Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 25.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 6732 по описа за 2019г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Е.М.“
ЕООД, поправена с молба от 21.08.2019г., с която против Ю.А.Б. е предявен иск по
чл.422 ГПК за установяване съществуване вземанията за сумата 27
294.67лв.-главница по договор за кредит от 29.05.2008г. и сумата
3945.80лв.-договорна лихва за периода 31.05.2011г.-27.10.2011г., ведно със
законната лихва върху главницата от 28.10.2011г. до изплащането, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 46039/2011г. на СРС, 60
състав.
Твърденията са за сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и
ответницата договор за потребителски
кредит на 29.05.2008г., по силата на който й била предоставена сумата 29
300лв. със задължение за връщане на месечни вноски с възнаградителна
лихва с краен срок 29.05.2018г. Поради
неизпълнение на задължението за плащане на три погасителни вноски и на
основание т.19.2 от общите условия към договора кредитът станал предсрочно
изискуем и въз основа подадено заявление до СРС на 03.11.2011г. издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. С договор за цесия от 25.04.2012г. банката
прехвърлила вземанията си на „ОТП Ф.“ ЕАД, което дружество от своя страна ги
прехвърлило на ищеца с договор за цесия от 30.10.2017г. Този договор за цесия
не бил съобщен на ответницата преди подаване на исковата молба, но счита, че с
връчване препис от нея е изпълнено изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД и в този
смисъл се легитимира като кредитор на вземанията. Навежда също, че дори и да не
са били налице предпоставките за надлежно обявяване кредита за предсрочно
изискуем към деня на подаване на заявлението, то към деня на предявяване иска по
чл.422 ГПК е настъпил крайния уговорения срок за плащане и в този смисъл
настъпила изискуемостта на всички произтичащи от договора задължения.
Ответницата оспорва исковете с доводи за липса на
настъпила предсрочна изискуемост, неизпълнение задължението за съобщаването й
за осъществените цесии, както и твърдения да не е в неизпълнение на договора за
кредит. Навежда възражение за нищожност на клаузите по чл.7 и чл.8 от договора,
тъй като не са индивидуално уговорени съобразно чл.146 ЗЗП и са неравноправни по
чл.143 ЗЗП с твърдение възнаградителната лихва да е
била едностранно увеличавана от кредитора без яснота относно начина на
формирането й и обстоятелствата, послужили като основание за увеличението.
Противопоставя и възражение за изтекла погасителна давност на вземанията.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени
доказателствата по делото, намира следното:
На 29.05.2008г. между „Банка ДСК“
ЕАД и Ю.А.Б. е сключен договор, по силата на който банката предоставила кредит
за текущо потребление в размер на 29 300лв. с поето от ответницата
задължение за връщане на 120 месечни вноски, всяка с падежна дата 25-то число
на месеца и краен срок за погасяване 29.05.2018г. съгласно погасителен план
/стр.24-26/. С чл.7 е уговорено заплащането на възнаградителна
лихва от 8.95%, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка
съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК
Престиж. В клаузата не е посочен базов лихвен процент към деня на сключване на
договора, не е посочена стандартна надбавка и отразено, че няма отстъпка. В
клаузата на чл.8 е посочено, че годишния процент на разходите /ГПР/ възлиза на
9.11% и може да бъде променян при предпоставките, предвидени в общите условия.
Не е спорно, а и видно от
заключението на вещото лице по ССч.Е кредитът е
усвоен от ответницата изцяло на 29.05.2008г.
Съгласно чл.8.1 от приложените
общи условия към договора при промяна на базовия лихвен процент кредиторът
определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на
кредитополучателя актуализиран погасителен план. Предвидено е в чл.9.3 право на
кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което
уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Промяната може да бъде извършена
при наличие на следните условия: при изменение от поне 1% за месец на
стойността на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при изменение от поне 1% за
месец на валутния курс евро /лева или евро /щатски долар; при изменение от поне
0.5% за месец на индекса на потребителските цени в България; въвеждане на
рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху
Банка ДСК; промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната
банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от
поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по
привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната банка;
съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване
на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на
лева, смяна на парите.
Съгласно чл.9.1 от общите условия
освен лихвата ГПР включва таксите, които клиентът дължи на банката по чл.23,
т.1 и 3-административна такса за обслужване на кредит с еднократно усвояване,
събирана от сумата на усвоения по разплащателната сметки кредит, и такса за
управление на кредита, която в края на всяка година на падежната дата по
договора се събира от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя при
банката след погасяване на месечната вноска за лихва и главница.
Според чл.19.2 от общите условия при допусната забава в плащанията на главница
и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и
се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за
събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения
лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10%.
В чл.20.1, т.1-6 от общите
условия са изброени случаите, в които банката има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем, едно от които е при всяко неплащане в срок на уговорените
погашения за лихва и/или главница.
Въз основа подадено от „Банка
ДСК“ ЕАД на 28.10.2011г. заявление по образуваното гр.д.№ 46039/2011г. по описа
на СРС, 60 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на
03.11.2011г. срещу Ю.А.Б. за сумата 27 294.67лв.-главница по договора за кредит
от 29.05.2008г.; 3945.80лв.-възнаградителна лихва за
периода 31.05.2011г.-27.10.2011г. включително, ведно със законна лихва върху
главницата от 28.10.2011г. до изплащането и разноски в заповедното производство
от 624.81лв. заплатена държавна такса и 762.40лв. юрисконсултско
възнаграждение.
В заявлението е посочено
неизпълнение на задължението за плащане на повече от 3 месечни вноски с
настъпила предсрочна изискуемост с позоваване на клаузата по чл.19.2 от общите
условия към договора.
В полза на банката е издаден
изпълнителен лист на 14.11.2011г., въз основа на който образувано изп.д.№ 20148500402058 по описа на ЧСИ А.Б., с район на
действие СГС. Изпълнителното дело е образувано по молба от 17.12.2014г. на „ОТП
Ф.“ ЕАД гр.София, което дружество се легитимира като кредитор на вземанията
против длъжника по заповедта с договор за цесия сключен на 12.07.2012г. с
„Банка ДСК“ ЕАД. Към молбата са приложени договора за цесия, пълномощно от
„Банка ДСК“ ЕАД в полза на цесионера за уведомяване
на длъжника за прехвърлянето и писмо до последния, без данни към деня на
представянето им да е било връчено.
Видно от приложеното изпълнително
дело до ответницата са били изпратени две покани за доброволно изпълнение на
22.12.2014г. с приложен препис от заповедта по чл.417 ГПК, върнати като
невръчени /обратна разписка от 23.12.2014г. и от 07.01.2015г./. До същата са
били изпращани и съобщения за насрочени описи с поставени уведомления по чл.47 ГПК на адрес гр.София, ж.к.Младост-2, бл.******, но според извършена справка от
съдебния изпълнител в НБД „Население“ /23.12.2014г./ от 2010г. ответницата е с
регистрирани постоянен и настоящ адрес ***. Поканата за доброволно изпълнение,
ведно с препис от заповедта по чл.417 ГПК са връчени на 19.03.2019г. въз основа
подадена от нея молба до ЧСИ на 15.03.2019г. На 20.03.2019г. подала възражение
по чл.414 ГПК срещу заповедта по гр.д.№ 46039/2011г. на СРС, 60 състав. Тези
данни опровергават твърдението на ищеца възражението по чл.414 ГПК да е било
подадено след законоустановения срок, поради което
следва да бъде зачетено.
От приложеното изпълнително дело
се установява още, че „Е.М.“ ЕООД е конституиран като взискател
въз основа молба от 19.02.2018г., към която приложил сключения на 30.10.2017г.
договор за цесия с „ОТП Ф.“ ЕАД /представен и по настоящото дело/, както и
разписка удостоверяваща получаването от Ю.Б. на 04.12.2017г. съобщението за
извършеното прехвърляне. За последното като доказателство е прието уведомление
от „ОТП Ф.“ ЕАД за цедиране на вземанията отразяващо
получаването му от Б. срещу подпис на 26.02.2019г. /стр.95/.
Съгласно разрешенията дадени в
т.10б от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г.,
ОСГТК на ВКС, в хипотезата на частно правоприемство
по договор за цесия, настъпило след издаване на заповед за изпълнение, искът за
установяване на вземанията по чл.422 ГПК може да се предяви от цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК,
който и по отношение на него тече от датата на връчване указанията на съда на цедента. В диспозитива на
съдебното решение по установителния иск съдът следва
да отрази настъпилото правоприемство в страните по
издадената заповед за изпълнение.
В случая цедирането
на вземанията по договора за кредит първо от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Ф.“ ЕАД, а
после от „ОТП Ф.“ ЕАД на ищеца „Е.М.“ ЕООД е осъществено след издаване на
заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК. Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са били
дадени на първоначалния кредитор, като искът е предявен от ищеца в качеството
на цесионер при спазване на законовия едномесечен
срок.
Разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД
задължава предишният кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето и да даде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД
прехвърлянето има действие за длъжника от деня, когато то бъде му бъде съобщено
от предишния кредитор. Задължението за съобщаване от цедента
е предназначено да защити длъжника от изпълнение на ненадлежен кредитор,
съответно да обезпечи точното изпълнение спрямо надлежния такъв по чл.75, ал.1 ЗЗД, поради което меродавно за действието на цесията е съобщението до длъжника,
извършено от стария кредитор /така Решение 123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009г.,
ВКС, ІІ т.о, Решение № 78/09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г., ВКС, ІІ т.о и
др./. Допуска се
съобщаването да се извърши и от новия кредитор, но само ако е бил упълномощен
за това от стария /Решение №
156/30.11.2015г. по т.д. № 2639/2014г., ВКС, ІІ т.о./. Това е важимо и в хипотезата на сключени последователно повече от
един договори за цесия, като длъжникът следва да бъде уведомен съобразно чл.99,
ал.4 ЗЗД за всяко извършено прехвърляне.
Доказателствата по делото
установяват, че вторият по време договор за цесия от 30.10.2017г. между „ОТП Ф.“
ЕАД и ищеца е съобщен на ответницата още на 04.12.2017г., макар да е било
изпратено и второ съобщение, връчено на 26.02.2019г.
По отношение първия договор сключен на 12.07.2012г. между първоначалния
кредитор „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Ф.“ ЕАД съдът приема да е бил съобщен на
19.03.2019г., когато въз основа подадената от ответницата молба до ЧСИ е
получила препис от документите по изпълнителното дело, всред които този
договор, пълномощно от банката в полза на цесионера
да извърши уведомяване, както и копие от писмото за съобщаването адресирано до
нея. Предвид това и независимо, че уведомяването за първата цесия е било
извършено по време след уведомяването за втората цесия, при изпълнение
условието по чл.99, ал.4 ЗЗД двете цесии са произвели действие по отношение
ответницата, поради което ищецът „ЕОС М.“ ООД се явява кредитор по вземанията
от договора за кредит и активно легитимиран по иска по чл.422 ГПК.
Въпросът дали към деня на
подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е била
налице предсрочна изискуемост на вземанията, респ. надлежното й съобщаване на
длъжника, в разглеждания случай е без правно значение, тъй като след
заявлението и преди подаване на исковата молба е изтекъл уговорения с договора
за кредит срок за изпълнение-29.05.2018г. Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но това не означава, че
съществуването на материалното право се установява единствено и само към този
минал момент. По общото правило на чл.235, ал.3 ГПК съдът взема предвид всички
факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили
след предявяване на иска - от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК /т.9 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС/. Изтичането
след подаване на заявлението краен срок за изпълнение на задълженията е такъв
факт и с осъществяването му е настъпила изискуемостта на вземанията по договора
за кредит в пълния дължим размер.
По възражението за нищожност на
клаузите по чл.7 и чл.8 от договора за кредит съдът намира следното:
Клаузата на чл.7 касае начина на
формиране на възнаградителната лихва и определя нейния
размер при сключването на договора, а тази по чл.8 посочва размера на ГПР.
Общите условия към договора, неразделна част от него, съдържат клаузи даващи
право на банката-кредитор да променя размера на възнаградителната
лихва /чл.8.1/ и предпоставките за това /чл.9.3/, съответно да променя ГПР и конкретно размера на еднократно заплащаната от
кредитополучателя административна такса за обслужване на кредита и годишната
такса за управление /чл.9.1/.
