според която застрахователното обезщетение следва да се
определя по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие – т.е. по средни пазарни цени на части и труд, а не по
лимитираните стойности по Методиката за уреждане на претенции. Съдът определя
обезщетението въз основа на заключението на вещо лице, отчитащо средните пазарни цени,
без ограничение до минималните размери, посочени в Методиката, и без да се изключват
официалните сервизи.
По отношение на възражението за съпричиняване въззивният съд достига до
различен извод от първата инстанция. По силата на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД,
поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага
отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него.
От събраните гласни доказателства се установява, че свидетелят Д. А. – водач на
товарния автомобил – е потвърдил движението си в насрещното платно и е признал вина за
настъпилото произшествие, като е описал нанесените щети по задната част на автомобила
на ищцата. Относно механизма на настъпване на произшествието съдът кредитира
показанията на свидетеля, според който водачът на „Шкода Фабия“ е включил светлини и
потеглил на заден ход в момент, когато микробусът вече е преминавал зад лекия автомобил.
Това се потвърждава и от приложения снимков материал (л. 46 ВРС), от който е видно, че
микробусът е ударен в задна лява броня и заден калник до бронята. Свидетелят O. Ж. – водач
на „Шкода Фабия“ – е заявил, че при потегляне назад е погледнал и в двете посоки, но
товарният автомобил, движещ се в насрещната лента, не е успял да избегне удара.
Водачът на товарния автомобил признава, че е нарушил правилата за движение, като
е навлязъл в насрещната лента по-рано от необходимото с оглед на планираната от него
маневра паркиране. Установи се обаче и, че при ограничена видимост водачът на лекия
автомобил е потеглил на заден ход, без да се убеди, че пътят зад превозното средство е
свободен, и без осигури лице, което да сигнализира за опасности зад автомобила, което се
потвърждава от свидетелските показания и от заключението на вещото лице. По този начин
водачът на увредения автомобил е нарушил разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДвП като
поведението му е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Налице е
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД като при съпоставка на тежестта на
5
допуснатите нарушения съдът намира, че приносът на водача на лекия автомобил следва да
се оцени на 30%.
Съобразно това, дължимото обезщетение в размер на 1304,85 лв. следва да се
редуцира до 913,39 лв. След приспадане на вече изплатената от застрахователя сума от
109,18 лв., остатъкът от дължимото обезщетение възлиза на 804,21 лв.
Въпреки този извод за съпричиняване, предявеният иск е частичен – за сумата от 20
лв. като част от 1890,82 лв. За уважаване на частичен иск до посочения в него обем
достатъчно е съдът да установи, че спорното право е с по-голям размер от предявения за
защита. С оглед на приетото, че дължимото обезщетение (804,21 лв.) значително надхвърля
размера на предявения частичен иск, то същият се явява изцяло основателен.
Следователно решението на първоинстанционния съд, с което искът е уважен в пълен
размер, е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 480,00 лева адвокатско възнаграждение за производството
пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1236/09.04.2025 г., постановено по гр. д. № 9483/2024
г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Възраждане“, ул. „Света София“ № 7, ет. 5 да заплати на П. И.
С., ЕГН: **********, с адрес: ***** сумата от 480 лв., представляваща сторени съдебно-
деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6