Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 05.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II въззивен граждански състав, в публично заседание на шести
февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. РЕНИ СПАРТАНСКА 2.Мл.съдия СИЛВИЯ ИВАНОВА
при секретаря Петър Петров,
като разгледа докладваното от мл. съдия Иванова
в.гр.д. №844 по описа за 2018г. на
Окръжен съд-Плевен, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1132
от 13.07.2018г., постановено по гр.дело №982/2018г. по описа на Районен съд – Плевен,
съдът е отхвърлил като неоснователен
предявения от „***” АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „***”, бл.***, ет.3, ап.18,
представлявано от Н.К.Н., чрез адвокат А.Н. от
САК, съдебен адрес:***, офис *** против
„***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д.М., ул. „***”
№***, представлявано от Г.П.М. и Г.П.М., ЕГН **********, адрес: ***, иск с
правно основание чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане на ищеца
спрямо ответниците на основание Договор за Бизнес линия „***“ № *** от
12.02.2016г. за сумите, както следва: 4327,54 лева, от които: 2496,85
лева - заемна сума по чл.1 от договора;
1180,03 лева - такса ангажимент по чл.3
от договора; 650,66 лева - неустойка за забава по чл.7 от договора, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №9419/2017год.
по описа на Плевенски районен съд.
Със
същото решение не са присъдени разноски в полза на ответниците, като РС-Плевен
е приел, че не е направено искане за това от страна на „***”
ЕООД и Г.П.М., а отделно от това и че липсва отбелязване
договореният адвокатски хонорар да е изплатен.
Срещу решението е постъпила
въззивна жалба от адвокат А.Н.
от САК, като пълномощник на дружеството - въззивник „***” АД, с която се иска решението да бъде
изцяло отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена. Наведени са
доводи, че обжалваното решение е постановено при погрешно възприета от Районния
съд фактическа обстановка. Твърди се, че
със сключването на договора въззиваемите страни са се съгласили с
предвидените в него условия, свързани с
неблагоприятните последици от
неизпълнение на задълженията за връщане на
получената сума в срок. Твърди
се, че съдържанието на клаузите в договора
е съобразено с нормативните актове, няма противоречие или заобикаляне на закона, а въззиваемите са били
наясно с
условията за предоставяне на
сумата. Развити са доводи, че таксата ангажимент представлява цена на услугата
за предоставяне на паричен заем, не
представлява възнаградителна лихва, не противоречи на добрите нрави. В тази
връзка се акцентира, че дружеството е финансова институция с по-ограничени
възможности от банките, която
предлага бърз, лесен и необезпечен
достъп до паричен ресурс, от което са се
възползвали въззиваемите. Сочи се, че
според българското законодателство няма ограничение на максималния
размер на цената на услугата-
предоставяне за ползване на паричен заем. Излагат се доводи, че Районният
съд неправилно е приел наличие на неравноправни клаузи в договора. Твърди се,
че сключения договор обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита, а
потребителите са имали възможност да проучат всички клаузи. Отправено
е искане към Окръжния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и да уважи предявения от „***” АД иск със законните от това
последици. При условията на евентуалност, в случай че въззивната жалба бъде
отхвърлена изцяло или частично, се отправя искане за съобразяване на
претендираните от въззиваемата страна разноски, и редуцирането им до минималния
размер в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор
от въззиваемите страни „***” ЕООД, ЕИК *** и Г.П.М..
В проведеното пред
въззивния съд заседание на 06.02.2019г.
за дружеството-въззивник не се явява представител. Постъпила е молба от
„***“ АД чрез пълномощника адвокат А.Н. от САК, с която се изразява становище
да бъде даден ход на делото в отсъствие на представител на
дружеството-въззивник. Посочва се, че дружеството няма доказателствени искания,
поддържа изцяло изложените твърдения в депозираната въззивна жалба, претендира направените
по делото разноски, съобразно приложен към молбата списък. Отправено е искане
към Окръжния съд, при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че жалбата е
неоснователна и ответната страна направи искане за присъждане на разноски,
същите да бъдат съобразени и намалени до предвидения размер в разпоредбите на
Наредба №1 от 2004 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В проведеното пред
въззивния съд заседание на 06.02.2019г.
за въззиваемото дружество „***” ЕООД и въззиваемия Г.П.М.
се явява пълномощник адвокат А.С. ***, която изразява становище, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение. Представя писмени бележки. Претендира сторени от Г.М. разноски за производството пред въззивната инстанция,
за които прилага списък по чл. 80 ГПК.
Плевенски
окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, както и наведените във
въззивната жалба доводи, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. При проверката
относно правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от
релевираните в жалбата доводи.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивният съд намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, съобразно
наведените във въззивната жалба доводи, решението на Районен съд-Плевен е
правилно и законосъобразно.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния
съд, след пълен и законосъобразен доказателствен анализ, поради което
въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част, по
реда на чл.272 ГПК.
Не се спори между
страните, че са сключили Договор
за Бизнес линия „***“ № *** от 12.02.2016г., по силата на който кредитодателят „***“ АД е предоставил паричен заем
под формата на кредитна линия в размер 1000лв. на кредитополучателя „***“ ЕООД, като солидарен длъжник е лицето Г.П.М.;
Анекс от 25.04.2016г. към договор за Бизнес линия „***“ № *** от 12.02.2016г.,
по силата на който е предоставен кредит в размер още 500лв. и Анекс от 20.09.2016г. към договор за Бизнес линия „***“ № *** от
12.02.2016г., по силата на който е предоставен кредит в размер 1000лв. Общият
размер на предоставената от кредитодателя „***“ АД сума, съгласно договора и двата анекса, е в размер 2500лв. За изплатените суми са приложени копия на
разходни касови ордери.
От приобщеното ч.гр.д.№№ 9419/2017г. по
описа на РС-Плевен се установява, че на 18.12.2017г. е издадена Заповед №6143
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Разпоредено е длъжникът „***“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Д.М., ул. „***“ № 44 и
длъжникът Г.П.М. с ЕГН **********,*** да заплатят солидарно на кредитора „***“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к. „***“, бл.***, ет.3,
ап.18, сумата от 4327,54лв., от която: 2496,85 лв. – заемна сума по чл.1 от договора;
1180,03 лв. – такса ангажимент по чл.3 от договора; 650,66 лв. – неустойка за
забава по чл.7 от договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на заявлението – 15.12.2017г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направени деловодни разноски: 86,55лв. – внесена държавна
такса и 380лв. – адвокатско възнаграждение. В срока по чл.414 от ГПК длъжниците
са депозирали възражения. С Разпореждане №308/10.01.2018г. на РС-Плевен са
дадени указания до заявителя „***“ АД,
че в едномесечен срок от уведомлението
може да предяви иск относно вземането си
срещу длъжниците ***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Д.М.,
ул. „***“ № 44 и Г.П.М.. В указания срок
е предявен иск по чл. 422 от ГПК от „***“ АД.
В хода на първоинстанционното производство по
делото е назначена съдебно-икономическа експертиза. От заключението на вещото
лице Т.И., прието и неоспорено от страните, се установява, че общо усвоената
сума по договора за кредит е 2500 лева. Уточнено е, че сумите за такса ангажимент и неустойка са начислявани
правилно. Посочено е, че непогасената такса ангажимент е в общ размер на
1180,03 лева, а непогасената неустойка е в размер на 650,66 лева. Вещото лице
уточнява, че кредитът е бил редовен до месец ноември 2016г., когато е
настъпила забава в плащането.
Експертизата е дала заключение, че
ответникът е заплатил по
процесния договор сумата 4014,17 лева, а ищецът е направил отстъпки от плащанията в размер на 228 лева,
с които са погасени: 3,15 лева главница, 3620,79 лева такса ангажимент, 618,23
лева наказателна лихва. Вещото лице е дало заключение, че общо
начисленото задължение в счетоводството на „***“ АД възлиза на 6168,95 лева,
в която сума са включва задължение за заплащане на главница в размер на
2496,85 лева усвоена и непогасена заемна сума, 1180,03 лева начислена и
непогасена такса ангажимент за периода от 05.05.2017г.-15.12.2017г.
и 650,66 лева неустойка за същия период.
Предвид така установената фактическа обстановка,
въззивният съд намира от правна страна следното:
Предмет на
разглеждане е предявен пред Районен съд – Плевен иск с правно основание чл. 422
ГПК за установяване на съществуване на
вземане от страна на „***“
АД спрямо „***“ ЕООД, ЕИК ***, и Г.П.М., на основание Договор за Бизнес
линия „***“ № *** от 12.02.2016г.
Настоящият въззивен състав споделя изложените в решението на
РС-Плевен изводи за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит. Константна е практиката на Съда на ЕС по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. Правилата на директивата са транспонирани в националното ни право в
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), параграф 13а от допълнителните
разпоредби. В
чл. 143 от ЗЗП е регламентирано кои клаузи са неравноправни по смисъла на
закона. В чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните
клаузи са обявени за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. За
нищожността, доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е
длъжен да следи служебно.
От процесния договор се установява, че в чл. 3, ал.1, т.1 и чл.7, ал.1 е предвидено необосновано високо
обезщетение, с което таксата ангажимент и неустойката биха довели до неоснователно обогатяване на кредитодателя. Тези
клаузи са неравноправни, съгласно чл. 143, т.5, т.18, т.19 ЗЗП.Същите не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146 ЗЗП. Неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя- от друга. Сключеният
договор представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга,
поради което попада в приложното поле на специалния ЗЗП. Правилни са изводите
на РС-Плевен, че „***“ АД има качеството на небанкова
институция по смисъла на чл.3 от Закона
за кредитните институции, и с оглед характеристиките на договора са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а съгласно чл.24 от
последния, приложение намират и
разпоредбите на чл.143-чл.148 от ЗЗП. Неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако те са уговорени индивидуално по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като
според ал. 2 от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В конкретния случай, „***“ АД
не е доказало, че тези клаузи са индивидуално уговорени. Само по себе си
обстоятелството, че клаузите за такса ангажимент и за неустойка са част
от съдържанието на договора между
страните, не е достатъчно, за да се приеме, че същите могат да бъдат
квалифицирани като индивидуално уговорени. Необходимо е да бъде доказано, че
длъжникът е имал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на
сключване на договора, което в конкретния случай не е сторено. В случая таксата ангажимент е прекомерна -
представлява печалба на кредитора за ползване на заемните средства- вид възнаградителна лихва, уговорена по начин, който не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Понятието такса ангажимент при отпускане на кредит е свързано с
усвояването на сумата от страна на кредитополучателя, тоест тази такса следва
да се начислява само, ако клиентът не усвои отпусната му сума. В случая
кредитът е усвоен, а размера на печалбата за кредитодателя води до значително неравновесие
между правата и задълженията на
търговеца и потребителя.В конкретния случай предоставеният кредит е в
размер на 2500 лева, а въззиваемите са заплатили 4014,17 лева, която сума
значително надвишава предоставената. Същевременно от кредитодателя се претендират още 1180,03 лева начислена и
непогасена такса ангажимент по чл. 3 от договора, сумата от 650,66 лева
начислена неустойка за забава по чл. 7
от договора, сумата от 2496,85 лева усвоена и непогасена заемна сума. С
оглед разпоредбите на чл.143, т.5, т.18, т.19 ЗЗП съдът преценява, включително
и служебно, прекомерността на уговорените
в договора санкционни последици и наличието/липсата на значително неравновесие
между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя (В този смисъл Решение на Съда от 4 юни 2009 г. по дело С – 243/ 08 Pannon GSM Zrt. срещу Erzsébet Sustikné Győrfi; Решение
на Съда (голям състав) от 9 ноември 2010 г. по дело C-137/08 VB
Pénzügyi Lízing Zrt. срещу Ferenc Schneider).
Настоящият
въззивен състав споделя становището на РС-Плевен, че таксата ангажимент и
неустойката са била зададени
предварително и едностранно от кредитора, изцяло във вреда на длъжника, и като
неравноправни клаузи са нищожни. Както е отбелязал и първоинстанционния съд, в хипотезите на
неравноправни клаузи националните съдилища са длъжни само да не прилагат тези
клаузи, но не са овластени да изменят съдържанието им (
В този смисъл решение от 14.06.2012г. по
дело С – 618/ 210 *** срещу ***). Правилни са изводите на РС-Плевен, че предвид размера на изплатената от
въззиваемите страни сума-4014,17 лева, може да се приеме, че заетата сума в
размер на 2500 лева е върната изцяло.
Предвид гореизложеното,
и тъй като Районен съд – Плевен е достигнал до същите фактически и правни
изводи, както въззивната съдебна инстанция, обжалваното решение се явява
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде изцяло потвърдено.
В
първоинстанционното решение правилно е отбелязано, че разноски не се следват на
„***“ ЕООД и на Г.П.М. за първоинстанционното производство, тъй като не е
направено искане за присъждането им и не е направено отбелязване сумите да са
изплатени. Настоящият въззивен състав констатира, че в представените два броя
пълномощно/договор за правна защита и съдействие пред първата инстанция никъде
не е отбелязано адвокатските хонорари да са изплатени. В пълномощно/договор за
правна защита и съдействие бланков №*** е отразено само договорено възнаграждение в размер на
триста лева, което не е посочено да е изплатено, а в пълномощно/ договор за правна защита и
съдействие бланков №*** не са вписани нито договорено възнаграждение, нито
изплатено такова. Съгласно ТР
№6/06.11.2013г. по тълк.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски
за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението.
С оглед изхода на правния спор пред настоящата въззивна
съдебна инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК „***” АД следва да заплати на въззиваемия Г.П.М. претендираните
и сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 (четиристотин) лева,
които не са прекомерни, предвид
разпоредбата на чл.7 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и предвид фактическата и правна сложност на делото.
Водим от гореизложеното, Плевенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл. 272 ГПК Решение №1132 от 13.07.2018г., постановено по гр.дело №982/2018г. по описа на Районен съд
– Плевен, като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК *** да заплати на Г.П.М., ЕГН **********, постоянен адрес: *** направените разноски за
настоящата въззивна инстанция в размер
на 400 (четиристотин) лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: