№ 5727
гр. София, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110110645 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Й. С. Ч. срещу „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД, с
която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от
Договор за потребителски кредит от 24.07.2023 г., сключен между „К.“ ЕАД и ищцата
е нищожна поради накърняване на добрите нрави, както и че Договор за предоставяне
на поръчителство от 24.07.2023 г., сключен между „А. Т.“ ЕООД и ищцата е нищожен
поради накърняване на добрите нрави.
В исковата молба и в уточнителната молба се твърди, че на 24.07.2023 г. ищцата е
сключила с „К.“ ЕАД договор за потребителски кредит, като в чл. 4, ал. 1 от същия
било предвидено, че кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя
обезпечение за изпълнението на договора, представляваща по избор на
кредитополучателя или банкова гаранция, или две физически лица, или одобрено от
заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка
с гореописаната клауза, между ищцата и вторият ответник „А. Т.” ЕООД, бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство от 24.07.2023г., който бил част от договора
за кредит, по силата на който на „А. Т.” ЕООД се дължало възнаграждение, разсрочено
и платимо заедно с месечните вноски по договора за кредит, като вноските за
възнаграждение се събирали от първия ответник - „К.” ЕАД в полза на „А. Т.” ЕООД.
Ищцата излага съображения, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че и самият договор за
предоставяне на обезпечение е нищожен на това основание, тъй като с договора за
поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, доколкото
плащайки задължението на потребителя в полза на „К.” ЕАД, „А. Т.“ ЕООД плащало
вземането си сам на себе си. В тази връзка поддържа, че със сключването на договор за
1
поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, което от своя страна води до недействителност на договора за
поръчителство. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да
уважи предявените искове.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „К.“ ЕАД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че по силата
на договора е предоставил на ищцата кредит в размер на 4700 лева, който следвало да
бъде върнат на 24 месечни погасителни вноски в срок до 20.07.2025 г., ведно с
начислена договорна възнаградителна лихва в размер на 2258,07 лева, при ГПР от
48,21% и ГЛП от 40%. За обезпечаване на задълженията си по договора ищцата
сключила договор за предоставяне на поръчителство с „А. Т.“ ЕООД, по силата на
който последното се задължило да отговаря пред кредитора солидарно със
заемополучателката Ч. за изпълнението на всички нейни задължения по договора за
кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по кредита.
В този смисъл ответникът твърди, че „К.“ ЕАД не е титуляр на вземанията за „вноска
гарант“, а същите представлявали възнаграждение в полза на трето лице за
предоставена от него услуга, а не „неустойка“ в полза на ответника. Излага
съображения, че оспорената от ищцата клауза не противоречала на добрите нрави, тъй
като в нея била уговорена единствено възможност, но не и задължение да бъде
предоставено обезпечение, а кредитополучателят винаги имал възможност да
кандидатства и за необезпечен кредит, като условията на същия (главница, лихвен
процент, ГПР, период на погасяване и т.н.) нямало да са различни. Единствено щяло
да бъде налице по-дълъг период, в който заявлението да бъде разгледано, тъй като в
този случай ще следвало да бъдат събрани по-голям брой документи, доказващи
кредитоспособността на кредитополучателя. Поради това, моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „А. Т.“ ЕООД е подал
писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва
обстоятелството, че на 24.07.2023 г. е сключил договор за предоставяне на
поръчителство с „К.“ ЕАД с потребител ищцата Й. С. Ч., като за така описаната услуга
се дължало възнаграждение в размер на 4347,66 лева, погасяването на което било
разсрочено на 24 месечни вноски съгласно погасителен план към договора за
предоставяне на поръчителство. Излага доводи, че възнаграждението се дължи само за
периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно
погасяване на задължението на кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение
за периода след пълно изплащане на кредита. Сочи, че възнаграждението било
съобразено с риска, който поръчителят поемал при сключване на договора с
потребителя. Вноските за погасяване на задължението за възнаграждение за поръчител
били намаляващи, като размерът им бил в зависимост от размерът на гарантираното
главно задължение. Поддържа, че след попълване на заявка за кредит, ищецът
следвало да посочи дали желае обезпечен или необезпечен кредит, като имал
възможност за избор, а не било задължително условие. Сочи, че сключването на
договор за поръчителство е след ДПК, възнаграждението му не следвало да се
включва в ГПР по договора. Поддържа, че наличието на свързаност между „К.“ ЕАД и
„А. Т.“ ЕООД само по себе си не водело до „скрито оскъпяване на кредита“. С
договора за поръчителство на заемополучателя била предоставена възможност да
избере дали да заплати сумата по сметка на поръчителя или по сметка на „К.“ ЕАД,
2
заедно с месечните погасителни вноски, което било предпочитано от потребителите. В
този случай първият ответник получавал от името и за сметка на „А. Т.“ ЕООД
плащането, но не бил титуляр на вземането, съгласно клаузата на чл. 13 от договора за
поръчителство. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 24.07.2023 г. между ищцата и „К.“
ЕАД е сключен договор за паричен заем, включващ и клаузата на чл. 4, ал. 1, в която е
предвидено задължение за предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, или
поръчител – одобрено от заемателя дружество, което предоставя гаранционни сделки,
във връзка с който договор между ищцата и „А. Т.“ ЕООД е сключен договор за
поръчителство, както и че дължимото възнаграждение по договора за кредит възлиза
на 6958,07 лева.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото писмени
доказателства се установява, че по силата на договора за потребителски кредит №
2809988/24.07.2023 г. „К.“ ЕАД е предоставило на ищцата кредит в размер на сумата
от 4700 лв., при ГПР 48,21 %, ГЛП 40 % за срок от 24 месеца, като ищцата е следвала
да възстанови на заемодателя сумата от 6958,07 лв., както и че дължимото
възнаграждение по сключения между ищцата и втория ответник договор за
поръчителство е в размер на 4347,66 лв., дължима разсрочено на 24 вноски. В чл. 4, ал.
1 от договора е уговорено, че в ако кредитополучателят е посочил в заявлението, че
ще предостави обезпечение на кредита, същия следва, в зависимост от посочения в
заявлението вид на обезпечението, да предостави на кредитора банкова гаранция
съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“ юридическо лице (поръчител) в
срок до 48 часа от подаване на заявлението. В ал. 2 е предвидено, че ако в посочения в
ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на
кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „К.“ и договорът за кредит не
поражда действие.
Видно от представените по делото писмени доказателства, неоспорени от
страните, вноската по договора за поръчителство се заплаща по сметка на поръчителя
или на „К.“ ЕАД, който е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението по договора за поръчителство заедно със заплащането на месечните
погасителни вноски, който факт изрично се признава от ответника „А. Т.“ ЕООД в
отговора на исковата молба и се установява и от приетия по делото договор за
поръчителство от 24.07.2023 г. В буква „в“ на договора за поръчителство е предвидено,
че поръчителят е получил от „К.“ АД предложение за сключване на договор за
поръчителство по отношение на потребителя. С този договор поръчителят се е
задължил да сключи договор за поръчителство с „К.“ АД, по силата на който да
отговаря за задълженията на потребителя по договора за кредит, срещу което
потребителят му дължи възнаграждение. От приложение № 1 към договора (л. 69-70)
се установява, че размерът на възнаграждението по договора за поръчителство е
4347,66 лв. за периода на действие на договора за кредит от 24 месеца. Уговорено е
възнаграждението да се дължи на датата на падежа на съответното плащане по
кредита съгласно погасителния план по него.
3
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание
чл.26, ал. 1, пр.3 ЗЗД – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от
договор за потребителски кредит № 2809988/24.07.2023 г., сключен между Й. Ч. и „К.“
ЕАД, предвиждаща, че кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя
обезпечение за изпълнението на договора, представляваща по избор на
кредитополучателя или банкова гаранция, или две физически лица, или одобрено от
заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, както и на
договор за поръчителство от 24.07.2023 г., сключен между Й. Ч. и „А. Т.“ ЕООД.
По иска за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № 2809988/24.07.2023 г.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните е сключен договор за
паричен заем с твърдяното в исковата молба съдържание, както и че клаузата,
предвиждаща предоставянето на обезпечение противоречи на добрите нрави.
В тежест на ответника „К.“ ЕАД е да докаже валидно обвързващи ищеца
договорни клаузи или индивидуалното им договаряне, както и фактите, от които
произтичат възраженията му, както и твърдението, че при кандидатстване за кредит,
ищецът е можел да избере необезпечен кредит, като заявлението му ще бъде
разгледано.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят
има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо същите
следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за паричен заем № 2809988/24.07.2023 г., с посочени в исковата молба
параметри, в това число и наличието на оспорената клауза по чл. 4, ал. 1 от договора.
Настоящият съдебен състав намира, че така уговорената с договора клауза за
предоставяне на обезпечение по кредита е неравноправна, респективно - такава, която
противоречи на закона и добрите нрави, поради което е нищожна. Макар в самата
клауза да е уговорено, че предоставянето на обезпечение е предвидено като
възможност за кредитополучателя, предоставянето му се явява задължително условие
за пораждане действието на т. нар. "бърз кредит", доколкото в противен случай,
разглеждането на документите на потребителя би продължило 14 дни, а ако
заявлението не е одобрено в този срок, договорът между страните не поражда
действие. Така обезпечението, като една възможност, която би трябвало да води до по-
благоприятни условя на договора, всъщност представлява задължение за потребителя,
което е условие за сключването на самия договор. Въведените с договора изисквания
за вида на обезпечението и срока за представянето му създават значителни
затруднения на кредитополучателя при изпълнението му до степен, че ако не бъде
предоставено посоченото обезпечение, договорът не би бил сключен, респективно -
задължава потребителя да сключи договора за предоставяне на поръчителство. В тази
връзка съдът намира за необходимо да отбележи, че ответникът „К.“ ЕАД не ангажира
доказателства в подкрепа на твърдението си, че при кандидатстване за кредит, ищецът
е можел да избере необезпечен кредит, като заявлението му ще бъде разгледано, за
което изрично в доклада му е указано, че не сочи доказателства.
4
Наред с горното разглежданата клауза, въз основа на която е сключен процесният
договор за поръчителство е неравноправна, защото изискването за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство на одобрено от заемодателя дружество – поръчител,
което предоставя гаранционни сделки, което с оглед установените данни за свързаност
с кредитополучателя и обстоятелствата около „избора“ на поръчителя в деня на
сключване на договора за кредит, включване на „възнаграждението“ в погасителния
план по договора за кредит и събиране на сумата от заемодателя (едноличен
собственик на капитала на дружеството – поръчител) води до единствен извод, че с
предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от
заемодателя дружество – поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
„възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора. Възнаграждението по договора
за поръчителство по приложения погасителен план /л. 70/ е в размер на 4347,66 лева, т.
е. почти се равнява на предоставената в заем сума. Въз основа на гореизложеното
съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство
представлява разход по договора за кредит, водещ до увеличаването на общия размер
на дълга, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите (ГПР). (В този смисъл са и дадените тълкувания в
задължителното за прилагане Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23). В
конкретния случай възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в
ГПР по договора за кредит, видно от приложение № 1 към ДПК № 2809988/24.07.2023
г.
Установеното противоречие на клаузата за предоставяне на обезпечение по
кредита, респективно – въвеждането на задължение за сключване на договор за
предоставяне на поръчителство, с добрите нрави прави същата нищожна, като
съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът не е породил действие и за
кредитополучателя не е възникнало задължението по нея – както за сключване на
договор за поръчителство, така и за заплащане на възнаграждение по него. Следва да
се има предвид, че предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК /Изм. - ДВ, бр. 100 от
2019 г. / съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договорите,
сключени с потребител. Освен това, съгласно съдебната практика съдът следи
служебно за нищожни договорни клаузи, дори при липсата на възражение и следва да
зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона
в обществен интерес.
По изложените съображения, съдът намира за основателен искът за прогласяване
нищожността на клаузата по чл. 4, ал 1 от договор за потребителски кредит №
2809988/24.07.2023 г.
По иска за прогласяване недействителността на договора за поръчителство от
24.07.2023 г., сключен между „А. Т.“ ЕООД и Й. Ч.
В тежест на ищеца по предявения иск е да установи пълно и главно, че между
ищцата и „А. Т.“ ЕООД е сключен договор за поръчителство с твърдяното в исковата
молба съдържание, както и че договорът противоречи на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже валидно обвързващи ищеца договорни клаузи
или индивидуалното им договаряне, фактите, от които произтичат възражението му,
както и твърдението, че възнаграждението е определено при преценка на риска.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, с оглед
изискванията и наложените от правото на ЕС стандарти, е необходимо, когато се
5
изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
операция. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица
или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно
правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя,
при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи. Не е
спорно между страните, че едноличен собственик на капитала на „А. Т.“ ЕООД е
заемодателят „К.“ ЕАД, т.е. налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5
ДР на ТЗ, като двете дружества са с един и същ адрес на управление. Следователно
при преценка действителността на договора за предоставяне на поръчителство, то
същият следва да се разглежда наред с договора за кредит, който обезпечава.
В същото време, съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на
поръчителство, „К.“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че
макар да са сключени два отделни договора, те следва да се разглеждат като едно
общо съглашение между свързани лица, по силата на което заемът се обезпечава с
предварително посочено от заемодателя лице, което получава възнаграждение,
платимо ведно с вноските по заема. От анализа на клаузите относно обезпечението на
кредита следва, че потребителят, за да "ускори" разглеждането на заявлението си за
кредит на парична сума, от която се нуждае и договорът за потребителски кредит с
"К." ЕАД да породи действие, следва да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че въпреки дадените с
доклада указания на ответника „А. Т.“ ЕООД да ангажира доказателства в подкрепа на
твърдението, че възнаграждението е определено при преценка на риска, такива до
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция не са представени. Ето
защо и съдът не възприема защитната теза на ответника за определяне на
възнаграждението по договора за поръчителство съобразно оценка на риска, като
намира, че единствената цел за сключването на договора за предоставяне на
поръчителство е не гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит,
а кредиторът да получи допълнително възнаграждение, което не му се следва. По този
начин с формално законни средства се преследва нелегитимна цел. В този смисъл, а и
доколкото клаузата в договора за потребителски кредит, предвиждаща обезпечението
му, е нищожна, настоящият съдебен състав приема, че и сключеният между Й. С. Ч. и
„А. Т.“ ЕООД Договор за възлагане на поръчителство от 24.07.2023 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави. Договарянето,
че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя, вместо на
кредитора води до извод, че противоречи на добрите нрави и внася неравноправие и в
свързаното с него кредитното правоотношение. Накърняване на добрите нрави е
налице, когато договорната свобода се ползва от едната страна, за да възложи на
другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение. Съгласно трайната съдебна практика, тази неравностойност би следвало да
6
е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна
и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради
противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически
нулева, какъвто е и настоящият случай.
Като допълнителен аргумент ма горния извод е и, че в случая по същество е
налице и оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на „възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора. Възнаграждението по
договора за поръчителство по приложения погасителен план /л. 70/ е в размер на
4347,66 лева, т. е. почти се равнява на предоставената в заем сума. Въз основа на
гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, водещ до увеличаването на
общия размер на дълга, който разход следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите (ГПР). (В този смисъл са и дадените тълкувания в
задължителното за прилагане Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23).
По изложените съображения, съдът намира за основателен искът за прогласяване
нищожността на договора за поръчителство от 24.07.2023 г., сключен между „А. Т.“
ЕООД и Й. Ч..
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 160 лева за държавна такса.
Претендира се възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Л. Г.,
представлявал безплатно ищцата в производството. При определяне на размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът взе предвид изводите в Решение на СЕС
по дело С-438/22 от 25.01.2024г., като намира, че с оглед горепосоченото решение на
СЕС следва да откаже приложението на националната правна рамка, определяща
размера на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ и да определи размер на адвокатско
възнаграждение съобразно фактическата и правна сложност на делото, като последна
служи като ориентир. Съдът отчете обстоятелството, че производството е приключило
в едно съдебно заседание без изслушване на свидетели или експертиза, като в
проведеното съдебно заседание не са присъствали представители на страните, както и
че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност и че проведената от ищеца
защита е идентична по двата иска. Ето защо в полза на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на по 200 лв., платимо от
всеки от ответниците.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Й. С. Ч., ЕГН: **********, гр. ... срещу „К.“
ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. ...., иск с правно основание
чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД нищожността на клаузата по чл. 4, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 2809988 от 24.07.2023 г., сключен между „К.“ ЕАД и ищцата.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за предоставяне на поръчителство от
24.07.2023 г., сключен между „А. Т.“ ЕООД и Й. С. Ч., по предявения от Й. С. Ч., ЕГН:
**********, гр. ... срещу „А. Т.“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. ...., иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД.
7
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „К.“ ЕАД, ЕИК ..., да заплати на Й. С.
Ч., ЕГН: **********, разноски по делото в размер на 80 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „А. Т.“ ЕООД, ЕИК ..., да заплати на Й.
С. Ч., ЕГН: **********, разноски по делото в размер на 80 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗА. „К.“ ЕАД, ЕИК ... да
заплати на адв. Л. А. Г., адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗА. „А. Т.“ ЕООД, ЕИК ...
да заплати на адв. Л. А. Г., адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8