Оспорването и на двете клаузи е
свързано с твърдението на ответницата банката да е увеличавала едностранно възнаградителната лихва, което довело до оскъпяване на
предоставения й финансов ресурс и я поставило в неравностойно спрямо кредитора
положение. Според чл.8 от договора и чл.8.1 от общите условия ГПР се формира от
възнаградителната лихва и таксите по чл.23, т.1 и
т.3-еднократната такса при отпускане на кредита и ежегодната такса за
управление. Няма
твърдение за едностранна промяна на тези такси, както и няма данни в тази
посока. Такова вземане не е предмет на заявлението по издадената заповед за
изпълнение, съответно на предявения установителен иск
по чл.422 ГПК. Дори и след сключване на договора размера на ГПР да е бил
променен, то очевидно тази промяна е свързана само с изменение на възнаградителната лихва, като формиращ елемент. Поради това
преценката относно заявената недействителност самостоятелно на клаузата по чл.8
е без правно значение за настоящия правен спор, като е относимо
и съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на клаузата по чл.7.
Ответницата има качеството потребител по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията й с кредитора приложение намират
разпоредбите на ЗЗП, действащи в редакцията към ДВ. бр.36/04.042008г. с оглед деня
на сключване на договора за кредит-29.05.2008г.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна
е всяка клауза в сключен с потребител договор, която е в негова вреда, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, с
изброяване в т.1-19 хипотезите, при които е налице такава неравноправност, без
то да е изчерпателно. Такива клаузи на основание чл.146, ал.1 ЗЗП са нищожни с
изключение на случаите, когато са уговорени индивидуално.
Съобразно чл.144, ал.4 ЗЗП е
допустимо уговарянето в договор за кредит възможност за изменение на
първоначално договорената възнаградителна лихва, но
само ако това се налага от обективни обстоятелства, независещи от волята на
кредитора, които следва да бъдат изрично и изчерпателно посочени в договора или
общите условия към него; при настъпването им да е възможно не само увеличение,
но и намаление на лихвата, както и ясно и подробно разписана методиката за
подобна промяна. Не отговаря на законовите изисквания предвиждането на възможност
единствено на увеличение, защото води до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по договора.
Така в случая при сключване
договора за кредит в чл.7 е уговорено заплащането от кредитополучателя на възнаградителна лихва от 8.95% формирана от базов лихвен
процент и стандартна надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка при
ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК Престиж. В самата клауза не е посочено
какъв е базовия лихвен процент към деня на сключване на договора, нито какъв е
процента на стандартната надбавка. Указано е ползването на преференция по
програма, но е отразено, че няма отстъпка от лихвата.
От заключението на вещото лице по
изслушаната ССч.Е /приложение № 1/ се установява, че начисляваната възнаградителна лихва за периода 25.06.2008г.-25.10.2008г.
включително е била в уговорения в чл.7 размер-8.95%. След това за периода
25.11.2008г.-25.10.2010г. е повишена на 10.45%, а считано от 25.11.2010г. на
14.95%.
Ищецът не е привел доказателства за
причините, поради които лихвата е била увеличена, в частност те да се дължат на
някое от обстоятелствата предвидени в чл.9.3 от общите условия и това да е било
съобщено на ответницата. Не твърди и няма доказателства увеличения размер да е
последица от постигнато с нея съгласие, т.е. да е налице индивидуално
уговаряне. Очевидно промяната е
осъществена според клаузите от общите условия по чл.8.1 и 9.3 изр. първо, но и
в тази част не са ангажирани доказателства по арг. от
чл.146, ал.4 ЗЗП за индивидуално уговаряне. Съдържанието им сочи по недвусмислен начин, че последващата сключване на договора промяна на базовия
лихвен процент е предоставена на дискрецията на
кредитора с право едностранно да измени лихвата само, когато настъпи изменение
във факторите, оказващи влияние върху размера на базовия лихвен процент и то
единствено в посока на повишение. Аналогична възможност в условията на равнопоставеност за кредитополучателя при промяна водеща до
понижение не е предвидена. Затова тези две
клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1
ЗЗП нищожни.
При горното съдът намира, че сама
по себе си клаузата на чл.7 от договора не е нищожна, тъй като с нея
ответницата се е съгласила срещу предоставения кредит да заплаща възнаградителна лихва от 8.95%. Макар да липсва посочване
на величините на базовия лихвен процент и надбавката, които я формират при
сключването, така уговорения размер следва да се приеме като твърда ставка
приложима за целия срок на договора. Но поради нищожността на клаузите по чл.8.1
и чл.9.3 от общите условия и съобразно чл.26, ал.4 ЗЗД не следва да се отчита
увеличението на лихвата, а дължимостта и размера на процесните
вземания следва да се преценяват според уговореното с договора.
Видно от заключението на вещото
лице по ССч.Е ответницата е направила плащания по
задължения по кредита общо в размер на 10 759.58лв., от които
3 923.64лв.-главница, 6 012.49лв.-възнаградителна
лихва, санкциониращи лихви от 107.85лв., наказателни лихви от 615.60лв. и такса
за предсрочна изискуемост от 100лв.
Относно размера на дължимите суми
заключението на вещото лице е изготвено в два варианта-първият е при прилагане
увеличения размер на възнаградителната лихва, а
вторият при съобразяване нейния размер при сключване на договора от 8.95%. С
оглед изложеното по-горе следва да се възприеме втория вариант, според който
последната погасена месечна вноска е с падеж 25.09.2010г., като са просрочени
вноските с падежи от 25.10.20110г. до 25.10.2011г. Предвид настъпването на
крайния срок за изпълнение- 29.05.2018г. и към датата на предявяване иска по
чл.422 ГПК /22.05.2019г./ непогасената главница е в размер на
24 442.13лв., а възнаградителната лихва за
периода 31.05.2011г.-27.10.2011г.
възлиза на 2085.78лв. и до тези размери съдът намира за доказано съществуването
на претендираните с исковата молба вземания. За
разликата до пълните предявени размери искът подлежи на отхвърляне.
Възражението за изтекла
погасителна давност е неоснователно.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№
2/2013г., ОСГТК на ВКС, заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността за вземанията по чл.116, б.“в“. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но според чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
В случая заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено на 28.10.2011г. и негов
предмет са процесните вземания за главница и
договорна лихва. Препис от нея е връчен на ответницата на 19.03.2019г. с
подадено възражение в срока по чл.414 ГПК на 20.03.2019г. Ищецът, в качеството
на цесионер по вземанията, е предявил иска по чл.422 ГПК в законовия едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК на 22.05.2019г. Предвид това, съобразно разпоредбата на
чл.422, ал.1 ГПК, според която искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението,
и съобразно т.14 от посоченото тълкувателно решение течението на
давността е било прекъснато по чл.116, б.“в“ ЗЗД на 28.10.2011г. След като от
тази дата се счита предявен иска, то е налице и висящ исков процес, поради
което за периода от деня на заявлението до подаването на исковата молба давност
не тече на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД.
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата следва да заплати на ищеца разноски по
делото от 827.76лв. съобразно уважената част от исковете, а на основание чл.78,
ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на ответницата разноски в настоящото
производство от 247.39лв. пропорционално на отхвърлената част.
В съответствие с т.12 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС
съдът разглеждащ установителния иск по чл.422 ГПК
следва да се произнесе и по дължимостта на разноските
направени в заповедното производство с осъдителен диспозитив.
Направените от ищеца в заповедното производство разноски, присъдени с
издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, са в размер на 1387.21лв., от
които съобразно уважената част ответницата следва да заплати 1177.95лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение Ю.А.Б., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.******и съдебен
адрес ***, по иска на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** ******, сграда ******, предявен по реда на чл.422 ГПК в
качеството на цесионер по договор за цесия от 30.10.2017г.
с „ОТП Ф.“ ЕАД, последното дружество цесионер по
договор за цесия от 12.07.2012г. с първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, че дължи
сумата 24 442.13лв. на основание „430, ал.1 ТЗ вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, представляваща главница по договор за кредит от 29.05.2008г. и
сумата 2085.78лв. на основание чл.430, ал.2 ТЗ, представляваща договорна лихва
за периода 31.05.2011г.-27.10.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата от 28.10.2011г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за главница по чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ГПК за разликата до пълния предявен размер 27 294.67лв. и иска по чл.430,
ал.2 ТЗ за договорна лихва за разликата до пълния предявен размер 3945.80лв.
ОСЪЖДА Ю.А.Б.,
ЕГН **********, от гр.София, да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ***, разноски на
основание чл.78, ал.1 ГПК по делото от 827.76лв. и в заповедното производство
от 1177.95лв.
ОСЪЖДА „Е.М.“
ЕООД, ***, да заплати на Ю.А.Б., ЕГН **********,
от гр.София, разноски по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК от 247.39лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: