№ 9404
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110157246 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е по искова молба, подадена от Н. И. С. срещу Х. Е. и О. Т..
Ищцата твърди, че на 20. 03. 2004 г. въз основа на писмено споразумение с
третото лице А. Е., в качеството му на собственик на недвижимия имот, й
предал безвъзмездно и безсрочно владението върху самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.4359.210.17.74 и адрес на имота . (.), обект
магазин 1, със застроена площ 135 кв.м., състоящ се от търговска част с площ
119 кв.м., складова част с площ 31 кв.м. и обслужваща част с площ 13 кв.м. Тя
осъществявала владение върху въпросния недвижим имот до октомври 2023 г.
На 05. 10. 2023 г. частни охранители, работещи въз основа на договор между
,,.” ЕООД, собственост на ищцата и ,,СОТ - Сигнално охранителна техника”
ООД, посетили недвижимия имот. Там те констатирали, че адвокат К. Т. се
опитала с ключар да взломи вратата на имота и да смени патронника, така че
да лиши ищцата от владението върху недвижимия имот. След проведен
разговор между частните охранители и адвокат К. Т., тя и ключарят се
оттеглили без да сменят патронника. След това на 15. 10. 2023 г. (неделя) към
19:00 ч. адвокат К. Т. отново посетила недвижимия имот с ключар, като този
път те сменили патронника на вратата и по този начин отнели владението на
ищцата, за което ищцата била уведомена по телефона от частните охранители.
Адвокат К. Т. била представила на частните охранители и повиканите от тях
служители на 09 РУ - СДВР (район ,,.”) констативен нотариален акт, с който се
легитимирала като представител на собствениците, които живеели в Турция.
Адвокат Т. отрекла да има връзка с ищцата и да е могла да се свърже с нея
1
чрез домоуправителя и частните охранители. Ищцата прави извод, че по този
начин адвокат Т. неправомерно нарушила владението й над имота, което било
продължило непрекъснато, несмущавано и явно повече от шест месеца. Иска
от съда да осъди ответниците да възстановят и върнат на ищцата владението
върху недвижимия имот, както и да обезсили констативния нотариален акт и
да наложи глоба на ответника на основание чл. 360 ГПК за възстановяване на
нанесените материални вреди относно възстановяване на владението.
Ответниците оспорват исковата молба като неоснователна. Отричат да
са взломявали лично или чрез представител входната врата и да са отнемали
на ищцата достъпа до имота чрез смяна на патронника. Твърдят, че са
собственици на въпросния недвижим имот в качеството им на наследници на
А. Е., който починал на 19. 11. 2012 г. Отричат адвокат Т. да е правила каквито
и да били опити да смени патронника на входната врата на недвижимия имот
на 05. и 15. 10. 2023 г. Твърдят, че са изпратили до ищцата нотариална покана,
с която развалят сключеното между нея и наследодателя им споразумение и
канят ищцата да им предаде владението върху недвижимия имот, както и че
при отказ да им предаде владението ищцата ще им дължи, считано от 01. 10.
2024 г. обезщетение за ползуването му в размер на 2 000 лева месечно. Ищцата
обаче не им предала владението. Искат от съда да отхвърли предявените
искове. Претендират разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и
правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител и след отстраняване на нередовност
по отношение на внесената държавна такса, се явява редовна съгласно чл. 127
и чл. 128 ГПК. От страна на ответниците освен отговор на исковата молба, е
постъпила и насрещна искова молба, с която са предявени обективно и
субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС във връзка с чл.
59 ЗЗД. Тъй като настоящото производство е инициирано въз основа на
владелчески иск за възстановяване на отнето владение, то следва да се
разглежда по особените правила на глава тридесета ГПК. Доколкото исковете
по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД се разглеждат по реда на общия исков процес (глава
тринадесета ГПК), процесуалният закон налага последните да бъдат отделени
в отделно производство.
Съдът е сезиран с владелчески иск с правно основание чл. 76 ЗС.
Шестмесечният срок за предявяването му е преклузивен – ако бъде пропуснат,
то правото на иск се прекратява. Освен това срокът е обективен – той започва
да тече от момента на отнемането на владението, а не от момента, в който
ищецът е научил за отнемането на владението (определение № 80 от 24. 02.
2021 г. на ВКС по гр. дело № 3946/2020 г., II г. о.). В разглеждания случай в
исковата молба се твърди отнемане на владение по скрит начин на дата 15. 10.
2023 г. чрез смяна на патронника на процесния имот. Искът е предявен на 18.
2
10. 2023 г. Следователно преклузивният срок е спазен. В тежест на ищцата е
да докаже получаването на фактическата власт върху идентификатор
68134.4359.210.17.74 и адрес на имота . (.), обект магазин 1, със застроена
площ 135 кв.м., състоящ се от търговска част с площ 119 кв.м., складова част с
площ 31 кв.м. и обслужваща част с площ 13 кв.м., че е упражнявала тази
фактическа власт постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
Ищцовата страна следва да докаже в условията на пълно и главно доказване
също така, че на 15.10.2023 г. адвокат К. Т. и ключар са отнели владението
върху процесния имот чрез смяна на патронника на входната врата, както и че
адвокат К. Т. е действувала в качеството си на представител на ответниците. В
тежест на ответната страна е да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че ищцата всъщност продължава да владее недвижимия имот.
На 20.03.2004 г. между ищцата в настоящото производство Н. И. С. и
наследодателя на двамата ответници А. Е. е сключено споразумение, въз
основа на което последният предоставя ползването на обект, находящ се в . и
представляващ магазин № 1 (лист 15 от делото). Н. И. С. притежава правото
на собственост върху съседния обект - магазин, който се намира в топла
връзка с процесния обект и твърди, че още от момента на сключване на
споразумението тя упражнява фактическата власт върху двата магазина.
Посоченото споразумение е приобщено като доказателствен материал. Въз
основа на него ищцата твърди, че е придобила ползването и владението на
процесния имот. В действителност в споразумението е посочено, че А. Е.
предоставя на Н. И. С. ,,безвъзмездно ползването и владението”.
Процесуалният представител на ищцата поддържа, че това съглашение е
основанието, въз основа на което нейната доверителка е владелец на имота
още от 2004 г. Излагат се разсъждения досежно обстоятелството, че ищцата е
манифестирала волята си да владее съответния имот трайно, необезпокоявано,
явно и спрямо наследодателя на ответниците именно поради факта на
сключеното споразумение и че ищцата е плащала всички сметки към електро
и топло разпределителни дружества, които са снабдявали процесния имот.
Наследодателят на ответниците е знаел за тези обстоятелства и не се е
противопоставил в качеството си на собственик. По делото са представени
множество фактури за заплатени сметки към Топлофикация София ЕАД, ЧЕЗ
Електрохолд България АД. Като получател по част от фактурите са посочени
,,.” ЕТ - предишният собственик на процесния магазин (видно от Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 29, том I, рег. № 4003, дело №
26 от 10.03.2004 г., вписан в АВ към СВ с вх. рег. № 7143 от 2004 г., акт № 186,
том XXI, дело № 5315 от 2004 г.), както и дружеството ,,.” ЕООД, за което
дружество обаче няма данни да е притежавало правото на собственост върху
обекта, респективно няма причина партидите в имота да са на негово име. По
тази причина фактурите, по които като получател е посочено ,,.” ЕООД, не
следва да бъдат приобщени като годен доказателствен материал.
След смъртта на А. Е. неговите наследници и ответници в настоящото
производство са се снабдили с констативен нотариален акт за притежаване на
3
правото на собственост върху процесния магазин. Нотариалното производство
по издаване на този акт е инициирано по молба на Силвия Севдалинова
Колева, която е описана като упълномощено от ответниците лице по силата на
пълномощно, удостоверено в Истанбул, Турция с апостил № 31755/29.09.2020
г. В приложенията към констативния акт не е налице подробно описание на
номера на пълномощното, а единствено е посочено, че последното е
,,описано’’. Въз основа на тези обстоятелства ищцата твърди, че издаденият
констативен нотариален акт е нищожен поради липса на воля, тъй като
молителката - пълномощник не е упълномощена по надлежния ред с правото
да иска издаването на титул за собственост. При преценка на тези твърдения
следва да се има предвид, че макар и упълномощителната сделка, въз основа
на която Силвия Севдалинова Колева се легитимира като лице, което може да
инициира производство по чл. 587 ГПК, да е извършена в Турция, самото
нотариално производство се извършва пред български нотариус по правилата
на българското материално право. При осъществяване на нотариалното
удостоверяване нотариусът е компетентният орган, който следва да извърши
проверка за дееспособността и представителната власт на лицата, които
участват в нотариалното производство. Той изготвя и проверява проекти на
документи, прави справки, набавя документи, книжа и други (чл. 22 ЗННД).
