№ 762
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20211100508282 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20105091 от 26.04.2021 г. по гр.д. № 1583/2020 г. на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 54 състав, са отхвърлени предявените
от П.К. Г., ЕГН **********, против Столична дирекция на вътрешните
работи обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на
П.К. Г., обективирано в заповед № 513з-9228/20.12.2019 г. на директора на
СДВР; чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата от
него преди уволнението длъжност „младши специалист – оръжейник“; чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ – за осъждане на СДВР да му заплати сумата от общо
7200,00 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа от
30.12.2019 г. до 30.06.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума до
окончателното изплащане на задължението. С решението е осъден ищецът да
заплати на ответника направените по делото разноски.
Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от
ищеца П.К. Г., чрез процесуалния му представител адв. С.Й., в която са
изложени съображения за неговата неправилност. Твърди се, че решението на
1
първоинстанционния съд не е мотивирано. Не бил направен задълбочен
анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства.
Пренебрегвали се нарушения, допуснати от дисциплинарно наказващия орган
в хода на дисциплинарното производство. Не били обсъдени доводите на
ищеца, изложени в писмената защита, нито посочените в исковата молба
нарушения на трудовото законодателство. Дадените от служителя обяснения
били тълкувани от първоинстанционния съд в негова вреда, което било
недопустимо. Служителят не бил представляван от адвокат в
дисциплинарното производство, който да го насочи как да даде обяснения,
които да бъдат пълни и подробни. Необосновано било да се тълкува в него
вреда фактът, че не бил дал обяснения за част от фактите, които са изложени
в атакуваната заповед за уволнение. Превратно се тълкувала разпоредбата на
чл. 194, ал. 1 КТ. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не била
мотивирана – единствените мотиви на работодателя били, че срещу
служителя е заведено следствено дело, което дори не било посочено с
правилен номер от дисциплинарно наказващия орган. По делото било прието
и писмо от РП – Монтана, от което било видно, че производството е
прекратено. Изводите на първоинстанционния съд относно вмененото на
служителя поведение се градели върху сведения на лица, които не били
разпитани в хода на съдебното дирене. Техните обяснения следвало да се
ценят с оглед всички доказателства по делото. Първоинстанционният съд ги
приемал безкритично, като дори цитирал фразата, че служителят „лъхал на
алкохол“, без да са налице документи, които да сочат на този извод.
Изложени били и съображения защо ищецът е злоупотребил с доброто име на
работодателя, но в решението не била посочена изпълняваната от ищеца
длъжност – „младши специалист оръжейник“. Действията, описани в
заповедта, нямали нищо общо със служебните задължения на ищеца, още
повече, че описаният инцидент се случил извън работно време.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от въззиваемата
страна Столична дирекция на вътрешните работи, чрез юрк. Владимир
Пашунов, с който въззивната жалба се оспорва. Изложени са съображения за
спазване на изискванията на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 от КТ при налагане на
дисциплинарното наказание. Прави се искане първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендират се разноски за въззивното производство,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
2
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество то е правилно,
поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на първоинстанционния съд.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и възражения
на страните, въззивният съд намира следното:
По делото са отделени като безспорни обстоятелствата, че между страните е
имало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „младши специалист – оръжейник“ при работодателя, както и че
работодателят е издал заповед за уволнение на ищеца № 513з-9228 от
20.12.2019 г., с която е прекратил трудовото му правоотношение.
В заповедта е посочено, че на 24.08.2019 г., около 17,35 ч., в района между
Долна Рикса и село Клисурица, обл. Монтана, П.Г. – младши специалист
(оръжейник) при 4 РУ – СДВР, с поведението си е накърнил престижа на
държавната служба, като е участвал в скандална проява (отправил е закани
към живота и имуществото на Р.П., държал се е агресивно и е направил опит
за физическа саморазправа с другия участник в ПТП, псувал е и е блъскал с
юмруци по автомобила си, заканвал се е, че ако бъде задържан за 24 часа,
след това „Ще стане страшно за всички“ и не на последно място, не е
съдействал на органите на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Монтана,
като е отказал да даде алкохолна проба и е напуснал местопроизшествието).
Въпреки че е отказал алкохолна проба, в сведенията си гражданските лица и
служителите на МВР са посочили, че П.Г. е бил във видимо нетрезво
състояние, леко е залитал и е лъхал на алкохол, с което е затвърдил усещането
на присъствалите на място лица, че е управлявал лекия си автомобил след
употреба на алкохол. В хода на обработка на ПТП и при попълване на
служебната документация е било установено, че свидетелството за
управление на МПС е с изтекъл срок на валидност, за което обстоятелство
служителят не дава никакви разяснения в обясненията си. Според
3
работодателя П.Г. е управлявал личния си автомобил на територията на
страната, разчитайки, че като служител на МВ за извършени от него
нарушения като водач на МПС няма да му бъде наложена санкция. Тази
негова нагласа и поведение се потвърждавали от употребеното спрямо
служителите на сектор ПП – ДМВР – Монтана обръщение „колеги“, като
служител на МВР, но не и като участник в пътно-транспортно произшествие.
Поведението на служителя било укоримо и предвид факта, че е искал да
напусне мястото на произшествието с личния си автомобил, въпреки
присъстващите на място служители на МВР и на Окръжния следствен отдел –
ОП – Монтана. Този факт доказвал липсата на желание да съдейства на
служебните лица за установяване на обективната истина по случая и
демонстративно незачитане на установения правов ред. Сочи се още, че
служителят е допуснал на обществено място поведение, несъвместимо с
добрите нрави, след като е станал участник в ПТП и е предизвикал
конфликтна ситуация, довела до настъпилите вредни последици.
Основание за прекратяването на трудовото правоотношение е чл. 330, ал. 2, т.
6 КТ, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за описаните
дисциплинарни нарушения, които са квалифицирани от работодателя по чл.
190, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ.
Във въззивната жалба се сочи, че дадените от служителя обяснения се
тълкуват в негова вреда, което било недопустимо. По това оплакване
въззивният съд приема следното: видно от приложените по делото
доказателства, с покана от 21.10.2019 г. на служителя са били поискани
обяснения на служителя във връзка с отказа му да бъде тестван за употреба на
алкохол след настъпване на ПТП от 24.08.2019 г. Служителят се е възползвал
от правото си да даде обяснения, заведени под рег. № 228р-27854 от
22.10.2019 г., като твърди, че е отказал да даде проба за алкохол по
здравословни причини – страдал от бронхиална астма, вследствие на
неизлекувана пневмония в ляво – протрахирана вирусна инфекция, и му било
назначено лечение, за което нямал необходимите медикаменти в близките
дни, вследствие на което нямал достатъчно въздух за издишване в
„Алкотеста“, тъй като се задушавал. Също така страдал от артериална
хипертония и по време на стрес дишането му се учестявало, като с оглед
опазване на здравето си отказал алкохолна проба. Не употребявал алкохол,
тъй като имал заболяване – „остър панкреатит“ и излекуван хепатит C, и имал
4
лекарска забрана за употреба на алкохол, която спазвал и до момента.
Впоследствие на работодателя стават известни и други обстоятелства по
повод вмененото на служителя нарушение, поради което с покана от
11.12.2019 г. на служителя са били поискани обяснения за описаните в
издадената впоследствие заповед за уволнение нарушения, като същият е бил
поканен и да се запознае със справка рег. № 513р-86520/29.10.2019 г., към
която са приложени и всички посочени в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание документи. Служителят се е възползвал от правото
си да даде такива, заведени под рег.№ 503р-101492 от 16.12.2019 г., като е
посочил, че на 24.08.2019 г. около 17,40 ч. е пътувал към гр. Монтана с
личния си автомобил и на изхода от с. Долна Рикса станал участник в ПТП.
По повод отказа да бъде тестван за употреба на алкохол изтъква същите
обстоятелства, изложени в обясненията му от 22.10.2019 г. Освен това сочи,
че не се легитимирал като служител на МВР, а при изваждането на личните
му документи, служителите на ОДМВР – Монтана забелязали служебната му
карта. По този начин разбрали, че е служител на 4 РУ – СДВР. Работодателят
е обсъдил писмените обяснения на служителя, като е приел, че същите целят
да оправдаят действията му във връзка с извършеното от него деяние. В
случая следва да се отбележи, че правото на служителя да даде обяснения по
реда на чл. 193, ал. 1 КТ не кореспондира със задължение на работодателя да
ги кредитира като верни при всички случаи. Неоснователни са оплакванията
на въззинника, че обясненията му били тълкувани в негова вреда – същите са
обсъдени, като работодателят е изложил съображения във връзка с
твърденията на служителя, посочил е дали ги кредитира, и е констатирал, че
по част от обстоятелствата служителят не е дал обяснения. Следователно не е
налице нарушение на чл. 193 КТ, каквито твърдения са наведени от
служителя в исковата молба и въззивната жалба.
Във въззивната жалба е направено бланкетно оплакване, че е превратно
тълкувана разпоредбата на чл. 194 КТ, регламентираща сроковете за налагане
на дисциплинарно наказание. Във връзка с това възражение, въззивният съд
намира следното: съгласно решение № 14 от 04.02.2020 г. по гр. д. №
2590/2019 г. на ВКС, IV г.о., предметът на иска са очертава с исковата молба
чрез насрещните страни, петитума и правопораждащите юридически факти,
съставляващи основание на иска. При иск с правна квалификация чл. 344, ал.
1 КТ, основание на претенцията са наведените от ищеца твърдения за
5
незаконност на заповедта за уволнение, поради което всяко твърдение за
порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание (правопораждащ
юридически факт), който индивидуализира предмета на спора. Съгласно
диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не може да променя
предмета на иска, това е от компетентността единствено на ищеца, и то при
предвидените от ГПК условия и срокове. В този смисъл, при липса на
твърдение в исковата молба за нарушение на чл. 194 КТ при дисциплинарно
уволнението на ищеца, недопустимо е съдът сам да преценява дали
наказанието е наложено в сроковете по цитираната разпоредба. Въззивната
инстанция също не може да излезе извън предмета на иска. Въззивният съд
следи служебно само за валидността изцяло на първоинстанционното
решение, за неговата допустимост в обжалваната част, дали е неправилно
поради нарушение на императивна матариалноправна норма или е налице
публичен интерес от защитата на правата на частноправните субекти в
случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или
характера на заявеното искане. В този смисъл е и решение № 167 от
30.07.2014 г. по гр.д.№ 6368/ 2013 г. на ВКС, ІV г.о., както и решение № 23 от
2.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на ВКС, IV г.о., в които във връзка със
спазването на срока за налагане на дисциплинарно наказание се сочи, че
съдът следи служебно за спазването на сроковете, които се отнасят за
надлежното му сезиране. Сроковете, които пораждат, променят или погасяват
материалното субективно право, което е предмет на делото, съдът не може да
прилага служебно, защото съгласно чл.6 ал.2 ГПК предметът на делото и
обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Че съдът
не следи служебно за спазване на срока по чл.194 ал.1 КТ е прието по реда на
чл.290 ГПК и в решение № 297 от 3.10.2014 г. по гр.д.№ 7528/ 2013 г. на ВКС,
ІV г.о.
В конкретния случай в исковата молба са въведени следните твърдения за
незаконност на уволнението: че заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание не отговаря на изискванията по чл. 195 КТ; че в заповедта са
посочени несъществуващи факти и не е посочено в какво се изразяват
злоупотребата с доверие и уронването на доброто име на предприятието; че
не са приети обясненията на служителя по чл. 193 КТ; че не са спазени
изискванията на чл. 189 КТ при налагане на наказанието. Служителят не е
въвел твърдение, че не е спазен срокът за налагане на наказание по чл. 194
6
КТ, като такова за първи път се въвежда с въззивната жалба, поради което е
налице преклузия, която препятства разглеждането на това оплакване.
Доколкото с исковата молба не е въведено твърдение за нарушение на чл. 194
КТ, работодателят също не е организирал защитата си по това оплакване с
писмения отговор, като по първоинстанционното производство липсват
конкретни твърдения на която и да е от страните от кой момент на
работодателя са били известни съществените признаци на допуснатите от
ищеца нарушения. Единствено с цел пълнота на изложението следва да се
отбележи, че изводите на районния съд по повод спазването на срока по чл.
194 КТ са правилни, предвид продължителността на ползвания от ищеца
отпуск за временна неработоспособност /л. 93 от първоинстанционното дело/,
през време на който на основание чл. 194, ал. 3 ГПК, срокът по чл. 194, ал. 1
КТ не тече.
Неоснователни са възраженията на служителя, направени в исковата молба и
въззивната жалба, че е налице нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ. Съгласно тази
разпоредба дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена
заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено,
наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Трайната
практика на ВКС, а и на съдилищата изобщо, е, че както в искането на
обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, е
достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по
разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни
на работника обстоятелства и документи. Трябва да са ясни съществените
признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на
извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва
несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е
прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има
възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение е
прекратено, а съдът да може да извърши проверка и въз основа на това да
заключи дали уволнението е законосъобразно – в този смисъл решение № 162
от 13.07.2016 г. по гр. д. № 67/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 309 от
14.03.2018 г. по гр. д. № 5464/2016 г. на ВКС, IV г.о. В случая в заповедта е
посочено по ясен начин кои действия на служителя са квалифицирани като
дисциплинарни нарушения, като времето, мястото и начина на извършването
им са обозначени конкретно: на 24.08.2019 г., около 17,35 ч., в района между
7
Долна Рикса и с. Клисурица, обл. Монтана, служителят с поведението си е
накърнил престижа на държавната служба, участвайки в скандална проява,
като конкретните действия, с които това нарушение е реализирано, според
работодателя са: отправил е закани към живота и имуществото на Р.П.,
държал се е агресивно и е направил опит за физическа саморазправа с другия
участник, псувал е и е блъскал с юмруци по автомобила си, заканвал се е, че
ако бъде задържан за 24 часа, след това „ще стане страшно за всички“, не е
съдействал на органите на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Монтана
като е отказал да даде алкохолна проба и е искал да напусне
местопроизшествието; в хода на обработка на ПТП и при попълване на
служебната документация е било установено, че свидетелството за
управление на МПС е с изтекъл срок на валидност.
Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание в случая препраща към
справка рег.№ 513р-86520 от 29.10.2019 г., към която са приложени и
останалите документи, цитирани в заповедта. Както беше посочено и по-горе,
няма пречка заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да препраща
към други документи, независимо дали те изхождат от работодателя или не,
като в този случай документите трябва да са известни на работника или
служителя или да са му били връчени най-късно със заповедта за налагане на
наказанието – в този смисъл и решение № 309 от 14.03.2018 г. по гр. д. №
5464/2016 г. на ВКС, IV г.о. В случая на служителя е предоставена
възможност да се запознае със справка рег.№ 513р-86520 от 29.10.2019 г. още
при провеждане на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, видно от поканата за
даване на обяснения от 11.12.2019 г. Като приложения към справката са
отбелязани всички останали документи, към които препраща заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание. Служителят не е оспорил
обстоятелството, че е имал възможност да се запознае с посочените
документи.
Във въззивната жалба се сочи, че заповедта е мотивирана с факта, че срещу
ищеца е заведено следствено дело, като по делото се приело писмо от
Районна прокуратура Монтана, от което било видно, че производството е
прекратено. Номерът на преписката не бил посочен правилно от
дисциплинарно наказващият орган.
Действително се установява, че по повод инцидента от 24.08.2019 г. срещу
8
ищеца е било образувано сл.дело № 35/2019 г., респ. пр.преписка №
1911/2019 г. Същото е било прекратено с постановление от 11.12.2019 г.
Действително в заповедта е посочено, че такова следствено дело е
образувано, но работодателят не е основал изводите си за извършено
дисциплинарно нарушение единствено на това обстоятелство – напротив, в
заповедта е извършен анализ на поведението на ищеца, което е реализирало
състава на вменените му нарушения. Доколкото дисциплинарната
отговорност съществува независимо от наказателната, наличието или липсата
на основание за ангажиране на последната не е решаващо за преценката дали
поведението на служителя реализира състав на дисциплинарно нарушение.
От изложеното следва, че не са налице формални основания за отмяна на
посочената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Следва да бъдат разгледани оплакванията на служителя във връзка с реалното
осъществяване на описаните в заповедта нарушения.
От приетите по делото писмени доказателства, а именно справка с рег. №
228р-27725 от 21.10.2021 г. относно ползвания от служителя платен годишен
отпуск, в която се съдържа информация, че служителят е ползвал такъв в
периода 12.08.2019 – 28.08.2019 г.; писмени обяснения на служителя от
21.10.2019 г. и 16.12.2019 г.; акт за установяване на административно
нарушение № 394839 от 24.08.2019 г. и акт № 82390 за установяване на
административно нарушение; талон за изследване № 0019813; справка картон
на водача П.К. Г.; писмо от СДВР – отдел „Пътна полиция“ от 22.10.2019 г.,
се установява по несъмнен начин, че на 24.08.2019 г., около 17,35 – 17,40 ч.,
служителят е бил участник в ПТП по общински път 81057 с посока на
движение от с. Долна Рикса към с. Клисурица, като е управлявал лек
автомобил „Фолксваген Пасат“, рег. № СВ3347КВ, загубил е контрол над
управляваното МПС, навлязъл е в лентата за насрещно движение и е блъснал
странично насрещно движещото се МПС „Субаро Легаци“ с рег.№ ****, като
по този начин е реализирал ПТП с материални щети. Служителят е отказал да
бъде тестван за употреба на алкохол с техническо средство. Служителят е
управлявал МПС със свидетелство за управление на МПС с изтекъл срок на
валидност – нарушение по чл. 183, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗДвП. В обясненията си,
дадени по реда на чл. 193, ал. 1 КТ, служителят признава, че е участвал в
посоченото ПТП и че е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол.
Отказът да бъде тестван за алкохол е нарушение по чл. 174, ал. 3, пр. 1 ЗДвП,
9
за извършването на което свидетелството за управление на МПС,
притежавано от служителя, е обявено за изземване на основание съставения
АУАН с бл.№ 394839 от 24.08.2019 г., като в писмото от СДВР – отдел
„Пътна полиция“ се сочи, че за това нарушение предстои издаване на
наказателно постановление. Отказът на служителя да даде проба за алкохол
след настъпилото ПТП работодателят е квалифицирал и като отказ на
служителя да съдейства на органите на „Пътна полиция“ към ОДМВР –
Монтана.
Поведението на служителя във връзка с отказа да бъде тестван за употреба на
алкохол след настъпване на ПТП, както и управлението на МПС със
свидетелство за управление на МПС с изтекъл срок на валидност, без
съмнение е противоправно, доколкото реализира съставите на две
административни нарушения, като в тази връзка са образувани и съответни
административно-наказателни производства. Дисциплинарната отговорност
обаче съществува и може да бъде реализирана независимо от
административно-наказателната и наказателната. При наличие на
многобройни писмени доказателства, изброени по-горе, за целите на
дисциплинарното производство без съмнение е установено противоправното
и виновно поведение на служителя. Същото е квалифицирано правилно от
работодателя като уронване на доброто име на работодателя и злоупотреба с
доверието му. Ищецът признава, че при настъпване на ПТП е станало ясно, че
същият е служител на МВР (спорно е дали той се е представил като такъв или
това е било установено случайно от органите на МВР), поради което
поведението му пряко е рефлектирало върху доброто име на работодателя,
като е създало у присъствалите на инцидента лица негативно впечатление за
нравствените и етични качества на служител на МВР. По този начин
служителят е накърнил престижа на държавната служба, както се сочи и в
процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание.
Спорно е извършването на останалите деяния, включени в заповедта за
уволнение като основание за налагане на дисциплинарното наказание, а
именно: че служителят е отправил закани към живота и имуществото на
другия участник в ПТП – Р.П.; държал се е агресивно и е направил опит за
физическа саморазправа с него, псувал е и е блъскал с юмруци по автомобила
си; заканил се е, че ако бъде задържан за 24 часа след това „ще стане страшно
10
за всички“ и е искал да напусне местопроизшествието; че е бил във видимо
нетрезво състояние.
Във връзка с доказване на тези обстоятелства, работодателят е представил
писмени документи – писмо рег.№ 7855р-9299/1.10.2019 г. от Дирекция
„Вътрешна сигурност“ на МВР, в което се сочи, че след публикувана
информация, отразена в бюлетин рег.№ 301р-18010/25.08.2019 г. на ОДМВР –
Монтана, била извършена проверка от служители на „Вътрешна сигурност“ –
МВР, при която се установили обстоятелствата, описани и в заповедта за
уволнение – настъпването на процесното ПТП, фактът, че служителят Г. се е
представил като служител на МВР при извършване на проверка от
контролните органи, бил във видимо нетрезво състояние, държал се е
арогантно с другия участник в ПТП и е отказал да даде алкохолна проба. В
хода на проверката сведения дали присъствалите на инцидента граждани –
Т.Г. и другия участник в ПТП Р.П., както и двамата служители на ОДМВР –
Монтана, извършили проверката по повод настъпилото ПТП.
Във въззивната жалба е направено възражение, че първоинстанционният съд е
изградил изводите си върху сведения на лица, които не са разпитани в хода на
съдебното дирене. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно
установената съдебна практика, например решение № 88 от 23.04.2014 г. по
гр. д. № 4766/2013 г. на ВКС, III г.о. и цитираното в него решение № 49 от
05.03.2012 г. по гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, III г.о., докладните записки,
които се изготвят от служители по различни поводи, съставляват частни
свидетелстващи документи. Те нямат материална доказателствена сила, освен
ако съдържат неизгодни за издателя му факти, но това не означава, че
частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност.
Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се
преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по
делото. Посочено е, че изложеното се отнася и за изготвени документи с
друго наименование – заявления, писмени сведения и пр. Всички те
съставляват частни свидетелстващи документи, чиято доказателствената сила
се определя от чл. 178, ал. 1, чл. 180 и сл. ГПК. Те са допустими от ГПК
доказателства, а не свидетелски показания в писмена форма. Свидетелски
показания са показанията дадени пред съд /чл. 163, ал. 1 ГПК/. В случая
посочените писмени документи не са съставени за целите на процеса и не са
представени като писмени свидетелски показания. Същите са съставени по
11
повод извършваната от Дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР проверка и
като такива следва да се ценят като частни свидетелстващи документи.
В случая описаните в заповедта нарушения се явяват доказани – от
сведенията, дадени от служители на МВР по повод проверката на дирекция
„Вътрешна сигурност“ – МВР, и докладните записки, съставени в хода на
извършената проверка от Дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР се
установява, че след настъпване на ПТП на 24.08.2019 г., служителят Г. е
отправял заплахи към другия участник в ПТП – Р.П., представил се е на
пристигналите служители на ОДМВР – Монтана като служител на МВР и е
бил във видимо нетрезво състояние, като по този начин е уронил доброто име
на работодателя и е злоупотребил с доверието му. В сведението на мл.
автоконтрольор Б.Р., служител на ОДМВР – Монтана, изрично се сочи, че при
проверката П.Г. се е представил като служител на МВР и именно в тази
връзка проверяващите са уведомили ОДЧ и местопроизшествието е било
посетено от дежурен следовател. По делото липсват доказателства, които да
разколебават гореизложените изводи, като в тази връзка следва да се
отбележи, че писмените обяснения, дадени от служителя, не следва да се
ценят като достоверни. Представените епикризи не доказват твърденията му,
че единствената причина да откаже да бъде тестван за употреба на алкохол е
заболяването „бронхиална астма“, нито че само по себе си наличието на
заболяване хепатит С прави невъзможна употребата на алкохол. Напротив, от
отказа му да бъде тестван за употреба на алкохол, не само с техническо
средство – „Алкотест“, но и с другите предвидени в закона способи, може да
се заключи, че служителят е целял да избегне несъмненото установяване на
употребата на алкохол от него от органите на МВР и управляване на МПС
под въздействието му.
Във въззивната жалба се сочи, че описаният инцидент се случва в работно
време, най-вероятно поради допусната техническа грешка, като оплакването
следва да се разбира в смисъл, че инцидентът се случва в извънработно
време. Това обстоятелство обаче е ирелевантно за ангажиране на
дисциплинарната отговорност. Задължението на служителя да не уронва
доброто име на работодателя и да не злоупотребява с доверието му не е
обвързано с работното време, още повече, че в случая ищецът сам се е
легитимирал като служител на МВР след настъпване на инцидента.
12
От изложеното следва, че служителят е реализирал описаните в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ нарушения. Същите
правилно са квалифицирани от работодателя като уронване на престижа и
злоупотреба с доверието на работодателя – чл. 190, ал. 1, т. 4, във вр. с чл.
187, ал. 1, т. 8 КТ. Съгласно Решение № 94 от 26.06.2020 г. по гр. д. №
4088/2019 г. на ВКС, III г.о., уронване на доброто име на работодателя ще е
налице всякога, когато последният е злепоставен пред трети лица и това се
отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на авторитета му,
независимо дали уронващото нарушение на трудовата дисциплина е
умишлено или по непредпазливост. Злоупотреба с доверието на работодателя
е налице когато работникът, възползвайки се от служебното си положение, е
извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага; когато,
без да е извлечена имотна облага, е извършил действия, компрометиращи
оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя
пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено – в
този смисъл решение № 108 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5516/2014 г. на ВКС,
III г.о. В случая служителят е реализирал две административни нарушения,
което е станало известно на присъствалите на инцидента граждани и
служители на ОДМВР – Монтана, след като се е представил пред тях като
служител на МВР. В качеството си именно на такъв към него има обществено
очакване да спазва стриктно закона и да съобразява поведението си с него,
което е отразено и в Кодекса за поведение на държавните служители, с който
служителят в обясненията си сочи, че е запознат. Особено укоримо е
поведението му след настъпване на ПТП – същият е отказал да съдейства на
органите на МВР за изясняване на обстоятелствата по случая като е отказал
да бъде тестван за употреба на алкохол, отправил е заплахи към другия
участник в ПТП, бил е във видимо нетрезво състояние. Представяйки се като
служител на МВР, ищецът е създал у присъствалите лица впечатлението, че
очаква привилегировано отношение към себе си от своите „колеги“, което в
особена степен е уронило престижа на работодателя и представлява
злоупотреба с неговото доверие. Тези обстоятелства са отчетени и при
преценката на работодателя по чл. 189, ал. 1 КТ, както се сочи и в самата
заповед.
По изложените съображения исковете с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т.
1, 2 и 3 КТ са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, а
13
първоинстанционното решение – потвърдено.
При този изход на спора съдебни разноски за въззивното производство се
дължат на въззиваемата страна. С писмения отговор на въззивната жалба е
направено искане за присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
размерът на същото се определя от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с
чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ – в размер от 100 лв.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20105091 от 26.04.2021 г. по гр.д. №
1583/2020 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 54 състав.
ОСЪЖДА П.К. Г., ЕГН **********, да заплати на Столична дирекция на
вътрешните работи, с адрес: гр. София, ул. ****, сума в размер от 100 лв.,
представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните по реда на глава XXII от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14