Р Е Ш Е Н И Е
№ 2810 13.07.2018 г.
гр.Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI гр. състав, в публично
съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 853 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба
от „Емили старт” ЕООД, ЕИК ********* против „Ес Ди Карго” ЕООД, ЕИК *********,
с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал.1, вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 372, ал.1, вр. с
чл. 367 и сл. ТЗ, вр. с Конвенция за договора за международен автомобилен
превоз на стоки /CMR/.
В исковата молба се твърди, че ответникът възложил
извършването на превоз на стока /трици на чували – 24 т./ от гр. С, Р.Б до гр.
С, Р.Г, за което бил подписан договор за транспорт № ….. Уговорено било
възнаграждение в размер на 780 лева с ДДС, за което била издадена фактура №
1463/11.04.2016 г. Въпреки извършването му в срок и приемане на стоката от
получателя без забележки, ответникът не платил.
Предвид неизпълнението, ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК. По образуваното заповедно производство по ч.гр.д. № 17574/2017 г. по описа
на ПРС XVII гр.с., била издадена заповед
за изпълнение № 11211/23.11.2017 г. за посоченото вземане, ведно със законната
лихва, считано от постъпване на заявлението – 06.11.2017 г. до окончателното
погасяване и разноски. В срока по чл. 414, ал.2 ГПК било подадено възражение за
недължимост, поради което за ищеца се породил правен интерес да предяви
настоящата установителна претенция в срока по чл. 415 ГПК. Моли за уважаването
й. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Признава
възлагането на международния транспорт по твърдяната дестинация, както и
наличието на сключен договор. Възразява за погасителна давност, като се
позовава на чл. 32, т.1 от Конвенцията и твърди същата да е изтекла на
07.07.2017 г. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се
разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК и съобрази становищата на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 17574/2017 г. на ПРС, XVII гр.с., вземането по
настоящото производство съответства на това по заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и искът, по
който е образуван настоящият процес, е предявен в месечния срок по чл. 415,
ал.1 ГПК. Същият е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
За основателност на претенцията, в тежест на ищеца е да установи пълно и главно наличието на валидно облигационно отношение по твърдения
договор за международен превоз на стоки; изпълнение на задълженията си по него;
размера на възнаграждението и настъпване на падежа за плащането му. Предвид
възражението за изтекла погасителна давност, в негова тежест е и да докаже
наличието на обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давностния
срок.
Ответникът следва да
проведе насрещно доказване, както и да установи възражението си за изтекла
давност, а при установяване фактическия състав на вземането - да докаже, че е
погасил.
При така
разпределената доказателствена тежест, съдът намира иска за неоснователен по
следните съображения:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК,
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че:
ответникът е възложил на ищеца извършването на твърдения международен превоз на
стоки, за което е сключен договор за транспорт № …. г., с уговорено
възнаграждение в размер на 780 лева с ДДС, за което е издадена фактура №
1463/11.04.2016 г.; че превозът е извършен съобразно уговореното и стоките са
приети без забележки; че падежът за плащане на възнаграждението е настъпил /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 2009/28.02.2018 г. – л.26-27/.
Съдът приема тези
обстоятелства за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите по делото писмени
доказателства.
С договора за превоз, превозвачът
се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж
или товар /чл. 367 ТЗ/.
В случая, доколкото мястото на приемане на стоката за превоз и мястото на
доставянето й се намират в две различни държави /Б и Г/, процесният договор е
за международен автомобилен превоз на стоки и приложима към него е и Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /CMR/.
Неоснователно е
възражението на ищеца в обратна насока - тя е Ратифицирана с Указ № 1143 на Държавния
съвет от 29.07.1977 г. /ДВ, бр. 61 от 5.08.1977 г./, като е в сила за Р.
България от 18.01.1978 г.
Тази конвенция като
международноправен източник на правни норми е влязла в сила за Република
България съгласно предвидените в чл.43, §2 от същата условия, поради което
следва да намери приложение към възникналите правоотношения по договора за
автомобилен превоз на стоки с международен елемент. В чл.3, ал.1 КМЧП е
предвидено, че разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на
частноправните отношения с международен елемент, установена в международен
договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон,
като съгласно ал.2 - при прилагането на международен договор или на друг
международен акт се съобразяват международният характер на неговите разпоредби,
установената в тях квалификация и необходимостта да се постигне еднообразие в
тяхното тълкуване и прилагане. Анализът на посочените разпоредби дава основание
да се приеме, че независимо от липсата на обнародване на Конвенцията, каквото
изискване се съдържа в разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република
България, компетентният български съд е длъжен да приложи съдържащите се в
Конвенцията норми, влезли в сила съгласно предвидените в нея условия,
съобразявайки, че като специална уредба, тези норми имат приоритетно действие спрямо нормите на вътрешното право /в т. см. -
Решение № 955 от 28.05.2001г. по гр.д. № 2165/2000г. на ВКС, V г.о.; Решение №
143/12.05.2016 г. по т.д. № 1234/2014 ВКС II т.о. и др./.
Следователно,
налице е специална материално – правна уредба на процесните правоотношения.
Уредбата на превозния договор, съдържаща се в CMR, има императивен характер и когато са налице условията за нейното
прилагане, посочени в чл.
1, § 1 от Конвенцията, тя се прилага задължително
за уреждане на отношенията между страните по превозния договор.
Между страните няма
спор за наличието на договор и точното му изпълнение от страна на превозвача,
както и липсата на плащане на уговореното възнаграждение, въпреки настъпване на
падежа.
Основателно е
правопогасителното възражение за изтекла давност.
Съгласно чл. 32,
ал. 1 от Конвенцията, исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция
/както е в случая/, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок,
който тече, според б. „в” - от изтичането на тримесечен срок от датата на
сключване на превозния договор. Денят на начало на давностния срок не се
включва в него. Ето защо, в случая – договорът е сключен на 06.04.2016 г.,
тримесечният срок тече от 07.04.2016 г. и изтича на 07.07.2016 г., а
едногодишният давностен изтича на 07.07.2017 г.
Заявлението по чл.
410 ГПК, с което искът се счита предявен /фикция на чл. 422, ал. 1 ГПК/, а
давността - прекъсната /чл. 116, б. „б” ЗЗД – приложим, съгл. чл. 32, ал. 3
CMR/, е постъпило в съда на 06.11.2017 г., т.е. над 3 месеца след изтичане на
давностния срок /за приложимостта на уредбата на давността - Решение № 62/ 25.01.2002
г. по гр. д. № 891/2001 г., ВКС, както и соченото от ответника в писмената
защита – Решение № 81/27.05.2010 г. по т.д. № 851/2009 г. на ВКС, I т.о/.
Неоснователно е възражението
на ищеца, че с връчване на поканата за доброволно изпълнение на 16.03.2017 г.
било налице признание на задължението, при което давностният срок бил прекъснат,
съгл. чл. 116, б. „а” ЗЗД.
Първо, по делото не
се установява с категоричност, че именно приложената покана е била получена от
ответника. Това е така, т.к. в известието за доставяне няма конкретно описание
на документа, който се връчва – това може да е всяка друга покана, във връзка с
правоотношения между страните. При положение, че ответникът оспорва да е
получил документа, ищецът следваше да докаже твърденията си, но подобно
установяване не бе проведено.
На следващо място и
основно – хипотезата на чл. 116, б. „а” ЗЗД не е приложима. По делото няма
данни да е налице признание на дълга от страна на ответника, което да прекъсне
течението на давностния срок. Законът изисква изрично волеизявление на страната
в този смисъл, каквото не е налице. Получаването на документ и липсата на възражение,
не обективира признание, нито демонстрира чрез конклудентни действия
манифестация на подобна воля.
Признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че
е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116,
б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов
представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само
до наличието на фактите, от които произхожда /трайна съдебна практика - Решение
№ 100/ 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ВКС, ТК; Решение № 105/5.06.2014
г. по т. д. № 1697/2013 г., I т. о., ВКС; Решение № 220/12.06.2012 г. по гр. д.
№ 1118/2011 г., I г. о., ВКС и др./.
Предвид изложеното,
предявеният иск е неоснователен като погасен по давност и следва да бъде
отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски се дължат само на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Направено
е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК
/л.52/ и доказателства за сторени такива от 480 лева с ДДС – платено
адв. възнаграждение, съгл. ДПЗС. Възражението за прекомерност е своевременно,
но неоснователно. Минималният размер на хонорара е 360 лева с ДДС /чл.7, ал.2,
т.1 НМРАВ/. Предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото,
извършените действия с цел защита интересите на ответника, явяването в о.с.з.,
подаването на писмена защита, които несъмнено свидетелстват за проявена
процесуална активност, търсеният размер на възнаграждението не е прекомерен,
нито неоснователно завишен и не следва да бъде редуциран.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Емили старт” ЕООД, ЕИК *********
против „Ес Ди Карго” ЕООД, ЕИК ********* иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че „Ес Ди Карго” ЕООД дължи сумата от 780 лева –
главница, представляваща възнаграждение по сключен между страните договор за
транспорт № ….. г., за което е издадена фактура № 1463/11.04.2016 г., ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 06.11.2017
г. до погасяването, за които е издадена Заповед за изпълнение №
11211/23.11.2017 г. по ч.гр.д. № 17574/2017 г. по описа на ПРС XVII гр.с.
ОСЪЖДА „Емили старт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Петрич, ул. „Струмешница” № 2 да плати на „Ес Ди Карго” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе” № 82, офис 8, сумата от 480 лева /четиристотин и осемдесет лева/ - разноски за настоящото
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП