Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на трИдесети ноември две хиляди и деветнадесета годИ,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИ ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Нели
Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№1302/2019г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.259 ГПК.
Производството е образувано
по:
Въззивна жалба
вх.№23761/01.04.2019г. на БАНКА ДСК ЕАД чрез ю.к.Д.И. срещу решение на ВРС,
постановено по гр.дело №11212/2018г. в
частта, в която банката е осъдена да заплати на И.В.К. сумата от 295,5 лева представляваща сбор от недължимо
платени в периода 15.11.2016г. - 15.06.2018г. 20 бр.месечни вноски за лихви
по Договор за целеви потребителски
кредит за фИнсиране на студенти и докторанти от 09.01.2012 г., сключен
между страните в гр.Варна, на осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД. С решението си съдът е
отхвърлил иска за разликата до претендираните 1432,45 лева ведно със
съответните разноски;
Въззивна жалба
вх.№23795/01.04.2019г. на И.В.К. чрез адв.П.Н., срещу същото решение на ВРС по
гр.дело №11212/2018г., 46 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете на
ищцата срещу „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София за приемане за установено в отношенията между
страните, че И.В.К. не дължи на „Банка ДСК" ЕАД сумата
от 2659,27 лв., начислена главница по Договор за целеви
потребителски кредит за фИнсиране на студенти от 09.01.2012г., след
капитализиране на възнаградителна лихва за периода 09.01.2013 г. - 15.10.2016
г., поради нищожност на т.10.2 от Общите
условия за предоставяне на целеви потребителски кредит по реда на ЗКСД, на
осн.чл.124, ал.1 от ГПК както и претенция за приемане за установено в
отношенията между страните, че И.В.К. не дължи на „Банка
ДСК"ЕАД сумата от 2659,27 лв., представляваща начислена
възнаградителна лихва за периода 09.01.2013 г. - 15.10.2016 г., поради
недействителност на Договор за целеви потребителски кредит за фИнсиране на
студенти от 09.01.2012г., на осн.чл. 124, ал.1 от ГПК;
Въззивна жалба
вх.№45351/21.06.2019г. на И.В.К. срещу допълващото решение по гр.дело
№11212/2018г., постановено по реда на чл.247 и чл.248 ГПК от 04.06.2019г., с
което е отхвърлена молбата на въззивника за поправка на очевидна фактическа
грешка и за изменение на решението в частта за разноските. По отношение на
поправката е било претендирано, че вместо главница по договор за кредит е
следвало съдът да посочи „капитализирана лихва”, а по отношение на разноските,
че съдът не е съобразил предявените три отделни иска и дължимостта съразмерно
на уважената част от същите, на разноски за адвоката в пълен размер, т.е. за
неоснователност на възражението за прекомерност на адв.възнаграждение.
В първата ВЖ на
Банка ДСК ЕАД се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно. Оспорва се тезата на съда, че клаузите за капитализиране на
начислена в гратисния период възнаградителна лихва са нищожни и е налице
анатоцизъм. Съдът е приел погрешна правна квалификация на фактите според
въззивника. Неправилно съдът се е позовал на противоречие с чл.13 от Наредба
№9/03.04.2008г., която касае преструктуриране на рискови експозиции. Твърди се,
че не е налице предвидената в чл.13 хипотеза. Параметрите на погасяване по
договора, вкл. преструктурирането са уговорени в първоначалния договор.
/липсват анекси/. Твърди се, че капитализирането на лихвата по време на
гратисния период не противоречи на чл.24 от ЗКСД. Именно на банките е
предоставено това право и съгласно чл.10, ал.3 ЗЗД. Твърди се, че начисляването
на лихва върху лихва е допустимо от закона, стига да е уговорено между
страните. Развиват се правни доводи относно разликата между капитализиране и
анатоцизъм. Позовават се на приложението на разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ към
датата на сключване на договора. Не е налице забрана за капитализиране на лихви
и в действащата към този момент Наредба №9 от 03.04.2008г. за уговаряне на
такова условие по договора. Тази уговорка е налице и в чл.10, ал.2 от Типовия
договор за кредитиране на студенти и докторанти. Поради това, въззивникът сочи,
че разпоредбата не е нищожна тъй като не противоречи на закона и подзаконовите
актове. Същата е валидна, поради което и банката не дължи на ищеца сумата от
295.50 лева. Твърди се, че ВРС не е обсъдил въобще приложението на цитираните
разпоредби от Типовия договор, ЗКСД и ТЗ, което прави решението в тази част
неправилно. Претендира се отмяна на решението в частта и присъждане на
сторените разноски.
С отговор на
ВЖ, И.К. оспорва основателността и. Поддържа нищожността на клаузата на чл.10.2
от ОУ тъй като начисляването на възнаградителна лихва върху начислени веднъж
възнаградителни лихви с отложен падеж е в проиворечие с чл.24 от ЗКСД.
Претендират се разноските за производството.
С ВЖ на И.К. се
обжалва решението в отхвърлителната му част. Твърди се, че решението на съда е
неправилно тъй като съдът е следвало да отчете договорните клаузи за
неравноправни по смисъла на закона и Директива 93/13/Е от 05.04.1993г. относно
потребителските договори. Излагат се подробни съображения относно
неравноправността на клаузите от договора за кредит от 09.01.2012г. относно начИ
на формиране на общия дълг и лихвата по него. Твърди се, че договорът за кредит
е недействителен поради противоречие с разпоредбите на чл.6 от ЗКСД и чл.7 от същия
закон поради липсата на задължителните /чл.6/ реквизити. Твърди се, че РС не е
обсъдил в цялост доказателствата по делото, поради което и е достигнал до
погрешни правни изводи.
С уточняваща
молба въззивникът сочи, че обжалва решението във всичките му отхвърлителни
части, вкл. за отхвърлените 20 месечни вноски за лихви по договора за целеви
потребителски кредит за
разликатата над 295.50 лева до претендираните 1432,45 лева.
Моли за отмяна
на решението в тези части и уважаване на предявените установителни искове.
С отговор в
срока по чл.263 ГПК, банката оспорва основателността на жалбата. Поддържа, че
при сключване на договора за целеви потребителски кредит са спазени всички
условия, а освен това заемателят е бил уведомен за тези условия – уведомяването
му е обективирано в декларация от 23.12.2011г. Счита, че всички клаузи от
договора и ОУ са ясни и точни. Не е налице приложение на Директивата тъй като
същата трябва да е транспонирана в националното законодателство, което е
сторено със ЗЗП. Моли за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски.
Със друга ВЖ
вх.№45351/21.06.2019г., И.К. оспорва решението по чл.247 и чл.248 ГПК, с което
съдът е оставил без уважение искането и за изменение на първоначалното решение
в частта за разноските и за поправка на очевидна факт.грешка. Моли за отмяна и
на допълващото решение №2479/04.06.2019г.
Срещу тази
жалба не е постъпил отговор от насрещната страна.
В съдебно
заседание пред въззивния съд въззивникът БАНКА ДСК ЕАД чрез ю.к.Д.И. не се
представлява, но се поддържа въззивната жалба и отговорите по насрещните жалби.
Претендират се разноски и се прилага списък по чл.80 ГПК.
Подадените от И.К.
въззивни жалби също се поддържат в съдебно заседание с писмена молба за гледане
на делото в отсъствие на страната.
За да се
произнесе по жалбите, въззивният съд съобрази, че производството е било
образувано по искова молба на И.В.К., ЕГН ********** срещу „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София, с която са предявени обективно кумулативно
съединени искове както следва:
1/ за приемане
за установено в отношенията между страните, че И.В.К. не дължи на „Банка
ДСК" ЕАД сумата от 2659,27 лв., представляващи
капитализирана към начислена главница лихва по Договор за целеви потребителски
кредит за фИнсиране на студенти от 09.01.2012г., за периода 09.01.2013г. -
15.10.2016г., поради нищожност на т.10.2 от Общи условия за предоставяне на
целеви потребителски кредит за фИнсиране на студенти и докторанти по реда на
ЗКСД, поради противоречие с чл.24 от ЗКСД и чл.10, ал.3 от ЗЗД, на осн. чл.124,
ал.1 от ГПК;
2/ за
приемане за установено в отношенията между страните, че И.В.К. не дължи на
„Банка ДСК"ЕАД, сумата от 7 779.55 лева първоначално, а след
изменение на иска 2659,27 лв., представляващи начислена
възнаградителна лихва за периода 09.01.2013г. - 15.10.2016г., поради
недействителност на Договор за целеви потребителски кредит за фИнсиране на
студенти от 09.01.2012г. на основание чл.17, ал.6 от ЗКСД, на осн.чл. 124, ал.1
от ГПК и
3/ за осъждане
на „Банка ДСК" ЕАД да заплати на И В.К.. сумата от 1432,45 лв., представляваща
сбор от недължимо платени в периода 15.11.2016 г. - 15.06.2018 г., 20 месечни вноски
за лихви по Договор за
целеви потребителски кредит за фИнсиране на студенти и докторанти 09.01.2012 г.
сключен между страните в гр. Варна, на осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
В исковата
молба се излага, че между страните е възникнало облигационно отношение по
силата на Договор за целеви потребителски кредит за фИнсиране на
студенти и докторанти по реда на закона за кредитиране на студенти и докторанти
(ЗКСД) от 09.01.2012г. Съгласно договора ответната банка е отпуснала на
кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 11 218
лева със задължение за издължаване в срок от 120 месеца, считано от
датата на изтичане на гратисния период. От своя страна гратисният период
обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една годИ от
първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна
работа съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен. Уговорена е възнаградителна лихва във
фиксиран размер от 7% на годишна база. Твърди се, че кредитополучателят е
усвоил сума от 10 359 лева. Сочи се, че за периода 09.01.2013г. до
15.10.2016г. е капитализирана начислена възнаградителна лихва в размер
на 2 659,27 лева. Ищецът твърди, че разпоредбата на чл.10.2 от ОУ на
банката, с която е предвидена възможност за капитализиране на начислената в
гратисния период възнаградителна лихва, противоречи на императивната разпоредба
на чл. 24, ал.1, т.1 от ЗКСД и в този смисъл е нищожна.
На следващо
място ищецът твърди, че сключения договор е в противоречие с утвърдения по реда
на чл. 7 ЗКСД от министъра на образованието и науката типов договор за
представяне на кредити на докторатни и студенти. Конкретно съгл. чл. 6 от
утвърдения типов договор, сключваният между банката и студента договор следва
да съдържа определени реквизити, като тяхната липса обуславя недействителност
на договора. В случая се твърди, че договорът за кредит от 09.01.2012г. не
съдържа уточнение, че кредитът се отпуска само в български левове /в
противоречие с чл. 6, т. 4 от типовия договор/, за дължимата лихва
/в противоречие с чл. 6, т. 5 от типовия договор/; уточнение, че по кредита не
се дължи обезпечение/ противоречие с чл. 6, т. 10 от типовия договор/,
процедура за отказ / чл. 6, т. 17/, адреси за кореспонденция/ чл. 6, т. 20/. С
оглед на тези твърдения се твърди, че процесният договор е недействителен и
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита без лихви,
такси или други разходи. Като се позовава, че е надвнесъл суми, надвишаващи
чистата стойност на кредита в размер на 1 432, 45 лева за периода 15.11.2016г.
до 15.06.2018г., претендира тяхното връщане от банката.
В срока по чл.
131, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника. Не
оспорва, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по
силата на Договор за целеви потребителски кредит за фИнсиране на
студенти и докторанти по реда на закона (ЗКСД) от 09.01.2012 г. Позовава се на
предвидена в закона изрична възможност за сключване на договор при Общи
условия. Позовава се, че ищецът е уведомен надлежно за условията по
кредита, в това число че е му предоставена необходимата преддоговорна
информация. Ответникът твърди, че сключеният договор не противоречи на
императивна уредба по ЗКСД. Сочи, че капитализирането на лихвата по кредита е
изрично предвидено в ОУ, като това е изцяло в съответствие с изискванията
на ЗКСД. Тъй като в гратисния период кредитополучателят не дължи заплащане на
главница и лихви по кредита, начислената за този период възнаградителна лихва
се прибавя към главницата по дълга. Въз основа на изложеното се настоява за
отхвърляне на исковете.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед наведените оплаквания и след
преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съдът
прецени, че ВЖ са постъпили в
преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт, подадени са
от легитимирани страни, поради
което намира същите за допустими. Същото важи и за постъпилите отговори на насрещната страна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, допустимо
е като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни
процесуални предпоставки.
По отношение правилността на съдебното решение,
съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбите оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност
и противоречие с материалния закон. Въз основа на подадените три въззивни
жалби, решението се обжалва изцяло.
Пред настоящата инстанция не е правено искане и не
са събирани допълнителни доказателства. Не са наведени и нови твърдения и
доводи от страните.
Не се спори, че страните са обвързани от договор за
кредит, сключен при условията на специалния Закон за кредитиране на студенти и
докторанти. Не се спори, че сумата, предмет на договора е усвоена реално от
ищеца И.К. като е разходван на части, целево по предназначение – за заплащане
такси за обучение. Не се спори, че последна дата на усвояване е 15.10.2016г.
както, че първото плащане е започнало на 15.11.2016г., след изтичане на
гратисния период по договора. Не се спори, че банката е отпуснала на ищеца
кредит в размер на 10 359 лева. Ищецът претендира, че дължи връщане
единствено на така предоставената главница, а не претендираните като главница
13 018.27 лева, чиято разлика представлява капитализирана лихва.
С протоколно определение от
06.02.2019г. е допуснато изменение в иска за отричане съществуването на вземане
за възнаградителна лихва от размер 6 347.55 лева /също изменен в предходно
протоколно определение спрямо исковата молба/ на сумата от 2 659.27 лева.
След изменението, вторият установителен иск е за отричане съществуването на
вземане на банката за възнаградителна лихва в размер на 2 659.27 лева за
периода от януари 2013г. до 15.10.2016г. /до изтичане на гратисния
период/.
С въззивните
жалби са поставени на разглеждане основно два въпроса: дали капитализирането на
възнаградителна лихва в гратисния период към главницата противоречи на чл.24 от
ЗКСД и дали начисляването на лихви и върху капитализираните лихви /като част от
главницата/ представлява забранен от разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД анатоцизъм
както и дали договорът за целеви потребителски кредит е действителен съобразно
предвидените задължителни елементи в утвърдения типов договор по ЗКСД и чл.6 и
чл.17, ал.6 от същия.
В отговор на тези въпроси
районният съд е приел, че договорът за целеви кредит не противоречи на
повелителни разпоредби на закона както и на въведените специални изисквания,
поради което е действителен и въз основа на същия ищцата дължи предвидените в
чл.24 от ЗКСД плащания на банката. По отношение на капитализираната лихва съдът
приел, че същата противоречи на забраната в чл.10, ал.3 ЗЗД и представлява по
естеството си анатоцизъм. Съдът отхвърлил предявените установителни искове за
недължимост на капитализирана лихва и за недължимост на възнаградителна лихва
за гратисния период на договора, т.е. до 15.10.2016г. както и уважил предявения
осъдителен иск срещу банката за връщане на недължимо платени от ищеца суми,
надхвърлящи дължимата по усвоената част от кредита възнаградителна лихва и
представляващи „капитализирана лихва”.
Въззивният съд споделя
изводите на първостепенния съд за съответствие на договора за целеви кредит от
09.01.2012г. със специалните изисквания на ЗКСД и типовия образец на договора
като на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на съда. Съгласно чл.17,
ал.6 от закона, когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл.18, ал.3,
както и изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит,
предвидени в типовия договор по чл.7,
договорът за кредит е недействителен. В случай на недействителност на договора
за кредит кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Цитираната разпоредба на
чл.18 от ЗКСД визира информираността на ищеца за условията по договора. Видно
от приложения договор, сключен при действието на ОУ, с които кредитополучателят
е бил запознат, договорът ведно с клаузите от ОУ, съдържа съществените реквизити
по чл.7 от ЗКСД и типовия образец на договор по този закон. Поради това съдът
не достига до извод за недействителност на договора, респ. за недължимост на
вземанията извън главницата, в т.ч. възнаградителни лихви по см. на чл.24, т.2
от ЗКСД. Такива се дължат ведно с главницата в установения от заключението
размер.
