О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
София, 31.01.2018 г.
Софийският окръжен съд, Гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 31.01.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня И.
разгледа докладваното от съдия
Георгиев ч. гр. д. № 54 по описа на съда за 2018 г. и, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1 , т. 1 от ГПК.
Образувано е по
частна жалба от ищцата по гр.д. № 1392/2017г. на Самоковския районен съд – Р.С.
– срещу разпореждане № 1404/29.12.2017г. по горното дело, с което е върната
исковата й молба и е прекратено производството по делото. Жалбоподателката
счита обжалваното разпореждане за незаконосъобразно и неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд не бил взел предвид, че ответникът
не е спазил чл. 175, ал. 3, и 4 от ППЗМВР и е нарушил чл. 14 от Закона за
защита от дискриминация, тъй като в протокола за индивидуална оценка на
резултатите 34 от общо 35 служители били оценени с оценка „6“, а само ищцата
била оценена с оценка „3“. Счита, че не са били налице хипотези по чл. 19, т. 1
и 2 от Наредба № 8121з-254 от 13.02.2017 г.,
тъй като тя е изпълнявала дейността си през повече от половината време за
отчетния период и не е имала никакви наказания през този период. Твърди, че от
постъпването си на работа при ответника е получавала необосновано занижени
оценки, като това било тентенциозно, тъй като засягало
само нея, но не и останалите служители на работното й място. Изтъква, че през
посочените периоди умишлено е била поставена в положение да не може да
изпълнява служебните си задължения, както и че е била обект на служебна
дискриминация. В останалата част от жалбата жалбоподателката
възпроизвежда дословно текста на исковата си молба. Моли съда да отмени
обжалваното разпореждане и да издаде ново такова, чрез което делото да продължи
да се разглежда по същество.
Доколкото по
делото все още не са конституирани други страни, правилно първоинстанционният
съд не е връчвал преписи от частната жалба за отговор.
Съдът
констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна и в определения от първоинстанционния съд срок за обжалване. Доколкото от
твърденията на ищцата може да се направи извод, че искът й произтича от трудово
правоотношение, същата не дължи такси и разноски в производството на основание
чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК.
От
фактическа страна съдът констатира, че на 16.10.2017г. в РС- Самоков
е постъпила искова молба от Р.С., подадена срещу Д. „У.н.с.и с.д.“ п.М. В нея
се твърди, че ищцата работи по трудов договор при ответника от 2010г. На
14.08.2017г. била запозната с поставената й оценка „3“ за първия отчетен период
на 2017г. Ищцата подала възражение до директора на дирекция „УССД“ при МВР,
както и до началника на отдел „Почивно дело“ в същата дирекция. Счита, че
неправилно възражението й било разгледано вместо от директора на дирекцията -
от началника на отдел „Почивно дело“. Намира, че становището на последния било
издадено без да се извърши необходимата проверка, и освен това в него имало
несъответствия. Убедена е, че не са били налице посочените в него основания за
поставяне на атакуваната от нея оценка. Счита, че е била възпрепятствана да
изпълнява трудовите си функции, а оценката й е тенденциозно занижена. С петитума на исковата молба се иска осъждане на ответника да
отмени поставената й оценка „3“ за първия отчетен период за 2017г. и да й бъде
поставена реална оценка, която отговаря на служебната й дейност. Претендира се
обезщетение за нанесени морални и финансови щети.
Към исковата
молба е приложен незаверен препис от писмо на директора на дирекция „УССД“ при
МВР до ищцата.
На 29.12.2017г.
РС- Самоков е постановил обжалваното в настоящото
производство разпореждане, с което е приел, че съдържащите се в исковата молба претенции
са недопустими, тъй като не подлежат на разглеждане по съдебен ред. С тези
мотиви съдът е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав споделя напълно
изложените от първоинстанционния съд мотиви и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В
допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, въззивният съд отбелязва следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 124, ал. 3 от ГПК, „иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански
правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи“.
Следователно, не всеки спор между равнопоставени гражданскоправни субекти може и следва да бъде разрешаван
по съдебен ред, а само такъв, за който това е изрично предвидено от закона. В
конкретния случай претенциите на ищцата се свеждат до промяна на поставената й индивидуална
оценка на постигнатите резултати в служебната дейност през първия отчетен
период на 2017г., от която зависи индивидуалния размер на допълнителното
възнаграждение по чл.
178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР за този период. Съдът намира, че в действащото
българско законодателство няма
нормативен акт, който допуска предявяване на иск за промяна на тази оценка и на
зависещото от нея допълнително възнаграждение. Точно обратното: разпоредбите на
чл. 15, ал. 1 - 5 от Наредба № 8121з-254 от 13.02.2017 г. изрично предвиждат, че оценката може да
се оспорва само по вътрешнослужебен ред, като
произнасянето на йерархически горестоящия ръководител
е окончателно и не подлежи на съдебен контрол. С оглед съдържанието на тези
разпоредби, съдът намира, че е недопустим иск за промяна на оценката, от която
зависи размерът на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати по чл.
178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР.
Отделно
от това, естество на ищцовата претенция касае само
междинен етап в процедурата по определяне на допълнителното възнаграждение за
постигнати резултати. Както е видно от наименованието на последното, а и от
разпоредбите на чл. Наредба
№ 8121з-254 от 13.02.2017 г. и чл. 178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР, то има факултативен характер. Правото на
служителя на такова възнаграждение не е безусловно, а зависи от постигнатите
резултати в служебната му дейност, поради което решението за неговото предоставяне,
както и за конкретния му размер, се взема суверенно от работодателя, който
единствен има ресурса и правото да извършва съответна преценка. Потенциалната възможност
за получаване на такова възнаграждение, наистина, е нормативно регламентирана,
но конкретните условия за това зависят изцяло от волята и преценката на
работодателя. Именно по тази причина, законодателното разрешение е в смисъл, че
евентуално несъгласие на работника/служителя с поставената му оценка (а по този
начин - и с размера на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати),
може да се релевира единствено пред органи на самия
работодател, но не и по съдебен ред.
Неоснователно
в жалбата се претендира, че районният съд е следвало да съобрази, че ответникът не
бил спазил чл. 175, ал. 3, и 4 от ППЗМВР и е нарушил чл. 14 от Закона за защита
от дискриминация. На първо място, преценката за евентуално нарушение на тези
разпоредби е въпрос по същество. На второ място, такива доводи не са били
изложени в исковата молба и не е бил формулиран съответен петитум,
поради което първоинстанционният съд не е имал
възможност да вземе предвид обстоятелствата, посочени за първи път в жалбата.
Съответно, те не са част от предмета на иска и не биха могли да обусловят
неговата допустимост.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че предявеният от Р.С. иск е недопустим. Първоинстанционният съд правилно е върнал исковата молба, с
която той е бил предявен, и е прекратил производството по делото, а
постановеното в този смисъл определение следва да бъде потвърдено.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1404/29.12.2017г.,
постановено по гр.д. № 1392/2017г. на Самоковския районен съд, с което е
върната на Р.И.С. искова молба вх. № 2642/16.10.2017г. в Самоковския районен
съд, и е прекратено образуваното по нея съдебно производството.
Определението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.