Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...08.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на тридесети юли
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНА МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ КРЪСТЕВ
ДЕСИСЛАВА ЖЕКОВА
при участието на секретаря Елена Петрова,
като разгледа докладваното от съдията Маркова,
в.т.д. № 737/2020 г., по описа на ВОС,
ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 82684/08.11.2019 г. на В.В.П.,
ЕГН **********, с местожителство *** и Д.В.П., ЕГН **********, с местожителство
*** срещу Решение № 4098/09.10.2019 г., поправено с Решение № 1843/21.04.2020
г., постановени по гр.д. № 9658/2018 г., на ВРС, XLIII с., в частта, с която е прието за установено, че дължат солидарно на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19, сумата 9759.03 лв., дължима главница по Споразумение за обединяване
на кредити от 10.08.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 19.01.2018 г., до
окончателното изплащане, сумата 725.38
лв., представляваща договорна лихва за периода 15.06.2017 г. - 19.01.2018
г.; сумата 10.04 лв., представляваща лихвена надбавка за периода 15.07.2017 г.
- 19.01.2018 г.; сумата 120.00 лв.,
представляваща такса изискуемост, всички дължими по Споразумение за обединяване
на кредити от 10.08.2015 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД,
вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, за които суми е
издадена Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 879/2018 г. на ВРС, VIII с.
Въззивниците, чрез
особен представител, са навели твърдения, че решението е недопустимо,
неправилно и необосновано. В резюме оплакванията на въззивниците се свеждат до
следното: - липса на обявена предсрочна изискуемост; - необсъждане на приети по
делото доказателства; - необсъждане на релевирани възражения за нищожност на
клаузи от Споразумение за обединяване на кредити от 10.08.2015 г., ОУ за
предоставяне на кредити за текущо потребление и представените договори за
кредит. Излага доводи по всяко от оплакванията. По същество отправя искане за отмяна
на постановеното решение и отхвърляне на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. В с.з. не се явяват,
представляват се от особения представител, който поддържа въззивната жалба по
изложените в нея съображения.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор от
въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД, в който
оспорва жалбата. Счита, че първоинстанционния съд след извършване на собствена
преценка за редовността на извършеното от нотариуса връчване на уведомленията
за настъпила предсрочна изискуемост, е достигнал до правилния извод за неговата
редовност. Счита, че оспорващата страна е тази в чиято тежест е ангажирането на
доказателства за оборване на доказателствената сила на нотариалното
удостоверяване. Сочи, че предмет на установяване са задължения по сключеното
Споразумение от 10.08.2015 г., а не по предходни договори за кредит, които не
са предмет на производството. Сочи, че в нито една клауза от сключеното
споразумение или ОУ не е налице клауза предвиждаща възможност за едностранно
увеличаване на лихвения процент, отделно от това в хода на производството се
установило, че лихвения процент не е увеличаван, а напротив е бил намаляван,
поради намаляване стойността на 6 м. СОФИБОР. Счита, че със събраните
доказателства се установява съществуването, както на задължението, предмет на
производството, така и на новираните задължения. По същество отправя искане за
потвърждаване на атакувания съдебен акт. В с.з. не изпраща представител,
изразява становище в писмена молба.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора,
съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано по предявени от „Банка ДСК“ ЕАД, в условията на
обективно евентуално съединяване установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ за приемане за установено, че В.П. и Д.П. дължат солидарно сумата
9759.03 лв., дължима главница по Споразумение за обединяване на кредити от
10.08.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 19.01.2018 г., до окончателното изплащане, сумата
725.38 лв., представляваща договорна лихва за периода 15.06.2017 г. -
19.01.2018 г.; сумата 10.04 лв., представляваща лихвена надбавка за периода
15.07.2017 г. - 19.01.2018 г.; сумата 120.00 лв., представляваща такса
изискуемост, всички дължими по Споразумение за обединяване на кредити от
10.08.2015 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
879/2018 г. на ВРС, VIII с. В
условията на евентуалност се претендира солидарното им осъждане да заплатят
същите суми на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 и сл. ЗЗД,.
В исковата молба
се поддържа, че на 10.08.2015 г. между ищеца и ответниците е сключено Споразумение за
обединяване на кредити, предоставени на Владимир Паунов – техен наследодател, с
което са обединени задължения по договори за кредит за текущо потребление от
25.07.2008 г. и от 01.07.2009 г., сумите по които са били изцяло усвоени.
Неизплатения остатък предмет на Споразумението възлизал общо на 11119.00 лв.,
който със споразумението бил разсрочен за 120 месеца. В Споразумението страните
се договорили олихвяването на кредита да се извършва с променлив лихвен
процент, който към датата на сключването му възлизал на 14.95 %, годишно,
формиран от стойността на 6 м. Софибор в размер на 0.986 % и надбавка в размер
на 13.964 % като крайния лихвен процент не можел да бъде по-нисък от
фиксираната надбавка. Излага, че ответниците приели Общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление и Тарифата за лихвите, таксите и
комисионите на Банката. Обслужването на кредита продължило до 06.10.2017 г.,
когато било направено и последното плащане, отнесено за погасяване на месечна
вноска с падеж 15.05.2017 г. – частично, месечна вноска с падеж 15.06.2017 г. –
изцяло и месечна вноска с падеж 15.07.2017 г. – частично. Поради необслужване
на задължението и на основание чл. 19, т. 2 ОУ и в съответствие с разяссенията
дадени в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г., ищецът изпратил до ответниците
обявления за предсрочна изискуемост, чрез нотариални покани, които били връчени
при условията на чл. 47, ал. 5. След което ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 879/2018 г., на
ВРС, VIII с. В условията на евентуалност и в случай,
че бъде прието, че предсрочна изискуемост не е настъпила, ищецът сочи, че по
договора са налице неплатени 7 броя вноски, по които забавата е продължила
повече от 90 дни, които представляват обективен критерий за обявяване на
предсрочна изискуемост. Поради това отправя покана до ответниците да заплатят
предсрочно всички дължими суми по сключения договор.
В
срока по чл. 131 ГПК ответниците депозират отговор на исковата молба, в
който оспорват предявените искове по основание и
размер. Излага, че не са налице доказателства за надлежно връчване на
представените по делото нотариални покани, тъй като не бил налице приложен
документ от служителя на нотариуса, който да удостовери датата и начина на
връчването, както и всички обстоятелства по връчването. Подобно удостоверяване
било направено от Нотариуса, което било недопустимо. Счита, че особения
представител не може да получава надлежно от името на длъжниците покани за
заплащане на суми по договор за кредит. Излага, че се претендира
възнаградителна лихва, която не била уговаряна между страните. В случай, че
бъде прието настъпване на предсрочна изискуемост на основание изпратените
нотариални покани сочи, че това е станало на 28.12.2017 г. Релевира възражение
за неравноправност на клаузи от ОУ – т. 7.1., 7.2.1., 7.2.3., 7.2.4., 7.3.,
7.4., 7.6., 7.7., 7.8., 7.9., 7.10, 8., 9.1., 9.2., 9.3. Оспорва определянето
на годишния процент на разходите по обединените договори за кредит за текущо
потребление. Оспорва фактите и обстоятелствата, на които се основава
осъдителния иск.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна
страна, следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази следното:
Атакуваното съдебно решение е постановено от надлежен съдебен състав, в
границите на предоставената му правораздавателна компетентност и съдържа реквизитите по чл.
236 ГПК. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на
предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 879/2018 г., на ВРС, VIII с. Произнасянето на ВРС съответства на заявената за разглеждане
претенция, поради което обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предвид характера
на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест при този вид искове, ищецът се
явява страната в процеса, върху която пада доказателствената тежест за
доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната сума и
наличието на такова задължение. В тежест на ответника е доказване изпълнението
на поетите задължения точно и в срок или други правопогасяващи възражения.
В разглеждания
случай по делото безспорно се установява наличието
на валидно договорно правоотношение между ”Банка ДСК” ЕАД и ответниците В.П. и Д.П.,
по силата на сключено Споразумение за обединяване на кредити от 10.08.2015 г., с което ответниците, в качеството на наследници на Владимир
Паунов, са признали, че наследодателят им е сключил Договори за текущо
потребление от 25.07.2008 г. и 01.07.2009 г., сумите по които са изцяло
усвоени, както че общия размер на задълженията след обединяването им възлиза на
11119.00 лв. Поели са задължение да погасят задължението в срок от 120 месеца,
на месечни вноски с падеж 15-то число, съгласно погасителен план неразделна
част от договора. Страните са се договорили олихвяването да се извършва с
променлив лихвен процент и е посочен начина на неговото формиране. Неразделна
част от сключеното споразумение са погасителен план и ОУ, както и Тарифата на
Банката, които са подписани от ответниците. Погасителният план предвижда
разсрочено изплащане на задължението на анюитетни вноски, включващи главница и
лихва, а в чл. 19.2. от Общите условия е предвидена неустойка за забава в
размер на договорната лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта. В т. 6 от Тарифата на Банката е предвидена дължимост на такса
разходи при изискуем кредит.
С оглед съдържанието на поетите
от страните права и задължения, процесното споразумение разкрива
характеристиките на договор за спогодба, тъй като обективира признание на ответниците за съществуване
на задължение на починалият им наследодател към банката, което по силата на
наследственото правоприемство е преминало в патримониума на всеки от
ответниците-наследници, направени са взаимни отстъпки от страните и е
постигнато съгласие за разсрочването на задължението. С договора за спогодба
страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор като
изменят съществуващото помежду им правоотношение посредством правенето на
взаимни отстъпки. Във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо
преди това правоотношение, което е било спорно. Видът на правоотношението е без
значение, тъй като спогодбата е самостоятелен източник на облигационно
правоотношение, по силата на който възникват нови права и задължения. По тази причина
и не могат да бъдат споделени възраженията на ответниците, че не били
установени задълженията по сключените от починалия кредитиполучател договори за
кредит.
От заключението на ССЕ,
назначена пред първоинстанционния съд, се установява, че редовното плащане на
погасителните вноски е преустановено на 15.05.2016 г. като последното плащане е
извършено на 06.10.2017 г. Към датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед по чл. 417 ГПК – 19.01.2018 г., са налице 7 бр. неплатени вноски с
падеж настъпил през периода 15.07.2017 г. – 15.01.2018 г.
Съобразно разпоредбата на чл.
19.2. от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни, целия остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер
на 10 пункта.
По делото са представени 2 бр.
нотариални покани, рег. №№ 17731 и 17740, двете от 28.11.2017 г., на Нотариус №
572, отправени до ответниците, в които ищецът отправил до ответниците изявлението
си за обявяване на задълженията по договора за предсрочно изискуеми. Видно от
обстоятелствата изложени от Нотариуса в нотариалния печат, извършени са по три
посещения в различно часово време, както на постоянния, така и на настоящите
адреси на двете ответници и след неоткриването на адресата или друго лице,
което да е съгласно да получи поканата, на адресите са залепени уведомления на
28.12.2017 г. Екземлпяри от тях са пуснати в пощенските кутии, когато до тях е
имало достъп. След изтичане на двуседмичния срок, на 12.01.2018 г., Нотариусът
е отбелязал, че поканата не е получена от адресатите.
При тези обстоятелства и при
разрешението по въпроса за условията за настъпване на предсрочна изискуемост,
дадено в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на въззивния
съд намира, че предсрочната изискуемост на задълженията е настъпила на
12.01.2018 г., след като е била редовно обявена на длъжниците, с приложението
на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК. В тази връзка, неоснователни са оплакванията
на особения представител по въпроса, изложени във въззивната жалба.
Удостоверяването от страна на Нотариуса на обстоятелствата по връчването на
поканите, представляват официален удостоверителен документ, тъй като са
извършени от длъжностно лице, в кръга на служебните му задължения. Липсва
изискване обстоятелствата по връчването да се обективират в отделен документ.
Отделно от посоченото доказателствената тежест за оборване на официалното
удостоверително изявление на Нотариуса е за страната, която го оспорва, в случая
ответниците, които не ангажираха доказателства в тази насока.
От страна на ответниците, сега
въззивници е било въведено възражение за неравноправност на клаузи, съдържащи
се в ОУ по договора - т. 7.1., 7.2.1., 7.2.3., 7.2.4., 7.3., 7.4., 7.6., 7.7.,
7.8., 7.9., 7.10, 8., 9.1., 9.2., 9.3., което не е било обсъдено от
първоинстанционния съд, въпреки и служебно вмененото му задължение в тази
насока. Съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна е всяка
клауза в договор, сключван с потребител, съдържаща уговорка във вреда на последния,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Такава клауза следва да се счита за нищожно, освен ако е уговорена
индивидуално.
Първата група клаузи (чл. 7.1.до 7.4.), посочени от въззивниците,
касаят предвидения променлив лихвен процент и начина на неговото формиране и
изменение. Само по себе си уговарянето на променлив лихвен процент не
представлява неравноправна клауза. В конкретния случай, начина на формиране на
лихвения процент не зависи само и единствено от волята и преценката на Банката,
а е обвързано със стойността на компоненти, които са променливи и тяхното
движение в едната или другата посока не зависи от кредитора. Ясно и по
разбираем начин в тази част от ОУ и в съответстващите клаузи от сключеното
Споразумение са посочени компонентите на лихвения процент, начина на неговото
образуване и условията и сроковете на неговото изменение. Отделно от това, от
Приложение № 1 към заключението на ССЕ, се установява, че лихвения процент не
само не е бил увеличаван от страна на ищеца, но и е бил намален веднага след
сключването на Споразумението, видно от размера на начислените като дължими
месечни вноски.
Друга част от възражението касае
клаузи от ОУ, които са изначално неприложими в отношенията между страните, тъй
като касаят прилагането на преференциален лихвен процент в отношенията между
страните, какъвто настоящият случай не е. (чл. 7.6. и 7.7.).
Останалата част от възражението,
касае клаузи, определящи начина на начисляване на лихвения процент, заплащането
на такси и комисиони на банката, компонентите и формирането на ГПР. Въззивният
състав намира, че нищо една от тези клаузи не би могла да се приеме за
неравноправна, тъй като не са налице условията за това.
От заключението на ССЕ се
установява още, че след депозиране на заявлението е направено още едно плащане
от страна на ответниците на 12.02.2018 г., в размер на 160.00 лв., което е
отнесено от ищеца за погасяване на главница, при което размерът на претенциите
възлиза на 9759.03 лв., главница, 725.36 лв., редовна договорна лихва за
периода 15.07.2017 г. – 18.01.2018 г., 10.03 лв., обезщетение за забава за
периода 06.10.2017 г. – 18.01.2018 г. и 120.00 лв., такса разходи при изискуем
кредит. Извършеното плащане правилно е било съобразено от първоинстанционния
съд при определяне размера на претенциите по спора.
Заключението на вещото лице се
кредитира и от въззивната инстанция като
компетентно и безпристрастно дадено. Налага се извода, че предявения иск е
основателен до размерите установени от вещото лице, след приспадане на
извършеното плащане в размер на 160.00 лв., доколкото същото не е в резултат на
принудителното изпълнение на заповедта.
Налага се изводът, че предявеният иск се явява основателен за сумата 9759.03 лв., главница, 725.36 лв.,
редовна договорна лихва за периода 15.07.2017 г. – 18.01.2018 г., 10.03 лв.,
обезщетение за забава за периода 06.10.2017 г. – 18.01.2018 г. и 120.00 лв.,
такса разходи при изискуем кредит.
Дължима се явява и законната лихва върху
главницата, считано от депозиране на заявлението в съда – 19.01.2018 г. до изплащането.
Поради
съвпадане в изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Това произнасяне на въззивния съда не налага ревизиране на разноските в
заповедното производство.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на
въззиваемия се следват разноски за въззивна инстанция, съобразно представените
доказателства и Списък по чл. 80 ГПК, възлизащи на 853.00 лв., възнаграждение
за особен представител и определено служебно от съда юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100.00 лв, на осн. чл. 25 НЗПП.
Предвид изхода от спора и на осн. чл. 77 ГПК в тежест на
въззивниците следва да бъде възложено заплащането на дължимата за
производството държавна такса, възлизаща на сумата 245.18 лв.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 4098/09.10.2019 г., поправено с Решение № 1843/21.04.2020 г., постановени по
гр.д. № 9658/2018 г., на ВРС, XLIII с.,
в частта, с която е прието за установено, че В.В.П., ЕГН **********, с
местожителство *** и Д.В.П., ЕГН **********, с местожителство *** дължат солидарно на „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“, № 19, сумата 9759.03 лв.,
дължима главница по Споразумение за обединяване на кредити от 10.08.2015 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 19.01.2018 г., до окончателното изплащане, сумата 725.38 лв., представляваща
договорна лихва за периода 15.06.2017 г. - 19.01.2018 г.; сумата 10.04 лв.,
представляваща лихвена надбавка за периода 15.07.2017 г. - 19.01.2018 г.;
сумата 120.00 лв., представляваща
такса изискуемост, всички дължими по Споразумение за обединяване на кредити от
10.08.2015 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430
и сл. ТЗ, за които суми е издадена
Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 879/2018 г. на ВРС, VIII с.
В
необжалваната му част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА В.В.П., ЕГН **********,
с местожителство *** и Д.В.П., ЕГН **********, с местожителство *** да заплатят на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19, сумата 953.00 лв. (деветстотин петдесет и три лева), съдебно-деловодни разноски за въззивна инстанция,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА В.В.П., ЕГН **********,
с местожителство *** и Д.В.П., ЕГН **********, с местожителство *** да заплатят по сметка на ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата 245.18 лв. (двеста четирдесет и пет лева и 18 ст.) и сумата 5.00 лв. (пет лева), за служебното издаване на изпълнителен
лист, на осн чл. 77 ГПК.
Решението подлежи на касационно
обжалване в 1-месечен срок от съобщаването, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.