Въззивният съд счита, че
съдържанието на договора е в съответствие с нормативно установените изисквания
на ЗКСД, а така също и на чл.143 и сл. от ЗЗП, приложим съобразно изрично
препращане. Договорът не съдържа неравноправни клаузи, водещи до нищожност.
Съдът намира, че са спазени всички изисквания на специалния закон, обективирани
в чл.17 от същия, вкл. при отчитане сключването на договора при действието на
приети от потребителя Общи условия, приложени по делото. Наличието на валиден
договор и изпълнението на поето от страна на ищеца задължение, обуславят извод
за съществуване задължение на ищеца за плащане на сумите по чл.24 от закона –
заетата сума ведно с дължимите възнаградителни лихви.
От изслушаното заключение
на вещото лице /на л.95 и сл. по делото на ВРС/ се установява, че заетата сума
в действителност е 10 359 лева като към същата кредиторът е капитализирал
лихва в размер на още 2 659.27 лева, т.е. отчетено при банката задължение
за главница в размер на 13 018.27 лева. Според вещото лице приложените по
делото два погасителни плана не съответстват на реално начислените задължения
от страна на банката. От общо начислени 8 950.27 лева главница, 6 291.00
лева представляват заплатените такси на университета /т.е. същинска усвоена
главница/ и 2 659.27 лева – капитализирана лихва в главницата, т.е.
начислената възнаградителна лихва в гратисния период. Не се спори относно
обхвата на гратисния период – до 15.10.2016г., а и са представени писмени
доказателства за това. /на л.79 по делото/ Вещото лице е дало становище, че в
този период няма плащане на главница и лихви от кредитираното лице. Съобразно
договора и Общите му условия, не се и дължи плащане през гратисния период
въпреки възможността длъжникът да заплати без утежняващи го такси.
Вещото лице е установило и
липса на промяна в лихвения процент от 7% по договора за целия период.
Установена е липсата на начислени такси, комисиони и др.разходи по кредита.
Ищцата е извършила плащания в размер на 2 138.64 лева в периода от
м.12.2016г. до м.януари 2019г., след изтичане на гратисния период. В т.5 от
заключението се посочва, че за периода от януари 2013г. до м.10.2016г.
/гратисния период по договора/, е начислена на годишна база възнаградителна
лихва в размер на 2 659.27 лева. Ако не би следвало да се капитализира
лихвата към главницата, редовната дължима възнаградителна лихва би била
2 412.14 лева /т.6 по заключението/ В този период не е извършвано плащане
от ищеца на възнаградителна лихва и поради това същата е капитализирана към
главницата.
Според вещото лице, при
неотчитане на извършената капитализация, възнаградителната лихва за периода ян.
2012г. до м.окт.2016г. възлиза на 2 412.14 лева. Установява се също, че за
периода след м.11.2016г. ищцата е заплатила лихви в размер на 1 435.03
лева, на каквато сума възлиза претенцията и по осъдителния иск. Според т.8 от
заключението, при липса на капитализиране, дължимите лихви по договора за
периода 2016 – 2018г. /по осъдителната претенция/ биха възлизали на 1 139.83
лева. Спрямо общо платените от ищцата лихви, недължимо платена се явява
разликата от 295.20 лева. Или, по осъдителния иск банката дължи връщане на
сумата от 295.20 лева, в какъвто размер е уважен осъдителния иск. Това е
заплатената от ищцата сума, която надхвърля дължимите за периода
възнаградителни лихви /при липса на капитализиране на лихви към главницата/.
Съгласно т.8.2 от ОУ към
целевия договор за кредит, през време на гратисния период кредитополучателят не
дължи главница и лихви макар да има право да извърши такова плащане.
Същевременно, съгласно т.10.2 от ОУ, фиксираната лихва от 7% се начислява върху
усвоената част от кредита /усвояван на части/, вкл. по време на гратисния
период, като се капитализира годишно. В т.12.1 също е предвидено, че дори при
плащане в гратисния период, със сумата се погасява дължимата начислена към този
момент лихва, а разликата се отнася за погасяване на главницата. В този смисъл
е и чл.10 от типовия договор за кредитиране /на л.42 и сл./
Въз основа на горното съдът
приема, че за целия период на договора се дължи възнаградителна лихва – цена за
предоставения /усвоения/ кредитен ресурс. Същата се дължи обаче единствено и
само върху усвоените, т.е. заплатените, суми, предмет на кредитирането. Такава
лихва не следва да се начислява върху капитализираната като главница лихва
доколкото се достига до анатоцизъм, начисляване на лихва върху лихва.
Когато предоставянето на
кредити е основна търговска дейност на кредитодателя, който е банка, последният
осъществява типична банкова сделка - предоставяне на кредит, поради което е
допустимо капитализирането на лихва към главница. По същността си банковият
кредит се явява временна продажба на паричен ресурс със задължение да се върне,
която включва цената на този ресурс (в т. ч. и лихвата), защото според лиценза
си банките търгуват именно с парични средства. По правило системното (по
занятие) предоставяне на парични суми под формата на заеми на други лица срещу
възнаграждение (лихва) за ползването на заетата сума с основната цел заемателят
да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица (печалба от
кредитора), покрива понятието за дейност на банково кредитиране, поставена под
разрешителен режим - класическа формула на банкови сделки, включени в основния
предмет на дейност на банките, чрез които те се характеризират и върху които те
имат монопол, освен по изключение. Няма забрана, вкл. в цит.Наредба №9/2008г.
на БНБ за извършване на капитализиране на неплатени /с отложен падеж/ договорни
лихви към главницата – капитализиране на лихви – и това не представлява
анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД. Капитализирането е извършено в случая
въз основа на основния договор и действащите към него ОУ, вкл. при пълно
придържане към типовия образец на договора по ЗКСД. Поради това и правилно
първият иск за недължимост на сумата от 2 659.27 лева, представляваща
капитализирана лихва към главницата, установена и от вещото лице в ССЕ, е
неоснователен и правилно е отхвърлен от първата инстанция. Не е установено противоречие
нито с чл.24 от ЗКСД, нито с чл.10, ал.3 ЗЗД.
Анатоцизмът съобразно
чл.10, ал.3 ЗЗД предполага начисляване на лихва върху лихва. В този смисъл,
съдът намира за недопустимо начисляването на възнаградителна лихва върху
капитализираната част от главницата поради нищожност на уговорката с
императивната забрана в чл.10, ал.3 ЗЗД. Анатоцизъм е допустим само в изрично
предвидените в Наредба на БНБ случаи. Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ уговарянето на
лихва върху лихва е допустимо и между търговци, но в случая насрещната страна е
потребител, съотв. икономически по-слаба страна в отношението, поради което и
договарянето на такова олихвяване е недопустимо. Липсва приета от БНБ наредба
по чл.10, ал.3 ЗЗД, която да урежда изрично олихвяването на лихви върху лихви.
При преценка относно
действителността на извършеното от банката олихвяване и на капитализираната
лихва /главница/ съдът съобразява постановената актуална практика за липса на
основание на банките да прилагат начисляване на лихва върху лихва, вкл. при
преструктуриране по чл.13 от Наредба №9/03.04.2008г. за оценка и класификация
на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за
кредитен риск /отм./ В този смисъл са постановените реш.66/29.07.2019г. по
к.т.дело №1504/2018г. на Второ т.о. и реш.№101/19.08.2019г. по т.дело
№439/2017г. на Второ т.о. на ВКС. Въз основа на горното въззивният съд намира,
че липсва основание за приложеното от банката олихвяване с възнаградителни
лихви и на капитализираните в гратисния период възнаградителни/капитализирани/
лихви. Според заключението на вещото лице Станчев, за процесния период на
претенциите по чл.124 ГПК, капитализираната лихва е в размер на 2 659.27
лева и тази сума е прибавена към главницата от 10 359 лева, каквато сума
реално е била изплатена по договора като кредитиране.
Съгласно чл.24 от ЗКСД,
общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на
гратисния период и включва: 1. главницата, чийто размер се определя от сумата
на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от
кредитополучателя за срока на договора за кредит. Лихвата, която
кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни
пункта съгласно чл.21 от закона, а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е
нищожна. Съгласно чл.23 от ЗКСД, през гратисния период длъжникът не дължи
заплащане на главница и лихви, но такива лихви съобразно ал.3 се начисляват в
предвидения максимален фиксиран размер от 7%.
Съгласно т.8.2 от ОУ към
целевия договор за кредит, през време на гратисния период кредитополучателят не
дължи главница и лихви макар да има право да извърши такова плащане.
Същевременно, съгласно т.10.2 от ОУ, фиксираната лихва от 7% се начислява върху
усвоената част от кредита /усвояван на части/, вкл. по време на гратисния
период, като се капитализира годишно. В т.12.1 също е предвидено, че дори при
плащане в гратисния период, със сумата се погасява дължимата начислена към този
момент лихва, а разликата се отнася за погасяване на главницата. В този смисъл
е и чл.10 от типовия договор за кредитиране /на л.42 и сл./
Или, в този период е налице
начисляване на лихва с отложен падеж на плащане след изтичане на гратисния
период, неизискуема лихва. Тази лихва представлява възнаграждението на банката
за предоставените парични средства. В случая не е налице хипотезата и на чл.13
от Наредбата от 2008г. /отм./ за рисковите експозиции доколкото не се касае за
преструктуриране на съществуващ дълг. Условията за капитализиране са заложени
изначално в ОУ към договорите за кредит както и в типовия образец на договора.
/чл.10, ал.2 от същия/ Същевременно липсва предвиждане в Наредба на БНБ по арг.
от чл.10, ал.3 ЗЗД, за начисляване на лихва върху лихва. Капитализирането на
лихвата в този случай към непадежирала главница, не сочи на преструктуриране с
оглед улесняване погасяването на кредита, а представлява предварително заложено
условие по договора. Не са налице и предпоставките на чл.294 ТЗ доколкото
страните не са търговци.
Поради това съдът намира,
че доколкото капитализирането на лихви към главница не е забранено от закона, с
оглед качеството на кредитиращия субект, искът за несъществуване на вземане на
банката за капитализираните лихви в размер на 2 659.27 лева, е
неоснователен. Поради това решението на ВРС в тази част подлежи на потвърждаване.
По отношение на втория установителен иск съдът намира, че доколкото се
установява задължение за начисляване на лихви вкл. в гратисния период, то искът
е неоснователен за част от посочената сума, а именно за размера на дължимите
редовни договорни лихви, без отчитане на капитализацията на лихви върху
главницата, т.е. за сумата от 2 412.14 лева. Поради това за този размер
искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне, а съответно на уважаване за
разликата над 2 412.14 лева до претендираните /с изменение на иска в хода
на производството/ 2 659.27 лева. /за разлика от 247.13 лева/ Решението на
ВРС следва да бъде отменено в тази част частично.
По отношение на предявения
осъдителен иск, въззивният състав споделя изводите на първата инстанция, чието
решение поради това следва да бъде потвърдено. Както бе посочено по-горе, за
процесния период следващ гратисния, следва да се отчете извършеното от ищеца
плащане на лихви в размер на 1 435.03 лева както и дължимите договорни
лихви при липса на олихвяване на капитализираните лихви, в размер на
1 139.83 лева /закл.на ССЕ на л.100 по делото/. При отчитане на дължимото
задължение, искът се явява неоснователен за сумата от 1 139.83 лева и
основателен за разликата от 295.50 лева.
Съдът намира за правилно и
законосъобразно и постановеното от ВРС решение по чл.247 както в частта за разноските и начИ на
формулиране на предявения отрицателен установителен иск за сумата от
2 659.27 лева, представляващи капитализирана към главницата лихва. Не е
налице основание за изменение на решението в частта относно „капитализираната
лихва” доколкото съдът е изложил в диспозитива идентично на мотивите на акта си
съдържание. Същевременно, независимо от предявяването на три иска,
осъществяваната от пълномощника процесуална защита е една, което е отчетено при
преценката за размера на адв.възнаграждение. Поради промяна в разноските, съдът
не дължи отделно произнасяне по допълващото решение по чл.248 ГПК, доколкото
произнасянето по разноските на въззивната инстанция зависи от крайните правни изводи
по спора. Промяната в разпределението на разноските поглъща отделното
произнасяне спрямо акта по чл.248 ГПК на първата инстанция.
По разноските: Поради частична промяна в
първоинстанционното решение, следва да бъде изменено и решението в частта за разноските.
За първа инстанция ищцата И.К. дължи на банката разноски, изчислени въз основа
на депозита от 100 лева и ю.к.възнаграждение от 200 лева, в размер на 272.13
лева. Същевременно, банката дължи на ищцата И.К. за уважената част от исковете
и разноски до размера от 79.69 лева, въз основа на приложения списък по чл.80 ГПК /пред ВРС/ и съобразно посоченото там адв.възнаграждение по частично
уважените искове по чл.124 ГПК и по чл.55 ЗЗД – общо сумата от 119.92 лева.
За въззивното производство
се дължат разноски по частично уважените искове, както следва: на въззивника И.К.
– разноски в размер на 117.50 лева /43.65 лева плюс 73.85 лева по двата
частично уважени искове/. Съответно, на въззивника Банка ДСК ЕАД за
отхвърлената част от исковете се дължат разноски в размер на общо 170.22 лева,
при ю.к.възнаграждение от 100 лева по исковете.
Водим от горното, съдът на
осн.чл.271 ГПК,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№903/06.03.2019г., постановено по гр.дело №11212/2018г. на ВРС, с което е отхвърлен
предявения от И.В.К., ЕГН ********** срещу БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, иск за
установяване недължимостта на сумата от 2 659.27 лева, представляващи
капитализирана лихва по договор за целеви потребителски кредит по ЗКСД от
09.01.2013г., за периода от 09.01.2013г. до 15.10.2016г., на осн.чл.124 ГПК.
ОТМЕНЯ решение №903/06.03.2019г.,
постановено по гр.дело №11212/2018г. на ВРС, с което е отхвърлен предявения от И.В.К.,
ЕГН ********** срещу БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, иск за установяване
недължимост на сумата от 2 659.27 лева, представляващи възнаградителна
лихва по договор за кредит от 09.01.2013г., сключен по реда на Закона за
кредитиране на студенти и докторанти, начислена за периода от 09.01.2013г. до
15.10.2016г., за разликата над 2 412.14 лева до претендираните
2 659.27 лева като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между И.В.К., ЕГН ********** и БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, София,
че ищцата не дължи на банката сумата от 247.13 лева, представляващи разлика
между 2 659.27 лева и 2 412.14 лева, начислена възнаградителна лихва
върху капитализирани лихви към главницата, на основание чл.124 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата част, в която е отхвърлен иск на И.В.К., ЕГН ********** срещу БАНКА
ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, за установяване че не дължи на банката сумата до
размера от 2 412.14 лева, представляващи дължима договорна лихва по
договора за кредит от 09.01.2013г., за периода от 09.01.2013г. до 15.10.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №903/06.03.2019г.,
постановено по гр.дело №11212/2018г. на ВРС, с което е осъдена „Банка ДСК“ ЕИК *********, със седалище гр.София да заплати
на И.В.К., ЕГН ********** сумата от 295,5 лева представляваща сбор от недължимо
платени в периода 15.11.2016г. - 15.06.2018г. на 20 месечни вноски за лихви по Договор за целеви
потребителски кредит за фИнсиране на студенти и докторанти от 09.01.2012г., на
осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД, като е отхвърлен иска за разликата до претендираните
1432,45 лева.
ПОТВЪЖДАВА допълващо решение
№2479/04.06.2019г. в частта, в която е оставено без уважение искане за поправка
на очевидна фактическа грешка, на основание чл.247 ГПК.
ИЗМЕНЯ решение №903/06.03.2019г.,
постановено по гр.дело №11212/2018г. на ВРС, в частта за разноските като:
ОСЪЖДА И.В.К., ЕГН **********
да заплати на БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, София, съразмерно на отхвърлените
искове, разноски за първа инстанция в общ размер от 272.13 лева както и за
въззивна инстанция разноски в размер на 170.22 лева, на осн.чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК
*********, София да заплати на И.В.К., ЕГН ********** сторените пред първа
инстанция разноски съразмерно уважената част от исковете в размер на 119.92
лева както и за въззивното производство в размер на 117.50 лева, на осн.чл.78,
ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: