Решение по дело №893/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба от С. Н. В., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-0445-000049/ 07.04.2025 г., издадена от началник група към ОДМВР Варна, РУ Аксаково, с която спрямо оспорващия на основание чл. 171, т.2А, б. А от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията“ на ППС, с рег. № [рег. номер], за срок от 6 месеца.

Жалбоподателят оспорва заповедта като неправилна и незаконосъобразна и иска същата да бъде отменена с аргумента, че тя е постановена в противоречие на чл. 56 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Сочи, че административният акт не съдържа мотиви, които да обосноват волята на неговия издател. С допълнителна молба с.д. № 9606/09.06.2025 г., депозирана чрез адв. Д., жалбата се поддържа изцяло. Излагат се подробни съображения, че заповедта е незаконосъобразна поради наличието на формални пороци, както и че същата е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се в жалбата и в допълващата я молба, че по делото липсват категорични доказателства за наличието на материалните предпоставки за налагане на ПАМ по реда на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски. Развива доводи, с които по същество отрича възможността на ответника да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание жалбоподателят Ст. В. не се явява и не се представлява. Не изразява допълнителни аргументи по спора и по доказателствата.

Ответникът по жалбата - Началникът на група в ОД на МВР – Варна, РУ – Аксаково, чрез главен юрисконсулт Г. Г., оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли. Изразява становище за доказаност на материалните предпоставки за издаване на заповед със съдържание като оспорената.

Установява се от доказателствата по делото, че на 10.04.2025 г. процесната ЗППАМ е връчена лично на жалбоподателя, видно от подписана от него разписка. Жалбата срещу заповедта е подадена пред съда чрез органа на 22.04.2025 г. (л. 3 от делото). Следователно, оспорването е направено в срока по чл. 149 от АПК, от адресата на административния акт, за когото е налице правен интерес да го оспори. С жалбата е сезиран родово и местно компетентен съд, поради което същата е допустима и следва да се разгледа по същество.

Административен съд – Варна, като взе предвид доводите на страните, съобрази приложените писмени доказателства и приложимите материални разпоредби, намира за установено от фактическа страна, следното:

Предмет на съдебен контрол в настоящото производство е ЗППАМ № 25-0445-000049/07.04.2025 г., издадена от Началник група към ОДМВР Варна, РУ Аксаково, с която на основание чл. 171, т.2А, б. А от ЗДвП на С. Н. В. е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията“ на притежаваното от него ППС - лек автомобил БМВ 320Д, с рег. № [рег. номер], за срок от 6 месеца.

В обстоятелствената част на ЗППАМ е посочено, че за да наложи тази мярка, административният орган е взел предвид, че от К. И. И. на длъжност мл. контрольор в ОД но МВР – Варна, РУ – Аксаково, на 07.04.2025 г. срещу С. Н. В. е съставен АУАН № GA3689816/07.04.2025 г. за това, че на същата дата (07.04.2025 г.) в [населено място] на [улица]на кръстовището с [улица]в посока центъра на града, управлява собствения си лек автомобил БМВ 320Д с рег. № [рег. номер] със свидетелство за управление на МПС /СУМПС/, което е невалидно, тъй като е декларирано пред органите на МВР като откраднато. Описаните факти са квалифицирани от актосъставителя като нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. Във връзка със съставения АУАН и на основание чл. 22 от ЗАНН на С. Н. В. е издадена оспорената заповед за прилагане на предвидената в чл. 171, т. 2, б. „а“ от ЗДвП принудителна административна мярка /ПАМ/ – „прекратяване на регистрацията на ППС“. Административният орган е определил срока на действие на ПАМ в рамките на законовия минимум от 6 (шест) месеца.

Предприето е оспорване на заповедта по съдебен ред, както се коментира вече по-горе в изложението.

От ответника е представена цялата административна преписка по издаване на оспорения административен акт. С протоколно определение от проведеното на 16.06.2025 г. о.с.з. съдът е изискал от Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна да представи преписката по обявяване на СУМПС [номер] за невалидно, както и справка, от която да е видно дали към 07.04.2025 г. С. Н. В. е бил лишен по съдебен или по административен ред от право да управлява МПС. Исканите доказателства са представени в срок с писмо с.д. № 10900 от 26.06.2025 г. (л. 39 от делото). В т. 2 от писмото е посочено, че към посочената дата – 07.04.2025 г., С. Н. В. не е бил лишен от право да управлява МПС нито по съдебен, нито по административен ред. Към тях е приложена декларация рег. № 265/04.04.2025 г. по чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД и по чл. 160, ал. 1 от ЗДвП, подписана от С. Н. В., с която същият е декларирал пред компетентните органи на МВР, че е изгубил издаденото му на 28.03.2025 г. СУМПС [номер]. Изрично е вписано в декларацията, че с нейното подаване деклараторът се счита за уведомен, че посоченото СУМПС ще бъде обявено за невалидно. Представена е и справка за водача С. Н. В., видно от която същият е придобил правоспособност да управлява МПС от категория В на 24.06.2016 година.

Пред съда е разпитан свидетелят К. И. И. – актосъставител на АУАН № GA3689816/07.04.2025 година. Заявява, че си спомня за случая от началото на м. април тази година, когато Ст. В. е спрян от полицейския патрул за проверка. Пред проверяващите той заявил, че не носи в себе си СУМПС, тъй като същото му е откраднато, както и че това е надлежно декларирано от него пред МВР. Заявеното от водача е потвърдено от извършената по телефона справка в разговор с дежурния ОДЧ и с началника на група в РУ Аксаково. По данни на свидетеля Кр. И., регистрационните табели на автомобила и талона за регистрация на същия не са иззети в момента на проверката, а на следващия ден. Последното се потвърждава от представения с административната преписка Протокол за доброволно предаване.

При така установените факти съдът достигна до следните правни изводи:

В настоящото производство, съгласно чл. 168 от АПК, съдът следва да провери законосъобразността на издадения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, като установи дали същият е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправни разпоредби по издаването му и съответства ли на целта на закона.

Приложената от ответника ПАМ попада в приложното поле на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, според която принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. На съда е служебно известно по повод на други дела, че със Заповед № 8121з- 1632/02.12.2021 г. министърът на вътрешните работи е определил Областните дирекции на МВР като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП. Съобразно това и в съответствие с нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП директорът на ОД на МВР – Варна е издал приложената на л. 8 от преписката Заповед № 365з-8226 от 30.12.2021г., с която, позовавайки се на цитираната министерска заповед, е делегирал правомощията си по издаване на заповеди за налагане на ПАМ по ЗДвП, на различни категории служители в ръководената от него териториална структура на ОД на МВР - Варна. Сред тях са и началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ при Областната дирекция на МВР – Варна (виж т. 1.3. от заповедта) за цялата територия, обслужвана от ОД на МВР - Варна. Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че процесната заповед е издадена в условията на законово предвидена възможност за делегиране на правомощия и на нарочен писмен акт, с който изрично се възлага съответното правомощие на органа-издател на оспорения индивидуален административен акт.

Заповедта е издадена в изискуемата от закона писмена форма и съдържа необходимия минимум от реквизити, съгласно чл. 172, ал. 2 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2 от АПК. Фактическите основания за издаване на заповедта действително са изложени лаконично, но са в обем, който е напълно достатъчен да се разбере волята на органа и за какво конкретно нарушение се налага ПАМ. Както се приема и в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г., ОСГК, не е необходимо излагането на съображенията, по които административният орган е стигнал до едното или другото разрешение, да съвпада по време с издаването на административния акт, като е възможно мотивите да предхождат издаването на акта и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. Така е и в случая. В приобщената по делото административна преписка по издаване на оспорената заповед за прилагане на ПАМ се съдържат писмени доказателства - съставеният на 07.04.2025 г. АУАН, от който се установява фактът на управление на процесния автомобил БМВ 320Д с рег. № [рег. номер] от жалбоподателя Ст. В., както и че същият е управлявал това МПС без СУМПС или въз основа на такова, което е обявено за невалидно, тъй като е изгубено/откраднато – нарушение по чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП.

Горното е достатъчно да се обоснове извод, че като издадена при спазване на формата за действителност и от компетентен орган, обжалваната заповед представлява валиден административен акт и не е нито нищожна, нито незаконосъобразна на основанията по чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК.

В производството по издаването на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

При преценка на материалната законосъобразност на заповедта, съдът съобрази следното:

Като правно основание за издаване на акта ответникът е посочил чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП. Съгласно този текст за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година.

В случая следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, според която, за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.

Видно от установените факти по делото, административният орган е приел, че водачът Ст. В. е осъществил състав на нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, съответно, че е осъществена една от хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП. Този негов извод, съдът намира за правилен. Съображенията за това са следните:

Същността на СУМПС като документ е да удостовери правоспособността на дадено лице да управлява ППС като действително самата правоспособност не се поражда от самия факт, че лицето притежава СУМПС, а обратно - наличието на правоспособност, придобита по изрично регламентиран в закона ред, е предпоставка за издаване на документ с такова съдържание. Вярно е и това, че с изтичане на срока на валидност на СУМПС или след като същото бъде обявено за изгубено, унищожено и т.н. водачът не губи правоспособността си, т.е. той не става неправоспособен. Казано с други думи, издаването на СУМПС не е елемент от регламентирания в чл. 150 – чл. 152 от ЗДвП сложен фактически състав на придобиване на правоспособността за управление на МПС от съответната категория, както и обявяването на СУМПС за невалидно поради неговото изгубване/открадване, не рефлектира върху придобитото право на управление и съответно - на правоспособността за управление.

В текста на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП законодателят е посочил няколко различни хипотези, а именно- че за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, да не е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Настоящият състав на съда счита, че същите тези хипотези са включени и в нормата на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП. С оглед нормата чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП следва, че предвидената в нея ПАМ се прилага на собственик, който управлява МПС в хипотезите, когато не е правоспособен водач, когато не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, или след като е лишен от право да управлява МПС по съдебен или административен ред , или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства и т.н. От събраните по делото писмени доказателства по несъмнен начин се установява, че процесната ПАM се налага на оспорващия Ст. В. - собственик на автомобила, за това, че на посочените в цитирания АУАН дата – 07.04.2025 г., и място същият е управлявал личния си автомобил въз основа на СУМПС, за което няколко дни по-рано е декларирал пред органите на МВР – Варна, че е изгубено, предвид което същото е обявено за невалидно. Независимо каква е причината за обявяването на едно СУМПС за невалидно – поради това, че е изтекъл срокът на неговата валидност, или че е изгубено, откраднато, повредено или унищожено, посочената в нормата материалноправна предпоставка за прилагане на мярката по чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП е налице. В разглеждания случай следва да се приеме, че са налице материалните предпоставки за налагане на ПАМ от рода на процесната. Този извод на съда не се променя от обстоятелството, че от представеното от Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР- Варна писмо с.д. № 109000 от 26.06.2025 г. се установява, че жалбоподателят В. не е лишаван от право да управлява МПС нито по административен, нито по съдебен ред, тъй като това е само една от предвидените в приложимата норма хипотези. Горният извод на съда не се разколебава и от това, че едновременно с подаване на декларацията за изгубване на СУМПС е подадено и заявление за издаване на ново такова. Ирелевантен за правилното решаване на настоящия правен спор е и обстоятелството, че на 08.04.2025 г. на Ст. Н. В. е издадено ново СУМПС, тъй като в случая от съществено значение е само това, че при извършената на 07.04.2025 г. проверка той е управлявал автомобила си, преди да има валидно издадено ново СУМПС.

С оглед всичко изложено по-горе, се налага извод, че наличието на релевантните факти и обстоятелства за налагане на процесната ПАМ изцяло се потвърждава от събраните по делото доказателства, като не са ангажирани такива, които да ги опровергават.

Следва да се има предвид, че при наличието на предвидените в разпоредбата материалноправни предпоставки, административният орган е длъжен да приложи ПАМ, тъй като той действа в условията на обвързана компетентност и няма право на преценка дали да наложи мярката или не.

По отношение правната същност на процесната принудителна административна мярка следва да се има предвид, че тя не цели да санкционира/накаже нарушителя и/или трети лица, а чрез неблагоприятни последици за адресата да се постигне правно определен резултат - подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в движението. Това въздействие върху субекта е преценено от законодателя като превенция срещу извършването на определен вид правонарушения.

Крайният резултат от мярката по чл. 171, т. 2а от ЗДвП е временно "отнемане" на средството за извършване на нарушението, тъй като макар ППС да остава под властта на неговия собственик/собственици, прекратяването на неговата регистрация, чрез сваляне на регистрационните табели, препятства възможността за движението му по пътищата, респ. възможността да бъде извършено ново и/или повторно нарушение. МПС губи регистрацията си и не е годно за участие в движението за определен период от време, в което се състои и възпиращият ефект на мярката.

Единствено за пълнота на изложението следва да се отбележи и това, че законосъобразността на съставения срещу С. Н. В. АУАН № GA3689816/07.04.2025 г. е ирелевантно обстоятелство в преценката на съда за законосъобразността на заповедта за прилагане на ПАМ. Със заповедта е финализирано производството по реда на Глава VI от Раздел XXV на Глава II от Закона за движението по пътищата, а с коментирания АУАН е поставено началото на административнонаказателното производство срещу водача. Двете производства се развиват самостоятелно и независимо едно от друго.

Обжалваният акт е съобразен и с целта на закона – не е налице основание за отмяна на заповедта по т. 5 на чл. 146 от АПК.

Определеният от органа срок на мярката е в минималния, предвиден от закона размер – 6 месеца.

С оглед изложеното дотук съдът намира, че при постановяване на оспорената в настоящото производство заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0445-000049/ 07.04.2025 г., издадена от Началник група към ОДМВР Варна, РУ Аксаково, не са допуснати нарушения, които да съставляват основания за нейната отмяна като незаконосъобразна.

По изложените съображения съдът приема, че подадената срещу заповедта жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед този изход на спора, своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за ответника, и като съобрази разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 144 от АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г., настоящият съдебен състав намира за основателна претенцията на ответника. Т. следва да се присъди съгласно разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Последната норма възлага на съда да определи конкретния размер на юрисконсултското възнаграждение в рамките на определените в разпоредбата граници. Съдът намира, че в конкретния случай казусът, разглеждан в производството по адм. дело № 893/2025 г., не се характеризира с особена фактическа и правна сложност, поради което юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 лева.

Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалба от С. Н. В., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0445-000049/ 07.04.2025 г., издадена от началник група към ОДМВР Варна, РУ Аксаково, с която спрямо оспорващия, на основание чл. 171, т.2А, б. А от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията“ на ППС, с рег. № [рег. номер], за срок от 6 месеца.

ОСЪЖДА С. Н. В., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна сумата от 100 (сто) лева разноски по делото - юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.