Р Е Ш Е Н И Е
№ 171
гр.
Велико Търново, 14.06.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, IV-ти състав, в публично заседание на седми юни две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С. разгледа докладваното от
съдия Матева адм. дело № 75/2022 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 145 и сл.
от Административнопроцесуалния кодекс
(АПК) вр. чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално
осигуряване (КСО).
Производството е
образувано по жалба на С.Н.Г. ***, чрез адв. Л. С.
против Решение № 1012-04-1#1/24.01.2022 г. на
директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена нейна жалба срещу
Разпореждане № 041-00-4699-1/16.12.2021 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Велико Търново в частта относно определения размер на
обезщетението.
Жалбоподателката, чрез процесуалния
си представител, в жалбата си до съда поддържа, че ответникът неправилно е
разтълкувал Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия („Споразумението“ за лаконичност) и неправилно
е отказал да зачете направените осигурителни вноски за периода от 26.03.2019 г.
до 12.05.2021 г. във Великобритания при определяне на среднодневния
й осигурителен доход (очевидно за периода от 01.11.2019 г. до 12.05.2021 г., когато
е пребивавала в Обединеното Кралство), като вместо това неправилно е взета
предвид среднодневната МРЗ на основание чл. 54б, ал.
7, т. 3 от КСО. Претендира разноски.
Ответникът –
директорът на ТП на НОИ – Велико Търново, чрез процесуалния си представител,
отрича основателността на жалбата по мотивите на оспорения акт. Също претендира
разноски.
Като взе предвид
становищата на страните, съдът намира, че жалбата е допустима. Жалбоподателката е легитимирана да оспори решението на
ответника, издадено по реда и при условията на чл. 117 от КСО, тъй като е негов
адресат и я засяга неблагоприятно. В случая е налице решение на ответника,
произнесено във връзка с жалба против разпореждане по чл.117, ал.1, т.2, буква
„б“ от КСО на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ –
Велико Търново, с което е определено обезщетение за безработица на
жалбоподателката, чийто размер тя оспорва. Самото решение й е връчено редовно
на 26.01.2022 година, като видно от входящия номер на жалбата, която е подадена
до съда чрез ответника, оспорването е от 08.02.2022 г., при което 14-дневният преклузивен срок е спазен.
По същество жалбата
е неоснователна по следните мотиви:
От фактическа страна
от преписката се установява, че жалбоподателката е българска гражданка. Същата
е упражнявала дейност и е осигурено лице във Великобритания за периодите от 06.07.2017
до 12.05.2018 г. вкл. и от 26.03.2019 г. до 12.05.2021 г. вкл. За периода от
10.08.2021 г. до 10.11.2021 г. същата е пребивавала в България и е била
осигурена от „Инобис Д Флора“ ЕООД, гр. Свищов.
Във връзка с
прекратеното й правоотношение с последното дружество от 10.11.2021 г. е
депозирала по електронен път заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица
на 12.12.2021 г. на основание КСО.
На 16.12.2022 г.
органът по осигуряването за безработица е издал процесното Разпореждане №
041-00-4699-1, с което се е произнесъл по подаденото заявление. Позовавайки се
на разпоредбите на чл.54а и 54б от българският КСО, този орган е определил
обезщетение за безработица на Г. като за периода от 01.11.2019 г. до 12.05.2021
г. е взета предвид среднодневната МРЗ на основание
чл. 54б, ал. 7, т. 3 от КСО, за времето от 13.05.2021 г. до 09.08.2021 г. – среднодневната МРЗ на основание чл. 54б, ал. 7, т. 4 от КСО, а за периода от 10.08.2021 г. до 31.10.2021 г. - данните по чл. 5, ал. 4,
т. 1 от КСО подаден от осигурителя „Инобис Д Флор“а ЕООД, гр. Свищов. Мотивите (споделяни и от ответника
после в потвърдителното му решение) са, че за периода от 01.11.2019 г. до 12.05.2021
г. не може да се приложи чл. 30 от Споразумението за оттегляне на Обединеното Кралство,
тъй като със завръщането си в България жалбоподателката прекъсва
трансграничната ситуация, в която се намира към 31.12.2020 г. Освен това е
посочено, че чл. 32 от това Споразумение регламентира единствено сумирането на
осигурителни периоди, които са придобити преди и след 31.12.2020 г. с оглед
придобиване на социално-осигурителни права, чиято преценка се извършва при
прилагането на националното законодателство. Посочено е, че след 01.02.2020 г. Обединеното
Кралство не е държава – членка на ЕС, поради което Споразумението за оттегляне
следва да се третира като международен договор и по силата на чл. 54б, ал. 7,
т. 3 от КСО – да се вземе среднодневната минимална
работна заплата, установена за страната за периода на времето, зачетено като
осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание
международен договор, по който България е страна.
Жалбоподателката от своя страна счита,
че чл. 62 §1 от Споразумението урежда случаи като нейният.
Като взе предвид
тези факти и възражения, от правна страна съдът намира следното:
На първо място, процесното
решение на ответника е валиден административен акт - издаден от компетентен по
материя, степен и територия административен орган. Съгласно разпоредбата на чл.
117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното
териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби
срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване
на обезщетенията за безработица. Съответно според разпоредбата на чл. 117, ал.
3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или
исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението
ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт
решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново
разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички
обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Видно от нормата е,
че при реализирането на административното обжалване на разпореждания като
обжалваното по административен ред, компетентен е именно съответният
ръководител на ТП на НОИ, който следва да се произнесе писмено с мотивирано
решение, в което да изложи доводите си по същество, както е процедирано
в случая.
Решението на
ответника съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален
административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени са
фактическите и правни основания, мотивирали постановяването му, съответствието
между които е въпрос по същество.
По отношение на
правилното приложение на закона съдът намира следното: Спорен по делото е
размерът на отпуснатото парично обезщетение и по-конкретно начина на неговото
изчисляване. Спорът е концентриран върху обстоятелството дали след като
осигурителният период на жалбоподателката във Великобритания е започнал преди
31.12.2020 г. и завършил след тази дата – в случая до 12.05.2021 г., попада в обхвата на чл. 30 от Споразумението
за оттегляне или по отношение на нея е приложима разпоредбата на чл. 32 от
Споразумението.
В разпоредбата на
чл. 54а, ал. 1 от КСО е регламентирано, че право на парично обезщетение за
безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски
във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди
прекратяване на осигуряването и които имат регистрация като безработни в
Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не
получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или
професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която
подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на
друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.
Видно от приложената
по делото справка на старши експерт по осигуряването в ТП на НОИ - Велико
Търново е, че релевантният период за придобиване на право на парично
обезщетение за безработица от жалбоподателката е от 01.11.2019 г. до 31.10.2021
г. Безспорно е, че същата е български гражданин, а като такъв е гражданин на
държава - членка на ЕС, както и че има период на осигурена заетост в Обединено
кралство Великобритания и Северна Ирландия от 26.03.2019г. до 12.05.2021 г.
включително. За времето от 10.08.2021 г. до 31.10.2021 г. за лицето са налице
данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подадени от „Инобис
Д Флора“ ЕООД.
Считано от
31.01.2020 г. Обединеното кралство не е член на ЕС, като от същата дата е в
сила Споразумението за оттегляне. Съгласно чл. 126 от Споразумението е
определен преходен период или период на изпълнение, който започва да тече от
датата на влизане в сила на споразумението и приключва на 31 декември 2020 г. В
Дял III от част втора на Споразумението за оттеглянето на
Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и
Европейската общност за атомна енергия (Споразумението) се съдържат
разпоредбите, регулиращи координацията на системите за социална сигурност.
Лицата, които касаят, условно могат да бъдат разделени на две категории – лица,
попадащи в персоналния обхват на чл. 30 от Споразумението, за които се прилага пълна координация на системите за
социална сигурност съгласно Регламент (ЕО) 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009
и лица, попадащи в специалните хипотези на чл. 32 от Споразумението, за
които се прилага частична координация на
системите за социална сигурност съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент
(ЕО) № 987/2009.
Персоналният обхват
на чл. 30 от Споразумението условно може да бъде разделен на два вида: основен
и субсидиарен (алтернативен). В основния персонален
обхват - чл. 30, § 1-2 от Споразумението са носителите
на основните права и членовете на техните семейства, които се намират в
непрекъсната трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които
прилагат регламента, от лица, попадащи в персоналния му обхват) между
Обединеното Кралство и Северна Ирландия и държава членка в края на преходния
период. Субсидиарният персонален обхват е
регламентиран в чл. 30, § 3-4 от Споразумението и се прилага за лица, които не
попадат или вече не попадат в обхвата на чл. 30, § 1 от Споразумението, но
попадат в приложното поле на чл. 10 от Споразумението, както и за членове на
техните семейства и преживелите ги лица. Член 10, § 1, букви а)-г) от
Споразумението обхваща следните категории лица:
- граждани на ЕС,
които са упражнили правото си на пребиваване в Обединеното кралство в
съответствие с правото на ЕС преди края на преходния период и продължават да
пребивават там след това;
- граждани на
Обединеното кралство, които са упражнили правото си на пребиваване в
държава-членка в съответствие с правото на ЕС преди края на преходния период и
продължават да пребивават там след това;
- граждани на ЕС,
които са упражнили правото си като погранични работници в Обединеното кралство
в съответствие с правото на ЕС преди края на преходния период и продължават да
го упражняват след това;
- граждани на
Обединеното кралство, които са упражнили правото си като погранични работници в
една или повече държави-членки в съответствие с правото на ЕС преди края на
преходния период и продължават да го упражняват след това;
Член 30, § 1, буква
в) от Споразумението урежда трансгранична ситуация, при която пълните правила
за координацията на системите за социална сигурност съгласно Регламент (ЕО) №
883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат за граждани на Съюза, които
пребивават в Обединеното кралство и спрямо които се прилага законодателството
на държава-членка в края на преходния период, както и членовете на техните
семейства и преживелите ги лица. Според чл. 30, § 2 от
Споразумението лицата, посочени в § 1 попадат в персоналния обхват дотогава,
докогато продължават да се намират без прекъсване в една от ситуациите,
посочени в същия параграф, обхващащи едновременно държава членка и Обединеното
кралство.
От горното следва,
че към 31.12.2020 г. жалбоподателката попада в хипотезата на чл. 30, § 1, буква
в) от Споразумението, но след завръщането си в Република България прекъсва
трансграничната ситуация, в която се е намирала. Същевременно не се твърди и не
се установява, че жалбоподателката продължава да има право на пребиваване в
приемащата държава (Великобритания) съгласно член 13 от Споразумението за
оттегляне или право на работа в държавата на месторабота съгласно член 24 или
25 от Споразумението за оттегляне. Следователно, съобразно правилото на чл. 30,
§ 4 от Споразумението за оттегляне, г-жа Г. не попада в обхвата на чл. 30, § 1
от Споразумението за оттегляне, респ. по отношение на нея не се прилага чл. 31
от Споразумението, предвиждащ пълно приложение на Регламент (ЕО) № 883/2004 и
Регламент (ЕО) № 987/2009. При прекъснатата трансгранична ситуация след
31.12.2020 г. същата попада в обхвата на специалните случаи по чл. 32 от
Споразумението за оттегляне - когато лицата не попадат или вече не попадат в приложното
поле на чл. 30 от Споразумението, но получават защита на някои права,
произтичащи от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. За тези
специални случаи се прилага принципът за сумиране на периоди на осигуряване,
заетост, самостоятелна заетост или пребиваване за придобиване на права и
задължения, произтичащи от такива периоди. За целите на сумирането на периоди,
периодите, завършени преди и след края на преходния период (31.12.2020 г.), се
вземат предвид в съответствие с Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая
жалбоподателката попада в хипотезата на чл. 32, § 1, б, „а“, т. i от Споразумението - граждани на Съюза, както и лица без
гражданство и бежанци, пребиваващи в държава членка, и граждани на трети
държави, отговарящи на условията на Регламент
(ЕО) № 859/2003, по отношение на които преди края на преходния
период се е прилагало законодателството на Обединеното кралство, както и
членовете на техните семейства и преживелите ги лица. За тези лица при
преценката на права се прилага националното законодателство, като за
придобиване на съответното право се сумират периодите на осигурена заетост в
Обединеното кралство и тези, положени съгласно българското законодателство.
Според чл. 61, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната
институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването,
запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в
зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване,
заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка
друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея
законодателство.
В контекста на
цитираните норми, изложените до тук съображения се субсумират
в извода, че осигурителният стаж, който жалбоподателката е придобила при
пребиваването си в Обединеното кралство, следва да бъде зачетен единствено за
целите на сумирането на периоди, с оглед възникването и упражняването на право
на обезщетение за безработица в Република България. Конкретният размер на това
обезщетение обаче, следва да бъде определен съобразно материалните правила
установени в националното ни законодателство – КСО. Относно размера на
обезщетението, нормите на Регламент (ЕО) № 883/2004, не намират приложение.
В случая безспорно
са взети предвид при определяне на периодите на заетост осигурителните периоди
от Великобритания. Законосъобразно административният орган е приложил чл. 54б ал.
7, т. 3 КСО. Според тази норма, когато в периода по ал. 1 (това са
24 месеца, преди месеца на прекратяване на осигуряването), от който се определя
среднодневното възнаграждение или среднодневният
осигурителен доход, влиза и време, което се зачита са осигурителен стаж, без да
се дължат вноски, или през което време лицето не е осигурено за безработица,
при определяне на дохода се взема предвид, съответно: времето, зачетено за
осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание
международен договор, по който Република България е страна – среднодневната минимална работна заплата, установена за
страната за съответния период. В случая, при изчисляване на дневния размер на
ПОБ е съобразена среднодневната минимална РЗ за
България за периода от 01.11.2019 г. до 09.08.2021 г. в който влиза и периода
във Великобритания. При така изложеното и като отчита, че страните не спорят за
правилността на самите изчисления на размера на ПОБ, при условията на чл. 54б, ал.
7, т. 3 от КСО, то следва да се приеме, че обжалваното решение е
издадено в съответствие с приложимия закон.
Предвид изложеното
жалбата следва да се отхвърли като неоснователна.
Само за пълнота на
изложението следва да се посочи, че дори жалбоподателката да беше доказала
попадането си в хипотезата на чл. 30, § 3 и § 4 от Споразумението и оттам
приложението в цялост на Регламент (ЕО) № 883/2004, то отново нямаше да е налице
основание обезщетението за безработица да бъде изчислявано на база дохода
ѝ от Великобритания. Тълкуването на разпоредбите на чл. 62 § 1 във връзка
с § 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите
за социална сигурност води до извод, че размерът на обезщетението при
безработица следва да бъде определен при отчитане на трудовото възнаграждение,
получавано от лицето при последната му работа по трудово правоотношение, която
в случая е заявена в България и съгласно българското законодателство,
независимо че последното предвижда определен осигурителен период, през който се
взима трудовото възнаграждение, служещо като база за определяне на съответното
обезщетение. В хипотезата на цитираните разпоредби на Регламент
(ЕО) № 883/2004 г., които имат примат пред националното
законодателство, се отчита трудовото възнаграждение или професионален доход
само при последния посочен от лицето работодател, който в случая е в България,
без оглед на продължителността на периода. Т.е. обезщетението за безработица на
жалбоподателката щеше да бъде определено при вземане предвид единствено на
възнаграждението ѝ от „Инобис Д Флора“ ЕООД, но
не и от това във Великобритания.
При този изход на
спора и с оглед своевременно направеното искане от страна на процесуалния
представител на ответника, С.Г. следва да бъде осъден да заплати в полза на ТП
на НОИ – Велико Търново юрисконсултско възнаграждение
в размер от 100 лева съгласно чл. 37, ал. 1
от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е определен
предвид действителната фактическа и правна сложност на спора, която в случая не
е голяма, и съобразно вида и количеството на извършената дейност от
юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган.
Решението е
окончателно по арг. от чл. 119 от КСО, тъй като
същото е постановено по жалба срещу актове по чл. 117, ал.
1, т. 2, буква
„б“ от КСО.
Водим от горното,
Великотърновският административен съд, Четвърти състав,
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.Н.Г. *** против Решение № 1012-04-1#1/24.01.2022 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново и потвърденото с него разпореждане.
ОСЪЖДА С.Н.Г. ***, с ЕГН ********** да плати на
Националния осигурителен институт разноски по делото в размер на 100 (сто) лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: