№ 372
гр. Стара Загора, 14.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова-Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно частно
гражданско дело № 20235500500097 по описа за 2023 година
Производството е по чл.274, ал.1 ГПК, във връзка с чл. 248, ал.1 от ГПК
и вр. чл.250 от ГПК.
Делото е образувано по частна жалба от „К.К.М.” ЕАД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ***, представлявано от
изпълнителния директор Г. Б.К., чрез адвокат П. С. П. – САК срещу
Определение № 521 от 16.12.2022г. по описа на Районен съд - Раднево. С
горепосоченото Определение под № 521 от 16.12.2022г. по описа на Районен
съд - Раднево е изменил Решение с № 129 от 01.12.2022г., постановено по ГД
№ 556 от 2022г. по описа на РС-Раднево.
С посоченото определение е отменена частта от горепосоченото
Решение, с което ищецът Г. С. И. е осъден да заплати на „К.К.М.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума в размер на 374.26 лв., представляваща
разноските в производството.
Считат, че така посоченото Определение е неправилно и необосновано
и следва да бъде отменено като такова. Мотивите им за това са следните:
1. За да бъде освободен потребителят от дължимите разноски
съразмерно с отхвърлената част на иска, съдът следва да е приел, че клаузата
в договора, от която непосредствено произтича вземането, предмет на иска за
връщане поради липса на основание, е неравноправна и именно поради този и
характер същата е нищожна и оттам следва, че платената въз основа на тази
конкретна клауза сума е била платена без основание и подлежи на връщане.
Частичното отхвърляне на иска може да произтича от различни обстоятелства
/прихващане, изтекла погасителна давност и т. н./ и в тези случаи
потребителят не дължи разноски, защото вземането, произтичащо от
неравноправната клауза, действително е съществувало, но поради някаква
1
причина частично се е погасило и това е довело до частично отхвърляне на
иска за връщане на платената сума. Но първото и задължително условие за
уважаване на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД /във всички хипотези/ е сумата да е
била платена от ищеца в полза на ответника.
В настоящия случай, в хода на съдебното производство се установило,
че предявеният иск за разликата над сумата от 560.52 лв. до общо заплатената
от ищеца сума в размер на 1851.11 лв. е насочен към ненадлежна страна по
делото, в резултат на което и същият се е явил неоснователен, като дори
същият се явява недопустим, поради липсата на пасивна процесуална
легитимация на ответника.
Дори да бъде прието, че възнаграждението за поръчител да произтича
от неравноправна клауза (която хипотеза не е налице в настоящото
производство), ищецът-потребител следва да понесе разноските съразмерно с
отхвърлената част на иска, защото не е доказал, че е платил сумата, за да
подлежи същата на връщане, поради нищожна неравноправна клауза.
2. В действителност, както по смисъла на правото на ЕС, така и в
практиката на ВКС (в това число и постановеното Определение № 366 от
16.08.2022г. по чгд № 1085/2022г. на ВКС), се приема, че не следва да се
възлагат в тежест на потребителя разноски по дела за връщане на даденото по
обявена за неравноправна клауза. В този смисъл е и тълкуването на чл. 6, § 1
и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, както се посочва, че принципът на
ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска правна уредба,
която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху
потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са
му били върнати вследствие на установяването (1) на нищожност (2) на
договорна клауза (3) поради неравноправния и характер (4). Видно е, че
необходимо кумулативното наличието на 4-те елемента, като в процесния
случай не само, че не е налице някой от посочените елементи, но и не е
налице нито един от тях.
Както от мотивите на постановеното съдебно решение, така и от
неговия диспозитив, е видно, че в договора не е констатирано наличието на
клауза с неравноправен характер. Не се установи и плащани от страна на
ищеца по такива клаузи. Предявеният иск частично е приет за неоснователен
тъй като ответното дружеството въобще не е получавало твърдените в
исковата молба суми.
В настоящия случай и видно от самия петитум на исковата молба,
предявеният иск е на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 55, ал.
1, предложение 1 от ЗЗД, а именно заплащането на недължимо платена сума в
размер на 2368.10 лв. въз основа на недействителен договор за потребителски
кредит. Следва да се обърне внимание, че институтът на недействителността
на договорите за потребителски кредит по чл. 22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК) и институтът на неравноправните клаузи по чл. 143 от Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), са два коренно различни правни института,
чието реализиране има и различни правни последици. Последица от
2
прогласяването на нищожността на договора за кредит е уговорен в чл. 23 от
ЗПК - връщане единствено на чистата стойност на кредита, каквато е именно
претендираната сума по развилото се исково производство. Възлагането на
разноски в тежест на потребителя по провелото се исково производство на
основание чл.23, вр. чл. 22 от ЗПК е правилно и не попада в обхвата, както на
цитираната в молбата по чл. 248 от ГПК практика на ЕС, така и на посоченото
по-горе определение на ВКС.
Също твърдят в жалбата си, че по повод последиците от прогласяването
на дадена клауза за неравноправна, същите са уговорени в чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП и водят до нищожност на дадената клауза. В настоящия случай се
прилага институтът за нищожност по чл. 26 от ЗЗД само и единствено спрямо
дадената клауза и съответно разместените блага въз основа на същата. В
постановеното съдебно решение, е констатирано, че разликата над сумата от
560.52 лв. до общо заплатената от ищеца сума в размер на 1851.11 лв. е
постъпила в патримониума на друго дружество „К.Г.“ ЕООД. Съответно
искът по така посоченото плащане не произтича от неравноправност на
дадена клауза (няма разместване на блага, произтичащо от неравноправен
характер на клауза), а от сключен договор с трето по делото лице.
Предвид изложеното, молят да се отмени постановеното Определение с
№ 521 от 16.12.2022г. по описа на Районен съд - Раднево, постановено по ГД с
№ 556 от 2022г. по описа на РС-Раднево.
Молят да бъдат присъдени на доверителя му и направените разноски в
производството.
Съдът намира, че в законоустановения едноседмичен срок за писмен
отговор такъв е постъпил от въззиваемия по делото Г. С. И., ЕГН:
**********, с адрес гр. Р., ***, чрез своя процесуален представител адв. Г. Ч.,
със съдебен адрес: гр. С. срещу частна жалба на „К.К.М.“ ЕАД против
Определение № 521 от 16.12.2022 г. на PC Раднево, постановено по гр. д. №
556/2022 год., с който вземат становище, че частната жалба на жалбоподателя
се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да се остави без
уважение, по съображенията подробно изложени в същия отговор.
Въззивният съд след като обсъди събраните по делото доказателства,
преценени в тяхната съвкупност и същевременно с това и всяко поотделно и
като взе предвид становищата на страните и оплакванията изложени в
частната жалба, депозирана по делото, намира за установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като изхожда от активно
процесуално легитимирана страна в процеса, насочена е против съдебен акт,
който подлежи на въззивен съдебен контрол и е подадена в преклузивния
законоустановен двуседмичен срок по чл. 274, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.248, ал.3 от ГПК и се явява процесуално допустима.
С Определението си под № 521 от 16.12.2022г., постановено по гр.дело
3
№ 556/2022г. по описа на Районен съд - Стара Загора, същият съд е
ИЗМЕНИЛ решение с № 129/01.12.2022 г., постановено по гр.д. № 556/2022 г.
по описа на РС-Раднево, като го е ОТМЕНИЛ в частта, с която е ОСЪДЕН
ищецът Г. С. И., ЕГН **********, с адрес гр. Р., ***, да заплати на „К.К.М.“
ЕАД, вписано в ТР с ЕИК ***, с адрес на управление гр. С., ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 374,26 лв. (триста седемдесет и четири лева и 26
ст.), представляваща разноски за производството.
Съобразно чл. 248, ал. 1 ГПК, страната може да иска изменение на
решението в частта за разноските, когато съдът е пропуснал да се произнесе
за част от тях, като това право може да упражни в срока за обжалване на
решението, а ако решението е необжалваемо в едномесечен срок. В случая,
срокът за заявяване на искането за присъждане и съответно изменение на
разноските, в рамките на който е представен списък за тях, е спазен.
С посоченото определение въззивният съд счита, че законосъобразно и
правилно първостепенният съд е ИЗМЕНИЛ решение с № 129/01.12.2022 г.,
постановено по гр.д. № 556/2022 г. по описа на РС-Раднево, като го е
ОТМЕНИЛ в частта, с която е ОСЪДЕН ищецът Г. С. И., ЕГН **********, да
заплати на „К.К.М.“ ЕАД, с ЕИК ***, с адрес на управление гр. С. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 374,26 лв. (триста седемдесет и четири
лева и 26 ст.), представляваща разноски за производството.
В тази насока настоящата съдебна инстанция намира, че първоначално
разглеждащият състав на PC Раднево, правилно и законосъобразно,
съобразявайки се и с Определение под № 366 от 16.08.2022 г. по ч.т.д. с №
1085/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I- во Отделение, както и с Решение на Съда
на ЕС от датата 16.07.2022 г. по преюдициалните запитвания от
Първоинстанционен съд № 17, Палма де Майорка, Испания) и от
Първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания по съединените дела с
№ С-224/19 и С-259/19, се е произнесъл, че не следва да бъдат присъждани
разноски на ответното дружество, като е взел под внимание следните
съображения:
Настоящият случай касае предявен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал.1 от ЗЗД от страна на потребителя Г. И. срещу кредитодателя -
финансовата институция „К.К.М.“ ЕАД, за възстановяването на недължимо
платени суми по потребителски кредит, с оглед нищожността на сключения
договор за потребителски кредит, включително с оглед нищожността на
съдържащите се в него договорни клаузи поради неравноправния им
характер по смисъла на чл. 143 от ЗЗП /Закона за защита на потребители те/.
Съгласно чл. 6, пap. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
„Държавите-членки определят изискването, включените неравноправни
клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са
обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
4
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, а съгласно чл. 7, пap. 1
от Директивата „Държавите- членки осигуряват, че в интерес на
потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за
предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори,
сключени между потребители и продавачи или доставчици“, чл. 7, пар. 2.
„Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност
на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на
потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при
условията на националното право, съд или компетентен административен
орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо
използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни
мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи“, и
пар. 3 „ С оглед на действащото национално законодателство, правните
средства за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени отделно, или
заедно, срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ
икономически сектор, или техни сдружения, които използват или
препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи
условия.“.
С националното законодателство в гражданското съдопроизводство
правната уредба на материалната гражданскоправна отговорност за
понасянето на разноските е уредена в чл. 78 от ГПК, която обаче не прави
никакво разграничение според предмета и страните по делото, включително
относно допускането за присъждане на търговеца на сторените от него
разноски в производства, образувани от потребители съразмерно на
отхвърлената част от исковете им.
Тази национална правна уредба, или липсата на такава в настоящия
случай, пряко противоречи на правото на Европейския съюз, в частност
гореописаната Директива, и на основни принципи на правото, и не следва да
бъде прилагана при частично уважен иск на потребител за връщане на
платеното без основание, какъвто е настоящия спор, тъй като е основано на
нищожна неравноправна клауза, в който случай не следва да се присъждат
разноски съобразно чл. 78 от ГПК на ответното дружество /търговец —
финансова институция/.
Освен значението си на акт, задължаващ законодателния орган да
въведе предвидените в него принципни положения и правила, чрез тяхното
транспониране, Директивата има значение при тълкуването, и прилагането на
действащите правни норми от правораздавателните органи. Горепосочената
Директива е подписана от държавите членки на ЕС и е транспонирана в
българското законодателство. Същата тази Директива е наложила и
съответните изменения в българското законодателство, включително но не
само създаването на Закон за потребителския кредит, изменения в Закона за
защита на потребителите /в частност относно понятието, установяването и
последиците на неравноправни клаузи в договори с потребители/, но и други
нормативни актове.
5
Директивата, като част от вторичното законодателство на ЕС, е един от
правните инструменти, чрез които европейските институции прилагат
политиките на ЕС. Тя се явява един точен и гъвкав инструмент, използван
предимно като средство за хармонизиране и съответно уеднаквяване на
националните законодателства. Съгласно чл. 288 от Договора за
функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, директивата изисква от
държавите-членки на ЕС да постигнат определените цели и резултати, като
оставя на националните власти свободата при избора на формата и средствата
за постигането им. След като се приеме на равнище ЕС, директивата
следва да се транспонира от държавите членки в тяхното вътрешно
законодателство, за да породи правно действие. Тоест зависи от всяка
отделна държава да разработи свои собствени закони, за да определи как
да се прилагат тези правила, вземайки предвид специфичните
национални особености.
В тази връзка директивата не се прилага пряко в държавите от ЕС. Тя
първо трябва да се транспонира в националното законодателство преди
правителствата, бизнеса и физическите лица да могат да се позовават на нея.
Транспонирането трябва да се изпълни в рамките на определения краен срок,
определен при приемането на директивата (обикновено в рамките на две
години).
По принцип директивата влиза в сила само когато се транспонира. В
случай, че дадена директива не се транспонира в срок или е неправилно
транспонирана, се предвиждат редица правни механизми за защита на правата
и интересите на юридическите и физическите лица.
На първо място Европейската комисия може да започне процедура за
нарушения и да заведе дело срещу държава-членка пред Съда на ЕС.
На следващо място Съдът на ЕС /чиято практика е задължителна за
държавите членки и е източник на правото/ счита, че правните норми на
директива пораждат непосредствено действие и са пряко приложими при
наличието на следните предпоставки:
транспонирането в националното законодателство не е извършено
или е направено неправилно;
разпоредбите на директивата са безусловни и достатъчно ясни и
точни; и
разпоредбите на директивата дават права на физически лица.
Когато тези условия са изпълнени, лицата могат да се позовават на
директивата срещу държава от ЕС в съда /Решение по делото С-91/92 Paola
Faccini Dori срещу Recreb Sri от 4 юли 1994 г./, както и да получат
съответното обезщетение за претърпени вреди от лошото или забавено
транспониране /Решение по дело С-6/90 и дело С-9/90, Francovich и Bonifaci
от 19 ноември 1991 г./. Налице е и трайна и непротиворечива практика на
ВКС /Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II ТО и
други/.
Именно в тази връзка е налице и практика на Съда на ЕС, съгласно
6
която член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и
принципът на ефективността трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо пла‐
тените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се
има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която
може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13
право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи /Решение на Съда на ЕС от 16.07.2022 г. по
преюдициални запитвания от Първоинстанционен съд № 17, Палма де
Майорка, Испания) и от Първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания
по съединени дела С-224/19 и С-259/19.
Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е съобразил, че
в светлината и смисъла на така гореописаното Решение, е налице и трайна и
непротиворечива съдебна практика на ВКС на РБ, съгласно която българските
съдилища следва да съобразяват гореописаното Решение на Съда на ЕС
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, респективно, че при уважен иск за
нищожност на договорна клауза поради нейния неравноправен характер, но
частично отхвърлен за възстановяване на недължимо платените суми,
отговорността за разноски не следва да бъде разпределяна съобразно уредбата
на чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като същата не е съобразена с европейското
законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай /Определение
№ 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС. I ТО/.
В заключение, въззивният съд следва да отбележи, че
първоинстанционният съд правилно е спазил и съответно приложил
константната практика на ВКС на РБ, според която българските съдилища
следва да съобразяват гореописаното Решение на Съда на ЕС съгласно
разпоредбата на чл. 633 от ГПК, респективно, че при уважен иск за
нищожност на договорна клауза поради нейния неравноправен характер, но
частично отхвърлен за възстановяване на недължимо платените суми,
отговорността за разноски не следва да бъде разпределяна съобразно уредбата
на чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като същата не е съобразена с европейското
законодателство.
Налага се категоричния извод, че първоинстанционния съд правилно и
законосъобразно е постановил Определението си под № 521 от 16.12.2022г.,
постановено по гр.дело № 556/2022г. по описа на Районен съд - Раднево, с
което е ИЗМЕНИЛ решение под № 129/01.12.2022 г., постановено по гр.д. №
556/2022 г. по описа на РС-Раднево, като го е ОТМЕНИЛ в частта, с която е
ОСЪДЕН ищецът Г. С. И., ЕГН ********** да заплати на „К.К.М.“ ЕАД, с
ЕИК ***, с адрес на управление гр. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 374,26 лв. (триста седемдесет и четири лева и 26 ст.), представляваща
разноски за производството.
В тази връзка въззивният съд следва да потвърди изцяло обжалваното
7
Определение на РС- Раднево.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение под № 521 от 16.12.2022г.,
постановено по гр.дело с № 556/2022г. по описа на Районен съд - Раднево, с
което същият е ИЗМЕНИЛ решение с № 129/01.12.2022 г., постановено по
гр.д. № 556/2022 г. по описа на РС-Раднево, като го е ОТМЕНИЛ в частта, с
която е ОСЪДЕН ищецът Г. С. И., ЕГН **********, с адрес гр. Р., ***, да
заплати на „К.К.М.“ ЕАД, вписано в ТР с ЕИК ***, с адрес на управление гр.
С., ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 374,26 лв. (триста
седемдесет и четири лева и 26 ст.), представляваща разноски за
производството, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред
по-горен съд на основание чл.274, ал.4 във връзка с чл.280, ал.3, т.1 от ГПК и
във връзка с чл.248, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8