Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 08.10.2020 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА

 

при секретаря Димитринка Иванова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 138 по описа на съда за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Ищецът М.Л.К. излага следните обстоятелства за обосноваване на исковата си претенция от 07.01.2020 г.: повдигнато обвинение в извършване на тежко престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по наказателно производство от 2011 година, продължило до постановяване на окончателната оправдателна присъда на 31.03.2016 г.; преживени напрежение, стрес и раздразнителност, отчуждение от близки и приятели, срив в отношенията с бременната му приятелката и осуетяване на възможността му да бъде пълноценен родител; недоверие и съмнение в работата, довело до съкращаването му. Претендира справедливото обезщетение за наведените в исковата молба неимуществени вреди в размер на 77666 лева, заедно със законната лихва от 31.03.2016 г. Претендира разноски.

Ответникът П.НА Р.Б.в законоустановения срок е оспорил иска, възразявайки за липсата на доказателства за претендираните вреди и причинната им връзка с повдигнатото на ищеца обвинение; при евентуалност – значително завишаване на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди съобразно принципа на чл. 52 от ЗЗД и погасяване по давност на акцесорната му претенция за период преди 07.01.2017 г.

Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

С постановление от 24.10.2011 г. по досъдебно производство ЗМ № 2300/2011 г. по описа на І РУ Полиция - СДВР, пр. пр. № 28662/2011 г. по описа на СРП, връчено на 27.10.2011 г., ищецът М.К. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 26, ал. 1 от НК, затова че на 16.04.2011 г., като непълнолетен, но способен да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, при условията на продължавано престъпление е отнел чужди движими вещи на обща стойност 353.20 лева от владението на различни лица без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои. Към момента на привличането и до приключването на наказателното производство спрямо ищеца М.К. не е била вземана мярка за неотклонение.

Разследването срещу ищеца М.К. е приключило с внасянето на обвинителен акт на 11.11.2011 г., като било образувано н.о.х.д № 21545/2011 г. по описа на СРС. В така образуваното съдебно производство за осигуряване спазването на принципа за непосредственост и неизменност на състава на съда съгласно чл. 258 във вр. с чл. 18 от НПК е започнало отново провеждането на съдебното следствие, свързано със събирането на доказателствени средства, като са проведени общо 13 съдебни заседания, на които ищецът М.К. е присъствал. Съдебното производство пред първата инстанция е приключило с постановяване на присъда от 29.09.2015 г., с която ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъпление и оправдан по повдигнатото му обвинение.

Постановената присъда по отношение на ищеца М.К. е била протестирана от Прокуратурата. По протеста на Прокуратурата е било образувано въззивното производство по в.н.о.х.д. № 925/2016 г. по описа на СГС, приключило с постановяване на решение № 429 от 31.03.2016 г., което е окончателно и с което е потвърдена оправдателната присъда на ищеца.

От представените служебни бележки и удостоверения се установява, че ищецът М.К. към момента на привличането му като обвиняем, както и в хода на наказателното производство, е учил в Професионална гимназия по транспорт Макгахан в гр. София. След завършването на гимназията той е работил на длъжността Техник в Е.К.Г.ООД, трудовото му правоотношение за която е било прекратено поради извършено в дружеството съкращаване в щата от 01.07.2016 г. въз основа на връчена му на 01.06.2016 г. заповед.

Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Л.К. и С.Л.– баща на ищеца М.К. и баба на детето му по майчина линия. В показанията си свидетелятЛ.К. заявява, че повдигнатото срещу ищеца и воденото въз основа на обвинението наказателно производство го променило много – преди спортувал, бил весел и дружелюбен, а след случилото се затворил се в себе си, станал тъжен и често плачел, понижил успеха си в училище, ограничил общуването си, тъй като приятелите му от квартала и съучениците му започнали да разпитват за производството и избягвали контактите си с него. Повдигнатото му обвинение влошило и отношенията в семейството му, чийто дом той напуснал. Започнал да живее с приятелката си И.Л., като през м. септември 2014 г. им се родило дете, което било недоносено, видно и удостоверение за раждане и епикризи. Отношенията между двамата, видно от показанията на св. С.Л.– майка на приятелката му И.Л., започнали да се влошават през време на бременността й след като разбрали случайно при телефонен разговор за воденото срещу ищеца наказателно производство, за което той бил скрил от тях и създало недоверие и напрежение помежду им, довели до тяхната раздяла. Съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК цени за достоверни показанията на свидетелите за тези обстоятелства, тъй като същите са непротиворечиви, възпроизвеждат в по-голямата си част лични и непосредствени възприятия за състоянието на ищеца и се потвърждават от другите данни по делото. Не се възприемат от съда показанията на св.Л.К. в частта им относно влиянието на наказателното производство върху трудовата заетост на ищеца, тъй като в тази им част те се опровергават от другите данни по делото. Ищецът, видно от преписката по наказателното производство, не е призоваван от адреса по месторабота, а и трудовото му правоотношение за длъжността Техник е прекратеното около 3 месеца след приключването на производството с влязла в сила оправдателна присъда.

Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона преклузивни срокове.

При така установените факти съдът приема от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Отговорността на П.НА Р.Б.се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.НА Р.Б.(като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 от НПК).

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е претърпял изложените в исковата молба вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице причинно следствена връзка, като тези елементи от фактическия състав на иска подлежат на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В чл. 4 от ЗОДОВ е предвидено, че отговорността на държавата е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители, като нейната отговорност е гаранционна и обективна, поради което не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица.

Установено е по делото, че на 27.10.2011 г. срещу ищеца М.К. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 26, ал. 1 от НК, за което той е оправдан с влязла в сила на 31.03.2016 г. присъда по арг. от чл. 412, ал. 2 във вр. с чл. 346 от НПК. При така установените релевантни факти съдът приема, че са налице първите две от горепосочените предпоставки за уважаване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

За да бъде ангажиране на отговорността на ответника обаче, следва да бъде установено и наличието на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира, и обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан. За установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани доказателствени средства. Съдът приема, че от събраните гласни доказателства се установява, че провежданото около 4 години и 5 месеца наказателно производство срещу ищеца М.К. се е отразило неблагоприятно върху психическо му състояние.

Настоящият състав на съда приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период – от 27.10.2011 г. до 31.03.2016 г., т.е. от привличането на ищеца към наказателна отговорност до влизането в сила на оправдателна присъда по повдигнатото обвинение за извършено престъпление, ищецът М.К. е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата. Обезщетение за тези неимуществени вреди според константната практика на ВКС се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (така решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., на ВКС, III ГО, решение № 457 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, и други), но такива доказателства са и ангажирани в настоящото исково производство. Ето защо, при наличието на оправдателна присъда по повдигнатото срещу ищеца обвинение за извършено престъпление, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.

Негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за извършено престъпление, което ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент (така решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, II ГО). Предвид на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо него наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 26, ал. 1 от НК, респ. че са налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим предвид пар. 1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Критериите за определяне на този размер по справедливост са вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото (така Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС). Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото.

Съдът при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди, следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като определеният му размер не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия (така решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III ГО, решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на ВКС, IV ГО, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО, и други).

При съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че срещу ищеца М.К. е било повдигнато обвинение за извършено от него като непълнолетен престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, засягащо собствеността и за което се предвижда наказание лишаване от свобода до осем години, т.е. за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, въпреки замяната му за непълнолетни с друго съгласно чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК. Общата продължителност на наказателното производство е била 4 години, 5 месеца и 4 дни от привличането на ищеца като обвиняем до влизането в сила на оправдателната присъда по повдигнатото срещу него обвинение, през което спрямо него не е била вземана мярка за неотклонение. Наказателното производство не се е отличавала с фактическа и правна сложност, но за спазването на установените в наказателния процес основни начала за непосредственост и неизменност на състава на съда по чл. 258 във вр. с чл. 18 от НПК първата инстанция е следвало да започне съдебното следствие по производството отначало. Последното заедно с необходимостта от събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетел, чието осигуряване е представлявало трудност, са обусловили провеждането на 13 съдебни заседания пред първата инстанция, на които ищецът М.К. винаги е присъствал. Въпреки последното обаче наказателното производство е продължило в сравнително продължител период от време, което е над разумния срок и с което е било нарушено и правото на ищеца по чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, предпоставящо обезщетяване на причинените му морални вреди.

Към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил едва 17-годишен. Възраст, на която се формира физическата и психологическа зрялост на индивида, определящи за неговия мироглед и личностно развитие. Към този момент ищецът е бил активен и дружелюбен и с добри резултати в училище, но воденото срещу него наказателно производство го направило затворен и тъжен, повлияло върху резултатите му в училище и довело до отдръпването от него на приятели и съученици. Незаконното обвинение повлияло и върху отношенията му в неговото семейство, които се влошили, както и във възможността му да се доверява, дори и в личните си отношения, създало затруднения във връзката му с неговата приятелка и бъдеща майка на детето му. Отчитайки всички тези конкретни обстоятелства и при съотнасянето им с обществено-икономически условия в страната и развитието на обществото към датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила, съдът приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата от 9000 лева. Този размер на обезщетението съдът намира за съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 9000 лева, а за разликата над нея до пълния предявен размер от 77666 лева– отхвърлен, като неоснователен.

Частичната основателност на иска води до основателност и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За присъждането на законната лихва обаче настоящият състав на съда намира за основателното възражението за погасителна давност за изтеклите лихви в периода от 31.03.2016 г. (датата, на която оправдателната присъда е влязла в сила) до 06.01.2017 г. включително (3 години преди 07.01.2020 г. – датата, на която искът е предявен) – арг. от чл. 120 във вр. с вр. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Следователно акцесорната претенция за законната лихва следва да бъде уважена от 07.01.2017 г., а за периода от 31.03.2017 г. до 06.01.2017 г. включително– отхвърлена.

Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски на адвоката, който е организирал и провел предоставянето му на безплатна правна помощ по производството (така пълномощно и договор за правна помощ от 08.07.2020 г.), поради което на последния следва да се присъди сумата 331.42 лева, определена съразмерно на уважената част на иска върху размер на възнаграждението по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на 2859.98 лева. На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.

По изложените съображения Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ********да заплати на М.Л.К., ЕГН **********, с адрес: ***, пл. ********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 9000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 26, ал. 1 от НК, по което е оправдан с влязла в сила на 31.03.2016 г. присъда по н.о.х.д. № 21545/2011 г. по описа на СРС, заедно със законната лихва върху тази сума от 07.01.2017 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ сумата 10 лева – разноски по производството за държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 9000 лева до пълния предявен размер от 77666 лева и акцесорната претенция за законната лихва за периода от 31.03.2016 г. до 06.01.2017 г. включително.

ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ********да заплати на адв. Ю.С. *** на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗАдв сумата 331.42 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената на М.Л.К. безплатна правна помощ по производството.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

 

 

СЪДИЯ: _________

Р. Бошнакова