№ 77
гр. Плевен, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-
КОВАЧЕВА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно гражданско
дело № 20224400500033 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 260428/11.06.2020година по гр.д. №2829/2020г.
Плевенския РС е отхвърлил предявеният от А.К.Л. против И.Д.К., Р.А.Н. и
СД“**********“гр.Славяново, с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.първо
от ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за аренда на земеделска земя
от 05.10.2017г., с нотариална заверка на подписите, вписан в СВ-Плевен №
11454/05.10.2017г., том IX, акт 210, к.д.2623/2017г., поради противоречието
му с разпоредбата на чл.3, ал.4 от ЗАрЗ, като неоснователен и
недоказан.Отхвърлен е и обективно съединения с него иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за прогласяване нищожност на
същия договор, поради накърняване на добрите нрави, като неоснователен и
недоказан.Присъдени са разноски в полза на ответниците в размер на
500лв.Решението е постановено при участието на С.К.Т., в качеството на
трето лице – помагач на страната на ищеца.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба
от ищеца от А.К.Л., чрез пълномощникът му адв.Б. М. от САК. В жалбата се
1
правят оплаквания, че постановеното решение в атакуваната му част е
неправилно и незаконосъобразно, като съображенията за това са изложени
подробно в жалбата.Въззивникът моли съда да отмени решението на
Плевенския РС и да постанови друго по съществото на спора, с което да
уважи предявеният иск на някое от посочените основания.
Ответниците по жалбата И.Д.К. и СД“**********“гр.Славяново,
представлявано от И.Д.К., чрез процесуалния представител адв.М. АНГ. от
ПАК са взели становище, че жалбата е неоснователна.
Третото лице – помагач не е взело становище по жалбата.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата,
взе предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата
инстанции доказателства, съобрази се с изискванията на закона, намира за
установено следното:Жалбата е процесуално допустима, но разгледана по
същество същата се явява неоснователна. Първоинстанционния съд е бил
сезиран с ОСИ по чл.26, ал.І, предл.първо от ЗЗД за прогласяване нищожност
на Договор за аренда на земеделска земя от 05.10.2017г., с нотариална заверка
на подписите, вписан в СВ-Плевен № 11454/05.10.2017г., том IX, акт 210,
к.д.2623/2017г., поради противоречието му с разпоредбата на чл.3, ал.4 от
Закона за арендата в земеделието и иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД за прогласяване нищожност на същия договор, поради
накърняване на добрите нрави.В ИМ са изложени твърдения, че че ищеца е
наследник по закон на Е.Р. Л.а, от която е наследил притежаваните от нея 3/8
ид.ч. от описани земеделски имоти, находящи се в землището на
гр.Славяново.Ответника И.К. притежава от същите имоти 11/40 ид.ч., а
ответницата Р.А.Н. -1/8 ид.ч.
Ищецът твърди, че на 05.10.2017г. ответника К., в лично качество
и като пълномощник на ответницата Р.Н. сключил с ответника СД
„**********“гр.Славяново Б.К., представлявано от И.К. Договор за аренда на
земеделска земя с които отдал под аренда въпросните земеделски имоти, за
срок от 40 стопански години. Ищецът твърди, че договора е нищожен, тъй
като ответника К. на практика договарял сам със себе си, доколкото по
правоотношението бил арендодател и арендатор. Твърди, че договорът е
нищожен и като противоречащ на закона, тъй като към момента на
сключването му е противоречал на нормата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ
2
регламентираща, че аренден договор може да се сключи със съсобственик на
земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто ид.части, респ.
упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на
сто ид.части от съсобствен имот.
Ищецът се позовава и нищожност поради накърняване на добрите
нрави, като твърди, че договорът е сключен за един продължителен период от
време за имот, от който арендодателя не притежава повече от половината, при
договаряне сам със себе като арендатор, което обосновавало извода, че с него
се злепоставят чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. Тъй
като ответника бил на 50 годишна възраст, целта на договора била не да се
ползва за посочения в него срок от 40 години срещу рента, а имало за цел да
обезпечи ползването на имота от представляваното от него дружество за един
продължителен период от време. Договорът бил сключен целенасочено и
умишлено против имуществените интереси на съсобствениците на
земеделските земи, при максимално дълъг срок, в тяхна увреда и с единствена
цел да се набави облага на другата страна по правоотношението – арендатора.
Аргументи за горната теза се извличат и от обстоятелството, че
договореното в чл.6 от Договора право на „Лично ползване” на заявени
площи с пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед и бостан, съобразно размера
на земята на арендатора, увреждало интереса на останалите съсобственици,
тъй като договорът не бил сключен при спазване принципите на
справедливостта и добросъвестността. С договора останалите
съсобственици били обвързани с получаването на арендно плащане от 40лв.
на декар за един изключително дълъг период от време, през който щяла да се
промени икономическата обстановка в страната многократно и с
договореното арендно плащане не би имало еквивалентност на престациите.
При тези обстоятелства не било спазено възприетото от обществото правило
за поведение да не се вреди другиму, възползвайки се от неговото
неравностойно, възрастово, социално, здравословно или материално
положение.
Дългият срок на договора го превръщал на практика в пожизнен
за страните, предвид напредналата им възраст, като по този начин те бивали
лишени от възможността да обработват имотите си, както и да ги продават
свободно, в случай на нужда от парични средства. Освен това се позовава и
3
на договореното прекратяване на договора: с изтичане на уговорения срок,
като ако в едноседмичен срок преди изтичане на срока арендодателят не
уведомял арендатора за прекратяването му, срокът се удължавал в същия му
размер за следващия период, което също счита за нищожна клауза. Ищецът
счита също, че нищожността на чл.2 от договора, визиращ срока му на
действие, обуславя нищожност на целия договор, т.к. тази част не би могла да
бъде санирана по смисъла на чл.26, ал.4 от ЗЗД, предвид на това, че не били
налице основанията за заместване на тази нищожна договорна клауза от
нормите на специалния ЗАЗ, както и самото договорно правоотношение,
изхождайки от правното му естество не би могло да обвързва страните без
тази недействителна част.
Пред първата инстанция е било безспорно, пред настоящата –
също, че съгласно приложения препис на удостоверение за наследници
ищеца А.Л. и третото лице – помагач С.К. Т. наследници по закон при равни
права като деца на Е.Р. Л.а, б.ж. на гр.Славяново, починала на
30.05.2017г.Безспорно е също така и се установява от представения препис на
нотариален акт за признаване право на собственост върху недвижими имоти
на основание чл.587, ал.1 от ГПК №30, том 2, рег.№ 2093, дело №151 от
16.05.2017г., на нотариус с рег. № 008 на НК, че наследодателката е
притежавала 3/8 ид.ч. от процесните земеделски имоти, находящи се в
землището на гр.Славяново, както следва: НИВА в м.“**********“, с площ от
0,818 дка, съставляваща имот № 051020 по плана за земеразделяне; НИВА в
**********“, с площ от 3,149 дка, съставляващ имот № 045020 по плана за
земеразделяне; НИВА, находяща се в местността „**********“, с площ от
73,877 дка, съставляващ имот № 068040 по плана за земеразделяне.
Безспорно е, че с нот.акт за дарение № 154, том 1, рег. № 633, дело
№ 65/2017г. на нотариус с рег. № 009 на НК, че на 02.05.2017г. ответника
И.К. е придобил чрез договор за дарение собствеността върху 1/30 ид.ч. от
процесните земеделски имоти, прехвърлени му от З.С.В..Няма спор, че с
нот.акт за покупко-продажба № 155, том 1, рег. № 634, дело № 66/2017г. на
нотариус с рег. № 009 на НК, че на същия ден - 02.05.2017г. ответника К. е
придобил и 2/30 ид.ч. от процесните имоти по силата на договор за покупко-
продажба, сключен с Ц.В.В. и К.С.К., а на 28.07.2017г. е придобил и още
1/16ид.ч. от земите, с договор за покупко-продажба, сключен с Б.А. К. с
4
нот.акт № 56, том 2, рег. № 1055, дело № 113/2017г. на нотариус с рег. № 009
на НК. На 05.10.2017г. с нот.акт за покупко-продажба № 99, том 2, рег. №
1343, дело № 146/2017г. на нотариус с рег. № 009 на НК ответника К. е
придобил и 11/40 ид.ч. от процесните имоти.
Безспорно е, че с Договор за аренда на земеделска земя от
05.10.2017г., акт № 100, том 1, рег. № 1344, на нотариус с рег. № 009 на НК
процесните земеделски земи са били предоставени за ползване под аренда
от ответниците И.К. и Р.Н. на ответника СД“**********“ за срок от 40
стопански години, като арендната вноска е била определена на 40лв./дка.
Няма спор, че в чл.6 от договора е постигнато съгласие между арендодателя и
арендатора, че в началото на всяка календарна година от общия размер на
наетата земя, арендодателя ще запазва право на „лично ползване“ върху
заявени площи с пшеница, ечемик, слънчоглед, царевица и бостан,
съответстващ на размера на земята му.Безспорно е също, че след сключване
на процесния договор за аренда, ответника К. е придобил и право на
собственост върху още идеални части от същите земеделски имоти, като на
22.11.2017г. е закупил от ********** К.а и на 16.10.2020г. от Р.Н. съответно
1/16 ид.ч. и 1/8 ид.ч. – н.акт № 10, том 3, рег. № 1629, дело №
176/22.11.2017г. на нотариус с рег. № 009 на НК и продажба № 14, том 2, рег.
№ 1429, дело № 125/16.10.2020г. на нотариус с рег. № 009 на НК.
Спорно е нищожен ли е процесния договор за аренда на
земеделска земя от 05.10.2017г. на посочените от ищеца основания – поради
противоречие с чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието/чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД/ и поради противоречи с добрите нрави/чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД/.
За да се произнесе по спора въззивния съд съобрази следното:
За да отхвърли исковете, районният съд е приел, че договорът не е
нищожен на посочените в исковата молба основания. Изрично е посочил в
мотивите си, че в исковата молба не са наведени твърдения за сключен
предходен договор за аренда от 28.10.2016г. с предмет същите земеделски
земи и не са предявени искови претенции за прогласяване нищожност на
процесния договор поради невъзможен предмет и заобикаляне на закона –
разпоредбата на чл.16, ал.1, изр.второ от ЗАЗ. Такива доводи, основавайки се
на събрани в хода на делото писмени доказателства са били наведени едва в
писмената защита на ищеца и поради това районният съд не ги е разгледал,
5
тъй като това е недопустимо без надлежно предявен иск. Поради това е счел и
за ирелевантен за спора факта на сключване на договор за аренда на
земеделска земя от 28.10.2016г., относно същите земеделски земи със същия
арендатор за срок от 10 стопански години.Ето защо неоснователно е
наведеното в жалбата оплакване, че съдът не е разгледал и не се е произнесъл
по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.Освен това ищецът не е
упражнил и правото си да иска допълване на решението ако счита, че съдът не
се е произнесъл по цялото му искане.
Въззивният съд намира за правилни и обосновани фактическите
констатации и правни изводи на районния съд и препраща към тях на
основание чл.272 ГПК. Правилно, позовавайки се на разпоредбата на чл.3,
ал.4 от ЗАЗ предвиждаща, че договор за аренда може да се сключи със
собственик, съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от
50 на сто идеални части от съсобствен имот или с лице, упълномощено от
собственик или съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто
идеални части от съсобствения имот, съдът е приел че към датата на
сключване на договора арендодателя И.К. и лицето, което е
представлявал/ответницата Р.Н./ са притежавали общо 45/80ид.ч./или 9/16
ид.ч./, т.е. повече от 50 на 100. Изпълнено е изискването на чл.3, ал.4 от ЗАЗ
относно правото на управление на собствениците, притежаващи повече от 50
на сто ид.ч. от земята-предмет на договора - да я предоставят под аренда по
реда на ЗАрЗ. Този довод не е поддържан пред въззивния съд и срещу тази
част на решението няма оплаквания във въззивната жалба.Претенция на
ищеца по чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ се явява
неоснователна и правилно е отхвърлена от районния съд.
За да отхвърли иска по чл.26, ал.1 предл. трето от ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договора поради накърняването на добрите
нрави, предявен като евентуален, РС се е позовал на съдебна практика, като е
цитирал Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 911/2009 г., I т. о.,
ТК; Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о., ТК,
определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 224/2011 г., II т. о., ТК
и др.), приемайки, че „добрите нрави“ са обща правна категория, приложима
към гражданските и търговските правоотношения, и представляват правила и
норми, бранещи принципи и ценности, които са общи за всички правни
6
субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като
цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване.
Приемайки, че поведението на конкретния правен субект
накърняващо "добрите нрави" и злепоставящо чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен
случай, първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, че в
настоящия случай такова злепоставяне на чуждите интереси няма. Въз основа
на събраните по делото доказателства и обсъждайки много подробно
доводите на ищеца, РС правилно и обосновано е приел, че по конкретното
дело срока за който е сключен договора за аренда е 40 стопански години,
считано от 01.10.2017 г. до 01.10.2057г., но това обстоятелство само по себе
си не може да обоснове извод за накърняване на добрите нрави, при
положение, че самия Закон за арендата в земеделието, който е специален, не
въвежда изискване за максимален срок, а единствено за минимален
такъв.Нещо повече - специалната регламентация изрично допуска и
пожизнено сключване – арг. от чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, като само е ограничено
развалянето на такъв договор и е предвидено това да става по съдебен ред.
Неоснователен е доводът на въззивника, че първоинстанционният
съд не е разгледал аргумента му, че с отдаването на земята под аренда за
продължителен период от време, собствениците са лишени от
възможността да се разпореждат с нея в случай на нужда от парични
средства. Правилно РС е разяснил, че наличието на сключен договор за
аренда по никакъв начин не препятства възможността за подобно
разпореждане с притежаваните в съсобствеността идеални части. В жалбата
се навежда още един аргумент, който също е неоснователен, а именно, че
продажбата на такъв имот е трудна предвид обстоятелството, че „съществува
риск арендаторът да не плаща договореното рентно плащане, с което
7
купувачът ще бъде обвързан“.В такъв случай правата било на продавача, било
на купувача са защитени, чрез възможността му да поиска разваляне на
договора поради неизпълнението му от арендатора.Във въззивната жалба се
твърди, че въззивника не е получавал полагащото му се рентно плащане, но
не става ясно защо не е поискал разваляне на договора за аренда въз основа на
това неизпълнение.
Неоснователно е оплакването, че с договора, се накърняват
добрите нрави, тъй като се създава неравнопоставеност между страните
/отделните съсобственици/, произтичаща от това, че те се лишават от
възможността да обработват земята лично и така притежават само „голата
собственост“. Самият закон допуска възможността да се ограничи правото за
лично обработване на имотите от всички съсобственици с разпоредбата на чл.
3, ал. 4 от ЗАрЗ, позволяващ арендния договор да бъде сключван само от част
от съсобствениците на земеделската земя, имащи необходимия обем права в
съсобствеността, както е в случая, като изрично предвижда, че отношенията
се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността.Ето защо и този
аргумент е неоснователен.
В жалбата се изтъква и това, че РС неправилно е преценил, че не
се касае за нееквивалетност на престациите, тъй като от събраните
доказателства се установявало, че предходния договор е бил сключен за
45лв./дка и че в същото землище имало други договори за арендно плащане
от по 50-60лв. на декар.От събраните пред първоинстанционния съд
доказателства се установява, че съгласно Протоколи за определяне размера на
средното годишно рентно плащане за стопанските 2017/2018г., 2018/2019г. и
2019/2020г. по правилата на §2е, ал.1 от ДР на ЗСПЗЗ, одобрени от директора
на ОД“Земеделие“-Плевен в землището на гр.Славяново е било определено
средно рентно плащане за стопанската 2019/2020г. в размер на 51лв./дка за
вида на процесните земеделски земи/ниви/; за стопанската 2018/2019г. е било
44лв./дка, а за стопанската 2017/2018г. - 42лв./дка.Договорът е сключен през
2017г. и договореното с него арендно плащане съответства на пазарното
такова.По същественото в случая е, че не може да се приеме от една страна,
че уговореното към момента на сключване на договора арендно плащане е
толкова ниско, че да формира извод за нееквивалетност и за накърняване на
добрите нрави. Законосъобразен е доводът на РС, че за да се обоснове
8
нееквивалентност на престациите като основание за нищожност на договора
поради противоречие с добрите нрави, следва да е налице нееквивалентност в
толкова висока степен, че съотношението между престациите да е такова,
че едната от тях е незначителна и практически нулева, а случая не е такъв. От
друга страна определеното такова в размер на 40лв. може да бъде увеличено,
като при условията на чл. 16 ал. 1 от ЗАрЗ всеки съсобственик може да
поиска изменение на арендната цена при несъответствие със средните
пазарни цени на арендното плащане за региона за съответната стопанска
година.При липса на споразумение между страните по договора, може да
поиска от районният съд, при условията на чл. 16 ал. 5 от ЗАЗ, съдът да вземе
решение за увеличение на размера на арендното плащане. Неправилно е
виждането на въззивника, че страните обвързани от договора са лишени от
правото по чл.16 от ЗАрЗ, ако то не е възпроизведено в самия договор.
Макар че няма оплаквания досежно изводите на РС в частта
относно договореното право на „Лично ползване” в чл.6 от Договора,
настоящия състав също счита, че то по никакъв начин не засяга интереса на
ищеца, т.к. правото се разпростира само до размера на дяла на И.К. в
съсобствеността, а за частта на останалите съсобственици е дължимо
уговореното арендно плащане, което при промяна в икономическата
обстановка може да бъде увеличено по размер, в това число и по съдебен ред
при липса на съгласие с арендатора.Относно уговорените основания за
прекратяване на договора, решаващият съд правилно е посочил, че
независимо от посоченото в договора, разпоредбата на чл.27 от ЗАрЗ
регламентираща основанията за прекратяване на аренден договор са
приложими за всеки такъв договор, в т.ч. и за процесния. Ето защо уговорката
постигната в чл.10, т.2 за автоматично продължаване със същия срок при
неизразяване на воля за прекратяване в едноседмичен срок преди изтичане на
определения срок, не води до нищожност на целия договор, а при наличие на
основание за това, ще бъде заместена от императивните разпоредби относно
прекратяването на арендните договори предвидени в ЗАрЗ.
С оглед на горе изложеното въззивният съд намира решението на
първоинстанционния съд за правилно, законосъобразно и обосновано на
събраните по делото доказателства, поради което и при условията на чл.271
ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
9
При този изход на делото въззивника следва да бъде осъден да
заплати направените от въззивата страна разноски по делото за тази
инстанция разноски в размер на 500лв. за адвокатско възнаграждение – по
250лв. на И.К. и на СД“**********“.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА, на основание чл.271, ал.1 от ГПК решение
№ 260428 от 11.06.2020година по гр.д. № 2829/2020година по описа на
Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3, вр. чл.273 ГПК А.К.Л. от
гр.Славяново, с ЕГН ********** да заплати на И.Д.К., с ЕГН ********** и на
СД“**********“, с ЕИК ********** и със седалище и адрес на управление:
гр.Славяново, Плевенска област, **********, представлявано от управителя
И.Д.К., разноски по делото пред въззивната инстанция общо в размер на
500лв.
Решението е постановено с участието на трето лице-помагач
С.К.Т..
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10