Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 14.05.2019г. гр.Димитровград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Димитровградският районен съд
на двадесет и втори април през две
хиляди и деветнадесета година в публичното заседание в следния състав:
Председател: АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА
Членове:
Съдебни заседатели:
Секретар
Валентина Господинова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Антоанета Митрушева
гражданско дело № 1799 по описа за 2018г.
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК вр. чл.415 от ГПК.
ИЩЕЦЪТ – В.М.П. ***,
твърди в депозираната искова молба, че на 03.06.2017г. дал в заем на
ответника В.В.Я. сумата в размер на 5 000 лв., които заемателят се задължил да
върне в срок до 20.11.2017г. Уговорили и неустойка в размер на 2 500 лв. за
неизпълнение. Задълженията на страните били уговорени в договор за заем, а
предаването на сумата било удостоверено с разписка - неразделна част от
договора, като договорът и разписката били подписани от страните.
На датата на падежа заемателят не
върнал заетата сума, не изпълнил
задължението си и до момента на предявяване на исковата молба.
Ищецът подал заявление в Районен съд
- Димитровград с искане за издаване на заповед за изпълнение против длъжника, в
резултат на което било образувано ЧГД № 1335/2018г. и издадена заповед за
изпълнение № 747/22.08.2018г., съгласно която ответникът бил осъден да заплати
на ищеца сумата в размер на 5 000 лв. - непогасено задължение по договор за
паричен заем от 03.06.2017г., сумата от 2 500 лв. - неустойка за неизпълнение,
както и направените по делото разноски - сумата от 150 лв. - платена държавна
такса и 1 350 лв. -адвокатско възнаграждение. Издадената заповед била
връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, което предпоставяло
правния интерес за ищеца от завеждането на настоящия иск.
С оглед на така изложеното, същият
моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответника съществуването на вземането по Заповед за изпълнение №
747/22.08.2018г. за сума в размер на 5 000 лв., непогасено задължение по
договор за паричен заем от 03.06.2017г., сумата от 2 500 лв. - неустойка за
неизпълнение, както и направените по делото разноски, като ответникът бъде
осъден да заплати направените в настоящото производство разноски.
ОТВЕТНИКЪТ – В.В.Я. ***, чрез
назначения му особен представител – адв.Г.Х. от Адвокатска колегия -
гр.Хасково, в законоустановения едномесечен срок депозира писмен отговор, в който
посочва, че предявеният иск е допустим, но неоснователен. Сключеният между
страните договор бил нищожен, като накърняващ добрите нрави, тъй като
договорките относно неустойките за заема, с оглед краткия му период за връщане,
били в изключително голям размер.
Ако съдът
не приемел, че целият договор е нищожен, то се моли същият да се приеме за
нищожен в частта относно размера на неустойката, тъй като било извън контекста
на добрите нрави за връщане на заем от 5 000 лева за срок от пет месеца да се
претендира неустойка в размер на 2 500 лева, имайки предвид, че нито една от
страните не е търговец по смисъла на ТЗ.
На
следващо място, се прави възражение за прекомерност на определената по договора
неустойка, като изключително висока и крайно несъразмерна с размера на
получения заем и срока за неговото връщане.
Прави се
възражение за прекомерност и на адвокатското възнаграждение, както в
заповедното, така и в настоящото производство.
С оглед на
така изложеното се моли да бъде отхвърлен предявеният иск като неоснователен,
тъй като на основание чл.26 от ЗЗД договорът за заем бил нищожен като
противоречащ на добрите нрави. Алтернативно се моли да бъде приета за нищожна
клаузата, с която е определена прекомерно висока неустойка. Или съответно
посочената неустойка, както и адвокатските възнаграждения в заповедното и
настоящото производство, да бъдат приети за прекомерни.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:
На 03.06.2017г. страните по делото сключват
договор за заем, по силата на който ищецът В.М.П. предоставя на ответника В.В.Я.
за временно, безвъзмездно ползване сумата от 5 000 лева, която сума ответникът
се задължил да върне до 20.11.2017г. По повод сключването на договора и
получаването на сумата между страните е подписан писмен договор за паричен
заем, представен по делото, инкорпориращ в себе си и разписка, с която
ответникът удостоверява, че е получил напълно уговорената сума в брой на
03.06.2017г. В чл.11 от договора страните уговорили, че при неизпълнение от
страна на заемателя на поетото задължение за връщане на сумата, заемодателят,
освен връщане на заемната сума, може да претендира и неустойка в размер на
2 500 лева за всеки просрочен месец след датата на падежа.
Въз основа
на подадено от страна на
заемодателя В.П. ***.08.2018г. заявление е образувано ч.гр.дело № 1335/2018г. по описа на съда. По същото на 22.08.2018г. е издадена Заповед № 747 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С тази
заповед е разпоредено длъжникът В.В.Я. да заплати на кредитора сумата от 5 000 лв. – непогасено задължение по договор за паричен
заем от 03.06.2017г., сумата от 2 500 лв. – неустойка за неизпълнение, както и
направените по делото разноски: сумата от 150 лв. – държавна такса и 1 350 лв.
– адвокатско възнаграждение.
Доколкото заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, след
уведомяването на кредитора и в
едномесечния срок по чл.415 ал.1 от ГПК е предявен и искът, предмет на
разглеждане в настоящото производство.
Така
изложената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предявеният в настоящото производство иск е допустим,
като подаден в законоустановения срок по чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 вр. ал.1 т.2 от ГПК и от надлежна активно
легитимирана страна. Разгледан по същество същият се явява частично основателен, поради следните съображения:
Безспорно по делото бе установено, че между ищеца В.М.П. и ответника В.В.Я.
са възникнали облигационни отношения във връзка със сключен между тях договор
за заем за потребление. Съгласно легалната дефиниция на този
договор, инкорпорирана в разпоредбата на чл.240 ал.1 от ЗЗД, заемът за
потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е от
категорията на т.нар. реални договори – тоест договорът се смята сключен от момента на
предаването на заемната сума, респективно на вещите. В
този смисъл съдът следва да приеме, че с предаването на уговорената сума в
размер на 5 000 лева от страна на ищеца на ответника на 03.06.2017г. между
страните е бил сключен договор за заем. Установен бе
и фактът, че така дадената в заем сума не е била върната от заемателя.
В
тази връзка, доколкото по делото безспорно бе установено, че сме
изправени пред
пълно неизпълнение на едно договорно задължение, ищецът има право по
смисъла на чл.79 ал.1 от ЗЗД да иска изпълнение. Ето защо съдът намира, че
предявеният иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 от ГПК вр. 240 ал.1 от
ЗЗД е изцяло основателен и следва да бъде уважен, като бъде признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 5
000 лева по
процесния договор за заем за потребление.
На второ място, ищецът претендира и заплащане на неустойка в размер на 2 500 лв., обосновавайки дължимостта й с текста на чл.11 от договора. В рамките на
извършената проверка, с оглед и наведените от особения представител на ответника
изрични възражения в тази връзка относно
валидността на процесния договор като цяло, от една страна, и на посочената неустоечна клауза, от
друга, съдът намира, че в случая
липсват основания за прогласяване нищожността на същите на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. В тази
връзка следва да се има предвид, че неустойката изпълнява няколко основни
функции - обезпечителна, обезщетителна, а по волята на страните може да
изпълнява и наказателна или санкционна функция. Неустоечната клауза би могла да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
тези присъщи й функции. Предпоставките и случаите, при които уговорената в
договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в
т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на
ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е
нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния
случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например
естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на
неустойката(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението(съществено или за незначителна негова част), съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Както
вече бе посочено, клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави във всички случаи, когато още към момента на уговарянето й същата излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на една от страните за сметка на
другата. В конкретния случай следва да се съобрази, че обезпеченото задължение
е парично и е в размер на 5 000 лева, че уговорената неустойка е компенсаторна
и това дали такава ще се дължи, зависи изцяло от поведението на самия длъжник.
В този смисъл съдът намира, че уговореният между страните размер на
неустойката(50 % от дадената в заем сума) сам по себе си не противоречи на
добрите нрави и че сама по себе си прекомерността на неустойката не прави
съответната клауза нищожна, нито самия договор. За пълнота на изложението обаче
следва да се отбележи, че съдът намира клаузата на чл.11 от договора за нищожна
в частта, в която дължимостта на неустойката е уговорена за „всеки просрочен
месец след датата на падежа“. Доколкото обаче в настоящото производство не се
претендира неустойка за всеки месец на забава, а единствено такава в размер на
2 500 лева, тоест неустойката се претендира като компенсаторна, а не като
мораторна, то произнасянето по отношение на нищожността на тази уговорка се явява
безпредметно.
От друга
страна обаче, съдът намира уговорената неустойка за прекомерна. При прилагане
на разпоредбата на чл.92 ал.2 от ЗЗД съдът трябва да прецени какво е
превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на
договора, абсолютният й размер, дали кредиторът е могъл да избегне
вредите, като положи грижата на добър
стопанин, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при
договори от същия вид. В случая уговорената неустойка е дължима
при неизпълнение
на задължението за плащане на дадената в
заем сума на уговорената падежна дата, като размерът на същата е 50 % от стойността на целия заем. В тази
връзка съдът намира, че размерът на
подобна неустойка прекомерно
надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Това значително
несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Следователно, при липса на ангажирани доказателства за настъпили по-големи
вреди, както в случая, следва да се приеме, че презумираната от законодателя
вреда от забавено изпълнение на парично задължение следва да бъде поне в
известна степен съизмерима със законната лихва. След извършена служебна справка
съдът установи, че размерът на законната лихва върху дължимата сума за периода
от датата на настъпване на изискуемостта до датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение е 381.98 лв., тоест уговорената неустойка
превишава законната лихва повече от шест пъти. Съобразно
изложеното, съдът приема, че следва да намали претендираната неустойка, като я
приравни на сума, близка до тройния размер на причинените вреди, изчислени като
дължима законна лихва за периода на забавата. Или дължима неустойка в размер на
1 000 лв. В този размер съдът счита, че неустойката ще обезщети кредитора в
пълен размер за претърпените от него вреди и ще изпълни и наказателната си
функция спрямо длъжника. По-висок размер на неустойката би довел до
неоснователно обогатяване на кредитора, което противоречи на основни принципи
на правото. Предвид гореизложеното, съдът счита исковата претенция за неустойка
за основателна до размера от 1 000 лв., като в тази част искът следва да бъде
уважен. За разликата над сумата от 1 000 лв. до пълния претендиран размер от 2
500 лв. искът следва да бъде отхвърлен, поради намаляване, като прекомерен.
Съобразно изхода на спора съдът следва да се произнесе относно
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. По този повод и във връзка със заявеното от особения представител
на ответника възражение за прекомерност на уговореното адвокатско
възнаграждение, съдът намира същото за основателно по отношение на платеното
такова в заповедното производство(в настоящото производство ищецът не се
представлява от адвокат). Видно от разпоредбите на чл.7 ал.7 вр. ал.2 т.2 от
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение в случая възлиза на 290 лева. С оглед
липсата на фактическа и правна сложност по делото, съдът намира, че уговореното
адвокатско възнаграждение в размер на 1 350 лева следва да бъде намалено
поради прекомерност в размер, близък до минималния такъв, а именно 300 лева.
Ето защо в случая ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски
по ч.гр.д.№ 1335/2018г.
по описа на РС – Димитровград за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, които определени съобразно уважената част на претенциите,
възлизат на 360 лева. В настоящото производство направените от ищеца разноски
възлизат на 550 лева(държавна такса и депозит за особен представител), предвид
което и с оглед уважената част на предявените искове, следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 440 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на В.В.Я. с ЕГН : **********
***, че дължи на В.М.П. с ЕГН : **********
***, присъдените със Заповед № 747/22.08.2018г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1335/2018г. по описа на
РС – Димитровград суми, а именно: сумата от 5 000 лв.(пет хиляди лева) – непогасено задължение по договор
за паричен заем от 03.06.2017г., сумата от 1
000 лв.(хиляда лева) – неустойка за неизпълнение, като искът за неустойка в
останалата му част до пълния предявен размер от 2 500 лева ОТХВЪРЛЯ поради намаляването му като
прекомерен.
ОСЪЖДА
В.В.Я. с ЕГН : **********
***, да заплати на В.М.П. с ЕГН : **********
***, разноските по ч.гр.д.№ 1335/2018г. по описа на РС – Димитровград в размер на 360 лв.(триста и шестдесет лева) и
разноски в настоящото производство в размер на 440 лв.(четиристотин и четиридесет лева), определени съобразно
уважената част на претенциите.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС – Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: