Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Русе, 27.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд-Русе, V - ти граждански
състав, в публично заседание на двадесет и девети юни, две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: Татяна Илиева
при секретаря Миглена Кънева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5002 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, съобрази следното:
Ищецът
„Креди Йес“ ООД твърди, че по силата на договор № 35968 от 12.02.2018 г.
предоставил на В.Н.Х. паричен заем при следните параметри: заемна сума – 1500
лева; размер на месечната погасителна вноска – 154.31 лева; срок на погасяване
– 12 месеца; ГПР – 49.366 %; месечен лихвен процент – 3.400; дата на първо
плащане – 12.03.2018 г.; дата на последно плащане – 12.02.2019 г.; обща сума за
плащане – 1851.79 лева. Вземането на кредитора било обезпечено със запис на
заповед и поръчителството на ответницата Р.П.И. и лицето М.С. М.. Контрактът
бил подписан при Общи условия, предадени на кредитополучателя и поръчителите
при подписването им, като последните декларирали, че са запознати със
съдържанието им и ги приемат. Съобразно чл.8 от Договора, предвид факта, че
предоставеното обезпечение не отговаряло на условията, визирани в чл.10, ал.2,
т.1 и т.4 от ОУ, заемателят приел да заплати на заемодателя неустойка в размер
на 1244.21 лева. С оглед разсроченото погасяване на уговорената неустойка,
месечната вноска възлизала на 258 лева, а общия размер на дълга – 3096 лв. На
02.05.2018 г. кредитополучателят заплатил сумата 50 лева, след което не
предприел никакви действия за погасяване на задължението. Предвид разпоредбата
на чл.10 от ОУ, „Креди Йес“ ООД обявило вземането си за предсрочно изискуемо и
на основание чл.19, ал.1 от ОУ начислил неустойка в размер на 300 лева – 20 %
от непогасената част от главницата. В качеството си на кредитор „Креди Йес“ ООД
входирало заявление по реда на чл.417 ГПК и се снабдило със заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №3373/10.09.2018г.,
издадена по ЧГД №6181/2018 г., солидарно срещу В.Н.Х., Р.П.И. и М.С. М. за
сумите: 3096 лева – задължение по запис на заповед от 12.02.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2018г. до окончателното й
изплащане; 67.92 лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение. Предвид постъпилото от Р.П.И. възражение, заповедният съд
указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността да предяви
иск за установяване на вземането си срещу възразилия длъжник. С оглед
изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че Р.П.И., ЕГН ********** дължи на „Креди Йес“ ООД сумата 3096 лева
– задължение по запис на заповед от 12.02.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 07.09.2018 г. до окончателното й изплащане. Претендира
направените в заповедното и настоящото производства разноски.
В срока по чл.131 ГПК Р.П.И. не е
депозирала отговор на исковата молба. В о.с.з. излага доводи досежно
неоснователността на ищцовите претенции.
Съобразявайки становищата на
страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно
убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна,
следното:
На
12.02.2018 г. между „Креди Йес“ ООД и В.Н.Х. е сключен договор за паричен заем № 35968, по силата на който дружеството предоставило на В.Х. кредит
при следните параметри: главница – 1500 лева; размер на месечната погасителна
вноска – 154.31 лева; срок на погасяване – 12 месеца; ГПР – 49.366 %; месечен
лихвен процент – 3.400; дата на първо плащане – 12.03.2018 г.; дата на последно
плащане – 12.02.2019 г.; обща сума за плащане – 1851.79 лева.
Съобразно
чл.6 от контракта, вземането е обезпечено с поръчителството на Р.П.И. и М.С. М..
Не
се спори, че договорът е обезпечен и със запис на заповед от 12.02.2018 г. за
сумата 3096 лева, въз основа на който е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 3373/10.09.2018 г. по ЧГД № 6181/2018 г.
Приложени
са „Общи условия
по договор за заем № 35968“, подписани от кредитополучателя и поръчителите и
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити.
Предвид
оспорване истинността на Договор за поръчителство, на Общите условия по договора за заем и Записа на
заповед от 12.02.2018 г. относно автентичността на документите, е възложена и
приета съдебно – почеркова експертиза, чието заключение съдът цени като пълно,
ясно и всестранно. След извършено изследване на образците от подписа и почерка
на Р.И. вещото лице е констатирало, че ответницата е изпълнила: ръкописният
текст „Р.И.“ и подписа след него, положен в реквизита „Поръчител 1“ от Договор
за поръчителство; ръкописния текст „Р.П.И. в последната страница и подписите,
положени като първи в реквизитите „Подпис на поръчител:“ на всички страници от
Общите условия и ръкописният текст „Р.П.И.“ и подписът след него, положен в
реквизита „Поръчител 1“ на Запис на заповед от 12.02.2018г.
С
оглед установяване претенцията по размер е възложена и приета неоспорена от
страните съдебно-икономическа експертиза. След извършена справка в архива на
дружеството вещото лице установява, че Р.П.И. никога не е подавала молба за
отпускане на кредит и на 12.02.2018 г. не е отпуснат кредит в нейна ползва.
Експертът е изчислил размера на непогасената част от дълга, а именно: 1500 лева
главница; 302.39 лева договорна лихва; 1244.21 лева неустойка по чл.8 от договора
и 49.40 лева неустойка по чл.19, ал.1 от ОУ.
Въз
основа заявление, депозирано от „Креди Йес“ ООД, в РС-Русе е образувано ЧГД № 6181/2018
г. и издадена Заповед № 3373/10.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК, солидарно срещу В.Н.Х., Р.П.И. и М.С. М. за сумите: 3096 лева
– задължение по запис на заповед от 12.02.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 07.09.2018г. до окончателното й изплащане; 67.92
лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Р.П.И.
депозирала възражение по реда на чл.414 ГПК, с оглед което заповедният съд
указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността да предяви
иск за установяване на вземането си.
Установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и
формулирания петитум, съдът квалифицира правно предявения иск по чл.422 от ГПК
– установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че
ответникът дължи сумата 3096 лева – задължение по запис на заповед от
12.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
07.09.2018 г. до окончателното й изплащане, предмет на Заповед за изпълнение на
парично задължение № 3373/10.09.2018 г., издадена по ЧГД № 6181/2018 г. по
описа на РС-Русе.
От приложеното заповедно производство е видно, че в
срока по чл.414 ГПК Р.П.И. е депозирала възражение, с оглед което заповедният
съд указал на заявителя възможността в едномесечен срок да предяви иск за
установяване на вземането си. Ето защо съдът намира претенцията за допустима,
като предявена от „Креди Йес“ ООД в законоустановения срок, при
наличие на правен интерес - запазване действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В
производството по чл.422 ГПК ищецът следва да докаже наличие на спорното право,
а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането,
предмет на заповедта за изпълнение.
„Креди
Йес“ ООД основава претенцията си на Запис на заповед от 12.02.2018 г. с издател
В.Н.Х. и поръчители: Р.П.И. и М.С. М.. Касае се за едностранна търговска сделка
с абстрактен характер, при която наличието на основание не е елемент от
фактическия й състав. Независимо от това, последователно в практиката си ВКС
поддържа разбирането, че абстрактният характер на записа на заповед като вид
сделка, за която наличието на основание не е елемент от фактическия й състав и
поради това условие за действителността й, не изключва поемането на паричното
задължение да е с определена цел, произтичаща от други каузални отношения с
издателя, какъвто е и разглежданият случай. Менителничният ефект на записа на
заповед възниква при наличието на задължителните реквизити, посочени в чл.535 ТЗ, но менителничното правоотношение не е абстрактно и то възниква, за да се
постигне определена цел и най-често служи за обезпечаване на вземане,
произтичащо от друго каузално правоотношение. Когато записът на заповед
гарантира изпълнението на задължения, произтичащи от каузално правоотношение,
липсата на такова дава възможност на заинтересованото задължено лице да черпи
лични менителнични възражения от това. В самия запис на заповед не е
задължително да се сочи основанието за задължаване на издателя, но поемането на
парично задължение винаги става с определена цел, свързана с други каузални
правоотношения извън менителничните, между издателя и кредитора. Поради това в
производството по чл.422 ГПК ищецът – кредитор следва да докаже фактът, от
който произтича вземането му, докато ответникът – длъжник може да направи
възражение срещу вземането на ищеца.
В
случая няма спор и е установено, че каузалното отношение, по повод което е издаден
записът на заповед, който ответницата е подписала като поръчител, е договор за
паричен заем № 35968 от 12.02.2018 г., сключен между „Креди Йес“ ООД и В.Н.Х.,
обезпечен с поръчителството на Р.П.И. и М.С. М..
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна
уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за форма и съдържание, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността
между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор
за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент
на разходите като абсолютна процентна стойност – 49.366. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в
него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно
чл.22 ЗПК.
По отношение неустоечната клауза, визирана в чл.8 от
Договора:
В
глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по
този начин“.
В
този смисъл клауза, като уговорената в чл.8 от Договора за паричен заем, според
която се дължи неустойка в размер на 1244.21 лева при неизпълнение на
задължението по чл.6 за осигуряване в тридневен срок от датата на сключване на
договора на обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят
на определени условия, или банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в
пряко противоречие с преследваната от транспонираната в ЗПК директива цел. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечени след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът
му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е и
изрично посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На
следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009
г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза
за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от
това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна.
От съществено значение е и факта, че вземането е
обезпечено и със Запис на заповед.
Клаузата, уговорена в чл.19 от ОУ също се намира в
пряко противоречие с целта, преследвана от Директива
2008/48/ЕО и транспонираната в ЗПК.
При
така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с оглед което същият е
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в
чл.23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не
и на лихва или други разходи.
Следователно
кредитополучателят дължи връщане единствено на главницата по Договора - 1500
лева. Ищецът признава, че ответникът е извършил плащане на стойност 50 лева, която
сума следва да се приспадне от дължимата главница. Изложеното обуславя извод,
че претенцията като основателна следва да бъде уважена в размер на 1450 лева, а
в останалата част, до предявените 3096 лева, като недоказана следва да бъде
отхвърлена.
Съгласно
т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който разглежда
установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
В
исковото производство ищецът е направил разноски в размер на 757 лева.
Съразмерно с уважената част от иска следва да му се присъдят 354.54 лева
разноски.
Дължимите
от ответника на ищеца разноски по заповедното производство възлизат на 117.92
лева, от които Р.И. следва да поеме 55.23 лева.
Не
са ангажирани доказателства досежно направените от ответника разноски.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Р.П.И.,
ЕГН **********, дължи на „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, ул.“Лозарска“ 12, сумата 1450 лева – задължение по запис
на заповед от 12.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 07.09.2018 г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение № 3373/10.09.2018 г. по ЧГД №6181/2018г. по
описа на РС-Русе, като ОТХВЪРЛЯ иска
за сумата над 1450 лева до претендираните 3096 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА Р.П.И., ЕГН **********,***, да заплати на „Креди Йес“ ООД, гр.Хасково,
ЕИК *********, 55.23 лева – разноски
по ЧГД № 6181/2018 г. по описа на РС-Русе и 354.54 лева – разноски по настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: