РЕШЕНИЕ
№ 312
гр. Благоевград, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело №
20241200500464 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 694/24.01.2024 г. е
подадена „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Е.С.К., против
Решение № 345/29.12.2023 г., постановено по гр.д. № 670/2023 г., по описа на РС-
Сандански.
Във въззивната жалба се твърди, че съдът неоснователно и неправилно е заключил,
че уговореното между страните договорно възнаграждение е недължимо, тъй като
уговореното възнаграждение за допълнителните услуги е следвало да бъде включено в
посочения ГПР и така размерът на същият надвишава законово допустимия петкратен
размер определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обуславя и нищожността на целия процесен
договор. Съдът е обявил договора за потребителски кредит за недействителен, съгласно
чл.22 ЗПК, а на основание чл.23 ЗПК е постановил връщане на чистата стойност на кредита,
като е прихванал всичко платено със задължението по главницата. В жалбата се твърди, че
решението в частта, с което се отхвърля претенцията на дружеството, относно главница над
присъдената сума от 3 186.40 лв. до дължим размер от 3326.64 лв. и договорно
възнаграждение в размер на 1 402.39 лв., дължими на основание ДПК № 40005402319, е
неправилно. Във въззивната жалба се изразява становище, че параметрите на кредита са
посочени в европейския формуляр, който е подписан от кредитоискателя и който му е
предоставен, втори път са посочени в договора за потребителски кредит преди подписване
на същия от солидарните длъжници и от кредитора. Изготвен е и връчен на длъжниците
погасителния план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, който е връчен на ответника, ведно с Договора за
1
потребителски кредит. Процесният договор отговаря на всички законови императивни
изисквания. В същия подробно са описаните всички параметри, задължения като основание
и размер на разбираем и достъпен език. Считат, че в процесния договор ясно е посочена
методиката на формирания годишен процент на разходите. В случая страните са уговорили
глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент, като са го определили, че е 41.00
%. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на
дължимите суми от длъжника. Не се сочи какви са критериите за поведение, установени в
обществото във връзка с потребителското кредитиране от небанкови институции, които
същите счита, че са накърнени с уговорения лихвен процент от 41.00 % и ГПР в размер на
48.58 %. Твърдят, че принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва
и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. С
ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със
заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди датата на
сключване на договора /14.11.2016г./ със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014
г.Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са били обвързани
от законовото изискване, третиращо размера на ГПР. Към момента, предвиден за плащане
на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е бил 10
%, а петкратния й размер - 50 %. Т.е. в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния
размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита,
следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави,
като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на
добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в
облигационното отношение. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, е легално уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4
на същата предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Ал. 2 и ал. 3 на чл. 10а ЗПК изрично постановяват, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита, и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също
действие. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато
получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на
договора за кредит. В процесния договор за потребителски кредит обаче изрично е
посочено, че изборът и закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за
получаване на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия.
Предвид това следва, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не
представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Съгласно т. 4.3 от раздел III „Разходи по кредита“ от Приложение
№2 на ЗПК, законодателят изисква да се посочат всички разходи, които са свързани с
кредита, но не са задължително условие за предоставянето на кредита или за предоставянето
му с конкретни условия. В т.4.3 от стандартния европейски формуляр са описани всички
разходи, които възникват за потребителя в резултат на изразено от негова страна желание да
се възползва от допълнителни услуги, като например застраховка по кредита, получаване на
кредитна карта и др. При условията на евентуалност искат от съда да приложи разпоредбата
на чл. 26. ал. 4 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна
клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила
2
на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на
сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане .
Предвид гореизложеното, искат от съда да отмени като неправилно
обжалваното Решение № 345/2023г., постановено по гр. дело № 670/2023г. по описа на
Районен съд - гр. Сандански, с което частично се отхвърля исковата претенция на
ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД срещу длъжника по Договор за потребителски
кредит № 40005402319 - В. Й. М., включваща неизплатена главница в размер над
уважения размер в 3 186.40 лв. до 3326.64 лв. и неизплатено договорно възнаграждение
размер на 1402.39 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението.
В срока по чл.263 ГПК отговор по въззивната жалба не е постъпил.
По делото от страна на В. Й. Л. с ЕГН ****, чрез Еднолично адвокатско дружество
„Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по
описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, гр.
София, бул. „Александър Стамболийски" № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Д. М. М.
- Управител, e-mail: *******е постъпила частна жалба, против Определение №961 от
20.11.2023г. с което е оставено без уважение искането на ответника за допълване на
Определение № 741 от 02.10.2023г. чрез присъждане на сумата от 747 лева разноски в
заповедното производство. В частната жалба се твърди, че в мотивите на атакувания
съдебен акт се излагат доводи, че по отношение на прекратителната част на исковото
производство заповедния съд не е издал Заповед за изпълнение и съответно длъжника нямал
възражение в тази част. Тези доводи са неправилни. Тези претенции на кредитора са били
част от сезиращото заявление до заповедния съд и оформят предмета на заповедното
производство , по което е осъществена правна защита и съдействие. С оглед прекратяването
по отношение на тях на исковото производство кредитора следва да поеме дължимото
адвокатско възнаграждение.
Искат от съда да постанови Определение, с което да отмени атакуваното и уважи
искането на ответника за допълване на Определение № 741 от 02.10.2023г. чрез присъждане
на сумата от 747 лева разноски в заповедното производство.
От „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощника си Е.С.К.,
редовно упълномощен с пълномощно per. № 356/12.01.2024г. на нотариус, рег.№ 271 е
постъпил отговор по частната жалба.
В отговорът се изразява становище, че не следва да се присъжда отделно
възнаграждение на процесуалния представител на ответника за подаване на възражение по
член 414 ГПК по заповеднто производство, Същото не се постановява в самостоятелно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата в исковото производство по
реда на член 422 от ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо.
В условията на евентуалност в случай, че настоящият съден състав, счита, че
разноски следва да бъдат присъдени, с оглед липсата на каквато и да било фактическа и
правна сложност по делото, правят изрично възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от ответната страна. Същото не следва да бъде по-високо от
минималното възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
3
размери на адвокатските възнаграждения, като считат, че следва да намери приложение
разпоредбата на чл.6, т.5 от наредбата, а именно възнаграждения за изготвяне на книжа и
молби, чиито минимален размер е 50.00 лв.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от
ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт №40005402319 от 16.08.2021г., сключен между „Профи кредит България“ ЕООД,
в качеството на кредитор, от една страна, и от друга страна – В. Й. М., в качеството на
кредитополучател /клиент/, кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит от 3 500
лв., със срок на кредита от 36 месеца, при размер на всяка вноска от 170.43 лв., при
договорен годишен процент на разходите /ГПР%/ - 48.58 %, годишен лихвен процент
/ГЛП%/ - 41 %, лихвен процент на ден - 0.11%. Общото задължение по заема възлиза на 6
135.74 лв. Съгласно Договора за потребителски кредит, т.V „Поискани от клиента
допълнителни възможности“, с отпуснатия кредит са рефинансирани стари задължения на
кредитополучателя - задължение към „Профи кредитБългария“ ЕООД в размер на 1 366.48
лв. и в размер на 918.91 лв. Съгласно уговореното в т.V и т.VI от Договора клиентът е
закупил допълнителни услуги, посочени в т.V „Поискани от клиента допълнителни
възможности“ – Допълнителна услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и Допълнителна услуга „Флекси“,
предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит. Страните
са се съгласили, че за допълнителна услуга „Фаст“ се дължи възнаграждение в размер на 875
лв., а за допълнителна услуга „Флекси“ се дължи възнаграждение в размер на 2450 лв., като
размерът на вноската по закупената допълнителна услуга е 92.37 лв. и е дължима заедно с
месечната вноска по кредита. Така общото задължение по кредита и по закупените
допълнителни услуги възлиза на 9 460.74 лв., с размер на месечната вноска от 262.80 лв.
Съгласно т.15.1. и т.15.2 от Общите условия на „Профи кредит България“ ЕООД към
договора за потребителски кредит, всеки клиент, пожелал и закупил допълнителна услуга
„Фаст“, получава приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на
потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена допълнителна услуга „Фаст“ и
в рамките на един час, считано от постъпване на искането за отпускане на потребителски
кредит в системата на „Профи кредит България“ ЕООД, а всеки клиент, пожелал и закупил
допълнителна услуга „Флекси“, получава право да променя едностранно погасителния си
план при изпълнение на съответните специфични изисквания, описани в договора. По
делото са представени Искане за отпускане на кредит, Погасителен план към Договора за
потребителски кредит, Стандартен европейски формуляр, разписка за извършено плащане в
полза на кредитополучателя за сума в размер на 1214.61 лв., както и извлечение по сметка,
от което се установява, че към общата платена сума по договора за кредит към 22.06.2023 г.
е в размер на 313.60 лв., а остатъчното задължение възлиза на 8084.03 лв. От заключението
на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по процесния договор
кредитополучателят В. Й. М. е пожелала с част от отпуснатия й кредит в размер на 3 500 лв.
да бъдат погасени /рефинансирани/ стари нейни задължения в общ размер от 2285 лв., както
следва: 1366.48 лв. по ДПК № 40002670605 и 918.91 лв. по ДПК №40003874666. Остатъкът
от кредита в размер на 1214.61 лв. е преведен по посочена от длъжника собствена банкова
сметка. Кредитополучателят е направил три плащания по договора – на 30.09.2021 г. – сума
в размер на 263 лв., на 04.10.2021г. – 0.60 лв., на 15.05.2022 г. – 50 лв. Общият размер на
извършените от кредитополучателя плащания по договора възлиза на 313.60 лв., която сума
4
е отнесена от кредитора за погасяване на: главница – 50.85 лв. /остава непогасен остатък от 3
449.15 лв./; договорна лихва – 119.58 лв. /остава непогасен остатък от 1402.39 лв./; пакет
допълнителни услуги – 92.51 лв. /остава непогасен остатък от 3 232.49 лв./; лихви за забава –
20.66 лв. /остава непогасен остатък от 330.98 лв./, такси – 30 лв. Посочено е, че длъжникът е
изпаднал в забава на 26.09.2021г. От датата на изпадане в забава до датата на обявяване на
предсрочната изискуемост – 04.11.2022 г. са начислени лихви за забава в размер на 330.98
лв. /след приспадане на платените 20.66 лв./, като същите са начислени върху общия размер
на вноската по кредита от 262.80 лв. месечно, включваща главница, договорна лихва и
допълнителни услуги. Вещото лице е изчислило законната лихва върху остатъчното
задължение по договора от 8084.03 лв., която за периода от 04.11.2022 г. до дата 27.02.2023
г. /датата на подаване на заявлението/ се равнява на 281.94 лв. Вещото лице е изчислило
ГПР по договора за кредит в два варианта – при първия вариант при изчисляването на ГПР
са включени дължимата главница и договорна лихва, при което ГПР се равнява на 48.58%;
при втория вариант при изчисляването на ГПР са включени освен дължимата главница и
договорна лихва, и възнагражденията за допълнителни услуги, при което ГПР се равнява на
120.39% и надвишава 12.04 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
лева. Ищецът „Профи кредит България“ ЕООД е подал на 27.02.2023г. заявление по чл. 410
от ГПК срещу кредитополучателя В. Й. М. за дължимите суми по договора за кредит. По
заявлението било образувано ч.гр.д.№231/2023г. по описа на Районен съд-Сандански, по
което съдът издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
141/09.03.2023 г. за следните суми: -главница – 3 449.15 лв.; -договорна лихва – 1402.39 лв.
за периода от 25.10.2021 г. до 04.11.2022 г. /датата на предсрочната изискуемост/; -законна
лихва за периода от 26.09.2021 г. до 04.11.2022 г. – 330.98 лв.; -законна лихва за периода от
04.11.2021 г. до 27.02.2023 г. – 266.75 лв., дължими по Договор за потребителски кредит
№40005402319, ведно със законната лихва върху главницата от 28.02.2023г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 171.75 лв. за разноски по делото. С Разпореждане №
459/09.03.2023г. заповедният съд отхвърлил заявлението в останалата му част за сумата от
850.55 лв. - възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и за сумата от 2 381.94 лв. -
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“. Срещу заповедта за изпълнение в
законоустановения срок е подадено възражение от длъжника.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично
неправилно. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод. Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята
правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за
потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен,
поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от
ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“,
5
сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин. В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент
– % анекс към договора, описани са условията за прилагането му – чл. 4 от Общите условия
към договора, посочен е ГПР – и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5 от
Общите условия. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен
лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС №
72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със
заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г.
на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната
абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна
практика, която се възприема от настоящия съдебен състав и на която и районният съд се е
позовал, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният
размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр.
д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което
обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В
конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49.58%, но в същия не са включени
таксите за услугите „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер от 3325 лв., които имат характера на
възнаграждение и е следвало да бъдат включени при формирането на ГПР. Това поставя
потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, поради невъзможността да
прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се
оскъпява повече от два пъти. Включването на тази сума в общия размер на разходите по
кредита води до ГПР от 120.39% според изчисленията на вещото лице по изготвената
6
съдебно-счетоводна експертиза. Видно е в този случай, че разходите по кредита са
необосновани високи и надвишават допустимата надбавка върху заетата сума от 3 500 лв.,
съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, която е допустимо да бъде до 5 пъти размера на законната лихва
върху просрочени задължения в лева, а в случая според изчисленията на вещото лице
надвишава 12 пъти размера на законната лихва. Възнагражденията за допълнителните
услуги„Фаст“ и „Флекси“ представляват разходи по кредита по смисъла на пар.1, т.1 от ДР
на ЗПК, който съгласно чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включи в размера
на ГПР. Формално посоченият в договора размер на ГПР от 48.58% не отговаря на
действително приложимия между страните ГПР, равняващ се на 120.39%. Нарушаването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит на основание
чл.22 от ЗПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит договорът за потребителски кредит
е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са потребителят и
кредиторът, съгласно легалните определения в чл.9, ал.3 и ал.4 от ЗПК. „Профи Кредит
България“ ЕООД представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Представеният по делото Договор за
потребителски кредит, подписан от кредитополучателя, установява възникналото заемно
правоотношение между страните по договора, като заемната сума от 3500 лв. е усвоена от
кредитополучателя В. Й. М.. В императивната разпоредба на чл.19, ал.4 във вр. с ал.1 от
ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. С Постановление №426/18.12.2014г. на Министерския съвет е
определен годишен размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер
на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта. Законната лихва е равна на основния лихвен процент на
БНБ /който е 0.00 % към 16.08.2021г. – датата на сключване на договора/, плюс 10 пункта,
или 10%. Съдебният състав констатира, че в договора възнаградителната лихва от 41% и
годишният процент на разходите от 48.58% формално са записани с тези размери.
Отразените процентни съотношения не съответстват на реално дължимите съгласно
договора и погасителния план към него размери на възнаградителната лихва и ГПР, които са
в пъти по-високи от горепосочените и надвишават максималния праг по чл.19, ал.4 от ЗПК.
ГПР съгласно чл.19, ал.1 и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички разходи, които
кредитополучателят дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49.58%,
но в същия не са включени таксите за услугите „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер от 3325 лв.,
които имат характера на възнаграждение и е следвало да бъдат включени при формирането
на ГПР. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, поради
невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика
кредитът му се оскъпява повече от два пъти. Включването на тази сума в общия размер на
разходите по кредита води до ГПР от 120.39% според изчисленията на вещото лице по
изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Видно е в този случай, че разходите по кредита
са необосновани високи и надвишават допустимата надбавка върху заетата сума от 3 500
лв., съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, която е допустимо да бъде до 5 пъти размера на законната
7
лихва върху просрочени задължения в лева, а в случая според изчисленията на вещото лице
надвишава 12 пъти размера на законната лихва. Предвид изложеното, според настоящия
съдебен състав е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която
изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не
е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
Както вече беше посочено, възнагражденията за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“
представляват разходи по кредита по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, който съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Формално
посоченият в договора размер на ГПР от 48.58 % не отговаря на действително приложимия
между страните ГПР, равняващ се на 120.39 %. Нарушаването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Съдът е
длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на
отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори без
направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства, какъвто именно е настоящият случай
/ТР №1 от 27.04.2022 г. по т.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота, следва да се
отбележи, че конкретните услуги, за които е уговорено заплащането на процесните
възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“, представляват действия по усвояване и
управление на кредита, поради което на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК клаузите се явяват
нищожни като противоречащи на закона. Съгласно разпоредбата на чл.10а от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, като видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит; кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В договора и общите условия не е
посочено какъв е обичайният срок за разглеждане на искането за отпускане на
потребителски кредит, както и какъв е срокът за „приоритетно“ разглеждане на същото,
поради което потребителят е поставен в невъзможност да прецени дали да се възползва или
не от услугата „Фаст“, т.е. да прецени икономическите последици от сключването на
договор с такава „услуга“. Същата е договорена по начин, който не създава никакви
гаранции за потребителя, че кредиторът реално ще предостави „услугата“ като спази реда за
разглеждане на исканията, за да изисква заплащането й. По отношение на услугата
„Флекси“, възнаграждението за същата е уговорено като дължимо независимо от това дали
клиентът ще се ползва от посочената услуга, поради което е нарушен принципът за
справедливост и еквивалентност на престациите. Посочените уговорки позволяват на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане в размер на почти 100% от отпуснатата
сума, независимо дали услугите ще бъдат предоставени, при което кредитът значително се
оскъпява. Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като неравноправни по
смисъла на чл. 143 от ЗЗП – същите противоречат на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Същите целят единствено неоснователното обогатяване на кредитора, заобикаляне на
8
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и поставят потребителя в неравностойно положение
спрямо него. В исковата молба се твърди, че от извършените плащания по договора,
кредиторът е отнесъл сума от 30 лв. за погасяване на такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането. Посочената сума е начислена на основание раздел VII, т. 2, б. “д“ от
Договора за потребителски кредит и чл. 17.4 от ОУ, предвиждащи начисляването на такса за
извършване наразходи, свързани с действията по извънсъдебно събиране на просрочен дълг,
за, но не само, телефонни обаждания и/или писма за напомняне на просрочени задължения,
посещения на място, смс-и и други. Съдът счита, че клаузата, с която се предвижда
начисляване на разходи за събиране на вземането при забава на заемополучателя, е
нищожна поради противоречие със закона, тъй като нарушава забраната на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК да се изисква заплащането на такси и комисионни, свързани с
усвояване и управление на кредита, и при забава на длъжника да се начислява единствено
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Предвид установената нищожност на
целия договор за кредит, на основание чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи само
чистата стойност на кредита – в случая 3 500 лв., но не дължи лихва и други разходи по
кредита. Ето защо съдът намира, че платената от ответницата сума в общ размер на 313.60
лв. следва да бъде отнесена изцяло в погашение на главницата по кредита. При така
извършеното прихващане на изпълнението, се установява, че ответницата е заплатила
изцяло всички 5 месечни вноски за главница за периода от 25.09.2021 г. до 25.01.2022 г.,
както и частично 6-та месечна вноска с падеж 25.02.2022 г. до размера от 41.39 лв.
