№ 506
гр. София, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20231000502940 по описа за 2023 година
С решение № 260862 от 20.06.2023 г. по гр. д. № 5057/2021 г., І-8 с-в,
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, че ищцата Х. В. М. не дължи на ответника
"УниКредит Булбанк" АД сумата от 65 857, 57 лв., представляващи
аритметична разлика между посочено в Извлечение по кредит № 3/16.03.2021
г., издадено въз основа на Договор за банков кредит № 1568/16.04.2008 г.,
остатъчно задължение за главница към 14.03.2021 г. в размер на 59 104, 91
евро и действително установения размер на непогасеното задължение в
размер на 43 472, 04 лева.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от „УниКредит
Булбанк“ АД. Поддържа възражението си, че с отрицателния установителен
иск на длъжника се избягва осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД за недължимо
платени възнаградителни лихви в погасен по давност период. В този смисъл
счита иска за недопустим като твърди, че оплакването не е обсъдено от съда.
Подчертава, че съдът не е съобразил и предвиденото в т. 11.1.3 от договора (т.
10.5 от ОУ) фиксиране на лихвата в договорения й първоначален размер,
което е прието от съдебната практика за непротиворечащо на защитата на
1
потребителя. Изтъква, че съдът е изменил неправилно чрез тълкуване
договорните отношения, като е приел, че банката е длъжна да намалява
размера на дължимата лихва. Намира, че при фиксиран размер на
договорената лихва по договор и по анекс, отчетената непогасена част от
главницата е съобразена с договореното. Моли да се отмени решението и да
се отхвърлят исковете като се присъдят разноски.
Ответницата по жалбата Х. В. М. оспорва същата. Няма възражения, че
има задължение към банката, но оспорва размера му (като намира, че е по-
малък от определения от банката) и начина на формиране на
възнаградителната лихва. Твърди, че след постановяване на решението
банката е продължила да увеличава месечните вноски, като представя в тази
насока писмени доказателства. Подчертава, че според ССЕ банката
едностранно е променила стойността на ГЛП без да е налице фактическо
увеличение на БЛП (стойността на едномесечния Юрибор) и без да има друго
фактическо основание за това. Моли да се отхвърли жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 430 ТЗ.
Ищцата Х. В. М. твърди, че сключила с „УниКредит Булбанк“ АД
Договор за банков кредит № 1568/16.04.2008 г., за сумата от 76 600 евро, с
цел финансиране на строително-монтажни работи на апартамент, с краен срок
за погасяване 10.04.2038 г., актуализиран с Анекс № 2 за периода от
11.07.2019 г. до 10.04.2038 г. За времето от 16.04.2008 г. до 11.07.2019 г.
ищцата поддържа, че съгласно т. 4 от договора за банков кредит "годишният
лихвен процент за съответния период на олихвяване" (ГЛП) се формирал от
базисен лихвен процент (БЛП) по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на
физически лица, определен съгласно т. 10.3.2 при подписване на договора -
едномесечен EURIBOR и надбавка. Според т. 4.1.а от договора "по редовен
дълг по т. 11.1.3. за кредитите, изплащани чрез анюитетни погасителни
вноски за периода от 16.04.2008 г. до 10.04.2038 г. ГЛП е в размер, както
следва: БЛП по т. 10.3. и т. 10.4., определен съгласно т. 10.3.2. при
подписване на договора - едномесечен EURIBOR в размер на 4.359 % и
2
надбавка в размер на 2.341 % или общ размер на ГЛП от 6.70 %". Съгласно
предвиденото в т. 10.5. от ОУ при кредити, изплащани чрез анюитетни
вноски ГЛП за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на
договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс най-
малко с един процентен пункт, съответно до поредна аналогична промяна
спрямо предходната. Съгласно т. 11.1.3. от Условията "при кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски, ГЛП по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1.а. и не се променя,
освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му
най-малко с 1 пункт". Тази клауза давала възможност на банката при
нарастване на БЛП с повече от 1 пункта от размера, който е определен от
кредитора, в деня на сключването на договора или от размера му, формиран
след промяна по реда на тази точка - да променя едностранно размера на
ГЛП, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение.
Според клаузата на договора за кредит, първият компонент за определяне на
ГЛП била надбавка, фиксирана за целия лихвен период, а именно 2, 341%, а
другият компонент е БЛП, който е променлива величина и е равен на
конкретно посочен индекс, който по отношение на процесния договор за
кредит е изрично определен в договора, а именно едномесечният EURIBOR,
от което следвало, че именно т.нар. "БЛП" е компонентът, за който страните
са се съгласили, че ще отчита промените в пазарните условия по време на
действието му. В тази връзка се сочи, че с клаузата на т. 11.1.3. страните по
договора са предвидили основанието, на което банката може едностранно да
променя лихвените условия, което зависи от обективна предпоставка, а не от
волята на банката, но съгласно посочената клауза банката може да упражни
правото си да промени едностранно ГЛП не при всяка промяна на БЛП с
повече от 1 пункт, а само при неговото увеличаване с посочената стъпка.
Твърди се, че банката едностранно с решения на Управителния съвет на
основание т.11.1.3 променила стойността на ГЛП, като добавила друг
компонент и това е довело до увеличение на договорната възнаградителна
лихва за целия период на действие на договора за кредит, което действие
било незаконосъобразно, с оглед качеството „потребител“ на
кредитополучателя. Сочи се, че договорът бил стандартизиран и ищцата не
можела да влияе на клаузите, а в него нямало реципрочната възможност, с
която да се ползва кредитополучателя за да се намали лихвения индекс.
3
Същите твърдения са отнесени и към т. 10.5. Ищцата сочи, че въпреки
намаление на едномесечния EURIBOR, банката продължила да начислява и
събира неправомерно от ищцата лихва, която била изчислена чрез недължим
висок лихвен процент и така била надвзета сума за лихви, които е следвало да
бъдат отчетени като погашения за главницата. В последното получено
месечно известие на банката, било посочено, че към 14.03.2021 г. остатъчният
размер главницата е 59 104, 91 евро (115 599,16 лв.), но според ищцата
общият размер на дължимия остатъчен редовен дълг (главница) по договора
за кредит възлизал само на 43 472,04 лв., т.е. недължима като главница е
сумата от 65 857, 57 лв. По отношение на времето след 11.07.2019 г. до датата
на иска - 16.04.2021 г. - ищцата твърди, че редовният дълг по кредита
възлизал на 63 266, 14 евро, която сума била формирана от редовна главница
в размер на 63 254, 73 евро и начислената неизискуема лихва в размер на 11,
41 евро. В този контекст, ищцата поддържа тезата, че ответникът прилагал
неправомерно по-висок в сравнение с дължимия съгласно уговореното лихвен
процент и дебитирал от сметката й недължима лихва, която следвало да бъде
отнесена в погашение на дължимата главница. Ето защо и с оглед изменение
на иска от 27.10.2022 г. ищцата претендира да бъде признато за установено,
че към 14.03.2021 г. тя не дължи на ответника сумата от 65 857, 57 лева,
представляващи аритметична разлика между претендираната от ответника
остатъчна главница в размер на 59 104, 91 евро и действително дължимия към
14.03.2021 г. остатъчен размер на главница от 43 472, 04 лева.
Ответникът "УниКредит Булбан" АД оспорва предявения иск по
основание и по размер, като сочи че искът е и недопустим, тъй като ищцата
има възможност да предяви осъдителен иск по чл. 55 от ЗЗД за заплащане на
недължимо платени възнаградителни лихви. Счита, че ищцата цели
преодоляване на възможността на банката да упражни правото си на
възражение за погасителна давност, тъй като ако претендира с иск връщане на
суми то той би бил погасен с оглед времевия обхват от 2008 г. до 2021 г.
Оспорва като неоснователни твърденията на ищцата за неравноправност.
Подчертава, че в договора е предвидено фиксиране на договорната лихва,
което не е неравноправно, а увеличението е регламентирано само като една
правна възможност. Твърди, че нарушение на правата на кредитополучателя
би било налице само когато начислената лихва би превишила 6.7% при липса
на предвидените предпоставки за увеличение по т. 11.1.3. и т. 10.5 от ОУ.
4
Счита, че банката не е имала задължение да намалява лихвите. Оспорва
твърдения за анатоцизъм.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следното от фактическа
и правна страна:
На първо място съдът приема, че възражението за недопустимост на
предявения иск е неоснователно. Релевантни в тази насока са изводите на
СГС, към които настоящият състав препраща. Ищцата има правен интерес да
продължи да изплаща разсрочено кредитното си задължение, но същото да
бъде установено по размер, съобразно действителните уговорки в договора,
които очевидно са възприемани по различен начин от страните по сделката.
Възражението на банката, че ищцата не може да се ползва от възможността
да предяви установителен иск, тъй като има възможност да претендира с
осъдителен иск връщане на недължимо платеното е неоснователно. Страната
има право, в рамките на законовите възможности, да избере конкретен път на
защита на правата си, както именно е сторено и в настоящият спор.
Несъстоятелно е оплакването, че с предявения иск по чл. 124 ГПК се
заобикаля възможността на банката да релевира възражението си за
погасителна давност. Когато едно вземане е погасено по давност не означава,
че то не може да бъде изпълнено, а че кредиторът не може да претендира
събирането му по принудителен ред (естествено задължение). С погасено по
давност вземане обаче може да се извърши прихващане, което ищцата може
да стори, когато банката претендира от нея плащане на вноски по кредита.
По съществото на спора съдът приема следното:
Установява се, че на 16.04.2008 г. между банката и ищцата (няма спор,
че същата има качеството „потребител“) е сключен договор за банково
кредит. В практиката на ВКС (напр. решение № 50190 от 15.12.2022 г. по гр.
д. № 470/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр.
д. № 2032/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, чиито мотиви настоящият състав
цитира по-долу в решението си), по идентични по съществото си спорова
върховните съдии са установили константно разрешение, в което са приели,
че в отношенията между страните съществува неравноправна клауза,
фиксирана в т. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение за задълженията (л. 21).
5
Клаузата на т. 11.1.3 от договора за кредит не е индивидуално
уговорена, тъй като няма данни да е била изготвена предварително, както и че
ищцата е имала възможност да влияе върху съдържанието й, (като тежестта за
установяването на този факт е за банката (чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП). С този
текст от договора се осигурява възможност за увеличаване на годишния
лихвен процент само при неговото увеличаване с повече от един пункт. Не е
предвидена възможност при промяна на пазарните условия, водещи до
понижаване на базисния лихвен процент, лихвата да бъде намалена. Целият
риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а
банката не е поела никакъв риск. Това поставя кредитополучателят в
неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда
като потребител и води до съществено неравновесие в отношенията между
страните. Клаузата не би подлежала на проверка за незаконосъобразност само
ако тя е ясно и разбираемо формулирана, т.е. за средно информирания и
образован потребител да е било възможно да осъзнае последиците от
приложението й. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно
и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на
страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици
(решение № 231/06.03.2018 г. по т.д. № 875/2017 г., I т. о.). В случая клаузата
на т. 11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно постулира
непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да я
увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава възможност
лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в тежест на
кредитополучателя. Затова тя подлежи на преценка като неравноправна.
Възражението на банката, че се касае до уговорка в т. 4.1 за фиксиран
лихвен процент е неоснователно. Този й довод е в противоречие с останалите
й твърдения в хода на производството, че въпросният процент е минимален, а
не фиксиран. Не съответства на довода и поведението на банката в хода на
изпълнението на договора. Ако лихвеният процент е бил уговорен като
фиксиран, то остава неясно (и според цитираното по-горе решение на ВКС)
защо нееднократно управителният съвет на банката е вземал решение за
повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по
кредитите на физически лица в лева. Това поведение съвсем ясно показва, че
6
банката е възприемала значението на понижаващия се Юрибор за размера на
лихвите, които физическите лица - страни по договори за банков кредит й
дължат. За да не понижи тези лихви, органите на банката са ги задържали на
високо ниво въз основа на непредвидени в него механизми - чрез
"повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент".
Понятието "премия" като компонент на базовия лихвен процент не е
разписано в договора, ищцата не се е съгласявала с подобен механизъм,
поради което действията на банката са неправомерни. Те, освен че са в разрез
с разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, са показателни по отношение на това какъв
годишен лихвен процент страните са имали предвид при сключване на
договора. Уговорения годишен лихвен процент е двукомпонентен и се състои
от променлива /4, 359 % към датата на сключване на договора/ и константа
/надбавка - 2.341 %/. Понятие „премия“ няма указано в договора и
следователно дължимата лихва е следвало да бъде променяна съгласно
измененията само на Юрибора. Обстоятелството, че е съставен погасителен
план за 360 месеца не е доказателство за фиксиране на лихвения процент.
Такъв план се съставя при всеки договор за кредит, изплащан на анюитети,
без това да е било пречка в банковата практика впоследствие дължимите
лихви да се увеличават едностранно, като кредитополучателите само са
уведомявани за това с изготвяне на нов погасителен план. В конкретния
случай в самия погасителен план, който е неразделна част от договора между
страните, се съдържа следната уговорка: (л. 33) "Представеният погасителен
план е примерен и е изготвен при лихвен процент, действащ към датата на
изготвянето му, формиран като базисен лихвен процент /лихвен индекс/,
завишен с надбавка. Лихвеният процент се променя/остава постоянен в
зависимост от избрания от клиента план за погасяване при условия,
предвидени в договора за кредит. ". Подчертаването, че планът е примерен,
опровергава довода за уговорен фиксиран лихвен процент.
Неоснователен е и доводът, че наличието на съгласие за уговаряне на
"минимален" лихвен процент следвало и от клаузата на т. 10.5 от Общите
условия на банката. Тази клауза също изрично предвижда "фиксиран", а не
минимален лихвен процент. Разликата между двете понятия е съществена -
едното е константа, а другото - променлива, макар само в посока увеличение.
Уговорка може да има само за едното или другото, но не е възможно страните
да се съгласили за двете едновременно. Аргументът освен това е
7
неоснователен и по същество, защото клаузите в договора, които се
различават от общите условия, имат приоритет (чл. 298, ал. 3 ТЗ) и се прилага
уговореното в договора, а не общите условия.
Относно оплакването, че съдът, тълкувайки волята на страните, е
променил договорките между тях, настоящият състав намира, че следва да се
вземе предвид разрешението, дадено в цитираното вече решение № 12 от
11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. В същото е прието, че съдът тълкува
договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла,
следващ от общия разум на изявлението, доколко буквалният текст изразява
действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната
уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл.
При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват
обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент
отношения между страните и произтичащото от това поведение на
последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до
цялостно изясняване на действителната воля на страните. Тълкувайки
клаузите на договора в посочения по-горе смисъл, съдът не е подменил
вложеното в тях съдържание, но установявайки същото е констатирал, че то
нарушава установените правила за защита на потребителя. Именно
прилагането на последната (чрез ограничаване на действието на
неравноправната клауза) налага промяна в договорните отношения.
Предвид казаното и установената недействителността на клаузата,
фиксираща лихвения процент освен в случай на увеличаването на Юрибор с
повече от 1 пункт, за ответника не е съществувало валидно правно основание
да получи плащане на лихви в повече от дължимите според курса на месечния
Юрибор. Тези суми са платени при начална липса на основание, следователно
искането да се признае, че те са недължими се явява основателно. Предвид
липсата на оплаквания относно изчисленията на СИЕ, приета пред СГС, не се
налага преповтаряна на същите, респ. ревизирането им.
Следва отново да се посочи, че позоваването на понятието „погасителна
давност“ от страна на банката е само във връзка с допустимостта на иска. Не е
въведено такова относно дължимостта на процесните суми и този въпрос не
подлежи на обсъждане в настоящият процес.
С оглед изложените аргументи решението на СГС следва да бъде
8
изцяло потвърдено, тъй като въззивната жалба се явява неоснователна.
Разноски при този изход на спора не се дължат на жалбоподателя, а на
процесуалният представител на ответницата, по реда на чл. 38 ЗА в размер на
2 505,72 лв.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260862 от 20.06.2023 г. по гр. д. №
5057/2021 г., І-8 с-в.
ОСЪЖДА "УниКредит Булбанк" АД, ЕИК *********, да заплати на
адв. Е. Л. възнаграждение в размер на 2 505,72 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9