Решение по дело №261/2024 на Окръжен съд - Русе

Номер на акта: 210
Дата: 21 май 2024 г. (в сила от 21 май 2024 г.)
Съдия: Антоанета Атанасова
Дело: 20244500500261
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 март 2024 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 210
гр. Русе, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на седми май през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова

Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20244500500261 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от Т. Х. С. чрез адв. К. Б. АК Русе
срещу решение № 1161/21.07.2023 г., постановено по гр. д. № 6239/2022 г. на
Русенския районен съд, с което е уважен предявеният против нея от „Изи Финанс“
ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК за сумата от 25 лв., представляваща част от
вноска за главница в размер на 700 лв. с падежна дата 11.07.2022 г. по договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 357480/13.10.2021 г., ведно със законната
лихва, считано от 25.10.2022 г. до окончателното й плащане, предмет на Заповед №
2587/26.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, постановена
по ч. гр. д. № 5319/2022 г. по описа на РС-Русе. Твърди, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, поставено при неправилно обсъждане на събрания доказателствен
материал и в нарушение на материалния закон. Заявява, че е налице противоречие в
изводите на съда. След като правилно, според жалбоподателката, съдът приел, че
процесният договор е недействителен, неправилно в диспозитива постановил, че
дължи процесната сума като част от главница от 700 лв. Възразява, че договорът бил
недействителен и поради това, че не бил подписан по надлежния ред с електронен
подпис. Според жалбоподателката, след като договорът за кредит е обявен за нищожен,
то не е налице договорното основание на което е предявен иска. Но дори и да се
приеме, че чл. 23 ЗПК урежда особена хипотеза, позволяваща все пак чистата стойност
1
на заема да се търси на договорно основание, то съдът изобщо не бил изследвал какви
плащания са направени от жалбоподателката към ищеца- кредитор. Намира, че ищецът
не оспорил обстоятелството, че във връзка с договора била заплатила общо сумата от
739,20 лв., представляваща 8 бр. вноски по 92,40 лв. всяка за промяна на падежа на
задължението. Така съдът неправилно не отчел, че е погасила чистата стойност на
заема в размер на 700 лв. още преди образуване на делото и даже надвнесла 39 лв.
Намира, че такса за удължаване на падежната дата представлява такса по управление
на кредита и поради това е недължима на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Такава такса
няма уговорена в договора за потребителски кредит, а уговорка за плащането й се
съдържа само в приложените 8 анекса. Позовава се на относима съдебна практика за
нищожност на таксите за удължаване на падеж. Претендира отмяна на решението и
постановяване на ново, с което предявеният против нея иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан. Претендира разноски за въззивното, първоинстанционното
и заповедното производство.
Ответникът по жалбата е депозирал писмен отговор по реда и в срока по чл.
263 ГПК, с който излага подробни съображения за нейната неоснователност.
Акцентира, че с жалбата се обжалва само договора за кредит, а не се възразява против
анексите. Намира възраженията във въззивната жалба за вътрешно противоречиви. Не
оспорва обстоятелството, че жалбоподателката е заплатила сумата от 739 лв., но
възразява, че тази сума е заплатена по повод сключените между страните анекси, всеки
от който бил отделен договор. Прави искане жалбата да не се уважава и претендира
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е частна жалба от Т. Х. С. чрез адв. К. Б. АК Русе срещу
Определение № 395/26.01.2024 г., с което е оставена без уважение молбата й за
изменение на постановеното решение в частта за разноските. В частната жалба се заема
позиция, че съдът неправилно приел, че дължи разноски в размер на 600 лв.,
представляващи възнаграждения за вещи лица, тъй като е признала фактите, за които
са допуснати експертизите и не е станала повод те да бъдат назначени. Претендира
отмяна на обжалваното определение и присъждане на разноски за производството по
частната жалба.
Ответникът по частната жалбата е депозирал писмен отговор по реда и в срока
по чл. 276 ГПК, с който взема становище за нейната неоснователност и прави искане тя
да не се уважава. Възразява срещу претендираното адв. възнаграждение за нея.
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Пред първоинстанционния съд е предявен положителен установителен иск от
ищеца „Изи Финанс“ ЕООД против Т. Х. с правно основание чл. 422 ГПК за сумата от
2
25 лв., представляваща част от вноска за главница в размер на 700 лв. с падежна дата
11.07.2022 г. по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 357480/13.10.2021
г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2022 г. до окончателното й плащане,
предмет на Заповед № 2587/26.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, постановена по ч. гр. д. № 5319/2022 г. по описа на РС-Русе
Първоинстанционният съд приел, че процесният договор е недействителен като
неотговарящ на изискванията на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК и съобразявайки нормата на чл.
23 ЗПК, съгласно която потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви или други разходи по него, уважил иска за сумата от 25 лв.
представляваща част от вноска за главница в размер на 700 лв. с падежна дата
11.07.2022 г..
Правилен и законосъобразен е изводът на съда, че в случая приложение следва
да намери чл. 23 ЗПК. Като краен резултат обаче решението е неправилно доколкото
първоинстанционният съд не е съобразил, че във връзка с този договор от страна на
ответницата са платени на ищеца общо 739,20 лв., а главницата е в размер на 700 лв. и
поради това липса неизплатена част от нея в размер на 25 лв.
Още с исковата си молба ищецът признава, че е получил от ответницата 8
плащания по 92,40 лв. /общо 739,20 лв./, всяко от които за промяна на падежната дата
на договора за кредит. За плащането на тези суми от ответницата и получаването им от
ищеца между страните не се спори. Спорният между тях въпрос е дали тези плащания
са във връзка с процесния договор.
От приложените по делото осем анекса се установява, че всеки един от тях е
сключен към договор за предоставяне на кредит от разстояние № 357480 /изрично
посочено в титулната част/, като всеки път единствено е променяна датата на падежа
му. Заетата от ищеца, понастоящем въззиваем, позиция е че основанието за плащане на
тези суми е такса за удължаване срока на договора за кредит, че те са платени по всеки
от анексите, а не по договора, доколкото в него липсва уговорка за това. Тази теза
обаче не може да бъде споделена. Вярно е, че подобна уговорка липсва в процесния
договор. Постигнато съгласие за плащане на такса за изменение на падежната дата на
договора за кредит, респ. поето от страна на ответницата задължение за това, като
самостоятелна уговорка, отделно от процесния договор, обаче не се съдържа и в нито
един от анексите. В чл. 5 на шест от тях е разписано, че „анексът се счита сключен на
датата на потвърждението му от страна на потребителя. Страните се съгласяват, че то
се дава конклудентно чрез заплащане на таксата за сключване на анекса, определена в
чл. 4а (3) от Договора за кредит“, т. е. въпреки настоятелно поддържаната теза от
ищеца, че е събрал таксите на основание анексите, е видно, че всеки от тях за
дължимостта на таксата препраща към договора. Друг е въпросът, че подобна
разпоредба чл. 4а (3) изобщо липсва в него. Но дори и да имаше подобна уговорка, тя
3
би била нищожна. На основание чл. 10, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси,
комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. Предвид изложеното, доколкото и осемте
анекса ответницата е подписала във връзка с процесния договор за кредит и с тях
единствено е променяла падежната дата на същия този договор, се налага безспорният
извод, че извършените от нея 8 плащания в размер на 92,40 лв. всяко са направени по
него.
При съобразяване на правилно изведения от районния съд извод за
недействителност на процесния договор за кредит, поради което приложение следва да
намери чл. 23 ЗПК, се налага извод за неоснователност на предявения иск по чл. 422
ГПК, тъй като сборът на плащанията, които ищецът е получил по него- 739,20 лв.
надхвърля предоставената в заем главница от 700 лв.
Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да се отмени изцяло, в т. ч. и за разноските и вместо него да се постанови друго,
с което предявеният иск да се отхвърли изцяло.
Съобразно изхода на спора по въззивната жалба, основателна се явява и
подадената против Определение № 395/26.01.2024 г., постановено по реда на чл. 248
ГПК частна жалба, което също следва да се отмени.
По разноските:
Предвид отхвърляне на иска, в тежест на ищеца следва да бъдат възложени
сторените от ответницата разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство. Съобразно представените доказателства, ищецът следва да бъде осъден
да заплати на Т. Х. С. внесените от нея държавни такси във въззивното производство в
общ размер на 52,50 лв.
От страна на адв. К. И. Б. се претендира присъждане на адвокатски
възнаграждения за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на
ответницата по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в трите производства в размер на по 400 лв. за
всяко, съгласно минимума, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и приложените по делото договори за правна
помощ и съдействие.
Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер без възможност на съда да прецени
вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в
гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член
101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-
438/22 на СЕС. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
4
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. По изложените
съображения, нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Настоящият състав намира, че в полза на адв. К. Б. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Т. С. като
материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер под минималния по
наредбата. За определянето му съдът съобразява, че оказаната правна помощ е за
производство при материален интерес от 25 лв., по което от процесуалния
представител са подавани възражение, отговор на искова молба и въззивна жалба,
както и писмени становища с идентично съдържание без явяване в съдебно заседание,
при което претендираният размер от 400 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо
извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност, поради
което дължимото от „Изи Финанс“ ЕООД възнаграждение на адв. К. Б. възивният
състав определя в размер на 50 лв. за заповедното производство и по 100 лв. за
първоинстанционното и въззивното.
За производството по частната жалба адвокатско възнаграждение на адв. Б. не
следва да бъде присъждано, предвид трайната съдебна практика, че то е продължение
на съдопроизводството по конкретното дело и поради това не може самостоятелно да
породи задължение за страната, неоснователно предизвикала спора да заплаща
разноски за молбата по чл. 248 ГПК. Още повече, че в случая частната жалба е уважена
не по изложените в нея съображения, а предвид уважаване на въззивната жалба, при
който изход на спора изобщо отпада отговорността за разноски на ответницата
Така мотивиран, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1161/21.07.2023 г. и Определение № 395/26.01.2024 г.,
постановени по гр. д. № 6239/2022 г. на Русенския районен съд и вместо тях
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Изи Финанс“ ЕООД против Т. Х. С. чрез адв. К. Б.
АК Русе иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 25 лв.,
5
представляваща част от вноска за главница в размер на 700 лв. с падежна дата
11.07.2022 г. по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 357480/13.10.2021
г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2022 г. до окончателното й плащане,
предмет на Заповед № 2587/26.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, постановена по ч. гр. д. № 5319/2022 г. по описа на РС-Русе.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н Т., ж. к. „И. В.“, ул. „Б.“ № **, ап. * да заплати на Т. Х. С., ЕГН
********** от гр. Р., ул. „С. Ш.“ № *, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** сумата в размер на
52,50 лв. разноски за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н Т., ж. к. „И. В.“, ул. „Б.“ № **, ап. * да заплати на адвокат К. И.
Б., ЕГН **********, служ. адрес: гр. С., ул. „Г.“ № **, офис-партер общо 250 лв., от
които 50 лв. за заповедното производство, 100 лв. за първоинстанционното
производство и 100 лв. за въззивното производство, представляващи адвокатски
възнаграждения за оказана от нея безплатна правна помощ на ответника Т. Х. С., ЕГН
**********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6