РЕШЕНИЕ
№ 1134
гр. Пловдив, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Христина Ал. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно наказателно
дело № 20215330206646 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Д.Б.А., ЕГН: **********, с адрес: *** против
Наказателно постановление № 21-1030-008866/14.09.2021 г., издадено от
М.В.М. – ***, с което:
1) на основание чл. 174, ал. 3, пр. 1 от Закона за движението по пътищата
(ЗДвП) на жалбоподателя са наложени административно наказание „глоба“ в
размер на 2 000 (две хиляди) лева и административно наказание лишаване
от право да управлява МПС за 24 месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3 от
ЗДвП;
2) на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 1 и 2 от ЗДвП на жалбоподателя е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за
нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и
3) основание чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗДвП на жалбоподателя е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за
нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат общи доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП), без да се сочат конкретни
негови пороци. Моли се наказателното постановление да бъде отменено. С
допълнителни мотиви от адв. М.К., с пълномощно по делото, приложени на
лист 12, се оспорва приетата за установена от административнонаказващия
орган (АНО) фактическа обстановка, като се твърди жалбоподателят да не е
1
бил водач, а само пътник в автомобила, който да е бил управляван от свид.
В.П.П.. Взема се становище жалбоподателят да не е извършил вменените му
във вина административни нарушения. В съдебно заседание жалбоподателят
се явява лично и заедно с адв. М.К., като и двамата поддържат жалбата.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна в съпроводително писмо с вх. № 59291/13.10.2021
г., с което изпраща жалбата и административната преписка, изразява
становище производството по издаване на наказателното постановление да е
протекло законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални
нарушения, фактическата обстановка да е правилно установена, а
извършването на нарушенията от страна на жалбоподателя и вината му да са
категорично доказани. Моли обжалваното наказателно постановление да бъде
потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не
се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от Д.Б.А., спрямо когото са наложени
административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 23.09.2021 г., установено от разписка за връчване на
препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган
(АНО) на 27.09.2021 г., поради което приложимият към датата на подаването
й седемдневен срок (съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗАНН в редакцията преди
изменението му с ДВ, бр. 109 от 22.12.2020 г.) е спазен, а жалбата е
допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по следните
съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 03.09.2021 г. в *** *** около 02:00 часа свид. Г. К. М., който бил ***
на ***, се явил заедно с *** си К.И. М. в търговския обект на дружеството,
находящ се на посочения адрес. Търговско дружество *** извършвало
дейност по производство и продажба на тестени изделия, които свид. М. и ***
започвали да приготвят през нощта. От помещението, в което се намирал,
свид. М. имал видимост към булеварда. В обекта работили машини, които
издавали шум. Работното място на бащата на свид. М. било позиционирано
така, че той нямал пряка видимост към случващото се на бул. „Цар Борис III
Обединител“.
Около 02:15 часа свид. М. забелязал, че на булеварда, пред търговския
обект имало паркиран лек автомобил „Хонда Акорд“ с рег. № ***. При
пристигането си на работа свидетелят не забелязал този автомобил. М. не
разбрал и кога точно автомобилът е спрял на бул. „Цар Борис III
Обединител“, като в нито един момент не забелязал превозното средство да е
2
в движение. Свидетелят не чул и никакви външни шумове поради работещите
в обекта машини. Към този момент свид. М. не обърнал повече внимание на
този автомобил, тъй като нищо не му се сторило необичайно.
След около още 10 минути, към 02:25 часа свид. М. забелязал, че
автомобилът отново стоял на същото място, тогава се загледал и за пръв път
видял и жалбоподателя А., който се намирал на мястото на водача.
Свидетелят М. помислил, че непознатото за него лице може да има
здравословен проблем, поради което се приближил до автомобила. Тогава той
разбрал, че жалбоподателят бил заспал. Свидетелят М. усетил миризма на
алкохол и преценил, че ако жалбоподателят се събуди и приведе автомобила
в движение, поведението му би могло да застраши живота и здравето на
много лица. Затова свид. М. подал сигнал в Трето РУ при ОДМВР – Пловдив.
Свидетелят М. не видял в нито един момент жалбоподателят да
управлява лекия автомобил „Хонда Акорд“ с рег. № ***. В действителност
по-рано същата вечер автомобилът бил управляван от свид. В.П.П., която
живеела заедно с жалбоподателя. Преди да се качи в автомобила,
жалбоподателят А. бил употребил алкохол – ракия. Между него и свид. П.
възникнал конфликт. Свидетелката управлявала лекия автомобил, а
жалбоподателят стоял на предното пасажерско място до водача. Тъй като
свид. П. била ядосана от продължаващото неразбирателство с жалбоподателя,
тя спряла автомобила, когато се намирала на ***, взела си личните вещи,
излязла от превозното средство и тръгнала да се прибира пеша и сама, тъй
като живеела наблизо на ***. Свидетелката оставила жалбоподателя сам в
автомобила.
Тъй като никой не се отзовал по подадения от свид. М. сигнал, той
позвънил и на ЕЕН: 112, където отново разказал за случилото се. В крайна
сметка, когато вече минавало 03:30 часа на същата дата, на място и по
подадените сигнали се явил свид. И.Н.Н. – ***. Той разговарял със свид. М.,
след което поканил жалбоподателя А. да бъде изпробван с техническо
средство „Дрегер Алкотест 7510+“ с фабр. № ARNA-0183 за установяване на
концентрацията на алкохол в кръвта му. Жалбоподателят заявил на свид. Н.,
че не е управлявал автомобила и затова отказал да му бъде извършвана
проверка с техническото средство. Тогава свид. Н. съставил Акт за
установяване на административно нарушение (АУАН) с бл. № 004521 против
жалбоподателя А., в негово присъствие и в присъствието на свид. М. и на
неговия баща. Жалбоподателят А. записал като обяснения в акта, че не е
управлявал автомобила. Препис от АУАН му бил връчен срещу разписка.
Свидетелят Н. съставил и талон за изследване с № 088708, препис от който
бил връчен на А. в 04:45 часа на 03.09.2021 г. В 05:15 часа на същата дата и в
рамките на определения в талон срок от 45 минути жалбоподателят А. се явил
в „УМБАЛ Пловдив“ АД, където отказал да му бъде взета кръвна проба за
изследване.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в
3
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, на писмените доказателства,
както и на веществените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Г. К. М., като намира, че те имат
решаващо значение за разкриването на обективната истина по делото.
Свидетелят М. се цени като незаинтересовано от изхода на делото лице, което
случайно е станало очевидец на обстоятелствата, които е наблюдавал и за
които разказва пред съда. В този смисъл съдът приема показанията на свид.
М. за непредубедени и добросъвестно дадени. В тях свидетелят, който сам е
инициирал извършването на проверката, подавайки сигнал на ЕЕН: 112,
последователно и изключително подробно описва както своите действия –
какви сигнали е подал, до кого, през колко време и какво е правил до
пристигането на контролните органи, така и събитията, които е наблюдавал от
работното си място относно процесния автомобил „Хонда Акорд“.
Твърденията на М. не се оборват нито от показанията на останалите
разпитани свидетели, нито от писмените или от вещественото доказателство.
По тези съображения съдът изцяло ползва с доверие показанията на свид. Г.
К. М.. От тях се установяват най-напред мястото и конкретното време, когато
свидетелят е забелязал процесния автомобил, като той изяснява, че около
02:00 часа заедно с баща си е пристигнал на работното си място в град
Пловдив, бул. „Цар Борис III Обединител“ и е започнал работния процес по
подготовка и производство на тестени изделия, като в този момент все още
лекият автомобил „Хонда Акорд“ не е бил паркирал на булеварда пред
търговския обект. Изяснява се, че автомобилът за пръв път е забелязан от
свид. М. след около 15 минути, т.е. към 02:15 часа, когато той е бил вече
паркиран. Установява се на следващо място, че към този момент, тъй като и
нищо все още не се е сторило странно на свид. М., той не е обърнал внимание
има ли хора в автомобила, евентуално кой е на шофьорското място. За
последното обстоятелство се установява да е узнато от свидетеля за пръв път
след още около 10 минути, когато за втори път е погледнал и е видял, че
автомобилът все още стои на същото място: „Уточнявам, че в 02:15 часа
първо забелязах автомобила, десет минути след това се загледах в него и
тогава видях господина“. Следователно изяснява се, че тогава свидетелят за
пръв път е видял жалбоподателя, който е спял на шофьорското място в
автомобила. Свидетелят е категоричен, че в нито един момент не виждал нито
автомобила „Хонда Акорд“ в движение, включително не е наблюдавал и
моментът, когато той е бил паркиран: „Аз не съм разбрал в кой момент е
спрял там този автомобил. Не съм забелязал самия момент на спиране.
Забелязах го, когато вече беше спрял.“, нито е виждал конкретно
жалбоподателят по някакъв начин да борави с уредите за управление на този
автомобил, включително да го привежда в движение: „Не съм виждал този
4
човек да управлява автомобила.“. От показанията на свид. М. се установява
още, че в нито един момент той не е чувал някаква разправия или скандал и
не е виждал други лица покрай автомобила, но свидетелят изрично разяснява,
че в работното помещение, в което се е намирал, се е чувал шум от работещи
машини, поради което обяснява, че е възможно да е имало външни шумове,
които да не възприеме. Показанията на свид. М. са източник на
доказателствена информация за индивидуализиране на лекия автомобил, за
който разказва, като от тях се установяват марка, модел и регистрационен
номер на превозното средство – „Хонда Акорд“ с № ***. За пълнота следва да
се отбележи, че в показанията си свид. М. посочва, че описаните събития са
се случили на 02.09.2021 г., но по делото се установява, че това е всъщност е
станало в първите часове на 03.09.2021 г. Противоречието следва да се обясни
с нормалния процес на забравяне на определени обстоятелства предвид
изминалия период от време до датата на разпита, като то би могло да се
дължи и на несъобразяване от свидетеля, че събитията са се случили след
полунощ, когато е настъпила нова календарна дата. Независимо от това,
показанията на свид. М. са изключително подробни и обстоятелствени,
поради което не остава никакво съмнение за кое събитие разказва в тях
свидетелят, както и че има ясен и конкретен спомен за случилото се.
От показанията на свид. И.Н.Н. се установяват обстоятелствата по
извършената проверка след пристигането на контролните органи от сектор
„Пътна полиция“ – Пловдив. На първо място изяснява се видът на
извършената проверка, като свид. Н. е поканил жалбоподателя А. да бъде
изпробван с техническо средство за установяване на концентрацията на
алкохол в кръвта му чрез измерването й в издишания въздух, като свид. Н.
изяснява, че жалбоподателят е отказал извършването на такава проверка. На
следващо място установява се и причината, която жалбоподателят А. е
съобщил за направения отказ за изпробването му с техническото средство
„Алкотест Дрегер“, като той е казал на свид. Н., че не е управлявал лекия
автомобил: „Когато поканихме господина, той каза, че отказва пробата,
защото не е управлявал автомобила.“. В тази връзка от показанията на свид.
Н. се установява и какво е било разположението на лицата и на превозното
средство при пристигането на автопатрула, като жалбоподателят се е намирал
извън автомобила, който пък е бил паркиран и празен. Свидетелят Н.
изяснява, че до приключване на проверката жалбоподателят в нито един
момент не е привеждал в движение процесния автомобил: „След като аз
пристигнах, не съм виждал жалбоподателя да е управлявал автомобила.“.
Свидетелят Н. пояснява още, че е съставил АУАН против жалбоподателя,
защото той е бил посочен като водач на автомобила от свид. М..
От показанията на свид. В.П.П. се установява, че към датата на деянието
тя е живеела заедно с жалбоподателя, като същата вечер двамата са се
скарали, след като А. е бил употребил алкохол. Установява се още, че това
неразбирателство между тях се е пренесло и докато свидетелката е
управлявала процесния автомобил, като жалбоподателят е бил пътник в
5
превозното средство, стоящ на предното пасажерско място до водача. От
показанията на свидетелката се изяснява и как е завършил този скандал, като
П. е преустановила движението на автомобила, паркирала е същия, взела си е
личните вещи и си е тръгнала пеша, тъй като е искала да предотврати
ескалиране на спора между двамата. Изяснява се, че свидетелката не знае
какво се е случило след това с автомобила или с жалбоподателя: „Когато аз
си тръгнах от автомобила, той (жалбоподателят А.) остана в него. Тръгнах
си и го зарязах.“. Установява се от показанията на свид. П. и че мястото, на
което описва, че е оставила лекия автомобил, кореспондира с това, на което
той е установен от актосъставителя Н..
От лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 012720 от 03.09.2021 г. (лист
8 от делото) се установява, че жалбоподателят А. се е явил в „УМБАЛ
Пловдив“ АД в 05:15 часа на 03.09.2021 г. по талон за изследване № 088708,
но е отказал да му бъде взета кръвна проба за изследване.
От справка за нарушител/водач за жалбоподателя Д.Б.А. се изяснява, че
същият притежава издадено СУМПС с № ***, валидно до 02.06.2026 г.,
контролен талон към него № ***, както и налични 39 контролни точки.
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със Заповед № 8121з-
825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи, се
установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица,
които са действали в рамките на своята материална и териториална
компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН са спазени изискванията по чл. 42 от ЗАНН
относно задължителното съдържание на акта, той е съставен от
оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
жалбоподателя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по
чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление.
Същото отговаря на задължителните изисквания към съдържанието си
съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗАНН, издадено е от материално и териториално
компетентен орган.
Административното нарушение по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП, за което
жалбоподателят А. е наказан по т. 1 от НП, се осъществява чрез отказ на
водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина да му
бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата
на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични
вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с
доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на
биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на
концентрацията на алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично
лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични
вещества или техни аналози. От събраните и проверени по делото
доказателства по категоричен начин се установява, че от обективна страна на
6
описаните в НП време и място жалбоподателят А. на първо място е отказал да
му бъде извършена проверка с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510+“,
установено от показанията на свид. Н., а в последствие при явяването си в
определеното в талона за изследване лечебно заведение – „УМБАЛ Пловдив“
АД, е отказал да даде кръвна проба за изследване, като отказът е обективиран
в съставения лист за преглед на пациент.
Независимо от това административното нарушение по чл. 174, ал. 3 от
ЗДвП има за свой годен субект единствено лице, което притежава качеството
водач на моторно превозно средство. Това понятие е легално дефинирано,
като съгласно § 6, т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП „водач е лице,
което управлява пътно превозно средство или води организирана група
пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или
стада по пътищата“. Въз основа на така събраните по делото доказателства
съдът приема, че не се доказва по необходимия категоричен и несъмнен
начин, че жалбоподателят А. притежава специалното качество водач на МПС.
Следователно направеният отказ от изследване се явява правомерен и не
може да бъде основание за понасяне на административнонаказателна
отговорност по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП.
По делото не се установи нито едно фактическо обстоятелство, от което
да се направи необходимият ясен и несъмнен извод, че жалбоподателят А. е
извършил такова поведение, което да го квалифицира като водач към
момента на направения отказ от изследване. В хода на съдебното следствие е
проведен разпит както на актосъставителя, така и на свидетеля очевидец, въз
основа на чиито показания и възприятия на практика е съставен АУАН.
Всички разпитани свидетели бяха категорични, че не са виждали
жалбоподателя да управлява моторно превозно средство преди направения
отказ от изследване по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП, не са го виждали да борави с
уредите за управление на процесния автомобил „Хонда Акорд“ или да
осъществява каквото и да е друго поведение, което да го квалифицира от
правна страна като водач по смисъла на закона и съгласно цитираната легална
дефиниция. Следователно доказано е, че липсват свидетели очевидци.
Действително процесуалният закон не поставя изискване извършването на
дадено административно нарушение да се доказва единствено чрез показания
на очевидци, напротив – това може да става чрез всички допустими в процеса
доказателства. В тази връзка допустимо е извършването на нарушението да се
доказва и с косвени доказателства. В този случай обаче съдебната практика е
трайна, последователна и непротиворечива, че събраните косвени
доказателства трябва да образуват такава верига, която да води до единствен
възможен извод, че наказаното лице е извършило вмененото му във вина
нарушение, като се оборва и изключва всяка друга възможна версия - така
Решение № 128 от 01.08.2016 г. по нак. дело № 126/2016 г. на III н.о. на ВКС;
Решение № 3 от 06.04.2020 г. по нак. дело № 1154/2019 г. на ВКС.
Настоящият състав приема, че в конкретния казус този стандарт на
доказаност на обвинението не е спазен. Същевременно той е пряка последица
7
от необходимостта от стриктното спазване на друг основен принцип на
административнонаказателния процес, като всякога, когато съдът се
произнася по въпроса за вината, какъвто е и настоящият случай, то съдебното
произнасяне не може да почива на предположения. Противното съществено
опорочава правосъдната дейност, тъй като тя не би била осъществена въз
основа на конкретните факти, установени по всяко дело, а би била резултат от
принципни обобщения за това какво е типично и характерно за дадена
житейска ситуация, което настоящият състав намира за неприемливо.
В конкретния случай освен липсата на преки доказателства, то събраните
косвени са недостатъчни, за да се направи категоричен извод, че
жалбоподателят А. е бил водач на МПС. Единственото доказано
обстоятелство, което навежда на такъв извод, е фактът на заварването му
спящ на шофьорското място на автомобил, който обаче е в покой. От
защитата е проведено насрещно доказване и тази им теза не е оборена от
страната, носеща доказателствената тежест в процеса. Макар и поддържаната
от защитата теза да не звучи житейски особено достоверна, то тя е принципно
напълно възможна. Същевременно тя не може да се определи и като
абсурдна, противоречаща на правилата на формалната логика. По тези
съображения съдът приема, че по делото не се доказаха конкретни
обстоятелства, които да оборват и опровергават изложената теза в
допълнителните мотиви към жалбата на лист 12 от делото, която е
възпроизведена в процеса и чрез показанията на свид. В.П.П.. Относно
достоверността на твърденията на жалбоподателя тук съдът намира за
относим и фактът, че още от самото начало на процеса при съставянето на
АУАН А. последователно и непротиворечиво поддържа, че не той е
управлявал автомобила „Хонда Акорд“. В полето за обяснения в акта
жалбоподателят изначално е вписал това си възражение, а от показанията на
свид. Н. се установява, че възражение в този смисъл А. е направил и още
веднага след пристигането на контролните органи от сектор „Пътна полиция“.
Следователно в случая не се касае за защитна версия, която да се появява за
пръв път в процеса едва след ангажирането на професионална адвокатска
защита. Така изясненото последователно поведение и отношение на
жалбоподателя към предявеното му обвинение всъщност индицира на
достоверност на наведените възражения.
От показанията на свид. Н. се установява и че причината, поради която е
съставил процесния АУАН против жалбоподателя, е, че последният е бил
посочен като водач на автомобила от страна на очевидеца свид. М.. Този
свидетел, както беше посочено, също е разпитан по делото, но от показанията
му се установява, че всъщност той няма възприятия за това жалбоподателят
А. да е управлявал лекия автомобил, а единствено е предположил, че това е
така, тъй като не е видял друго лице покрай превозното средство.
Същевременно обаче пред съда свид. М. категорично заявява, че преди да
забележи жалбоподателя в автомобила не го е наблюдавал непрекъснато, а
спорадично, тъй като се е занимавал със своята си работа по производство на
8
тестени изделия, че е възможно да е имало други хора и шумове, идващи от
автомобила, които той да не възприеме, че не е разбрал кога точно
автомобилът е спрял на булеварда, колко време е изминало до момента,
когато го е забелязал и какво се е случило през това време. Всички тези
празноти във фактическата обстановка не позволяват показанията на свид. П.
да се приемат за оборени. Свидетелят М. е категоричен и че е подал
сигналите си до контролните органи, тъй като се е притеснявал, че е
възможно жалбоподателят да приведе автомобила в движение при евентуално
събуждане, т.е. с превантивна цел, но никъде не твърди, че именно А. е
лицето, което е управлявало МПС до мястото, на което е паркирано, тъй като
няма такива непосредствени възприятия.
При така установените факти съдът намира, че съставянето на АУАН е
резултат от недобрата комуникация между актосъставителя Н. и свид. М..
Актосъставителят е имал задължението да изследва спорните обстоятелства и
да установи по несъмнен начин обективната истина. Това е налагало подробно
да зададе въпроси на свид. М. дали и какво конкретно е възприел като
поведение на жалбоподателя, за да се направи обоснована преценка доказано
ли е, че последният е бил водач на автомобила. М. е случаен свидетел на
случилото се и от него не може да се изисква да е запознат както с
необходимия стандарт на доказаност на нарушението, така и с легалната
дефиниция за водач. При зададения му въпрос очевидно свидетелят е изказал
едно свое предположение, почиващо на обстоятелството, че е видял
жалбоподателя да спи на шофьорското място. В тежест на актосъставителя е
било не да възприема безкритично правния извод, който му е съобщил свид.
М., а да установи конкретни факти, които да са годни да докажат
обвинението. В случая в хода на целия процес не се доказа по категоричен
начин, че жалбоподателят е имал качеството на водач на МПС и следователно
той не е годен субект на нарушението по чл.174, ал. 3 от ЗДвП. Това прави
наказателното постановление необосновано в частта му по т. 1, поради което
то трябва да бъде отменено.
В останалата част относно т. 2 и т. 3 от НП съдът приема, че по делото
отново се доказва отменително основание. На първо място деянията, за които
жалбоподателят А. е санкциониран в тази част – нарушение по чл. 100, ал. 1,
т. 1 от ЗДвП и по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, отново имат за свой единствен
годен субект водач на МПС. Съдът вече изложи мотивите си, по които
приема, че не е доказано жалбоподателят А. да е притежавал това специално
качество. Следователно, доколкото той не е бил водач, то не е бил длъжен и
да носи в себе си свидетелството си за управление на моторно превозно
средство, контролния талон към него и свидетелството за регистрация на
лекия автомобил „Хонда Акорд“ с рег. № ***. Липсата на който и да е
признак от състава на нарушението препятства възможността деянието да се
квалифицира като нарушение от съответния вид, а в случая по делото не се
доказва наличието на конкретен съставомерен признак – качеството водач на
МПС на наказаното лице. По тези съображения наказателното постановление
9
се явява необосновано и в частта си по т. 2 и т. 3, поради което то трябва да
бъде отменено.
На следващо място досежно т. 2 и т. 3 от НП съдът приема, че е
допуснато и съществено процесуално нарушение. В случая жалбоподателят е
санкциониран за това да не е носил в себе си три отделни документа –
свидетелство за управление на моторно превозно средство, контролен талон
към него и свидетелството за регистрация на МПС. За това поведение неясно
защо са наложени две отделни наказания. Действително съдебната практика
по приложението на посочените норми е противоречива относно броя на
извършените нарушения. Настоящият съдебен състав приема, че правилното
приложение на материалния закон определя, че неносенето на посочените в
ЗДвП документи представлява едно деяние, осъществено чрез бездействие,
като за неговата съставомерност достатъчно е водачът да не носи който и да е
от предвидените в закона документи. При неносенето на два или и на трите
документа не се извършва ново деяние, което да почива на взето ново
решение на дееца, а това има значение единствено за степента на обществена
опасност. Следователно налице е едно деяние, наказуемо с едно
административно наказание. В случая неоправдано е отегчена отговорността
на жалбоподателя, като са му наложени две отделни наказания глоба. В тази
връзка следва да се отбележи, че в съдебната практика съществува и
становище, че неносенето на всеки документ е отделно административно
нарушение, наказуемо с отделно наказание. Ако наказващият орган е
възприел тази теза, то съгласно чл. 18 от ЗАНН е следвало да наложи три
наказания глоба. В действителност в наказателното постановление не е
възприет и надлежно проведен нито един от двата подхода. Вместо това за
неносенето на три документа АНО е наложил две наказания. Крайно неясно
остава за съда защо веднъж неносенето на два от нормативно предвидените
документа е прието за едно деяние, но неносенето и на третия вече за ново
съставомерно деяние. Както вече се изясни, настоящият състав приема, че в
такава хипотеза е налице само едно деяние, осъществяващо едно
административно нарушение и за което се следва едно наказание. В случая
тези съображения се обсъждат единствено принципно, тъй като предвид, че
не е доказано жалбоподателят въобще да е имал задължението да носи в себе
си тези документи, то само на това основание наказателното постановление
подлежи на отмяна и в частта си по т. 2 и т. 3.
По разноските:
С оглед изхода на делото и основателността на жалбата право на
разноски възниква единствено за жалбоподателя. Последният е направил
искане за овъзмездяване на сторените разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 500 лева. Доказано е извършването на разноски от жалбоподателя
в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие,
приложен на лист 15 от делото, е надлежно удостоверено, че адвокатското
възнаграждение е заплатено изцяло в брой.
10
По делото е направено възражение по чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение,
което съдът намира за неоснователно. Наложеното административно
наказание е под формата на глоба и съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при
определянето размера на възнаграждението е приложимо правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредбата. Същото гласи, че при интерес от 1 000 до 5 000 лева
минималният размер на възнаграждението е 300 лева + 7 % за горницата над
1000 лева.
Същевременно съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за съответния вид работа. Горното в никакъв случай не означава,
че адвокатското възнаграждение следва да се договаря винаги в минимален
размер - така Определение № 1581 от 21.10.2021 г. по к.ч.а.н.д. № 2745/2021
г. на ХХI състав на Административен съд – Пловдив. Доколкото в случая
възнаграждението е уговорено при спазване на нормативните правила на
Наредба № 1/09.07.2004 г. и не надвишава значително предвидения
минимален размер, то вредата за жалбоподателя от сторените разноски за
адвокатско възнаграждение за защита срещу незаконосъобразното
наказателно постановление следва да бъде овъзмездена в пълнота. В случая
съдът съобрази, че възнаграждението е заплатено за защита по обвинение за
извършени три отдени административни нарушения, както и че за едното от
тях наред с имущественото наказание кумулативно е наложено и наказание
лишаване от права, при това за значителен срок от 24 месеца. По делото са
разпитани трима свидетели, събрани са писмени и веществени доказателства,
поради което е налице значителен обем извършени следствени действия и
събран доказателствен материал, който е трябвало да бъде проучен при
подготовката на защитата. По тези съображения съдът приема възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно.
Правната уредба на присъждането на разноски по ЗАНН препраща към
разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, която гласи, че когато съдът отмени
обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
Съгласно т. 6 от ДР на АПК „поемане на разноски от административен орган“
означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на
което е административният орган. Следователно в случая разноските следва
да бъдат възложени върху това юридическо лице, в структурата на което е
част административнонаказващият орган, а това е ОДМВР – Пловдив като
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 от
ЗМВР, така Решение № 13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 г. на ВАС.
11
Приобщеното по делото веществено доказателство – 1 брой компактдиск,
приложен на лист 29 от делото и съдържащ звукозаписи на отправени
повиквания до ЕЕН: 112 и снимки на електронни картони на приетите
повиквания, следва да бъде унищожено като вещ без стойност след влизане
на съдебното решение в сила. Празният компактдиск, приложен на лист 25 от
делото, също следва да бъде унищожен като вещ без стойност след влизане на
съдебното решение в сила.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 21-1030-008866/14.09.2021 г.,
издадено от М.В.М. – ***, с което на Д.Б.А., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание:
1) чл. 174, ал. 3, предл. 1 от Закона за движението по пътищата са
наложени административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 (две
хиляди) лева и административно наказание лишаване от право да
управлява МПС за 24 месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3 от Закона за
движението по пътищата;
2) чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 1 и 2 от Закона за движението по пътищата е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за
нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата и
3) чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 3 от Закона за движението по пътищата е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за
нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на Д.Б.А., ЕГН:
**********, с адрес: *** сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща
разноски по делото.
ПОСТАНОВЯВА вещественото доказателство – 1 (един) брой
компактдиск, приложен на лист 29 от делото, ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНО
като вещ без стойност след влизане на решението в сила, както и приложената
по делото вещ – 1 (един) брой празен компактдиск, находящ се на лист 25 от
делото, да бъде УНИЩОЖЕНА като вещ без стойност след влизането на
решението в сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
постановено.
12
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
13