РЕШЕНИЕ
№ 541
гр. Варна, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20253100500140 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Oбразувано е по въззивна жалба на И. Й. И., ЕГН **********, срещу
Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г. на ВРС, 10-ти състав, с
което:
1/ - е прието за установено в отношенията между К. Н. К., ЕГН
**********, и И. Й. И., ЕГН **********, че ищцата К. Н. К., ЕГН**********,
е собственик на реална част от №************ по КК и КР на гр. Варна, р-н
А., м. Р. – I, местност "**", заключена между точките 4- 5-6-7-8-21-22-23-24-
25-26 и отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9 от заключението на
вещото лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д. №********г. на ВРС и
съставляваща неразделна част от решение №3886/04.11.2024г. по същото дело
на ВРС, при граници на реалната част: ************, ***************,
*************, ************* и останалата част от **************; и
- е осъден И. Й. И., ЕГН**********, да предаде на К. Н. К.,
ЕГН**********, владението върху реална част от №************ по КК и
КР на гр. Варна, р-н А., м. Р. – I, местност "**", заключена между точките 4- 5-
6-7-8-21-22-23-24-25-26 и отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9 от
заключението на вещото лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д.
1
№********г. на ВРС и съставляваща неразделна част от решение
№3886/04.11.2024г. по същото дело на ВРС, при граници на реалната част:
************, ***************, *************, ************* и
останалата част от **************;
на осн. чл.108 от ЗС;
2/ е осъден И. Й. И., ЕГН**********, да премахне изградените гараж с
площ 53 кв.м. (според СТЕ пред ВРС) и склад (постройка допълващо
застроявне) с площ 20 кв.м. (според СТЕ пред ВРС), находящи се (засягащи)
границата между ПИ №************ и ПИ №************** по КК и КР на
гр. Варна, район А., м. Р. – I, местност **, в т.ч. засягащи реалната част,
заключена между точките 4- 5-6-7-8-21-22-23-24-25-26 и отразена в жълт цвят
на комбинирана скица №9 от заключението на вещото лице Б. по СТЕ,
находяща се на л.159 от гр.д. №********г. на ВРС и съставляваща неразделна
част от решение №3886 от 04.11.2024г. по същото дело на ВРС, на осн. чл.109
от ЗС.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е недопустимо,
неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени
нарушения на процесуалния и на материалния закон. Обобщено оплакванията
се свеждат до непълно, немотивирано и избирателно обсъждане на събраните
доказателства и до едностранчив, погрешен и нелогичен анализ на същите,
довели до необоснованост на решаващите изводи по исковете. Изводът на ВРС
за доказаност на правата на ищцата К. върху разликата над 600кв.м. от ПИ
№*** до пълните му 633кв.м. (по ПНИ и КП) е напълно произволен и не се
подкрепя от събраните доказателства. Чрез общото оспорване на исковете
ответникът е оспорил и извършеното плащане от К. на разликата над 600кв.м.
(33кв.м.) от терена й; евентуално дори такова плащане да е имало, то не е било
в полза на И. И., поради което не е довело до придобиване на права върху тези
33 кв.м. На следващо място е останало недоказано, а дори опровергано от
доказателствата, отв. И. да е завладявал спорната реална част между
съседните имоти или да премествал оградата между тях към имота на ищцата
(оградата не е била местена повече от 30 години). Установената от вещото
лице ивица на навлизане на ПИ №*** към ПИ №*** не се дължи на
действията на отв. И., а на извършваните във времето назад сканирания и
оцифрявания на кадастралните граници. Отделно от това се касае до разлика в
границите по различните планове, която е в рамките на допустимата по чл.18
от Наредба №РД-02-20-05/15.12.2016г. към ЗКИР и която вещото лице приема
за нормална при наслагване на различните планове във времето. Въпреки това
ВРС е направил неправилния, необоснован и влизащ в противоречие с
приетото в практиката на ВКС извод, че това е без значение за исковете по
чл.108 от ЗС и чл.109 от ЗС. При допустима неточност в границата между два
терена, която не се дължи на действия на ответника, не се създават за ищеца
пречки за ползване на имота му без основание, с оглед и на което исковете
следва да бъдат отхвърлени. В подкрепа на своите съображения въззивникът
сочи съдебна практика и развива правни аргументи. На следващо място е
неправилен и изводът на ВРС, че процесната реална част не е била годна за
2
придобиване по давност. Забраната на чл.200, ал.1 от ЗУТ касае само имотите,
попадащи в границите на ПУП или ОУП, без значение дали терените са били
включени в строителните граници или него. Първият ОУП, включващ и м-ст
Р., е бил одобрен през 2012г., поради което до този момент не е имало забрана
за придобиване на спорните 33кв.м. по давност от ответника, което е било и
доказано от свидетелските показания и е следвало да мотивира извод за
неоснователност на исковете. Отделно ВРС не е взел предвид и дали има
други възможности за отпадане на пречките за ищеца (по иска по чл.109 ЗС);
не е отразил в диспозитива и разликата между заявените с исковата молба
33кв.м. и изяснените от вещото лице 15кв.м. навлизане към ПИ №***. По
същество моли за обезсилване, евентуално за пълна отмяна, на обжалваното
решение, както и за разноски за две инстанции, а в о.с.з. искането се поддържа.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата, а доводите в нея счита за необосновани. Решението на
ВРС счита за правилно и обосновано, за което излага съображения по главните
въззивни оплаквания. Поддържа твърденията си пред първоинстанционния
съд относно правото си на собственост върху ПИ №***, в т.ч. спорната реална
част, находяща се след оградата с ПИ №*** на ответника, след заповедта по
пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ от 2017г.; относно липсата на права на ответника
върху спорната реална част, в т.ч. по давност (с оглед статута на двата имота);
и относно пречките, които гаражът и складът,засягащи границата, създават на
ищеца. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски
пред ВОС, а в о.с.з. поддържа искането си.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК третото лице-помагач на ищеца по делото
не взема отношение по въззивната жалба, а в о.с.з. моли да бъде потвърдено
обжалваното решение.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове с правно основание
чл.108 от ЗС и чл.109 от ЗС на К. Н. К., ЕГН **********, срещу И. Й. И., ЕГН
**********, както следва:
1/ за признаване за установено в отношенията между страните, че К. К.
е собственик на реална част от ПИ №************ по КК и КР на гр.Варна, ,
р-н А., м. Р. – I, местност "**", с площ около 33 кв.м., заключена между
точките 1-2-3-4 и повдигната в червен цвят на приложената към исковата
молба скица, при граници на реалната част ПИ №№ **************,
***************, ************* и останалата част от ************, както и
- за осъждане на ответника И. Й. И. да предаде на ищцата К. К.
гореописаната реална част от ПИ №************;
2/ за осъждане на И. Й. И. да премахне изградените от него гараж и
3
постройка от допълващото застрояване,находящи се на границата между ПИ
№************ и ПИ №**************, с които ответникът пречи на ищцата
да ползва собствения й ПИ №***, на осн. чл.109 от ЗС.
Ищцата твърди, че е собственик на недвижим имот в гр. Варна, местност
Р., а именно ПИ с номер ************ по КК и КР на Варна. Правото на
собственост е придобила по следния начин: К. К. е сред наследниците на Н.Х..
Приживе на наследодателя Х. е било предоставено право на ползване върху
процесния имот, в който той е изградил постройка. След влизане в сила на
пар.4а от ПЗР ЗСПЗЗ и заплащане цената на земята правото на ползване върху
600кв.м. е било трансформирано в право на собственост на посоченото
основание от ЗПСЗЗ. След смъртта на Н.Х. негови наследници останали М.С.
Х.а – съпруга, С.Н.С. – дете и К. Н. К. – дете. С договор за дарение от
04.12.****г. М. и С. прехвърлили на К. собствените си 5/6 ид. части от имота.
Горницата от 33кв.м. е била придобита от ищцата на осн. пар.4з от ПЗР на
ЗСПЗЗ след заплащане на земята, за което е била издадена заповед по пар.4к
ПЗР ЗСПЗЗ от 2017г. на Кмета на район Аспархухово при Община Варна.
Ответникът е собственик на съседния ПИ №************** по КК и КР
с площ 600кв.м., които негови права до тази площ ищцата не оспорва.
Ищцата твърди обаче, че ответникът без правно основание е завладял
реална част от терена с площ от около 33кв. м., като е поставил ограда с мрежа
на бетонови колчета по протежението на границата между имотите (реалната
част е маркирана с червено в приложената към исковата молба скица). Освен
оградата ответникът изградил и гараж и постройка от допълващо застрояване
(след оградата към неговия ПИ №***), част от които навлизат в терена на
ищцата и й пречат да упражнява нормално правото си на собственост. По реда
на чл.143 от ГПК допълва, че гаражът и постройката до него са незаконни, без
разрешение за строеж, без съгласие на собственика на ПИ №*** и на по-малко
от норматовното отстояние от имотната граница; от тях при дъжд влизала
вода в имота на ищцата; а гаражът не се ползвал по предназначение.
По същество моли за уважаване на исковете и присъждане на сторените
в производството разноски, а в о.с.з. поддържа позицията си и искането си.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, с
който не оспорва, че ищцата е собственик на ПИ №*** с площ от 600кв.м., а
ответникът е собственик на съседния ПИ №*** в местност Р.. Но предявените
искове счита за неоснователни, тъй като: ПИ №*** отв. И. ползва и владее в
настоящите граници от 1990г. Придобил е правото на собственост върху него
на осн. пар.4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ с построяване на сграда и заплащане на
цената на предоставената за ползване земя. Основната сграда в имота е била
построена съобразно разрешение за строеж от 1990г., а за правата си
ответникът разполага с КНА.
Счита за невярно, че владее 33 кв.м. реална част от имота на ищцата.
Двата съседни терена са разделени от тЕ. (мрежеста) ограда на бетонови
колчета, поставена преди над 30 години със съгласието на праводателя на
4
ищцата и границите на имотите към предходно действалите КП на Р.. Така
поставената от предходните собственици на съседните имоти ограда не е била
местена през всичките 30 години и досега. А гаражът и постройката от
допълващото застрояване се намират след оградата към имота на ответника,
т.е. изцяли в ПИ №***. Дори да е имало някакво разминаване между
границата по КК и материализираната на място, то същото е в резултат на
извършените сканирания и оцифрявания на КП и изработването на
последващи такива, а не в резултат на самоволни действия на ответника.
Евентуално прави възражение за изтекла в негова полза придобивна
давност за спорната реална част.
Моли за отхвърляне на исковете и за разноски, като в о.с.з. поддържа
позицията си и искането си до съда.
Конституираното от ВРС третото лице-помагач на страната на ищцата
моли за уважаване на исквете без да се мотивира.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Между страните няма спор, че ищцата К. е собственик на ПИ №*** в
с.о. Р. с площ от 600кв.м. по наследяване от Н.Х. и по дарение от М. Х.а и С.
С., като наследодателят е бил собственик на тези 600кв.м. на осн. пар.4 от ПЗР
на ЗСПЗЗ; че отв. И. е собственик на съседния ПИ №*** в с.о. Р. с площ от
600кв.м.; че двата терена са разделени от ограда от мрежа с бетонови
блокчета. Посоченото се и потвърждава от следните доказателства по делото:
С КНА №***********г. на н-с при ВРС е било констатирано правото на
собственост на М.С. Х.а, С.Н.С. и К. Н. С. връху земя 6-та категория,
находяща се в землището на град Варна, кв. Г., в местност Р., с площ 600 кв.м.,
представляваща имот с планоснимачен номер ***, с граници: планоснимачен
номер ***, ***, *** и път и от построената в тази земя сезонна постройка с
площ 15 кв.м., на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и наследяване от Н.Х..
Квотите в съсобствеността са били: за М. Х.а – 4/6 ид.ч.; а за С. и за К. – по 1/6
ид. части. Пред нотариуса били представени преписката по пар.4а,
удостоверение за заплащане на цената и удостоверение за нследниците на
ползвателя.
С обективираната в НА №*********г., том LXXX, дело №*********г.
на н-с при ВРС сделка М. Х.а и С. С. са дарили в полза на К. С. собствените им
съответно 4/6 ид. ч. и 1/6 ид. ч. от същия терен – земя 6-та категория,
находяща се в землището на град Варна, кв. Г., в местност Р., с площ 600 кв.м.,
представлявща имот с планоснимачен номер ***, с граници: планоснимачен
номер ***, ***, *** и път и от построената в тази земя сезонна постройка с
площ 15 кв.м., която попада в зона за земеделско ползване, придобит от
дарителите по реда на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и по наследство, като М. Х.а си
запазила правото на безвъзмездно пожизнено ползване на земята.
Видно от приобщените удостоверения за наследници М.С. Х.а е
5
починала на 19.02.2011г. като нейни наследници са дъщеря й К. К. и синът й
С. С.; последният е починал на 22.08.2021г. и негови наследници са двете му
дъщери М. С. Н. и В. С. Н..
С приложената по делото Заповед №Г-ПР-22/28.02.2017г. на кмета на р-
н А. при Община Варна е било наредено на осн. пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
К. Н. С. да придобие правото на собственост, при условията на пар.4а, ал.1 и
пар.4з, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ за новообразуван имот по плана на
новообразуваните имоти на местност „Р.“, землище „Г.“, община Варна, с
идентификатор №***, к.р. 551, с площ 633 кв.м., при граници на имоти с
идентификационни номера: ***, ***, ****, ***, **** и **** – път. Заповедта е
влязла в сила на 21.03.2017г.
С протокол №13 – Р/16.08.2017г. К. С. (К. К., с оглед приетата
декларация за идентичност на имена) е била въведена във владение като
собственик на ПИ №************ в местност „Р.“, община Варна, землище
„Г.“, като граничните точки на терена били обозначени с дървени колове и
били трасирани съгласно протокол от 08.06.2017г. Протоколът за въвод е бил
подписан и от К..
С нотариална покана от 03.11.2020г. К. К. известила И. И., че според
ПНИ на с.о. Р. била въведена във владение на собствения й ПИ №***; че И.
присъствал на въвода и че реална част от 33 кв. м. по имотната граница е
собствена на К.. Заявено е, че не би имало проблем от изместване на
границата, ако не е била построена масивна стопанска сграда без разрешение
и в разрез на строителните правила и норми. Посочено е, че К. желае до 30
дни да бъде премахната сградата, навлизаща в имота й и ще търси
обезщетение при неизпълнение.
От КП №20 с рег. №11773/01.12.2020г. на н-с при ВРС се изяснява, че
нотариалната покана е била надлежно връчена на И. И. на 12.11.2020г., като е
допълнено, че след извършване на замерване на място от наетата от К. фирма
и съпоставка с изговената експертиза от И. биха могли да сключат
споразумение за избягване на бъдещ процес.
С приобщения КНА №**********г. по н.д. №*********г. на н-с при
ВРС е било констатирано, че И. Й. И. е собственик на поземлен имот с №*** в
землището на гр. Варна, м-ст Р., категория на земята 5 и 6, с площ 600кв.м.,
ведно с подобренията и насажденията в него, в т.ч. вилна сграда с РЗП
56.58кв.м. при граници: имоти с №№ ***, ***, *** и път, на осн. пар.4 от ПЗР
на ЗСПЗЗ. Пред нотариуса е била представени преписката по пар.4а и
удостоверение за заплащане на цената на земята според оценката й.
Със заповед №0336/03.11.2003г. на зам. кмета на Община Варна, е било
наредено на основание пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ И. Й. И. да придобие
правото на собственост, при условията на §4а, ал.1 и §4з, ал.2 от ПЗР на
ЗСПЗЗ за новообразуван имот №*** по ПНИ на м-ст „Р.“, при граници имот №
****, имот ***, имот **** и имот ***** и площ от 600кв.м.
Със заповед №Г-ПР-180/27.09.2017г. на кмета на район А. при Община
Варна е било наредено на основание пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, И. Й. И. да
придобие правото на собственост, при условията на пар.4а, ал.1 и пар.4з, ал.2
6
от ПЗР на ЗСПЗЗ, върху новообразуван имот №*** по ПНИ на м-ст „Р.“, при
граници имот № ****, имот ***, имот **** и имот ***** и площ от 600кв.м.
Заповедта е влязла в сила на 13.10.2017г.
С протокол №19 – Р/07.11.2017г. И. Й. И. е бил въведен във владение
като собственик на новообразуван имот №*** по ПНИ на м-ст „Р.“, при
граници имот № ****, имот ***, имот **** и имот ***** и площ от 600кв.м.,
съобразно посочена скица, като граничните точки били обозначени с дървени
колове и трасирани съгласно протокол за това, а самият протокол за въвод е
бил подписан от И. Й. И..
Приложената частна експертиза не се цени като експертно
доказателство, защото не е изготвена по реда на чл.195 и сл. от ГПК.
От приетото писмо от 14.06.2024г. от р-н А. при общ. Варна се изяснява,
че за изградените на границата между ПИ №*** и ПИ №*** от с.о. „Р. 1“
гараж и две складови помещения в ПИ №***, е била издадена Заповед от
10.11.2021г. на кмета на р-н А., отменена с Решение от 18.05.2022г. по дело
№113/2022г. на ВАдмС. Жилищната (сезонна) постройка в ПИ №*** е била
изградена въз основа на разрешение от 19.03.1990г., като тя не е предмет на
спора по делото.
Заключението по приетата СТЕ съдът кредитира като обективно, дадено
след обследване на всички планове за спорната местност и като неоспорено от
страните. От него се изяснява следното: По кадастралния план от 1960 г., на
база на който е изготвена комбинирана скица 1, двамата имота № *** и *** по
последващия кадастрален план 1988 г., включително и тяхната обща граница
се локализират изцяло в границите на имот 1617 по кадастралния план от 1960
г. Съгласно кадастрален план от 1988 г., за който няма данни да е одобрен с
конкретна заповед, но е бил ползван от администрацията до изработването на
последващ, е видно, че общата граница отстои северно с 0.21 м, а южно с 0.38
м. Кадастрален план от **** г. за сегашното с.о. Р. е бил приет от ПК – Варна
и в последствие обнародван в ДВ бр.27/15.03.2002 г. и преповтаря, одобрения
кадастрален план от 1996 г. на кмета на общината със заповед № Р-
358/22.10.1996 г. От комбинирана скица номер 3 и съпоставката на имотите по
КП от **** и ПНИ от 2002 г. е видно, че общата граница на новообразуваните
имоти отстои южно на около 0.20 м, а спрямо геодезически заснетата на място
ограда 0.59 м. ПНИ/2002 е одобрен със заповед № РД- 1-7706-387/20.09.2002 г.
на областния управител, обнародван в ДВ бр.97/15.10.2002 г. Налице е
идентичност между общата граница на двата имота *** и *** по одобрения
ПНИ/2002 и КККР/2008, но общата граница на имотите *** и *** по
ПНИ/2002 г. и геодезически заснетата на място ограда отстои средно на около
0.38 м. КККР/2008 г. е одобрена със заповед № **************** г. на
изпълнителния директор на АГКК, обнародвана в ДВ бр. № 64/18.07.2008 г.
Общата граница между двамата имота по горепосочената КК от 2008 спрямо
заснетата на място ограда отстои с 0.38 м. Налице е идентичност на общата
граница по КККР/2008 начален и КККР/сегашен, но спрямо заснетата на място
ограда е налице отстояние до 0.38м. Единственият регулационен план за
селищно образувание Р. е ПУП – ПУР от 2004г., одобрен с решение № 197-13
към протокол №8/28.01.2004г. на ОбС – Варна, и с него са предвидени
7
статутът на района - за застрояване (чл.9 и др. ЗУТ) и уличните регулационни
линии, респ. с него не са предвидени вътрешни регулационни имотни линии.
От СТЕ се установява още, че между ПИ №*** и ПИ №*** има ограда
от тЕ. мрежа, закрепена на бетонни колове. Ивицата с ширина до 0,38 м. и с
площ 15 кв.м. попада, отразена в жълто, на комбинирана скица № 9,
заключена между точките 4-5-6-7-8-21-22-23-24-25-26 попада върху имота на
К., с идентификатор ************. Оградата също попада в имот с
идентификатор ************. Изградения гараж в имот № *** е изграден
като долепен на калкан до основаната сграда и на север достига до
геодезически заснетата на място ограда между имотите на спорещите страни и
се състои от две преходни помещения – гараж и склад към него. Северната
част от 7 кв.м. от геодезически заснетия гараж в ПИ №*** попада върху имота
на ищцата №*** сегашен КП.
От СТЕ се установява още, че когато координатните на точки на имоти
са определени чрез геодезически измервания и границите на имотите са
нетрайно материализирани на терена, както в случая, допустимите
несъответствие или неточност между границите на два имота е до 0,40м., а
когато координатните точки са определени по графичен план и границите на
имотите са нетрайно материализирани допустимата грешка/неточност в
разстоянието между две подробни точки е 0,60м. Относно границата между
процесните имоти №*** и №*** по КП 1988г. и по ПНИ от 2002г. има разлика
от средно 0.20м., която е в рамките на допустимата грешка. За общата граница
между имоти №*** и №*** по КП 1996г. и по ПНИ от 2002г. има разлика от
средно 0.20м., която е в рамките на допустимата грешка. Относно общата
граница между имоти №*** и №*** по КК и КР от 2008г. и по ПНИ от 2002
няма разлика, тоест те съвпадат. Относно общата граница между имоти №***
и №*** по КК и КР (актуален) и по ПНИ от 2002г. също няма разлика.
Понастоящем само 7 кв.м. от северната част на гаража в ПИ №*** попадат
върху ивица от имота на ищцата №***, чиято ширина е около 0.33кв.м., което
несъответствие е в рамките на допустимата неточност в която и да е от двете
горепосочени хипотези (до 0.40м. / до 0.60м.). Геодезически гаражът и
складът са долепени на калкан до основната сграда от едната им страна, а от
другата достигат до оградата от мрежа и колове между ПИ №*** и ПИ №***.
Цялата засегната ивица между геодезически заснетите имоти и границата по
предходни КП е с ширина до 0.38кв.м. и с обща площ от 15кв.м., онагледена в
жълт цвят на скица №9 към СТЕ и ситуирана между вече посочените точки.
Вероятната причина за несъответствието са или неточности при заснеманията
при по-ранните КП, или фактическо изместване на оградата след 1996-7г., или
сканирането или оцифряването на КП във времето, но при всички неточността
е в рамките на допустимите, „даже нормални“ различия по различни планове.
Няма РП за вътрешната регулационна линия между двата процесни имота.
Показанията на св. Т.С. съдът цени като обективни и базирани на лични
впечатления за част от обстоятелствата. От тях се изяснява, че св. С. познава
К. К., майка и баща и от 1980г. Знае, че К. има имот в Р., който свидетелката е
посещавала когато бащата на ищцата е бил жив, а след заминаването на К. в
София е минавала да наглежда имота и да събира плодове от него. В мястото
8
на ищцата има барака, а от лявата страна, ако се застане срещу бараката, има
мрежа със съдения имот. Точно до мрежата в имота на ответника „от край до
край“ има построени сгради. Свидетелката не е виждала съседа, но е чувала
„голям шум“ от сградите му „човека си работи, изчуква нещо…ремонтира
коли и от това не може да се почива. Знае за спора между К. и съседа за
сградите до общата им ограда. Свидетелката е придружила ищцата, когато
последната е ходила в общината да заплати 30 кв.м. от земята. Св. С. не е
виждала да е била местена оградата, „мисля, че си е била така“.
Показанията на св. М.Н. съдът цени като обективни и базирани на лични
впечатления за част от обстоятелствата. От тях се изяснява, че свидетелката
многократно е ходила в имота на родителите на К. в Р. още от 1987г. и досега.
В имота има насаждания, ябълки, смокини, грозде, като мястото се поддържа
от К.. Проблемът между нея и съседа й е в постройката, която той е построил
много близо до нейната ограда, т.е залепена е за нейното място. Постройката е
масивна, от бетонни блокчета, „върви“ по дължина и започва от пътя като има
и покрив. Св. Н. е чувала, че съседът ползва постройката за ремонт на коли и е
виждала „отпред коли наредени“, понякога се чувало и тракане оттам.
Оградата между К. и съседът е тЕ. мрежа, но нямало свободна земя между
оградата и гаража на съседа. К. се възмущавала, че гаражът е залепен до
„нейната ограда“ и при дъжд всичко се изливало в нейното място.
Показанията на св. В.Н. съдът цени като обективни и базирани на
трайни лични впечатления, защото свидетелят живее от 1995г. на същата
улица, на която са двата процесни имота в м-ст Р.. От тях се изяснява, че
между имотите на И. и на К. има ограда с мрежа, която е била „сложена много
отдавна“. Практиката е била съседите да си ограждат имотите и вероятно така
е направил и И. като е придобил имота си през 1995г. През всичките години
откакто св. Н. живее в неговия имот оградата между И. и К. не е била местена
и досега. Свидетелят не може да посочи дали между оградата и сградите на И.
има разстояние.
Показанията на св. М.С. съдът цени като обективни и базирани на
лични впечатления за част от обстоятелствата. От тях се изяснява, че почти
всяка седмица от десетки години посещава имота на И. в м-ст Р.. Виждал е К.
няколко пъти. Между имота на И. и на К. има тЕ. ограда с бетонови блокчета и
откакто помни, от повече от 30 години, тази ограда е същата и не е била
местена. Според свидетеля има разстояние между гаража на И. и оградата (в
тази им част показанията не се ценят поради колизия с другите гласни и
експертни доказателства). И. бил професионален механик и понякога
извършвал ремонт в гаража си.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта: Предявените искове са обосновани с твърдения за
право на собственост на ищцата върху поземлен имот на посочени правни
основания и за неоснователно ползване от ответника на реална част от него
чрез оградата между имотите и изградените до нея, откъм имота на ответника,
9
негови гараж и склад. Съответни на твърденията са и петитумите на исковете.
Реалната част е коректно посочена от ищеца – описателно и графично на
приложена окомерна скица. Конкретизацията на спорната реална част се
извършва чрез специалните знания на експерт по делото и съобразно нея
следва да бъде постановен и диспозитивът по вещен спор за реална част от
имот, както е процедирал ВРС. Площта на недвижимия имот и на спорната
част от него никога не е била основен, а вторичен индивидуализриащ признак,
проади което евентуална разлика между претендираната от ищеца и
изчислената от вещото лице площ на спорна реална част не налага промяна на
петитума или на произнасянето на съда. Дори и да би се приело друго в случая
исковете са уважени за по-малка част от площта, поради което е изключено
решението да е недопустимо на това основание, а оплакванията за това са
несъстоятелни.
По основателността: На първо място следва да се посочи, че в случая не
е налице спор между страните, че ищцата К. е собственик на ПИ №*** в с.о. Р.
с площ от 600кв.м. по наследяване от Н.Х. и по дарение от М. Х.а и С. С., като
наследодателят е бил собственик на тези 600кв.м. на осн. пар.4а от ПЗР на
ЗСПЗЗ; че отв. И. е собственик на ПИ №*** в с.о. Р. с площ от 600кв.м. също
на осн. пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ; и че двата терена са съседни и са разделени от
ограда от мрежа с бетонови колчета, след която, към терена на ответника, са
ситуирани неговите гараж и склад, като всичко това се потвърждава от
обсъдените по-горе документи за собственост и от заключението по СТЕ.
Решаващите спорни въпроси по делото са следните: 1/ придобита ли е от
ищцата К. или от наследодателя й собствеността върху разликата над успешно
трансформираните 600 кв. м. до пълните 633 кв.м. от ПИ №*** на основание,
предвидено в ЗСПЗЗ или ППЗСПЗЗ; 2/ придобита ли е спорната реална част от
ответника по давност; 3/ налице ли е несъответствие между действителната
(кадастрална, при липса на вътрешна регулационна) граница между имотите
на страните и материализираната такава на място и ако да – нарушаването на
имотната граница попада ли в рамките на нормативно допустимото и
мотивира ли основателност на исковете по чл.108 ЗС и по чл.109 ЗС в
конретиката на случая. По тях съдът намира следното:
По първия въпрос: Съобразно чл.28, ал.4 от ПП на ЗСПЗЗ с плана на
новообразуваните имоти по пар.4к, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ се индивидуализират
недвижимите имоти, правото на собственост върху които се придобива или
възстановява по реда на пар.4к, ал.7 и при условията на пар. 4а, 4б и 4з от ПЗР
на ЗСПЗЗ. Предназначението на ПНИ е да индивидуализира недвижимия
имот, върху който е възстановено правото на собственост на притежавалото го
преди одържавяването лице и/или върху който имот ползвателят е
трансформирал правото си на ползване, респ. да онагледи съотношението
между тях. В този смисъл са и разпоредбите на чл.28, ал.6 и ал.7 от ППЗСПЗЗ,
че с ПНИ на всеки правоимащ по пар.4а и пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ, в
съответствие с изискванията на пар.4з ПЗР на ЗСПЗЗ, се определя имот, като
местоположението му се съобразява със съществуващите в него сгради и
съоръжения и трайни насаждения. Разликата над 600 кв.м и над 1000 кв.м до
10
ползваната земя се възстановява на бившия собственик за образуване на нов
имот с размер не по-малък от 250кв.м., а разликите, от които не може да бъде
образуван нов пълномерен терен остават за имота, определен за ползвателя;
тази площ се придава към имота му, за което той дължи нейното заплащане.
От това следва на първо място, че липсата на отразяване в ПНИ на
възстановими права на легитимиран реститут, както е в случая, защото
спорният НИ №*** е бил записан в ПНИ от 2002г. на Н. Х. с площ 633кв.м. и
посочени в СТЕ граници, аналогични на актуалните, видно от СТЕ и
комбинираните скици към нея, свидетелства за липсата на реституционни
претенции в законните срокове относно обсъжданата горница над 600кв.м. в
случая. В същото време ответникът по делото и съобственик на съседния
терен не навежда твърдения за негови права върху разликата над неговите
600кв.м. по пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на предвидено в земеделския закон или
правилника основание (само на придобивна давност). А самата горница е явно
маломерна. При съвкупния анализ на тези данни може да бъде обосновано, че
разликата от 33 кв.м. е била придобита именно по реда на пар4з, ал.2 от
ЗСПЗЗ от ищцата, а не от ответника. Последното се потвърждава и от
приобщената заповед № Г-ПР-22/28.02.2017г. на кмета на р-н А. при Община
Варна, издадена на осн. пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ след влязъл в сила ПНИ
и след извършено плащане по пар.4з, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, която
потвърждава легитимацията на ищцата и за процесната част от ПИ №*** над
трансформираната, с оглед и на фактическата ситуация в случая. За пълнота –
действително в отговора на исковата молба не са оспорени предпоставките по
пар.4з, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на ищцата, а е оспорен искът с доводите,
че липсва навлизане в мястото на ищцата или че ако има, то е в рамките на
допустимата грешка, които ще бъдат разгледани по-долу.
По втория въпрос: Възражението за придобиване от ответника по
давност на процесната погранична реална част не може да бъде споделено. На
първо място предвид безспорно първоначално земеделския характер на
имотите, до одобряване на ПНИ за територията на с.о. Р. през 2002г.
придобивна давност не би могла да тече, доколкото индивидуализацията на
терените по пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ се извършва чрез ПНИ с оглед целта му
да отграничи имота, върху който е възстановено правото на собственост на
притежавалото го преди одържавяването лице и/или върху който имот
ползвателят е трансформирал правото си на ползване, респ. да онагледи
съотношението между тях. С оглед на това и съдебната практика приема, че
доколкото един имот се намира в терен по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, след
изменението на този закон (обн. дв. бр. 68/1999г.) той може да бъде обект на
придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ
(Решение №185/25.06.2013г. по гр.д.№2066/2013г. на 1-во ГО на ВКС и много
други), но до одобряване на ПУП-ПУР от 2004г. за територията няма как да
бъде изтекла изискуемата 10-годишна давност за претендента (дори и при
хипотетично начало през 1996г., както се поддържа във въззивната жалба).
Нещо повече – съгласно чл.200, ал.1 от ЗУТ реално определени части от
поземлени имоти, в границите на населените места и селищните образувания,
могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност единствено ако са
11
спазени изискванията за минималните размери по чл.19 от ЗУТ. Изискуемата
според чл.19, ал.1, т.2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ
се в селищно образувание, е най-малко 500 кв.м. повърхност и 16м. лице.
Спорната реална част несъмнено няма кумулативно изискуемите
предпоставки, най-малкото защото съобразно заключението по СТЕ възлиза
на общо 15кв.м. Не може да бъде приложено и изключението по чл.200, ал.2
от ЗУТ, съгласно която ал.1 не се прилага в случаите, когато частта от
поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17 от
ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ.
Приложимостта на чл.17 от ЗУТ от своя страна се предпоставя от наличието
на първоначално урегулиране на територията, при което да възникват
придаваеми по регулация части между съседни имоти (дворищна регулация),
а не ПУП-ПУР, тъй като той не урежда вътрешните регулационни линии
между съседните имоти, а в случая и не се касае за спор, обусловен от
предприети действия по отчуждаване на имоти и за прокарване на
проектираните с него улици. Съгласно съдебната практика (Решение №154 от
21.12.2020г. по гр. д. №4689/2019г. на I г. о. на ВКС; Решение №67 от
16.06.2017г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016г., II г.о.; и др.) на давността по
чл.200, ал.2 от ЗУТ може да се позове само собственикът на имот, към който
се придават части от съседен имот при условията на чл.17, ал.2, т.2 или чл.15,
ал.3 ЗУТ, в случай че той ги е владял 10 години. Тоест изискването на закона е
да има придаваеми части, но при условията на чл.17 от ЗУТ, към имота на
лицето, което се позовава на придобивната давност, какъвто случаят по делото
не е. Данните по делото изключват прилагане и на обсъжданото изключение в
изяснения смисъл. А че терените са били в границите на с.о. (селищно
образувание) най-късно към 2004г. следва от най-малко от акта за одобряване
на ПУП-ПУР за м.Р. през същата година, видно от СТЕ. В такъв случай земите
в селищното образувание са загубили земеделския си характер и попадат в
урбанизирана територия – територията на населеното място, включено в
строителните му граници определени с устройствен план, а също и селищните
образувания, чиято дефиниция е в чл.3, ал.4 от ЗАТУРБ и чл.22, ал.1 от
ЗАТУРБ. Предвид цитираните разпоредби и по-конкретно втората от тях
територията на селищното образувание се определя от строителните му
граници, поради което включването му в тях е основание за дефинирането му
като такова, противно на въззивните доводи за обратното. В този смисъл е и
заключението по СТЕ, че предназначението на територията на м-ст Р.,
обхваната от ПУП-ПУР от 2004г. е било „урбанизирана“ по смисъла на чл.7 от
ЗУТ, както и че за същата е била включена в строителните граници на Варна.
За терените в урбанизирани територии не се прилагат разпоредбите на чл.200
от ЗУТ, поради което процесните имоти не са имали или са загубили
годността да бъдат предмет на своителна давност най-късно към 2004г. (а
всъщност дори и по-рано) с което разглежданото първично придобивно
основание за ответника следва да бъде отречено.
От всичко изложено се налага изводът, че ищцата е собственик на ПИ
№************ с площ от 633кв.м. в град Варна, с.о. „Р.“, землище Г., при
граници ПИ №№ *************, **************, *************,
12
*************, ************ и ***************, очертани на комбинирани
скици към СТЕ по делото, на основание наследяване, дарение, респ. пар.4а,
ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ за наследодателя, както и пар.4з ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Доводите за обратното не се споделят в случая по посочените съображения.
По третата група въпроси: От заключението по приетата по делото СТЕ,
кредитирано от съда съобразно изложеното по-горе се установи, че относно
границата между ПИ №*** и ПИ №*** по КП 1988г. и по ПНИ от 2002г. има
разлика от средно 0.20м., което е в рамките на допустимата грешка; за общата
граница между имоти №*** и №*** по КП 1996г. и по ПНИ от 2002г. има
разлика от средно 0.20м., която е в рамките на допустимата грешка; относно
общата граница между имоти №*** и №*** по КК и КР от 2008г. и по ПНИ от
2002 няма разлика, тоест те съвпадат; относно общата граница между имоти
№*** и №*** по КК и КР (актуален) и по ПНИ от 2002г. няма разлика. На
място границата между двата терена е материализираната посредством
поставена тЕ. мрежа, закрепена на бетонни колове. Между геодезически
измерената ограда и действителната имотна граница на двата имота
(кадастрална, поради липсатата на одобрен РП с относимост към вътрешната
такава) има засягане (застъпване навътре към ПИ №***) с погранична ивица с
ширина до 0.38кв.м. и с обща площ от 15кв.м., онагледена в жълт цвят на
скица №9 към СТЕ, която е ситуирана между точките 4-5-6-7-8-21-22-23-24-
25-26 на комбинирана скица №9 (л.159 от делото на ВРС). Гаражът в имот
№*** е изграден като долепен на калкан до основаната сграда и на север
достига до заснетата на място ограда между имотите на спорещите страни и се
състои от две преходни помещения – гараж и склад към него, като само 7 кв.м.
от северната част на гаража попадат върху ивица от имота на ищцата, чиято
ширина е около 0.33кв.м. Застъпването към ПИ №*** както с оградата, така и
с ситуираните след нея към ПИ №*** гараж и склад, е изцяло в рамките на
допустимото несъответствие по чл.18 от Наредба №РД-02-20-05 от
15.12.2016г. за съдържанието, създаването и поддържането на КК и КР,
защото когато координатните на точки на имотите са определени чрез
геодезически измервания и границите на имотите са нетрайно
материализирани на терен, допустимите неточности между границите на два
имота са до 0.40м., а когато координатните точки са определени по графичен
план и границите на имотите са нетрайно материализирани допустима грешка
в разстоянието между две подробни точки е до 0.60м. А вероятната причина за
несъответствието в случая са или неточности при заснеманията при по-
ранните КП, или фактическо изместване на оградата след 1996-7г., или
сканирането или оцифряването на КП във времето, но при всички неточността
е в рамките на допустимите, „даже нормални“ различия по различни планове.
По въпроса трябва ли да бъдат уважени искове по чл.108 от ЗС и чл.109
от ЗС за предаване владението върху ползвана реална част от недвижим имот,
която неправилно е заснета като част от съседен имот, респ. за премахване на
обектите чрез които се осъществява ползването от ответника, ако навлизането
в имота на ищеца е в рамките на допустимото по чл.18 от Наредба №РД-02-20-
05 от 15.12.2016г. за съдържанието, създаването и поддържането на КК и КР, е
налице трайна практика на ВКС на РБ, е налице трайна практика на ВКС на
13
РБ (Определение №3953/26.08.2024г. по гр. д. №833/2024г. на 1-во ГО на ВКС;
Определение №1759/20.06.2023г. по гр. д. №4734/2022г. на 2-ро ГО на ВКС;
Определение №50532/13.12.2022г. по гр. д. №2454/2022г. на 1-во ГО на ВКС;
Определение №53/04.02.2019г. по гр. д. №497/2018г. на 1-во ГО на ВКС; и др.)
в отрицателен смисъл. В нея се възприема принципното разбиране, че при
навлизане в чужд съседен имот (например чрез оградата между двата), което е
в рамките на допустимото отклонение по чл.18 от Наредба №РД-02-20-5 от
15.12.2016г., не се създават за ищеца пречки да ползва собствения си имот по-
големи от обикновените; не се касае за недопустимо отнемане на част от
собствения на ищеца имот, нито за действие, с което се ограничава,
препятства или отнема упражняването на правото му на собственост върху
неговия имот, особено когато се касае за трайно материализирана от години
назад граница, за която няма данни да е била премествана в скорошен момент
преди делото. Доколкото законодателят е дефинирал в чл.54, ал.3 от ЗКИР, че
не се смята за грешка в кадастралната карта разликата в координатите на точка
от граница, опредЕ. от кадастралната карта и чрез геодезически измервания,
която е по-малка от допустимата, опредЕ. с наредбата по чл.31 ЗКИР
(посочената по-горе), измереното несъответствие в незначителен мащаб за
един от двата съседни имота не е достатъчно основание за осъждане за
предаване на владението върху тази част или за премахване на обектите, чрез
които е извършено навлизането. Приоритет в тези случаи е отдаден на
установеното във времето фактическо положение, минимално засягащо
границата на единия от имотите до степен, нормативно приета за допустима.
Ето защо исковете по чл.108 от ЗС (в осъдителната част) и по чл.109 от ЗС не
следва да се уважават само на основание неточност в рамките на
предвидената в чл.18 от Наредба №РД-02-20-5 от 15.12.2016г. към ЗКИР.
Цитираното от първоинстанционния смисъл Решение №164/12.03.2024г.
по гр.д. №834/2023г. на 2-ро ГО на ВКС не противоречи генерално, а
всъщност доразвива посоченото принципно положение, като приема, че съдът
следва да отчете конкретната фактическа ситуация, при която се е стигнало до
изяснено навлизане в чужд имот в рамките на допустимото по чл.18 от
Наредбата. Видно от съдържанието му то е постановено по въпроса: „във
всички случаи ли се упражнява правомерно фактическа власт върху реална
част от съседен имот, когато ответникът едностранно е преместил оградата
между своя имот и този на ищеца, при което навлизането е в рамките на
допустимото по Наредбата“, която ясно подчетава правилото и конкретно
разглежданото изключение от него. След това в акта на ВКС е прието, че при
предявен ревандикационен иск съдът следва да прецени дали ответникът
упражнява правомерно фактическа власт върху пограничната зона между
терените въз основа на всички изяснени факти по делото. И едва след това е
прието, че ако „правният спор е възникнал от преместването на оградата
между двата поземлени имота“, т.е. самоволно, след установяване на имотната
граница и в момент относително близък преди образуване на делото, за което
липсва съгласие от ищеца или надлежно разрешение, допустимото отклонение
по чл. 18 от Наредбата не е достатъчно основание за отхвърляне на иска. Ето
защо така приетото не следва да се възприема като правило, а като особеност
14
при обсъдената фактология.
Фактическата ситуация по настоящото дело е различна. От зключението
по приетата СТЕ се изясни, че границата между двата процеснни терена е
материализираната на място чрез поставена тЕ. мрежа на бетонни колове, а
гаражът и складът са ситуирани след нея към ПИ №***. От показанията на св.
В.Н., които съдът цени като обективни и базирани на трайни лични
впечатления, защото свидетелят живее от 1995г. на същата улица в с.о. Р., се
установи, че оградата между терените на И. и К. е била „сложена много
отдавна“; през всичките години откакто св. Н. живее в имота си, а И. И. е
дошъл в неговия терен през 1995г., оградата между И. и К. не е била местена
никога. В същия смисъл са и показанията на св. М.С., че между имота на И. и
този на К. има тЕ. ограда с бетонови блокчета и откакто помни, от повече от
30 години, тази ограда не е била местена. В аналогичен смисъл са и
показанията на свидетелката на ищцата Т.С., която не е виждала да е била
местена някога оградата – „мисля, че си е била така“. А от СТЕ се изясни, че
основното навлизане в имота на ищцата е чрез оградата, докато гаражът засяга
съвсем минимално имотната граница при това само с най-северната си част.
При тези еднозначни данни е ясно, че фактическата ситуация по делото е
съществено различна от тази, визирана в решението на ВКС, на което ВРС съд
е обосновал изводите си за основателност на исковете по чл.108 и чл.109 ЗС,
поради което няма как то да бъде съобразено за случая. Приложимото за
случая е общото посочено по-горе правило, възприето в трайната практика на
ВКС на РБ, което мотивира неоснователност на осъдителната част от
ревандикационния иск и на негаторния иск по делото.
В допълнение по иска по чл.109 от ЗС следва да се разясни, че този иск е
средство за защита на правото на собственост на ищеца срещу всяка форма на
неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта
на собственост, което пречи на допустимото и пълноценно ползване на вещта
според нейното предназначение. С предявяването му се цели възведеното
неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати
последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото
ответникът да въздейства върху вещта, конкретно съпоставено с правата на
ищеца и конкретно към момента на делото. Когато това въздействие, в
момента на разглеждане на спора, не се докаже да препятства упражняване
правото на собственост на ищеца в нормален обем, същото не се приема за
съставомерно по чл.109 от ЗС спрямо ищеца, дори и само по себе си да е
неправомерно. И обратното – дори да не нарушава специална правна норма,
ако с поведението на ответника се накърнява собствеността на ищеца в
нейните нормативно предвидени предели и обем и му се създават пречки за
използване на вещта му, по-големи от обикновените, то искът по чл.109 от ЗС
е основателен. От това положение, съобразено и с мотивите на ТР
№4/06.11.2017г. по тълк. дело №4/2015г. на ОСГК на ВКС, следва изводът, че
решаваща за иска по чл.109 от ЗС е не формалната незаконосъобразност на
действията на ответника, а фактът, че чрез тях се смущава правото на
нормално ползване на имота на ищеца. А след доказване на последното следва
да бъде съпоставена степента засягане на правата на ищеца с обхвата на
15
търсената защита, така че последната да съответства (в разумни граници) на
самото нарушение (така и Определение №50532/13.12.2022г. по гр. д.
№2454/2022г. на на ВКС; Определение №53 от 04.02.2019г. по гр. д.
№497/2018г. на 1-во ГО на ВКС; и др.).
В настоящия случай нарушаването на правата на ищцата се обосновава в
исковата молба със самото застъпване на имотната граница, по който въпрос
съдът вече изложи подробни съображения. В о.с.з. са добавени и основанията,
че гаражът и складът, замолени за премахване, са били незаконно изградени и
без спазване на изискуемото отстояние от имотната граница. Действително за
тези две постройки издаденото строително разрешение е било отменено, като
местоположението им нарушава изискването за отстояние от 3 метра. Касае се
обаче за неспазване на благоустройствени норми, тоест незаконосъобразност
от гледна точка на устройственото законодателство, което както се обясни не е
автоматично основание за уважаване на искове по чл.109 от ЗС. По въпроса с
какво точно така изградените гараж и склад пречат на ищцата да се ползва от
нейния терен се релевираха твърдения за стичане на води от покривите им при
дъждове, които останаха напълно недоказани от свидетелските данни или от
други доказателства по делото. За пълнота видно от снимките към СТЕ на
края на покрива на гаража е изграден корниз с улук, чиято функция е
отвеждането на събраната вода, което разколебава и без това недоказаните от
ищцата твърдения за накърняване на правата й по разглеждания начин.
Колкото до ползване на гаража не по предназначение – действително от
показанията на свидетелите ищцата се изясни, че от гаража на ответника
понякога се чуват шум и тракане от ремонт на автомобили. В този случай
обаче съответстващата на евентуалното нарушение защита би била
задължаването на ответника да преустанови ползването по този начин на
обектите му, а не тяхното цялостно премахване, което би било явно
несъразмерно и несъответно. Всичко това подкрепя крайния извод на съда за
неоснователност на исковете по чл.109 от ЗС.
В заключение по подробно изложените съображения съдът преценява, че
искът по чл.108 от ЗС в установителната му част е основателен и следва да
бъде уважен, с оглед установителното действие на решението между страните,
но в осъдителната му част, както и искът по чл.109 от ЗС, следва да бъдат
отхвърлени, поради недоказано недопустимо отнемане на частта от
собствения на ищцата имот или фактическо положение, с което се ограничава
или се прави невъзможно упражняването на правото й на собственост върху
имота й, което да обосновава пълното премахване на пограничните постройки,
сиуирани след оградата, материализираща границата от десетки години.
По участието на третото лице: Правен интерес от участие на трето лице
– помагач на главна страна по делото е налице, когато при неблагоприятно
решение по делото за подпомаганата главна страна, тя или подпомагащата ще
разполагат със съответно на вътрешните им отношения регресно притезание.
В случаите на привличане по чл.219 от ГПК интересът е на главната страна,
доколкото ако загуби делото ще възникне нейно право на вземане от помагача
си. В хипотези на встъпване по чл.218 ГПК интересът е на третото лице – ако
подпомаганата от него страна загуби делото, помагачът да може да придобие
16
съответно или аналогично право спрямо подпомаганата страна.
В конкретния случай М. Н. е поискала встъпване като помагач на
ищцата с оглед бъдещ иск срещу К. К. с правно основание чл.30 от ЗН
досежно дарените от С. С. на К. 1/6 ид. части от спорния ПИ №***, с оглед на
който иск интресът на Н. бил ПИ №*** да бъде „увеличен с 33кв.м. и цялата
му площ да бъде 633кв.м.“, вместо 600кв.м., за да получи по-голям дял при
бъдещия иск по чл.30 от ЗН. С оглед на това при неблагоприятен за ищцата
изход от делото за М. Н. не би възникнал никакъв регрес към К. (сочи се на
практика обратното), което е достатъчно да бъде отречен процесуалният
интерес от всъпване като трето лице-помагач във вече изяснения смисъл.
Поради това решението на ВРС в частта относно участитето на трето лице
следва да бъде обезсилено.
По разноските: Изискването за постановяване на двусъставен
диспозитив по иска по чл.108 от ЗС произтича от ТР №4/14.03.2016г. на ОСГК
на ВКС и от необходимостта да бъде формирана СПН относно конкретно
притежаваните от ищеца или ищците по делото права на собственост. Тоест
двата елемента на диспозитива на решението по ревандикационния иск не
водят до обективно съединявне на искове. В същото време водещ и меродавен
е осъдителният компонент с оглед на обяснената цел на иска по чл.108 от ЗС –
предаване на владението върху имота на ищеца. Поради това и определяща за
отговорността за разноските в процеса не е установителната, а осъдителната
част на решението по такъв иск, в съответствие с мотивираното по съществото
на спора. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че при отхвърлянето
на иска по чл.108 от ЗС в осъдителната му част разноските по спора се дължат
само от ищеца. Още повече и когато кумулативно с това са отхвърлени искове
и с правно основание чл.109 от ЗС, както в случая. Поради това независимо от
установената собственост на ищцовата страна като първи елемент от иска по
чл.108 от ЗС, разноските по делото следва да останат в тежест на тази страна с
оглед отхвърлянето на осъдителните претенции срещу ответника.
Възражението за прекомерност на адв. хонорар на ответника-въззивник
е частично основателно. Съгласно задължителното за българските съдилища
Решение от 25.01.2024г. по дело C‑438/ 22 на СЕС , Наредба №1/2004г., при
начина на приемането й от ВАдвС, като съсловна организация, противоречи
на водещи принципи на правото на ЕС и води до ограничаване на
конкуренцията, при което Наредбата е непротивопоставима на насрещната
страна по делото, а съдът не е длъжен да я прилага при преценка размера на
адв. хонорар, който загубилата делото страна следва да плати (така и
Определение №343 от 15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС;Определение
№3822/01.08.2024г. по ч.гр.д. №1542/2024 г. на 3-то ГО на ВКС, и други). Ето
защо когато съдът се произнася по възражение за прекомерност или определя
сам дължимото се за случая възнаграждение, следва да съобрази вида и обема
на извършените по делото действия по защита на страната и фактическата и
правна сложност на делото, а праговете по чл.7, ал.2 от НМРАВ се отчитат
само като коректив.
В случая делото не е с минимална, но съвсем не е и с висока фактическа
и правна сложност, а процесуалните действия на двете страни са съпоставими
17
по вид и обем (резултатът по делото е без значение зарад вида на престацията
по договора по ЗАдв). Платеното на адвоката на ищцата възнаграждение пред
ВРС е 1000лв., а минималното по НМРАВ не е значимо по високо от него. При
това положение съдът намира за оправдан за случая по горните критерии
хонорар от 2 000лв. за пред ВРС.
Пред въззивния съд обемът предоставена защита е по-малък с оглед на
приключване на делото в едно заседание и без събиране на доказателства, при
което съдът определя като дължим хонорар в размер на ½ от този пред ВРС
или сумата от 1000лв.
На последно място следва да се посочи, че част от процесуалната защита
на ответника-въззивник е била осъществена от още един адвокат, с което
основният такъв, получил възнаграждението, е бил подпомогнат в дейността
си по делото, което също има косвено значение за тежестта за разноски по този
показател.
Така ищцата следва да бъде осъдена да заплати разноски пред ВРС от
общо 2 625лв. (625лв. за СТЕ и 2000лв. възнаграждение за адвокат), а пред
ВОС – от общо 1210лв. (210лв. държавна такса и 1000лв. адв. хонорар), на
осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г.
на ВРС, 10-ти състав, в частта с което е прието за установено в отношенията
между К. Н. К., ЕГН**********, и И. Й. И., ЕГН**********, че К. Н. К.,
ЕГН**********, е собственик на реална част от №************ по КК и КР
на гр. Варна, р-н А., м. Р. – I, местност "**", заключена между точките 4- 5-6-
7-8-21-22-23-24-25-26 и отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9 от
заключението на вещото лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д.
№********г. на ВРС и съставляваща неразделна част от решение
№3886/04.11.2024г. по същото дело на ВРС, при граници на реалната част ПИ
с №№ ************, ***************, *************, ************* и
**************, на основание наследяване от Н.Х., дарение през ****г. и
пар.4з, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
ОТМЕНЯ Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г. на
ВРС, 10-ти състав, в частта с което е осъден И. Й. И., ЕГН **********, да
предаде на К. Н. К., ЕГН**********, владението върху реална част от
№************ по КК и КР на гр. Варна, р-н А., м. Р. – I, местност "**",
заключена между точките 4- 5-6-7-8-21-22-23-24-25-26 и отразена в жълт цвят
на комбинирана скица №9 от заключението на вещото лице Б. по СТЕ,
находяща се на л.159 от гр.д. №********г. на ВРС и съставляваща неразделна
част от решение №3886/04.11.2024г. по същото дело на ВРС, при граници на
реалната част ПИ с №№ ************, ***************, *************,
************* и **************, на осн. чл.108 от ЗС,
18
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на К. Н. К., ЕГН **********, за осъждане на И. Й. И.,
ЕГН **********, да предаде на К. Н. К., ЕГН**********, владението върху
реална част от №************ по КК и КР на гр. Варна, р-н А., м. Р. – I,
местност "**", заключена между точките 4- 5-6-7-8-21-22-23-24-25-26 и
отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9 от заключението на вещото
лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д. №********г. на ВРС и
съставляваща неразделна част от решение №3886/04.11.2024г. по същото дело
на ВРС, при граници на реалната част ПИ с №№ ************,
***************, *************, ************* и **************, на осн.
чл.108 от ЗС, на осн. чл.108 от ЗС.
ОТМЕНЯ Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г. на
ВРС, 10-ти състав, в частта с което е осъден И. Й. И., ЕГН **********, да
премахне изградените гараж с площ 53 кв.м. (според СТЕ пред ВРС) и склад
(постройка допълващо застроявне) с площ 20 кв.м. (според СТЕ пред ВРС),
находящи се (засягащи) границата между ПИ №************ и ПИ
№************** по КК и КР на гр. Варна, район А., м. Р. – I, местност **, в
т.ч. засягащи реалната част, заключена между точките 4- 5-6-7-8-21-22-23-24-
25-26 и отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9 от заключението на
вещото лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д. №********г. на ВРС и
съставляваща неразделна част от решение №3886 от 04.11.2024г. по същото
дело на ВРС, на осн. чл.109 от ЗС,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на К. Н. К., ЕГН **********, за осъждане на И. Й. И.,
ЕГН **********, да премахне изградените гараж с площ 53 кв.м. (според
СТЕ пред ВРС) и склад (постройка допълващо застроявне) с площ 20 кв.м.
(според СТЕ пред ВРС), находящи се (засягащи) границата между ПИ
№************ и ПИ №************** по КК и КР на гр. Варна, район А.,
м. Р. – I, местност **, в т.ч. засягащи реалната част, заключена между точките
4- 5-6-7-8-21-22-23-24-25-26 и отразена в жълт цвят на комбинирана скица №9
от заключението на вещото лице Б. по СТЕ, находяща се на л.159 от гр.д.
№********г. на ВРС и съставляваща неразделна част от решение №3886 от
04.11.2024г. по същото дело на ВРС, на осн. чл.109 от ЗС.
ОБЕЗСИЛВА Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г. на
ВРС, 10-ти състав, в частта с което е било постановено участието на
третото лице помагач на страната на ищеца К. Н. К. – М. С. Н.,
ЕГН**********, като прекратява производството по отношение на
посоченото трето лице.
ОТМЕНЯ Решение №3886/04.11.2024г. по гр. дело №********г. на
ВРС, 10-ти състав, допълнено и поправено с Решение №4373/04.12.2024г. по
19
същото дело на ВРС, и в частта относно разноските,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. Н. К., ЕГН**********, да заплати на И. Й. И.,
ЕГН**********, сумата от общо 2 625лв. – разноски пред ВРС, на осн. чл.78,
ал.3 и ал.5 от ГПК.
ОСЪЖДА К. Н. К., ЕГН**********, да заплати на И. Й. И.,
ЕГН**********, сумата от общо 1 210лв. – разноски пред ВОС, на осн. чл.78,
ал.3 и ал.5 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20