Ответницата е изпаднала в забава на 26.02.2022 г. /деня, следващ падежа на 6-та погасителна
вноска/ за плащане на остатъка от главницата по нея в размер на 18.76 лв. и не е заплатила
останалите вноски по главница до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С оглед
преустановяване на плащанията по договора, са налице предпоставките за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем съобразно предвиденото в чл. 12.2 и чл. 12.3 от Общите
условия. Макар в уведомителното писмо за предсрочна изискуемост да е посочена дата на
настъпването й 04.11.2022 г., то тя не може да се приеме за релевантна, доколкото
предхожда момента на изпращане на писмото /07.11.2022 г./., както и момента на
получаването му от кредитополучателя /11.11.2022 г/. Ето защо съдът приема, че едва с
достигане на изявлението на кредитора до ответницата на 11.11.2022 г. би могъл да настъпи
целения с него ефект, а именно да бъде обявена предсрочната изискуемост на просроченото
задължение. Предвид гореизложеното, дължимият от ответницата размер на главницата по
кредита се равнява на 3 186.40 лв., до който размер предявеният установителен иск за
главница е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 3 449.15 лв. искът
следва да бъде отхвърлен. Следва да се присъди и законна лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението до окончателното погасяване. Относно претенцията за
мораторна лихва, съдът намира, че ответницата е изпаднала в забава считано от 26.02.2022 г.
/както беше посочено/, поради което не дължи мораторни лихви за периода от 26.09.2021 г.
до 25.02.2022 г. Ответницата дължи мораторна лихва, на основание чл.33 от ЗПК, само за
периода от 26.02.2022 г. до 04.11.2022 г. върху неплатените падежирали вноски за главница
през този период /от вноска 6 до вноска 14/, като съдът определи по реда на чл.162 от ГПК
чрез електронен лихвен калкулатор размера на лихвата за този период, считано от падежа на
всяка неплатена вноска до 04.11.2022 г., общо в размер на 18.86 лв. До този размер следва да
бъде уважен предявеният установителен иск за мораторна лихва, а за разликата до пълния
предявен размер от 330.98 лв. и за периода от26.09.2021 г. до 25.02.2022 г. искът следва да
бъде отхвърлен. За периода от 04.11.2022 г. до 27.02.2023 г. ответницата дължи лихва за
забава, съгласно чл. 33 от ЗПК, върху неплатените падежирали вноски за главница за
периода от 04.11.2022 г. до обявяване на предсрочната изискуемост на 11.11.2022 г., както и
върху предсрочно изискуемата главница за периода от 11.11.2022 г. до датата на подаване на
заявлението – 27.02.2023 г., като съдът определи по реда на чл.162 от ГПК чрез електронен
лихвен калкулатор размера на лихвата за този период в размер на 105.06 лв., до който
9
размер искът се явява основателен, а над този размер до пълния претендиран размер от
266.75 лв., същият подлежи на отхвърляне. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в
ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет
пъти размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Включените в този пакет услуги по своята същност
представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и не
съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Допълнителни са тези
услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора,
тоест по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. С пакета от допълнителни услуги се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 50 %. Така размерът на ГПР се
явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не
съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която
е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК-за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите.
Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва
или други разходи по кредита. Поради което решението в обжалваната част е правилно и
следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на частната жалба:
Въззивният съд изцяло споделя становището, че на адв. М. не следва да се присъжда
отделно възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК по заповедното
производство. Същото не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е
само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което
исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на
иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението
си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.422 от
ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и
също нещо. Злоупотреба с право би представлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл. 414 от ГПК и по
защитата срещу иска по чл. 422 от ГПК /Определение № 45/23.01.2019г. по ч.т.д. №
10
3074/2018 г. на ВКС, I т.о./.
При този изход на делото, на осн. 78 ГПК и полза на адв. Д. М. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищцата за исковото
производство, като дължимото възнаграждение съобразно материалния интерес по делото,
на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. във вр с чл. чл.7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се равнява на
760.00 лв. с ДДС. При определяне на сумата съдът взе предвид и направеното възражение за
прекомерност.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 345/29.12.2023 г., постановено по гр. д. № 670/2023 г., по
описа на РС-Сандански.
ОСТАВЯ без уважение частна жалба против Определение № 961 от 20.11.2023 г., с
което е оставено без уважение искането за допълване на Определение № 741 от 02.10.2023 г.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. “България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на адв. Д. М. М., гр.
С., ж.к. ****, бл. **, вх. *, ет. *, оф. ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
сумата от 760 лв. /седемстотин и шестдесет лева/ с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11