Следователно в хода на производството по издаване на констативен
нотариален акт въз основа на документи задължение на нотариалния орган е
да удостовери верността, автентичността и истинността на представените
пред него писмени доказателства, които удостоверяват правото на собственост
върху имота, за който се иска издаване на титул за собственост, както и да се
убеди в наличието на надлежно учредена представителна власт. Също така,
дори и да се приеме, че молителката не е разполагала с пълномощно, което по
правилата на националното законодателство да съдържа необходимите за
възникване на представителна власт реквизити, следва да се има предвид, че
лицата, в чиято полза е издаден процесният удостоверителен нотариален акт,
са също наследници на починалия собственик на имота. Х. Е. е син на А. Е.,
тоест наследник от първи наследствен ред, а О. Т. е съпруга на А. Е., като към
момента на смъртта на последния бракът не е бил прекратен и преживялата
съпруга също придобива качеството призован наследник. Тоест дори и да се
приеме, че констативният нотариален акт в полза на ответниците в настоящото
производство, е издаден по молба на лице, което не е надлежно
упълномощено, това не променя положението, че ответниците са наследници
на починалия бивш собственик на имота, с когото ищцата има сключено
споразумение. От това следва, че дори и при нищожност на констативния
нотариален акт поради обстоятелството, че молителката в нотариалното
производство няма надлежно учредена представителна власт, правата на Х. Е.
и О. Т. не следва да се считат невъзникнали изобщо или отпаднали с обратно
действие, тъй като дори и при липсата на този удостоверителен нотариален
акт ответниците имат права върху процесния имот въз основа на
осъщественото универсално правоприемство.
4
Към книжата по делото са приобщени също изпратена от ответниците
нотариална покана, с която последните уведомяват ищцата, че считат
сключеното между последната и техния наследодател споразумение ,,за
предоставяне на ползването и владението” за нищожно поради неспазване
на законовата форма (без да посочват конкретно основание и да мотивират в
какво се състои релевираният порок). Изложено е също така, че дори и
споразумението да е произвело действие, то е било прекратено на 19.11.2012
г., когато една от страните по него, а именно А. Е., е починал. И на последно
място заявяват, че дори и смъртта на наследодателя им да не е
правопрекратяващ юридически факт по отношение на действието на
процесното съглашение, с изпратената нотариална покана те изразяват волята
си за разваляне на последното, искат ищцата да им предаде ключовете и да
преустанови фактическата си власт върху имота, като в противен случай
претендират обезщетение за ползване в размер на 2000 лева. В отговора на
така изпратената нотариална покана ищцата Н. И. С. поддържа, че лицето,
чийто подпис е удостоверен от нотариуса при изготвяне на поканата, е адвокат
К. Т., която не е надлежно упълномощена, тъй като към самата нотариална
покана не е представено пълномощно, по силата на което последната може да
извършва действия от името и за сметка на наследниците на А. Е..
От събраните по делото доказателства се установи от фактическа страна,
че процесуалният представител на ищците - адвокат К. Т., е правила няколко
опита да влезе в процесния имот. Първото й посещение е на 02.10.2023 г., като
тогава не са извършвани реални опити да се сменя патронникът на вратата.
Обектът е посетен от адвокат Т. отново на 15.10.2023 г. Видно от справка,
издадена от ,,СОТ - сигнално-охранителна техника ЕООД” (лист 264 по
делото) на посочената дата в 17:56 минути охранителното дружество е
констатирало, че адвокат Т. се е намирала на обекта и е заявила желание да
извика ключар, който да й отвори вратата на процесния обект. Въпреки че се е
легитимирала като пълномощник на ответниците (и в двете пълномощни,
подписани от Х. Б. Е., съответно от О. Т. изрично е посочено, че последните
упълномощават адвокат Т. ,,да смени ключалката на гореописания недвижим
имот”), служители на охранителното дружество са посъветвали
упълномощеното лице да не се опитва да сменя патронника, защото тези
действия ще бъдат считани за самоуправство. Около два часа по-късно - в
19:03 ч. до охранителното дружество е постъпил втори сигнал, че
охраняваният магазин е разбит, като вратата му е отворена. За изясняване на
фактическата обстановка по делото е разпитана свидетелката Юлияна
Михайлова Христова, която е придружавала адвокат Т. при двете й посещения
на процесния имот. Свидетелката излага, че по време на първото им
посещение двете са се опитали да влязат през задния вход, но не са успели, тъй
като алармата се е задействала. Поддържа, че според нея процесният имот,
макар и да има предназначение да бъде използван като магазин, не се използва
като такъв (,,Видимо обектът не е посещаван и не е търговски обект”) .
Разказва, че след активирането на алармата, служители на дружеството, което
5
осъществява охранителна дейност на имота, са дошли на мястото на обекта,
но са отказали да им дадат информация ,,кой е този, който държи магазина”.
Свидетелката и процесуалният представител на ответниците още на същия
ден са посетили офис на съответната охранителна компания, но и там не са им
дали поисканата информация. Последвали са два телефонни разговора на адв.
Т. със служители на ,,СОТ - сигнално-охранителна техника ЕООД”. При
първия разговор (на дата 10.10.2023 г.) адв. Т. е получила информация, че
охранителното дружество е развалило едностранно договора за охранителни
услуги с лицето, с което последният е бил сключен и че след като от имота се
изнесе охранителното оборудване, в последния ще може да се влиза ,,спокойно
след това”. Два дни по-късно при разговор със същата служителка на адв. Т. е
заявено, че оборудването все още не е изнесено, както и че договорът за
извършване на охранителна дейност всъщност не е прекратен, но не може да
даде повече информация. На 15.10.2023 г. при второто посещение на
свидетелката и на адвокат Т. на обекта, последната е звъннала на
охранителното дружество, на тел. 112, а така и на ключар. Свидетелката
излага, че от СОТ не са изпратили служители, но отново са отказали да се
свържат с клиента си, а обработваща сигнала служителка на тел.112 им е
казала, че могат да влязат в обекта, щом имат нотариален акт ,,и ако възникне
проблем, то те ще изпратят патрулка”. По време на това посещение са
повикали и ключар, който е направил опит да отвори вратата, но се е
задействала алармата. Свидетелката излага, че ключарят се е отказал ,,да
отваря вратата на магазина и така тя остана затворена” (лист 251 по
делото). Това обяснение обаче противоречи на справката от ,,СОТ - сигнално-
охранителна техника ЕООД”, съгласно която при този опит да влязат врата е
била отворена (лист 264 по делото).
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното. Ищцата по настоящото производство е придобила
фактическата власт върху процесния имот въз основа на съглашение с
наследодателя на ответниците. Това съглашение, обозначено от страните като
,,споразумение за безвъзмездно предоставяне на ползването и владението”,
има характер на договор за заем за послужване. Чл. 243 ЗЗД определя заема за
послужване като договор с който едно лице (заемодател) предоставя
безвъзмездно на друго лице (заемател) определена вещ за временно ползване,
като заемателят се задължава да върне вещта в уговорения срок или след
уговореното ползване. На първо място, заемът за послужване има
безвъзмезден характер - ,,Заемодателят услужва на заемателя с вещта си.
Нищо не получава срещу ползването, което му е предоставя.” - К., А.,
,,Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения”, нова
редакция на проф. д-р О.Г., изд. ,,Софи - Р”, 1996 г., стр. 245. Друга
характеристика на този договор е неговият едностранен характер -
заемодателят само предава вещта, но задължения има единствено заемателят,
тъй като той трябва да пази съответната вещ и да я върне при прекратяване на
договорната връзка между страните. Тоест при заема за послужване нямаме
6
вещно - транслативен ефект, правото на собственост не преминава у заемателя
в нито един момент. Предава се единствено държането върху вещта - обект на
договора (,,Държател е този, който е придобил владението по силата на
договор за наем, за влог, за заем за послужване” - В., П.,,,Система на
българското вещно право”р ИК ,,П. В.”, 2025 г., стр. 68). В исковата молба
процесуалният представител на ищцата твърди, че по силата на сключеното
споразумение последната е придобила владението и държането на процесния
магазин. Но владение и държане са два различни института на вещното право.
И владелецът, и държателят разполагат с фактическата власт върху вещта, но
има съществена разлика в отношението им към същата. Владелецът,
независимо дали е добросъвестен или не, има намерението да държи вещта
като своя собствена, за себе си (animus domini, animus sibi habendi), докато
държателят е със съзнанието и с намерението, че я държи за другиго. Тъй като
обаче намерението е елемент от душевната сфера на едно лице, процесът на
доказване какво е намерението на осъществяващия фактическата власт би бил
много труден. Затова законът в чл. 69 ЗС установява презумпция за наличието
на намерение за своене. Тази презумпция се проявява в отношенията между
едно лице, което претендира, че е владелец и собственика на вещта, в случаите
в които спрямо последния е манифестирана воля да се свои неговата вещ. Така
,,За да се прецени дали владелецът е започнал да владее за другиго, взима се
предвид единствено основанието, на което е придобито владението.
Владението е започнато за другиго и следователно трябва да се приеме, че
няма намерение да се държи вещта като собствена, когато владелецът е
започнал да държи вещта по силата на договор или друго основание, които
го задължават да я върне: договор за наем на вещи, за влог, за заем за
послужване, за поръчка…. Няма значение какво е било истинското намерение
на владелеца при получаването на вещта: щом той я получил на едно от
изброените основания, законът приема, че у него няма намерение да държи
вещта като собствена и не допуска да се доказва противното - В., П.,
,,Система на българското вещно право”, ИК ,,П. В.”, 2025 г., стр. 68). В
настоящия случай основанието, въз основа на което ищцата е придобила
фактическата власт върху магазина, е именно договор. Тази фактическа власт
тя получава и упражнява със знанието на собственика на имота.
Приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС е изключено, когато лицето
черпи права върху вещта въз основа на договор със собственика на тази вещ.
Възможно е държателят да преобърне своето намерение и да се превърне във
владелец и това ще е институтът на преобръщане на държането във владение
(interversio possessionis). В тези ситуации държателят прибавя към своята
фактическа власт (corpus) намерение да счита тази своя вещ за негова
собствена (animus) и по категоричен и явен начин манифестира тази воля
спрямо собственика. При липсата на изрично волеизявление за намерението
на лицето или липсата на действия, които по категоричен начин да доказват
трансформираното намерение да се държи вещта за себе си, собственикът на
тази вещ няма как да знае, че държателят се определя като владелец,
7
респективно не започват да текат установените в закона срокове за
придобивна давност. Както е посочено и в Тълкувателно решение №
4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Затова са неправилни изводите на ищцата, че
последната е владелец на имота още от 20.03.2004 г., когато е сключено
споразумението, с което се предоставя ползването на магазина. Лицето, което
притежава правото на собственост, предава фактическата власт с идеята, че
съконтрахентът му е държател на съответната вещ. Макар че е възможно в
последващ на сключването на договора момент държателят да придобие
качеството владелец абсолютна предпоставка за валидното преобръщане на
намерението е държателят по категоричен начин да е манифестирал волята си
спрямо собственика. В хода на настоящото производство не бе установено в
условията на пълно и главно доказване, че ищцата по категоричен начин е
заявила волята си спрямо А. Е., респективно спрямо неговите наследници, че
тя, макар и да е придобила фактическата власт на договорно основание, е
трансформирала своето намерение да държи вещта за себе си.
Обстоятелството, че е извършвала плащания за битово-комунални услуги на
процесния магазин (,,за вода, ток, охрана и др. разходи, свързани с
нормалното и ежедневено ползване” на имота) не е аргумент, че е
манифестирала по категоричен начин волята си спрямо своя съконтрахент, а
впоследствие спрямо неговите универсални правоприемници. Доколкото тя е
държател по силата на договор за заем за послужване, в качеството си на такъв
има задължение да пази предадената й вещ, в това число да извършва
необходимите разходи, които съпътстват експлоатацията на тази вещ (чл. 245
ЗЗД изрично вменява такова задължение на заемателя).
По отношение на твърденията на ответниците, изразени в нотариалната
покана, че споразумението (чиято правилна квалификация е договор за заем за
послужване) е нищожно поради липса на форма, следва да се има предвид
следното. Доколкото законът не урежда форма за действителност на този вид
договори, няма как да е налице порок на основание чл.26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД -
липса на форма. Бидейки вид заем, и заемът за послужване задължително
изисква освен наличието на съгласие също и предаване на вещта - обект на
договора, за да е завършен фактическият състав по сключване на сделката.
Освен постигнато съгласие и изпълнение на реалния елемент, а именно
предаването на вещта, извършването на сделката в определена форма не е
необходимо, тъй като законът не поставя такова изискване. Следователно не
може да бъде уважено възражението на ответниците, че споразумението е
нищожно поради липса на форма, при положение, че законодателят не изисква
такава. На следващо място, в нотариалната покана е заявено, че съглашението
между ищцата и наследодателя на ответниците е било прекратено със смъртта
на последния на 19.11.2012 г. Във връзка с това твърдение, настоящият
съдебен състав намира следното. Смъртта (естествена или обявена по съдебен
8
ред) и поставянето под пълно запрещение са основание за прекратяването по
право единствено на договорите, които са с оглед на личността и то с оглед на
личността на починалия, респективно запретения (договор за изработка - чл.
269 ЗЗД, договор за поръчка – чл. 287 ЗЗД). По отношение на договора за заем
за послужване чл. 249, ал. 1, изр. 2 ЗЗД посочва, че при смърт на заемателя,
заемодателят може да иска връщане на вещта - обект на договора. Това е израз
на принципното положение, че при договора за заем за послужване личността
на заемателя има съществено значение, тъй като именно на последния
заемодателят е предоставил фактическата власт върху негова собствена вещ и
то безвъзмездно. От друга страна ,,смъртта на заемодателя не поставя край
на договора за заем” - К., А., ,,Облигационно право. Отделни видове
облигационни отношения”, нова редакция на проф. д-р О.Г., изд. ,,Софи - Р”,
1996 г., стр. 252. Затова са неоснователни твърденията на ответниците, че
процесното споразумение е било прекратено на 19.11.2012 г., когато е починал
техният наследодател и съконтрахент на ищцата. Доколкото в настоящия
случай страните не са уговорили срок на действие на договора ответната
страна разполага с възможността да се позове на разпоредбата на чл. 249, ал. 2
ЗЗД и на това основание (липса на уговорка относно срока на действие на
договорната връзка) да поиска връщане на вещта. Ответниците Х. Е. и О. Т.,
бидейки универсални правоприемници на А. Е., които са приели
наследството, продължават заемните правоотношения по които техният
наследодател е бил страна и които не са се прекратили със смъртта на
последния. Те могат да претендират връщане на фактическата власт върху
вещта на това основание, а не поради факта на смъртта на заемодателя. По
отношение на третото им възражение - че ,,прекратяват и развалят
действието” на така сключеното споразумение, следва да се има предвид
следното. Прекратяване и разваляне са два различни института на
облигационното право. Развалянето на един договор е средство за защита на
кредитора при неизпълнение по вина на длъжника. То е последица в
развитието на договорната връзка, която може да намери приложение само
при двустранните (синалагматични) договори и при виновно неизпълнение на
една от страните. По правната си природа развалянето на договора е едно
потестативно право, една правна възможност, която законодателят предоставя
на изправната страна. Но на разваляне подлежат само двустранните договори,
а заемът за послужване, макар и двустранна сделка (наличие на две
волеизявления) е едностранен договор. От друга страна, прекратяване е
налице, когато договорната връзка между страните прекратява своето
действие по силата на закона (чл. 89, ал. 1 ЗЗД). Прекратяването на договорите
е правна фигура, близка до развалянето, която макар и да има сходни
последици - преустановяване на договорните отношения между страните, се
упражнява при наличието на друг фактически състав и по различен ред от
този на чл. 87 ЗЗД. Правната уредба на прекратяването на договорите се
съдържа в чл. 89 ЗЗД. Макар и в посочената разпоредба законодателят да
използва ,,се разваля по право” в доктрината и юриспруденцията е изяснено,
9
че правилното понятие би било ,,се прекратява по право”, именно поради
факта, че на разваляне подлежат само договори при което има вина, а
ликвидирането на договорната връзка ex lege се обозначава чрез прекратяване.
И тук, подобно на развалянето, следва да е налице действителен договор, по
който обаче една от престациите обективно не може да бъде изпълнена.
Налице е обективна невиновна невъзможност за изпълнение. Фактическият
състав на чл. 89 ЗЗД изисква липсата на възможност да се престира както от
длъжника, така и от лице от което последният може да иска съдействие.
Задължението се погасява и не може да се иска нито изпълнение, нито
поемане на ново задължение, тъй като причината за настъпилата
невъзможност да се престира е външна и седи извън волята на длъжника. В
настоящата хипотеза ответниците разполагат с възможността да прекратят
договора връзка, позовавайки се на разпоредбата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД.
Доколкото в споразумението, сключено между Н. И. С. и А. Е., не са
посочените нито срокът, нито целта с оглед на която се сключва сделката,
наследниците на заемодателя А. Е., в качеството на негови универсални
правоприемници, могат да поискат връщане на вещта по реда на чл. 249, ал. 2
ЗЗД, но това не е нито разваляне по чл. 87 ЗЗД, нито прекратяване по чл. 89
ЗЗД.
В изпратената от ответниците нотариална покана последните са
посочили, че претендират обезщетение за ползване на процесния магазин в
размер на 2 000 лева месечно от 01.10.2024 г. При положение обаче че
нотариалната покана е връчена на ищцата на 30.08.2024 г., а исковата молба,
въз основа на която е инициирано настоящото производство, е входирана на
18.10.2023 г. следва да се приеме, че ответниците са упражнили правото си да
поискат връщане на имота и обезщетение за ползване на последния при
наличието на вече висящ съдебен процес с предмет владението върху обект
магазин № 1. Ищцата е манифестирала своето намерение за своене като не е
осигурила достъп до процесния магазин и е релевирала претендираните от нея
права по съдебен ред чрез исковата претенция, въз основа на която е сезиран
настоящият съдебен състав. Тоест Н. И. С. е манифестирала своето намерение
да свои имота на 15. 10. 2023 г., когато е отказала достъп до магазина на
представител на собствениците, а не както твърди процесуалния й
представител - от датата на сключване на споразумението (заемът за
послужване). До този момент ищцата е била държател на имота, който е
придобил фактическата власт въз основа на договор със собственика. Отказът
спрямо наследниците на А. Е. да им се предостави фактическата власт е
моментът, в който ищцата е преобърнала държането си във владение и това е
стигнало до знанието на настоящите собственици Х. Е. и О. Т.. Смяната на
патрона на входната врата през време, в което ищцата е отсъствала, следва да
се приеме за отнемане на владението върху процесния имот по скрит начин. За
пълнота следва да се отбележи, че за основателността на иска по чл. 76 ЗС е
ирелевантна продължителността на владението преди то да бъде отнето.
Достатъчно е то да е било налице към момента на отнемането (в този смисъл е
10
вече цитираното определение № 80 от 24. 02. 2021 г. на ВКС по гр. дело №
3946/2020 г., II г. о.). В хода на настоящото производство в тежест на ищцата е
да докаже в условията на пълно и главно доказване, че патронът на вратата е
бил сменен, но от събраните писмени и гласни доказателства се установи
единствено, че вратата на процесния магазин е била отворена от адвокат Т. и
ключар, но не и че е извършена смяна на патронника.
В исковата молба, чрез която е инициирано настоящото производство, се
твърди, че ищцата е придобила владението върху имота през 2004 г. и до 2023
г. е изтекъл изискуемият от закон десетгодишен срок на придобивна давност.
Доколкото ищцата не е придобила владение въз основа на сключеното
споразумение, тези доводи не следва да бъдат уважени. Владението на Н. И.
С. е започнало в момента, в който тя е манифестирала волята си спрямо
ответниците да свои имота, като не ги е допуснала в последния, тоест на дата
15. 10. 2023 г. Исковата молба е депозирана на 18. 10. 2023 г., следователно
към момента на предявяване на иска ищцата има качеството владелец. Макар
и владелецът да разполага с иск по чл. 76 ЗС, който може да бъде насочен
дори и срещу собственика на имота, в настоящия случай Н. И. С. е придобила
процесния имот на договорно основание, а ответниците са упражнили
потестативното си право да искат прекратяване на договорната връзка и
връщане на вещта - право, което им е признато от закона. В тази ситуация при
съвкупна преценка на всички обстоятелства следва да се съобрази
последващият спрямо предявяването на иска юридически факт, а именно –
изразената от собствениците воля да прекратят действието на
споразумението, с което е предоставена фактическата власт върху имота.
Доколкото с това споразумение не се прехвърлят, учредяват, признават или
прекратяват вещни права върху недвижим имот, тъй като съглашението има за
предмет единствено предоставянето на държане, прекратяването на
договорната връзка между страните следва да се осъществи извънсъдебно
(както е и направено чрез нотариалната покана). От момента в който
нотариалната покана е връчена на ищцата, последната няма договорно
основание да държи имота. Нейната фактическа власт може се основава
единствено на трансформираното намерение последната да се превърне от
държател във владелец. След като споразумението, с което е предоставено
ползването на имота, е преустановило своето действие, Х. Е. и О. Т., в
качеството им на собственици на процесния магазин, поначало имат право да
искат предаване на фактическата власт върху вещта, която е била обект на
договора. Въпреки това в доктрината е изяснено, че в хода на висящо дело по
владелчески иск ответната страна не може да се позовава на притежаваните от
нея вещни права върху имота, който е предмет на производството - ,,Ако се
позволи на ответника да противопоставя на владелеца свои права, по начало
правата са по-силни пред фактическите отношения и те могат да доведат
до отпадане значението на владелческата защита, до намаляване на
нейната превантивна и защитна роля. Така, ако собственикът на една вещ
може да възрази, че е собственик, той би отнел сам владението на вещта
11
от владелеца, който ще остане без защита, защото на него ще му се
противопостави правото на собственост, което дава право на владение
върху вещта. Затова не може да се прави възражението — извърших
действията, които се обявяват за нарушение, защото имам право да ги
върша.” - Т., В., ,,Владение”, изд. ,,Софи - Р”, 1991 г., стр. 59 - 60.
В производството по иска по чл. 76 ЗС съдът следва да установи няколко
обстоятелства: 1) притежава ли ищецът качеството владелец/държател; 2)
налице ли е отнемане чрез насилие или по скрит начин на вещта, върху която
владелецът упражнява фактическа власт; 3) спазен ли е 6-месечният
преклузивен срок, в който може да се упражни правото да се иска връщане. В
хода на настоящото производство Н. И. С. успя да докаже в условията на
пълно и главно доказване, че недопускайки процесуалния представител на
ответниците до имота, тя е манифестирала намерението си спрямо
собствениците да счита процесния магазин за свой, като към момента на
предявяване на иска има качеството владелец. От друга страна, твърденията
на процесуалния представител на ищцата, че последната е придобила
владението по силата на сключеното със собственика споразумение (договор
за заем за послужване), както и че към 2023 г. е изтекъл изискуемият от закона
10-годишен давностен срок, обуславящ настъпването на ефекта на
придобивна давност, са напълно несъстоятелни, тъй като както беше изяснено
по силата на договор за заем за послужване нито се предава владение, нито
заемателят започва да държи вещта за себе си, а не за заемодателя
(преобръщане на държането във владение настъпва чак през месец октомври
2023 г., когато Н. И. С. не допуска ответниците до имота). От друга страна,
наведеното в исковата молба твърдение, че адвокат К. Т., в качеството на
представител на ответниците, е сменила патрона на вратата на процесния
магазин, не успя да бъде доказано в условията на пълно и главно доказване.
От приложените като доказателствен материал по делото справки от
дружеството, осъществяващо охранителна дейност над процесния имот, е
видно, че вратата в действителност е била отворена от ответниците. От
свидетелските показания се установи, че адвокат К. Т. е ползвала помощта на
ключар, когато е направила опит да влезе в имота. При съвкупната преценка
на целия доказателствен материал се установи, че макар и вратата на
процесния магазин № 1 да е била принудително отключена от адвокат
Трифоноа с помощта на ключар, смяна на патронника не е била извършена.
По отношение на искането на ищцовата страна съдът да наложи глоба на
ответниците на основание чл. 360 ГПК, съдът счита, че доколкото ищцата не
успя да докаже всички факти и обстоятелства, за които носи тежестта на
доказване, съобразно доклада по делото, а това обуславя отхвърляне на
предявения от нея иск, искането за налагане на глоба също следва да бъде
оставено без уважение.
Разноски. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК
съдът следва да присъди на ответниците сторените от тях разноски. Съгласно
представения от процесуалния представител на ответната страна списък с
12
разноски, адвокатското възнаграждение, което следва да заплати ищецът на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата следва да се изчисли
съобразно Наредба № 1 от 2004 г. На основание чл. 7, ал. 5 във вр. с ал. 2, т. 5
от Наредбата адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на
ответниците при данъчна оценка на процесния имот в размер на 125 555 лева
и 10 стотинки, се равнява на сума в размер на 9 672 лева и 25 стотинки.
Доколкото ищцовата страна не е направила възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна,
последното следва да бъде присъдено в цялост.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 76 от Закона за собствеността
на ищцата Н. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: .. срещу ответниците
Х. Б. Е., гражданин на Република Турция, роден на ********** г., регистриран
в регистър БУЛСТАТ с № ., с адрес: . и О. Т., гражданка на ., родена на
********** г., с паспорт № ., регистрирана в регистър БУЛСТАТ с № ., с адрес
. за връщане на фактическата власт върху самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.4359.210.17.74 и адрес на имота . (.), представляващ
обект магазин № 1, със застроена площ 135 кв.м., състоящ се от търговска
част с площ 119 кв.м., складова част с площ 31 кв.м. и обслужваща част с
площ 13 кв.м., вследствие на отнето на 15. 10. 2023 г. владение.
ОСЪЖДА ищцата Н. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: .., да
заплати в полза на процесуалния представител на ответниците адвокат К. Т.,
вписана в САК с № . сума в размер на 9 672 лева и 25 стотинки,
представляваща адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13