Р Е Ш Е
Н И Е № 23
гр.Сливен, 22.02.2019 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският
окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари, през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА Я.
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
При секретаря Пенка Спасова, като
разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 541 по описа за 2018 година, за да
се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба депозирана от адв. П. процесуален представител на М.Б.З.,
ЕГН ********** *** против решение № 1044/04.09.2018г. по гр.д. № 1707/2017г. на
Сливенския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от
жалбоподателката против Н.Т.С., ЕГН ********** *** обективно и субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на по 4900.00 лв.
за извършено незаконно уволнение с издадените от С. Заповеди № 30/11.08.2014 г.
и 35/16.07.2015 г..С обжалваното решение са били отхвърлени и предявените
искове по чл. 86 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД за забава върху главниците в
размер на 1 339.23 лв. и 876.94лв. Въззивницата е била осъдена да заплати
деловодни разноски в размер на 1260.00 лв. Решението е обжалвано изцяло.
Във въззивната жалба е посочено, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно, поради противоречие с
материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.
Страната твърди, че с първото уволнение
на въззивницата на 11.08.2014 г., въззиваемият е целял постигането на
извънсъдебна цел поради наличието на лично враждебно отношение, а не се е
целяло налагането на наказание поради служебните качества на въззивницата.
Уволнението било противоправно и в този смисъл се е бил произнесъл съдът. АДФИ
не била дала указания за дисциплинарното уволнение на въззивницата. За целия
период на работа на въззивницата не са и били съставяни никакви актове за
начет. Въззиваемият бил използвал цяла плеяда от законови възможности за да
уволни въззивницата и три от уволненията били отменени от съда. Неоснователно въззиваемият
С. бил обжалвал всички представени болнични листи от въззивницата като в срока
на обжалване тя е била лишена от финансови средства. През тези периоди тя била
лишена и от здравни осигуровки. Докато била в болнични и в разрешен годишен
отпуск била търсена да дава обяснения. На следващо място е посочено, че вместо
да издаде обективна трудова характеристика на въззивницата, въззиваемият бил
издал „подигравателна“ такава. Страната посочва, че освен наличието на
процедурни проблеми основание за отмяна на уволнението от 2014 г. било и
липсата на съществени дисциплинарни нарушения. Според въззивницата цялостното
поведение на въззиваемия е било тенденциозно и той е демонстрирал противоправно
служебно надмощие.
По отношение на дисциплинарното
уволнение от 2015 г. жалбоподателката посочва, че същото е извършено при
злоупотреба с право и че това било установено със силата на пресъдено нещо с
влязлото в сила Решение № 25 / 01.03.2016 г. по в.гр.д. № 18 / 2016 г. на СлОС.
Въззиваемият С. при това уволнение въобще не се бил интересувал от служебните
качества на въззивницата, а подходил с предварително незаконна цел –
неправомерно да я уволни. С оглед на това правилно съдът бил приел, че
уволнението е при злоупотреба с права, поради което причинените щети следва да
се обезщетят.
С жалбата се твърди, че поради двете
незаконни уволнения въззивницата била останала без трудова заетост и поради
това без доходи, което не се било компенсирало със социалните плащания. През
този период тя трябвало да разчита на помощ от майка си, от дъщеря си и от
приятели. Първото уволнение било в момент, когато тя била претърпяла ПТП и
хирургична интервенция и за възстановяването и било необходимо спокойствие.
Второто уволнение било демонстрация на безнаказаност и служебно надмощие.
Въззивницата се чувствала безпомощна, било накърнено чувството и за
справедливост. Тя загубила спокойния си сън. Стряскала се през нощта, трудно
заспивала, плачела при споменаване на работата и, чувствала се потисната и
нервна. Неправилно първоинстанционният съд се бил позовал на показанията на св.
П. и бил приел, че жалбоподателката се е чувствала усмихната, весела и с високо
самочувствие. Показанията на св. П. били вътрешно противоречиви. Те
противоречали и на писмените доказателства събрани по делото – амбулаторен лист
от специалист – психиатър, от който било видно, че тя е била с оплаквания от
тревожно – психодепресивен характер, поради което и било предписано терапия от
антидепресанти. Съдът следвало да обсъди и свидетелските показания на свидетелите
Г., И. и К. за претърпените неимуществени вреди. Било недопустимо съдът да не
присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди поради невъзможността
да отдели страданията, които въззивницата била изживяла във връзка с първото и
във връзка с второто уволнение.
Страната заявява, че предвид трайното и
последователно противоправно поведение на ответника той следвало да заплати
парична компенсация в размер на по 4900 лв. за всяко уволнение. Моли се да се
отмени обжалваното решение и да се уважат предявените искове. Претендират се
разноски за двете инстанции. Страната е направила доказателствени искания.
Поискано е съдът да върне на
въззиваемата страна протокол от с.з. от 04.04.2014 г. по гр.д. № 4273/2013 г.
на СлРС. Поискано е съдът да допусне до повторен разпит свидетелката К..
Поискано е да се издаде съдебно удостоверение по силата, на което да послужи на
страната пред НАП за снабдяване със АУАН № F093479
и F093480,
с което да се докаже злоупотреба с правата на осигурителя. На последно място се
иска да се издаде съдебно удостоверение
, което да послужи пред НЗОК за да се разбере, какви са били периодите на
спиране на здравноосигурителните права на лицата.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от адв. Н. процесуален представител на Н.Т.С., с който
въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочено е, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Страната посочва, че не отговаря на
твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд бил подложил на
„нова преценка и оценка“ законосъобразността на уволненията. Напротив, съдът
бил зачел обстоятелството, че уволненията са отменени като незаконосъобразни,
но с решението били анализирани причините, поради които се е стигнало до
уволнението, а не тяхната законосъобразност. В този смисъл съдът правилно бил
отчел, че за уволнението през 2014 г. въззиваемият се е бил съобразил с
констатациите на отдел „ Вътрешен одит“ на Община Сливен, АДФИ, РП и комисии от
музея, които били констатирали тежки нарушения на трудовата дисциплина и Закона
за счетоводството. За уволнението той бил получил изрични указания. По делото
не се били събрали доказателства за това, че при налагане на наказанието през
2014 г. въззиваемият се е бил ръководил от лични съображения и чувства. Според
въззиваемата страна личното поведение на въззивницата е това, което я е
поставило в различни неблагоприятни положения. Тя била излязла в отпуск още на
следващия ден след встъпване на въззиваемия на длъжност като директор в РИМ.
Незнанието на финансовото състояние на институцията било в основата на искането
му до Общината за ревизия. Право на
работодателя било при наличието на основание за това да наложи дисциплинарно
наказание „уволнение“, а обстоятелството, че при налагането му не била спазена
процедурата не налагало извод за „противоправно упорство“. На следващо място е
посочено, че право и задължение на работодателя е да обжалва болничните листи
ако има съмнения по отношение на тях. Причината да се прекрати наказателното
разследване се криела в обстоятелството, че чуждестранните здравни заведения са
отказали да съдействат.
Въззиваемата страна посочва, че е
невярно твърдението за прекратени здравноосигурителни права поради неправомерно
обжалване от страна на ответника. От анализа на показданията на св. К. ставало
ясно, че въззивницата често не представяла в срок болничните си и въпреки, че
била търсена от нея се налагало да се подаде информация, че лицето е в неплатен
отпуск.
От събраните доказателства не се
било установявало по причина на работодателя да са били спирани здравно –
осигурителните права на жалбоподателката. Неверни и недоказани били
твърденията, че докато била в отпуск жалбоподателката е била викана „ за да
прави заплати“.
Страната счита, че правилно съдът
е приел, че поради низ от неблагоприятно стекли се обстоятелства – претърпяно
ПТП, прекратена бременност, жалбоподателката е изпаднала в трайно депресивно
състояние, но то не е свързано с противоправно поведение от страна на ответника.
Въззиваемият анализира показанията на разпитаните по делото свидетели и
посочва, че единствено по отношение на показанията на св.П. не следва да се има
предвид разпоредбата на чл. 172 от ГПК. Тя била обективна и незаинтересована.
Показанията и подкрепяли изцяло възприетото от съда.
В заключение се посочва, че
исковата претенция е останала недоказана и е неоснователна. По никакъв начин не
се било установило при налагане на дисциплинарните наказания, въззиваемият да е
действал противоправно, преследвайки лични, неслужебни цели. Ако все пак съдът
бил приел, че съставът на чл. 45 от ЗЗД е бил осъществен от ответника, то
осъществяването му било станало при съпричиняване от страна на жалбоподателката
и то в толкова голяма степен, че не можело да ангажира никаква отговорност у
ответника.
В
с.з.въззивницата редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. П., който
поддържа въззивната жалба и моли да се уважи. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на
противната страна.
В с.з. въззиваемата страна
редовно призована не се явява. Представлява се от адв. Н., която поддържа отговора
на въззивната жалба и моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира
деловодни разноски.
Пред настоящата инстанция не се събраха
допълнителни доказателства.
Обжалваното
решение е било съобщено на въззивника на 19.09.2018г. и в рамките на
законоустановения четиринадесет дневен срок – на 03.10.2018 г. е била
депозирана въззивната жалба.
Установената
и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените
по делото доказателства. Тя е изчерпателно и подробно описана в
първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият
съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната
жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице
с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата
се явява неоснователна.
Предмет
на делото са два иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД и два свързани с тях
иска по чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно
е причинил други му. За да се уважи исковата претенция е необходимо да се
докаже наличието на следните предпоставки: деяние, деянието да е противоправно,
вреда и причинно – следствена връзка между деянието и вредата. Предвид
разпоредбата на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД , при непозволено увреждане вината на дееца
се предполага до доказване на противното.
Следва
да се отбележи, че при анализа на събраните доказателства, съдът отчете, че св.
Г., К., И., К. и Я. – Р. се намират в близки роднински, фактически или служебни
отношения с някоя от страните. Св. Г. е майка на въззивницата, със св. И. тя се
намира в дългогодишно съжителство на семейни начала, св.К. е била дисциплинарно
наказвана от въззиваемия и според признанията и заради него и се наложило два
пъти да влезе в болница като в епикризата и пишело, че е получила кризи „
заради психически и сексуален тормоз“, а св. К. и Я. – Р. се намират в служебни
отношения с въззиваемия. Предвид тези отношения , съдът кредитира показанията
на свидетелите на въззивната страна ( с оглед на това, че те са били
непосредствени и лични) по въпроса за това какви страдания е изпитвала тя, но
не и по въпроса за това коя е причината за тях. Без съмнение те са
заинтересовани да подкрепят тезата на въззивницата и в никакъв случай не са обективни.
По отношение на св. К. и Я. – Р., съдът кредитира показанията им относно
случилите се събития във връзка с работата им, но не и относно личните
отношения между страните и оценката на емоционалното състояние на въззивницата.
Съдът
изцяло кредитира свидетелските показания на св. П., като дадени от
незаинтересовано, независимо и компетентно лице. Същите са придобити
непосредствено от общуването на свидетеля със страните. Те са последователни,
ясни и неповлияни емоционално.
По
отношение на исковата претенция свързана с дисциплинарното уволнение през 2014
г., съдът намира същата за неоснователна. Действително уволнението е отменено от съда, но на
процесуално основание, което означава, че по същество не е бил изследван
въпросът за основателността на уволнението. Така или иначе, това не е и прекият
въпрос касаещ предявения иск. В исковата молба и в последващите молби на
страната се отстоява твърдението, че при уволнението ответникът е действал
преднамерено и злонамерено. Това твърдение е абсолютно опровергано. Преди да
пристъпи към уволнение въззиваемият е бил получил указания от АДФИ и от
прокуратурата да търси дисциплинарна отговорност от нея предвид многобройните
нарушения, които са били констатирани при извършения одит от община Сливен. В
никакъв случай не може да се приеме за доказано, че по своя инициатива,
преследвайки непрофесионални цели ответникът неправомерно е уволнил ищцата. В
случая липсва един от елементите на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД –
противоправност в поведението на ответника. Поради изложеното предявеният иск
по чл. 45 от ЗЗД за претендирани неимуществени вреди от незаконно уволнение
извършено през 2014 г. се явява неоснователен. Неоснователен се явява и
акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД свързан с главния иск.
Съдът
намира за неоснователна и исковата претенция свързана с уволнението на
въззивницата на основание чл. 328 ал.1 т.6 от КТ от 16.07.2015 г. Действително
това прекратяване на трудовото правоотношение е разгледано от съда и е отменено
като незаконосъобразно. Мотивите обаче изложени в решението не са задължителни
за настоящия съдебен състав. Освен събраните доказателства във връзка с
отменянето на уволнението по възз. гр.д. 18/2016 г. на СлОС, съдът следва да
съобрази и доказателствата събрани в настоящето производство. В тази връзка е
разпитвана св. К., която макар и да се намира в служебни отношения с
въззиваемия е имала непосредствени и лични впечатления от случилите се събития.
В показанията си тя обяснява, че в края на м. юни 2015 г., в момент в който тя
е била в отпуск , въззивницата некомпетентно е посочила погрешна банкова сметка
***, ставала е свидетел на донасяни документи от частни фирми в работно време
на въззивницата и всичко това мотивирало Дирекционния съвет да пристъпи към
промяна на щатното разписание за да се изпълнява длъжността от по – компетентно
лице. Отново не се откриват никакви лични мотиви в действията предприети от С..
Като всеки отговорен работодател той е отстоявал интересите на РИМ от
компетентно водене на счетоводната дейност.
На
следващо място, съдът споделя изводите на РС – Сливен, че по делото не се
доказаха неимуществени вреди, които да са във връзка с второто уволнение. Факт
е, че водените от въззивницата свидетели (майка, съжителстващо лице и
заинтересована приятелка) посочиха, че тя е страдала от депресия, лош сън,
нервност, потиснатост… Всички тези оплаквания обаче са съществували още преди
второто уволнение. Съдът намира, че действително в живота на въззивницата почти
едновременно са се случили редица тежки житейски ситуации ( претърпяно ПТП с
дълъг период на оздравяване, прекъсната бременност…), които са и се отразили
неблагоприятно и са довели до необходимостта от медикаментозно лечение. Съдът
обаче намира, че твърденията, че тези страдания са настъпили като последица от
неправомерното второ прекратяване на ТПО са недоказани. Единствената
незаинтересована свидетелка П. е категорична, че в този период от време
въззивницата „ не и е правила впечатление на травмиран човек“, същата била „
весела“ „ с високо самочувствие“, „ усмихната“, „ оптимистично настроена“.
Предвид изложеното, съдът намира предявения иск за недоказан, поради което не
следва да се уважи. Не следва да се уважи и свързания с него акцесорен иск за
лихви.
Тъй
като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на делото въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на възизваемия
деловодни разноски за въззивна инстанция. Претендирано е адвокатско възнаграждение
в размер на 1400.00 ( хиляда и четиристотин) лева. Направено е възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение. Според разпоредбата на чл.8 ал.2
т. 3 от Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения при така предявените искове минимално дължимото възнаграждение
би било в размер на 685.80 лв. Самата въззивна страна обаче претендира
възнаграждение в размер на 960.00 лв. Съдът намира, че тъй като са били
предявени няколко иска, делото е с голям обем, а въззиваемата страна е била
надлежно представлявана и защитавана чрез представяне на отговор на въззивната
жалба и чрез процесуално представителство в с.з. дължимото и адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция е в размер на 1000.00 ( хиляда) лева.
По тези съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1044/04.09.2018г.
по гр.д. № 1707/2017г., по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
М.Б.З.,
ЕГН ********** *** да заплати на Н.Т.С., ЕГН ********** *** деловодни разноски
за въззивна инстанция в размер на 1000.00
( хиляда) лева адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.