РЕШЕНИЕ
№ 105
гр. Карлово, 19.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101362 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
предявен от Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, чрез адв.
Е. И., съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*против „А. Т. Е. Г.” АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление в гр. С. ****, район „В.“, ул.
„А. С.“ № **-**, представлявано от изпълнителните директори Ф. Д. и С. А.,
с адрес за призовки и съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ № **, ет.*. Ищцата моли
съда да постанови решение, с което бъде прогласена нищожността на клаузата
от Договор за потребителски кредит № 390297, сключен с „А. Т. Е. Г.“ АД на
28.08.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, а в условията на евентуалност – заобикаляща
материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на
чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
Ищцата твърди, че на 28.08.2020 г. сключила с ответното дружество
договор за кредит, по силата на който й били предоставени в собственост
заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент по
1
заема 40,54%, годишен процент на разходите - 49,00% .
Твърди, че съгласно т.5.6 от договора за заем, същият следвало да
бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които
следва да отговарят на условията визирани в договора. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в
договора, същият дължал неустойка в размер на 4,44 лева на ден, като
начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна
вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Ищцата усвоила
изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40,54% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и
на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в
размер на 40,54 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита
печалба визирана в договора за неустойка, с която кредиторът допълнително
се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което
водело до нищожност на договорното съглашение.
Твърди, че възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Съгласно Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008г. на
ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност…“ Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
2
заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане
на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото
цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне
заетата сума/.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока били Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.В
тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и
била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно
се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищцата.
3
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя не отговарял на действителните параметри по
договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като в противен
случай същият дължал неустойка на кредитора в размер почти равен на
заемната сума.
Преценката за недействителност на клаузата за неустойка, и нейния
обоснован размер следвало да се прави за всеки отделен случай към момента
на сключване на договора, като можели да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии – естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка,
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа,
съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като
ги съотнесе към доводите на ищцата съгласно разясненията в задължителната
тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора щели да възникнат единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
4
Предвидената неустойка в размер почти равен на цялата заемна сума загубила
присъщата за нея обезщетителна функция, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение: за кредит от 1500,00 лева, заемателят се
задължил да осигури поръчителство на две физически лица с визирани
условия в договора; ограничение в процесния договор за заем било налице и
по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват
– те можели да бъдат само физически, не и юридически лица; гарантите
трябвало да получават минимален осигурителен доход. Ограничението
относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо
лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например
като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен
това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което щяло
отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил
да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира
5
срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приемело,
че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да
си осигури достатъчни обезпечения, той щял да договори достатъчен и
разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други
възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения,
създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си.
Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил
ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители
– едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо, адекватно
6
и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9 , 23, 24, 43,
45 от Директивата/. В този смисъл - параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014
г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Maгleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради което
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени. Той не
спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения,
неустойката влязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.
Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този
начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка
към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
7
заемодателя. Договорена при тези условия тя представлявала допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена
в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник следвало да предостави своевременно на потребителя
съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от
кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на
различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се
предоставяла във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне
на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР.
Както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности
в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора.
Чрез уговореното в договора се въвеждал още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга –
същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита.
По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне
ГПР.
Поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
8
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ат. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била
в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл.
143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя била неравноправна и не
била породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на
клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит – ГПР, имала за правна последица
изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл.
22 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като
недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да
претендира исковите суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не можели да
се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят
не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
9
договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът нямало да го сключи без определено възнаграждение
за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-
пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената
уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент
по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентираща
част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора, правела
цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на
задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач
или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по дело С- 453/10, Peгenicova и Peгenic, точка 35 и С-397/11, Eгika
Joгos, точка 47).
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. С.У.,
оспорва иска, като излага следните съображения:
На 28.08.2020 г. между „А. Т. Е. Г.” АД, в качеството на
кредитодател и Б. Д. И., в качеството на кредитополучател, бил сключен
Договор за кредит № 390297. Договарянето между страните се осъществило
10
чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен
документ и при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите,
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и
приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „А. Т. Е.
Г.“ АД.
Сключването на договора за кредит между „А. Т. Е. Г.” АД и ищеца
било извършено по инициатива на последния. За да получи кредит, ищецът
попълнил Заявка за кандидатстване, като в същата били попълнени и
предоставени доброволно пълни и верни данни на кредитополучателя
относно нейната самоличност като: трите имена, ЕГН, адрес /постоянен и
настоящ/, лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална
електронна поща, предпочитания от нея начин за получаване на сумата по
кредита. Ищецът посочил, че желае да получи заема чрез системата
„*******“ на „И.“ АД, която представлявала електронна система за
разплащания. В края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и
попълване, ищецът потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите
условия на „А. Т. Е. Г.” АД, приложими към договора за кредит, като
приемането на Общи условия било необходимо условие за изпращане на
заявката.
След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на Б. Д. И.,
същата получила от „А. Т. Е. Г.“ АД ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен
номер, както и линк на посочената от нея електронна поща. С краткото
електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се
удостоверявало, че лицето, което желае да получи кредита е именно лицето,
което е подало заявката за кандидатстване и именно това са неговите лични
данни. След получаване на линка Б. Д. И. потвърдила заявката си за
кандидатстване за кредит, като активирала въпросния линк, при което се
зареждала част от уеб сайта на „А. Т. Е. Г.” АД - s*********, където тя въвела
ПИН кода на заявката и потвърдила искането си за получаване на кредита при
сроковете и условията съгласно заявката.
След успешното потвърждаване на заявката, „А. Т. Е. Г.” АД
11
разгледало предоставената от Б. Д. И. информация и въз основа на тази
информация и след проверка в Централния кредитен регистър одобрило Б. Д.
И. за искания от нея кредит. След получаване на линка изпратило на
електронната поща на Б. Д. И. Договор за кредит № 390297, заедно с
приложимите Общи условия на „А. Т. Е. Г.“ АД, както и Стандартен
Европейски Формуляр и Погасителен план, като в мейла прикачил два линка:
„Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед сключването на Договора
за кредит и като доказателство за съгласието на ищеца с договора за кредит и
Общите условия, Б. Д. И. активирала линка „Приеми договора”.
Горепосоченото се потвърждавало и от твърденията на ищеца в исковата
молба, поради което това били безспорни между страните обстоятелствата по
сключване на Договор за потребителски кредит № 390297 и предоставяне и
усвояване от кредитополучателя на заема в размер на 1 500 лева.
Ответникът възразява и оспорва твърденията на ищеца, че
предвидената в сключения между „А. Т. Е. Г.” АД и Б.. Д. И.. Договор за
кредит № 390297 неустойка била недействителна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на
закона на основания чл. 21 от ЗПК, включително поради надхвърлянето на
нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради
накърняване на добрите нрави.
Твърди, че няма законова норма, която да определя, че
възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на
законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл.
19, ал. 4 от ЗПК, което определяло, че „Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на М. с. на
Република Б.“. ГПР бил изчислен на 49,00% и съгласно формулата по
Приложение 1 от ПЗР на ЗПК ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било
изцяло спазено.
Възразява срещу доводите на ищеца, че невключване на
предвидената в чл. 5.6. от Договора неустойка, в процентното изражение на
годишния процент на разходите, води до недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК. Счита, че не следва
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл,
12
че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. Това било така, тъй като всъщност
разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлявало
тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприето от Европейския
парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл. 10, параграф 2, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г., което било недопустимо, след като националното законодателство
било възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин
чрез Закона за потребителския кредит. Нормативната цел, установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г., била осигуряване на максимална информираност на потребителите
при сключване на договори за кредит при условия, които са отнапред
установени от икономически по-силната страна в правоотношението.
Следователно, дори при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следвало да
намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в
случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на задължението
по кредита и начинът на неговото формиране. В процесния казус това
задължение било установено в глобален размер и като част, която се добавя
към размера на вноска по кредита, поради което за потребителя съществувала
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита.
По така изложените съображения, ответникът счита, че при
сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Не било допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на
клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК. Размерът на годишния лихвен процент
съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения
финансов ресурс, бил съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед
пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на
парични средства срещу възнаграждение. В договора бил посочен общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
13
съотношението й с главницата по кредита, поради което можело да се
осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от кредитодателя. По така изложените съображения
намира, че договорът за кредит отговаря на нормативно установените
изисквания за необходимо съдържание и не следва да намира приложение
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
На следващо място, не били верни твърденията на ищеца, че
уговорената неустойка в Договор за потребителски кредит № 390297 следва
да се кумулира с договорната лихва по договора за кредит и по този начин се
надхвърля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като съображенията ми за
това са следните:
Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се
извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на
разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите,
ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а
нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са
поставени под условие че кредитополучателят не изпълни задължението си по
договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит
бил в размер на 49,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като
били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК.
Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. Начислената неустойка била в размер
на 4.44 лева на ден. Също така в процесния Договор за кредит изрично било
посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил
без осигурено обезпечение, респективно – ако кредитополучателят осигурял
надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за
нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението
14
на задължението за представяне на описаните в договора за кредит
обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните
задължение, като кредитополучателят бил информиран за наличието на тази
неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски
формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на
изискванията за обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди
подписване на договора за кредит и с оглед на това могъл да прецени дали да
сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От
друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да
бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова
надеждност на всеки кредитополучател. Въпросната неустойка и нейният
размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на
неустойката.
Условията на сключения между ищеца и „А. Т. Е. Г.“ АД
потребителски кредит, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част
от него, пряко кореспондирали с действащите норми на материалното право и
водели до законосъобразни правни последици, като не били в противоречие
нито със закона, нито с добрите нрави. Съображенията на ответника в тази
насока са следните:
На първо място, неустойката имала три основни функции:
обезпечителна, обезщетителна и санкционна.
В конкретния случай имало договорена между страните
компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като
страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на
неустойката. Този извод бил верен, поради това, че заемодателят предоставял
високорисков паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител,
без допълнителни обезпечения, липса на съгласие за директен дебит от
трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при един банков
потребителски кредит, кредитът не бил и застрахован, което евентуално да
поправи вредите. Неустойката по кредита била предвидена не като част от
ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за
обезпечаване на същия – именно, за да обезщети липсата на поръчители или
банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните
задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска
15
вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да предоставя рискови,
невъзвръщаеми заеми, затова и страните договаряли неустойка, която да
обезщети вредите, които се изразявали в необезпечаване на заема и неговото
изпълнение от страна на трети физически лица или предоставяне на банкова
гаранция.
Клаузата в т. 5.6 от Договор за кредит № 390297 била ясно и точно
формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. В
обичайната практика по отпускане на кредити на физически лица, кредитните
и финансовите институции при сключване на договора за кредит искали от
кредитополучателя да осигури солидарни длъжници, чрез които да обезпечи
вземането си. През последните няколко години се установявала практика това
осигуряване на солидарни длъжници при сключване на договора да се
уговаря като задължение на кредитополучателя да ги осигури след сключване
на договора и в определен срок, като по този начин му се предоставял
кредитът незабавно и при облекчени условия. Разбира се, всяко
преимущество имало своята цена, като в тези случаи практиката се
ориентирала към уговаряне на клаузи за неустойка, в случай на
неосигуряване в уговорения срок от кредитополучателя на солидарни
длъжници. Това било нормално, тъй като кредитодателят поемал голям риск,
давайки необезпечен кредит и поставен пред възможността да не може да
събере вземането си, като именно тази клауза за неустойка целяла
гарантиране на последващо обезпечаване на кредита. Друг бил въпросът, че
голяма част от кредитополучателите пренебрегвали тази клауза по една или
друга причина, надявайки се същата да не се приложи. Този толеранс към
кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на
сключване на договора на нужното обезпечение, не можел да се тълкува като
уговаряне в негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази клауза с
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Тази неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, била
индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна
клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията
на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била
индивидуално договорена между страните, тя не била инкорпорирана в
Общите Условия на „А. Т. Е. Г.“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат-
16
кредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради това че те
са предпоставка за сключването на договора. Нещо повече, размерът на
уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които
да поръчителстват за задължението на потребителя, или при
непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати
от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай, с оглед
всеки отделен потребител, като се вземали предвид размерът на
предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни
условия, утвърдени в дългогодишната практика на ответното дружество.
Ответникът възразява срещу твърденията на ищеца, че била налице
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП. Както вече било подробно аргументирано, не бил налице ГПР, различен
от реално приложимия такъв по Договор за кредит № 390297.
Ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноските
по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и е видно от приложения по делото
договор за потребителски кредит № 390297 от 28.08.2020 г., Приложение №1
и погасителен план към него, че „А. Т. Е. Г.“ АД, е предоставило на ищцата
заем от 1500 лева, а последната е поела задължение да върне сумата на 12
месечни вноски, ведно с договорна лихва. Датата на плащане на първата
погасителна вноска е 28.09.2020 г., а на последната – 28.08.2021 г.
Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 40,54 %, годишният
процент на разходите – 49,00 %.
С разпоредбата на чл.5.1 – чл.5.5 от договора страните са постигнали
съгласие, че до края на следващия ден от сключване на договора,
кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова гаранция
или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на
условията визирани в договора.
В т. 5.6 от договора е уговорена процесната клауза за неустойка: „ В
случай че Кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение
по кредита съгласно сроковете и условията на т. 5.1 - т. 5.5 от настоящия
договор и Общите условия или действието на обезпечението бъде по някаква
17
причина прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение.
Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки
кредитополучател и е изрично посочен в Приложение № 1 към настоящия
договор за кредит и Погасителния план към кредита. Горепосочената
неустойка се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със
съответната погасителна вноска. Неустойката се дължи само за периоди,
в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако
Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, което се
счита от момента на одобрението на обезпечението от страна на
Кредитодателя, макар и след изтичането на срока за нейното представяне,
неустойката спира да се начислява. Ако действието на обезпечението бъде
прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се начислява
считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено“.
В т.4.1 и т.4.2 от Приложение №1 към договора за кредит е отразено,
че размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е 154.12 лева
или общо дължима сума – 1849.44 лева, а без одобрено обезпечение – 289.17
лева, или общо дължима сума по кредита 3470.04 лева. Тоест, в случай, че се
дължи неустойка, същата е уговорена в размер на 135.05 лева месечно или
общо 1620.60 лева за целия период на договора.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3-то от
ЗЗД – за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка от процеснния
договор, поради накърняване на добрите нрави.
В случая се касае за договор за предоставяне на кредит от
разстояние. Легална дефиниция на този вид договори се съдържа в
разпоредбата на чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
18
формата на заем, както и страните по него – ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищец – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност се
налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение, при решаване на
настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е:
1. всяка уговорка в негова вреда;
2. която не отговаря на изискването на добросъвестността;
3. води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Съдът счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на
чл.143 от ЗЗП.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в т. 5.6, вр.
с т. 5.1 - т. 5.5 от Договора, неустойката е загубила своята обезщетителна
функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди
поради неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към
този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена.
Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата –
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или
на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
19
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая сума,
надхвърляща от заемната такава. Законът – чл. 143, т. 5 ЗЗП, не прави
разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай.
Доколкото в случая размерът на неустойката от 1620.60 лева е по-висок от
заетата сума от 1500.00 лева, тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се
намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Посоченият в размер на разходите по кредита
за потребителя като ГПР от 49,00%, нараства допълнително с размера на
неустойката по т. 5.6 от договора. Включена по този начин в договора, тази
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря /описани по-горе/, но не като условие за предоставяне на кредита,
а единствено само като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита,
че поставеното от заемодателя изискване заемателят да предостави до края на
следващия работен ден „Банкова гаранция в размер на сбора на дължимата
главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност 30 дни след
крайния срок за погасяване на всички задължения по настоящия договор“ –
т.5.2.2, е най-малкото нелогично. Очевидно е, че това условие няма как да
бъде изпълнено и с тази клауза, заемателят е поставен в неравностойно
положение от заемодателя. Имайки предвид това, съдът прави извод, че
заемодателят не е търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и
недължима печалба от уговорения заем. Това означава, че той е договорил за
себе си вземане, което не му се следва и по този начин неоснователно се е
обогатил.
20
На следващо място, поставеното условие за обезпечение на
задължението с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Нормално,
както разходите на търговеца, така и печалбата му, бе следвало да са
включени в посочения в договора ГЛП от 40,54%. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира,
че клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е
включена като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга –
същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението тъй като надхвърля предоставената сума по кредита.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в
договора при неизпълнение, сумата по т. 5.6 представлява предварително
отчетена в падежните вноски сума, за която не е установено да е разяснена на
потребителя и същият не е могъл да прецени действителния размер на
задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на т. 5.6 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка /чл. 143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл. 26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД. За да достигне до този извод съдът
21
прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски, сключен
с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката,
съотношението на договорената лихва и неустойката, както и съпоставка с
вредите от неизпълнението.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката за
неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за необходимо да
посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността се преценява с оглед правните и последици – постигане
на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя
/така решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I
т.о., определение № 1346 от 27.06.2018 г. на П. о. с. по в.ч.гр.д. № 1320/2018
г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от
начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се
до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението
му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една
страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително
условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а
от друга – изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения срок информация.
Изпълнението на тези изисквания е свързано с получаване на информация от
различни държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост,
кредитна история свързана със справка от БНБ/, като срокът /до края на
следващия ден/ за събирането на тази информация не отчита сроковете по
АПК за отговор на отправени евентуални запитвания, които са с доста по-
голяма продължителност. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е
свързано със затруднения. В тази връзка следва да се подчертае, че да се
вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е
заемател или поръчител по друг кредит с кредитора „А. Т. Е. Г.“ АД, който
разполага с тази информация, се намира в сериозно противоречие с
изискванията на добросъвестността. Тази информация заемателят би могъл да
22
получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги
по занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам
проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на съвсем кратък срок за
изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни и единствено с цел да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само
поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна
поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД /в този
смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
С оглед изложеното, главният иск по чл.26, ал.1, педл. 3-то за
прогласяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с
добрите нрави следва да се уважи като основателен и доказан, като съдът не
дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност основания за
нищожност.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и направените в настоящото производство разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 300.00 лева без ДДС или 360.00 лева с ДДС за осъществено от
адвокат Е. И..
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева, а внесеният депозит за възнаграждение на вещо
лице в размер на 200 лева следва да му се върне, тъй като експертиза не е
изготвена /поради внасянето на депозита след приключване на последното
открито съдебно заседание/.
23
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА клаузата за неустойка – т.5.6, от
Договор за потребителски кредит № 390297/28.08.2020 г., сключен между „А.
Т. Е. Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.
****, район „В.“, ул. „А. С.“ № **-**, представлявано от изпълнителните
директори Ф. Д. и С. А., с адрес за призовки и съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ №
**, ет.*и Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, съдебен адрес:
гр. П., ул. „Х. К.“ №*, поради противоречие с добрите нрави на основание
чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД.
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.” АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление в гр. С. ****, район „В.“, ул. „А. С.“ № **-**, представлявано
от изпълнителните директори Ф. Д. и С. А., с адрес за призовки и съобщения:
гр. С., ул. „Ш.“ № **, ет.* да заплати на Е.Г. И., адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №*,
сумата от 360.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.” АД, ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление в гр. С. ****, район „В.“, ул. „А. С.“ № **-**, представлявано
от изпълнителните директори Ф. Д. и С. А., с адрес за призовки и съобщения:
гр. С., ул. „Ш.“ № **, ет.*да заплати на Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С.,
ул. „И. В.“ № **, сумата от 50.00 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса.
ДА СЕ ВЪРНЕ по сметка на Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул.
„И. В.“ № **сумата от 200 лева, внесена за депозит за вещо лице по
неизготвена ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц. Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
24