Р Е Ш Е Н И Е
№……....………./……....……….2020г.
гр.
Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД -
ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на
двадесет и трети септември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл. с. ЛАЗАР ВАСИЛЕВ
при секретар Галина Славова
като разгледа докладваното от младши съдия Василев
въззивно гражданско дело № 1375 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по повод на въззивна жалба с вх. № 31020/27.05.2020 г., депозирана
от Д.П.Н. с ЕГН **********,*** А, против Решение № 1614/24.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 10499/2019г. по описа на РС Варна, ГО, 46-ти съдебен
състав, с което е отхвърлен предявеният от него иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК срещу Община Варна, представлявана от кмета И. П., действащ чрез
юрисконсулт С.Ц., с който Д.Н. е поискал от съда да признае за установено, че
ответникът не е собственик на имот, представляващ ПИ с идентификатор
72709.508.180, по Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед № РД-18-29/23.04.2015г. на ИД на АГКК, с площ от 6 922 кв. м.,
находящ се в с. Тополи, м-ст „Ясака“, при граници на имота ПИ с идентификатори
№ 72709.508.9508, 72709.508.178, 72709.508.9504, 72709.508.9503.
Жалбоподателят
счита постановеното съдебно решение за неправилно, тъй като са нарушени
материалният закон и съществени съдопроизводствени правила. Намира за
неправилен извода на РС Варна, че макар да е упражнявал трайно фактическа власт
върху процесния имот, не е могъл да го придобие по давност. Твърди, че от
събраните по делото доказателства се установява, че той е владял имота в
продължение на поне петнадесет години, но не се е доказало придобивното
основание на ответника Община Варна, а именно предвидения в чл. 25, ал. 1 вр. с
чл. 19 от ЗСПЗЗ фактически състав. Сочи, че съгласно чл. 19 от ЗСПЗЗ общината
стопанисва земеделски земи, които са останали невъзстановени на предишните им
собственици след влизане в сила на плана за земеразделяне, като при това
положение е следвало да се докаже, че процесният имот е бил одържавен или отнет
по друг начин, в следствие на което да е подлежал на реституиране по ЗСПЗЗ.
Твърди, че от приетото по делото заключение на вещото лице се е установило, че
имотът не е земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, както и че няма писмени доказателства, от
които да се установи, че същият е бил в ТКЗС. Заявява, че съдът неправилно не е
обсъдил това становище на вещото лице и по този начин е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила. Сочи, че щом липсват изрични писмени
доказателства, че имотът е бил включен в ТКЗС, не би могло да се приеме, че е
подлежал на реституция. Въззивникът не е съгласен и с извода на съда, че щом
имотът попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и по отношение на него не са
заявени реституционни претенции, следва да се приеме, че ответникът е доказал
предпоставките на чл. 19 от ЗСПЗЗ. Моли за решение, с което въззивният съд да
отмени обжалваното решение на РС Варна, като постанови ново, с което да уважи
предявения от него отрицателен установителен иск, както и да му присъди
сторените разноски за двете инстанции.
В срока по
чл. 263 ГПК Община Варна, представлявана от И. П., чрез процесуалния си
представител юрисконсулт С.Ц. е депозирала писмен отговор, с който оспорва
въззивната жалба, като счита същата за неоснователна. Намира атакуваното
решение за законосъобразно, правилно и обосновано, поради което не са налице
твърдените от въззивника пороци, респективно няма основание за отмяна на акта.
Сочи, че РС Варна е направил съвкупен анализ на доказателствата по делото,
съобразил е становищата на страните и е кредитирал изцяло заключението на
вещото лице. Твърди, че по делото безспорно се е установило, че процесният имот
е земеделска земя по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, че същият е попадал в друг по-голям
имот, записан на неидентифициран собственик. Твърди, че в този по-голям имот са
включени имоти по комбиниран план, като в регистъра по КП, в частта за тези
имоти са записани физически лица – ползватели. Сочи, че съгласно одобрения ПНИ,
процесният имот е записан на неидентифициран собственик, като след влизане в
сила на този план, територията е запазила статута си на земеделска земя.
Твърди, че след влизане в сила на ПНИ, в частта за имот 180 няма данни за
подадено нарочно искане до Община Варна, на вниманието на комисията по §4к, ал.
12 на ПЗР на ЗСПЗЗ от правоимащо лице, както и, че няма данни за искане за
откриване на производство по реда на 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, за придобиване
или възстановяване правото на собственост на имота, респективно няма и
постановени решения за признаване или възстановяване собствеността върху имота.
Община Варна твърди, че от доказателствата по делото по ясен начин се е
установило, че процесният имот е станал общинска собственост по силата на
закона, като отново навежда, че основанието за придобиване правото на
собственост е нормата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, тъй като имотът е подлежал на
възстановяване, но не е бил заявен за реституция в предвидените срокове. Сочи,
че щом имотът е попадал в територия по § 4 от ЗСПЗЗ, то от това следва, че
същият е бил обобществен, като именно в този смисъл са и изводите на съда в атакуваното
решение. Твърди, че правилно съдът е съобразил и забраните за придобиване по
давност, предвидени в чл. 86 ЗС и § 1, ал. 1 към закона за допълнение на ЗС. Не
на последно място сочи, че правилно РС Варна е приел, че ищецът и въззивник в
настоящото производство е провел процедура по прилагане на ПНИ за съседния на
процесния имот, но досежно процесния такъв не е разполагал с такива права.
С оглед
изложеното в отговора си Община Варна моли съда да остави без уважение
подадената въззивна жалба, в това число и направеното искане за присъждане на
направените разноски за двете инстанции, като потвърди Решение №1614/24.03.2020
г., постановено по гр. д. № 10499/2019г. по описа на РС Варна, ГО, 46-ти
съдебен състав. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован,
чрез процесуалния си представител адв. П. поддържа въззивната жалба и пледира
за отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявения иск. Сочи, че
правилно първоинстанционния съд е приел, че ищецът е упражнявал фактическа
власт върху имота около 15 години, но неправилно е приел, че Община Варна е
собственик на същия на основание чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Поддържа, че по делото
не се е установило имотът да е бил включван в ТКЗС, ДЗС и други селскостопански
образувания, поради което не е подлежал на земеделска реституция. Намира за
неправилно и заключението на съда, че след като имотът попада в територия по §
4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и по отношение на него не са предявени реституционни
претенции, са налице предпоставките на чл. 19 от ЗСПЗЗ.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно
заседание, чрез юрисконсулт
Ц., моли за
потвърждаване на атакуваното съдебно решение. Твърди, че всички относими,
допустими и необходими писмени доказателства са събрани. Намира за безспорно
установено по делото, че процесният НПИ 180 е с неидентифициран собственик,
съгласно таблицата и съставен елемент на ПНИ, като за този имот няма подадено
заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ от правоимащи лица или техните наследници. Счита,
че няма как въззивникът да придобие по давност процесния имот с № 180, при
положение, че планът е влязъл в сила с неидентифицирана собственост. Моли да бъде
кредитирана изцяло императивната разпоредба на чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ. Твърди, че земята
е била обобществявана, като в този смисъл е представил доказателства, че
новообразувания имот е такъв от части на имоти, предоставени за ползване на
лица по КП. Сочи, че дори само на това основание имотът има статут на държавен
такъв и не може да се предяви по давност. Претендира и сторените разноски по
делото.
За да се произнесе
по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 10499 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е
образувано по предявен от Д.П.Н. с ЕГН ********** иск с правно основание чл.
124, ал. 1 от ГПК срещу Община Варна, за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответникът не е собственик на имот, представляващ ПИ с
идентификатор 72709.508.180, по Кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със заповед №РД-18-29/23.04.2015 г. на ИД на АГКК, с площ от 6922 кв.
м., находящ се в с. Тополи, м-ст „Ясака“, при граници на имота както следва: ПИ
с идентификатори № №: 72709.508.9508, 72709.508.178, 72709.508.9504,
72709.508.9503.
В исковата молба се твърди, че ищецът е придобил по давност правото на
собственост на процесния имот, установявайки владение върху него през 1995 г. в
трайно установените му граници. Сочи се, че владението е било явно,
непрекъснато и необезпокоявано до настоящия момент. Тъй като не e разполагал
документ за собственост на имота, през 2017 г. ищeцът инициирал процедура по
снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена
проверка. След като подал заявление за издаване на скица, установил, че ответната
община е издала Акт за общинска собственост на имота с № 168 от 22.06.2015г. Ищецът
оспорва общината да е придобила правото на собственост на соченото в АОС
основание и въз основа на предвидените в закона способи.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, в който Община Варна оспорва иска като неоснователен и моли за неговото
отхвърляне. Твърди, че имотът попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и същият е
подлежал на възстановяване по реда и условията на посочения закон. Твърди, че липсва
вписване относно собствеността по плана за новообразуваните имоти и доколкото
не са налице данни същият да е заявяван от правоимащите лица за възстановяване,
респ. изкупуване, то приложение спрямо него намира разпоредбата на чл. 25
ЗСПЗЗ, на което основание и ответникът се легитимира като собственик в АЧОС №
8515/22.06.2015 г. Твърди, че в полза на ищеца не текла придобивна давност,
предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС /в сила до 1996 г. / и § 1 ЗД на ЗС/изм. ДВ
бр. № 7/2018 г. /. до 31.12.2022 г. По изложените аргумент счита, че е придобил
правото на собственост, поради което и намира исковата претенция за
неоснователна.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, и като взе предвид събрания и
приобщен по делото доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установени следните фактически
положения:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички
положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване
на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.
От разпитаните по делото свидетели М. В. и К. К. се установява, че
ищецът и въззивник в настоящото производство е владял в продължение на 15
години процесния недвижим имот, а именно ПИ с идентификатор 72709.508.180 по
Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №
РД-18-29/23.04.2015г. на ИД на АГКК, с площ от 6 922 кв. м., находящ се в
с. Тополи, м-ст „Ясака“, при граници на имота ПИ с идентификатори №
72709.508.9508, 72709.508.178, 72709.508.9504, 72709.508.9503. Видно от
документите по делото, процесният имот с идентификатор 72709.508.180 е
идентичен с този, посочен в АЧОС с № 8515/22.06.2015 г. (л. 7), като безспорно
между страните е, че имотът е актуван на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС.
От допуснатата по делото СТЕ се установява още, че първият план за
землищната територия на село Тополи е КВС/1994г., който е комплектован с
регистър за собствености. В този план не е отразен процесният имот, а пренесен
в него с границите си, същият попада изцяло в границите на друг по-голям
ПО-0.91 с площ от 139539 кв.м., за който в графата за собственост е посочено
„територия по § 4“. Следващият действащ за територията план е Комбиниран план от
май 1997г., който съдържа в себе си информация за старите имотни граници и за
ползвателите на имотите. В този план отново имот 180 по КККР не е бил отразен,
но пренесен с границите си е попадал в друг по-голям имот с площ от 51824
кв.мм., който в регистъра за собствеността е записан с „неидентифициран
собственик“. Съобразявайки данните за ползвателите по този план, вещото лице е
установило, че процесният имот е попадал изцяло върху земеделска територия на 6
ползвателски имота, както и частично върху територията на още 6 други
ползвателски имота. В следващият
действал план за територията на село Тополи – КП от декември 1997г.
отразяването за имота е било същото като това от предходния план, както по
отношение на старите имотни граници, така и за ползвателските имоти. Едва в
следващия действал план за територията – ПНИ от 2004г., е отразен имот 180,
като от него вещото лице е установило, че той е напълно идентичен с отразения
по КККР/2015г. процесен имот, при съвпадение на граници, площ и собственост –
като информация за собствеността е отразено „неидентифициран собственик“. В
заключението си вещото лице е установило, че съгласно всички действащи планове
за местността „Ясака“, с. Тополи от 1997г. до 2015г., процесният имот е бил
записан на неидентифициран собственик, както и че същият е със статут на
земеделска земя. От справки в Държавен архив – Варна и ОСЗ – Варна, вещото лице
е установило, че територията на процесния имот е попадала в масивите на ТКЗС,
с. Тополи от 1945г. до 1959г., след което е преминала в територията на ОТКЗС
„Черно море“ до 1962г., а след това към ДЗС „Варна“ до 1963г. След това ДЗС
„Варна“ е преминало в състава на ДЗС „Д. Кондов“, което през 1970г. е
преименувано на АПК „Д. Кондов“. През 1978г., след разделянето на АПК „Д.
Кондов“, земите на ТКЗС с. Тополи са преминали в АПК „Георги Петлешков“ и така
са останали до 1989-1990г., когато се променя социално-икономическата
обстановка в страната. Вещото лице е извършило справка в областна администрация
и Държавен архив Варна и е установило, че за процесния имот няма данни за
отчуждаване или одържавяване, респективно същият не е бил в собственост на
държавата преди преминаването му в териториите на ДЗС и АПК, а се установява да
е бил на неизвестен собственик. От справка в отдел „Земеделие“ при Община Варна
и кметство Тополи, вещото лице е установило, че за нито един от 12-те
ползвателски имота (разположени в процесния имот) по КП от 1997г., намиращи се
в територия по § 4 на с. Тополи, не е изготвен оценителен протокол, не е заплатена
земя и няма издавани нотариални актове, от което инж. Баев е заключил, че не е
провеждана процедура по изкупуване на замята.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият
състав на съда достигна до следните правни изводи:
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че ответникът не е
собственик на процесния недвижим имот. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствена тежест и предвид характера на предявените от страните
претенции, ответникът е следвало да установи основанието, от което е възникнало
правото му на собственост.
Спорният въпрос по делото се свежда до това придобила ли е Община Варна
правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на соченото от
нея придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В тази връзка от решаващо
значение за разрешаване на спора е дали имотът е бил включен в ТКЗС и подлежал
ли е на възстановяване на старите собственици или на изкупуване от ползватели
по реда на ЗСПЗЗ. Спорно между страните е и дали е съществувала законова
забрана за ищеца да придобие имота по давност в процесния период.
Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Затова и
общината следва да установи, че процесният имот има земеделски характер, че не
е реституиран или изкупен от ползватели по някои от предвидените по §4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ способи, както и че същият не е държавен.
От СТЕ се установява, че за времето от 1945г. до момента на изготвяне
на заключението, процесният имот е със статут на земеделска земя. Няма данни
същият да е бил държавна собственост и не е земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. В
заключението вещото лице прави извод, че е процесният имот е бил включен в
баланса на ТКЗС. Видно от т. 2.4. от заключението няма данни имотът да е възстановен
на бивши собственици или на ползвателите на горепосочените ползвателски имоти,
съответно не е бил закупен по надлежния ред от тях.
Отговорите на вещото лице в съдебно заседание не противоречат на
даденото от него писмено заключение, а го доуточняват и допълват. Съдът го кредитира
изцяло като компетентно, обосновано и безпристрастно. Експертът е категоричен,
че по-големите имоти, в които е попадал процесният имот през годините – респективно
по плана от 1994г. и плана от 1997г., са били със статут на земеделски земи и
са били включени в баланса на ТКЗС и съответно са били територии по § 4.
Заключението на вещото лице е логически свързано с останалите доказателства по
делото.
Действително от събраните по делото доказателства няма изрични данни и
конкретни документи, сочещи че процесният имот е включен в ТКЗС, но това е
напълно разбираемо, предвид факта, че за пръв път имотът е отразен като
самостоятелен в ПНИ от 2004г., а до тогава се е ситуирал в територията на
по-големи имоти, които са били стопанисвани от ползватели с предоставено право
на ползване по редна на 11 ПМС от 1982г. - обстоятелство видно от представените
по делото Препис-извлечение от Протокол № 28/16.11.1985г. от заседание на ОбНС
– гр. Варна и извадка от списъка на граждани, на които е предоставена земя по
постановлението (л. 98 до 108 от делото). Те са записани в списъка с ползватели
към кадастралния план на местността от месец май 1997 г., от който факт съдът
прави извод, че на същите са били предоставени включените в ТКЗС „Д. Кондов“
земи, за да ги стопанисват. Към този момент и всички съседни на процесния имот
земеделски земи са били колективизирани/обобществени и логически няма как
имотът да не е бил включен в баланса на кооперативно стопанство. От
заключението на вещото лице се установи, че впоследствие ползвателите не са
изкупили земите и няма данни да има реституционни претенции спрямо тях, поради
което в ПНИ от 2004г. новообразуваният процесен имот е записан на
неидентифициран собственик. Предвид това, настоящият състав приема за безспорно
установено, че имотът попада в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ и е имал статут на
земеделска земя към 1995 г., към който момент ищецът твърди, че е установил непрекъснато,
необезпокоявано и явно владение върху него. От събраните по делото
доказателства и от приетото заключение на вещото лице по допусната СТЕ следва
да се приеме, че Община Варна е установила фактите, за които носи
доказателствена тежест.
Със становището си по същество в проведеното открито съдебно заседание
ищецът твърди, че имотът не е бил включен в ТКЗС, като е оспорил заключението
на вещото лице в частта в която е направен извода, че имотът е попадал в
териториите на ТКЗС и е територия по § 4 от ЗСПЗЗ, но не е поискал и не е
ангажирал доказателства, чрез които да опровергае това заключение, а е поискал
от съда да му даде възможност да представи доказателства за възстановяването на
съседния на процесния недвижим имот на неговия наследодател. Макар да му е
предоставена тази възможност, доказателствата, които ищецът е ангажирал са
неотносими към предмета на делото и спора между страните.
Доколкото ищецът сочи, че е придобил имота чрез давностно владение,
упражнявано от 1995 г. до момента на предявяване на иска, то в негова тежест е
било да установи, че не са били налице пречки за придобиване на имота по
давност, че същият е изключен от гражданския оборот, или че давност по
отношение на имота не може да тече. За доказването на тези обстоятелства е
следвало да се установи чия е била собствеността към момента, в който ищецът
твърди, че фактически е завладял имота.
След преценка на доказателствата по делото може да бъде направен извод,
че към 2004 г. при влизане в сила на ПНИ, процесният новосъздаден имот не е бил
засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не
е бил изкупен по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които
е бил предоставен за ползване, нито е имал характеристиките на държавен такъв.
Затова и същият по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, изр. 1
ЗСПЗЗ е станал общинска собственост. По смисъла на чл. 24, ал. 1 и чл. 25, ал.
1 ЗСПЗЗ до 2000 г. имотът е съставлявал земеделска земя, подлежаща на
възстановяване, която не е била заявена за възстановяване. В конкретния случай
е без значение обстоятелството, че с приемане на ОУП от 2012г., одобрен със
заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г. на МРРБ, е включен в строителните граници
на гр. Варна, доколкото за да се промени предназначението на имота е следва да
се приеме конкретен ПУП за всеки отделен имот, а това не е били сторено към
момента на предявяване на иска. Предвид това, процесният имот е останал със
статут на земеделска земя и общинска собственост. Той не е държавна
собственост, тъй като според чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ държавата не запазва правото
си на собственост върху подлежащите на възстановяване земи /а от
доказателствата по делото безспорно се установи, че имотът е бил предмет на
реституция, доколкото е територия по §4 от ЗСПЗЗ/, а според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ
земя, която не е собственост на държавата, физически или юридически лица е
общинска собственост.
Логиката на законодателя, подлежащите на реституция обобществени
земеделски земи, които не са заявени от бившите собственици за възстановяване
по реда и в сроковете на ЗСПЗЗ, както и не са изкупени от ползвателите в
законоустановените срокове, да преминават в собственост на съответната община е
видна и от нормата на чл. 19 ЗСПЗЗ, обявяваща ги за общинска собственост ех
lege с влизане в сила на картата на възстановената собственост, съответно плана
за земеразделяне. Изпълнена ли е към този момент предвидената в чл. 19 ЗСПЗЗ
процедура по вземане на протоколно решение, е ирелевантно, тъй като
собствеността възниква ex lege. Аналогична е и хипотезата с влизане в сила на
ПНИ. Към този момент следва да се направи преценка възстановена ли е
собственост или придобита такава по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Неустановяването наличието на горните предпоставки обуславя принадлежността на
имота в патримониума на общината.
Доколкото процесният имот е със статут на общинска собственост /частна/,
същият би могъл да бъде придобиван по давност след 01.06.1996 г., но с оглед
нормата на § 1 от Закон за допълнение на ЗС, обн. ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила
от 31.12.2017 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти спира
да тече до 31.12.2022 г. Ищецът не може да се легитимира като собственик на
процесния имот на соченото от него оригинерно правно основание, тъй като
давност в негова полза не е могла да тече през сочения период – от 1995 г. до дата
на предявяване на исковата претенция. Предвид всичко гореизложено, настоящият
състав на съда намира предявения отрицателен установителен иск да се приеме за
установено, че Община Варна не е собственик на процесния имот, за неоснователен
и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди
изцяло.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от
делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските, направени за
защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва да
бъде уважена. Същият е представил
списък по чл. 80 от ГПК, с който претендира разноски в размер на 250 лева,
представляваща юрисконсултско
възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37,
ал. 1 от ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
Водим от изложените
мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1614/24.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 10499/2019г. по описа на РС Варна, ГО, 46-ти съдебен
състав.
ОСЪЖДА Д.П.Н. с ЕГН **********,*** А, ДА ЗАПЛАТИ на Община Варна с адрес: гр. Варна, бул. „Осми риморски полк“ № 43, представлявана от кмета Иван Портних, сумата в размер
на 250.00 лв.
/двеста и петдесет лева/, представляваща
сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по
чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.