Р Е Ш Е Н И
Е
№………./ 21.5.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито
съдебно заседание, проведено на дванадесети март през две хиляди и двадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ДИАНА МИТЕВА
при секретар Албена Янакиева
като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 718 по описа за 2019
г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по реда на гл. 37 от ГПК като ТЪРГОВСКИ
СПОР
(чл. 365 т.1от ГПК вр. чл. 286 ал.3 вр. 1 ТЗ).
Приети са за разглеждане два обективно съединени искове,
както следва:
1. предявен от В.Н.О.,
гражданин на Руската Федерация, роден на ***г., с пълномощник в РБ адв. К.Г. ***, срещу „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава
Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2, представлявано от управителя: Д К Д, чрез
адв. Т.Т., със служ. адрес *** ***за
присъждане на главница в сборен размер на 61000евро, предоставена по договор за заем от
05.07.2013г и уговорено обезщетение за забавеното й връщане в
размер на 5117,22 евро, след изтичане на срок за уговорено ползване до
предявяване на иска и законната лихва
до окончателно плащане,
2. предявен от В.Н.О.,с.а. чрез адв. К.Г. срещу
„ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, с.а чрез адв. Т.Т. и „ДЕЛТА
ИНВЕСТМЪНТ БИЛД " ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Варна, ул. „Георги Сава Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2, представлявано от
управителя: Д К Д, чрез адв. Хр. Д., със служ. адрес *** ***за обявяване по
реда на чл. 135 ЗЗД на недействителност по отношение на ищеца като кредитор по
договора за заем на възмездна сделка, сключена с договор за покупко-продажба
по нотариален акт № 17 т. LXXXVII дело
№18920/29.11.2018г по опис на СВ при АВ–Варна, като увреждащо разпореждане със
собственост на цена значително по-ниска от справедлива пазарна цена с общо
знание на длъжника и приобретателя за дълга към този кредитор.
По осъдителната
претенция ищецът твърди, че уговорил
кредитиране на търговец, като на 05.07.2013г поел задължение до 10.07.2013г да
предостави за ползване на първия ответник
85 000евро по банков път или в брой, съответно дружеството е
следвало да ползва без лихва и да върне получената заемна сума до 10.07.2018г,
а при пропускане на този срок е следвало да заплаща годишна лихва в размер на
основен лихвен процент, завишен с 10 пункта. В изпълнение на тези уговорки
кредиторът сочи, че в периода 05.07.13 – 16.07.13г е предал в брой срещу 6 различни
разписки сума от общо 41 000 евро. Допълнително по банков път превел в
периода 10.07.13-23.08.13г още 20 000 евро. Тъй като заемателят не върнал
главницата в уговорения срок, претендира длъжникът да бъде осъден да заплати
общия сбор на ползвания кредит и натрупана до предявяване на иска уговорена
лихва за забава. В писмено становище по същество пълномощникът пледира за
уважаване на доказаната си претенция.
Ответникът е оспорил изпълнението на
заемодателя, като е посочил, че само 52 500 евро били предадени в срок, но
не е обосновал надлежно насрещни възражения по това свое твърдение. Бланкетно
пледира за отхвърляне на осъдителния иск.
По съединения
конститутивен иск, кредиторът заемодател сочи, че след пропускане на падежа по
кредита на 29.11.2018г длъжникът договорил разпоредителна сделка с ПОЗЕМЛЕН ИМОТ
с идентификатор № 10135.5510.175, находящ се в град *** срещу цена от 21 500лв, от която част от
1500лв платима в деня на сделката и разсрочен до 01.07.2019г. остатък от
20 000лв, останал неполучен от продавача и понастоящем. Твърди, че волята
на договарящите се приобретател и прехвърлител,
като еднолични дружества, управлявани от
едно и също лице, е била изявена за продавача от управител Д.Д., който е
упълномощил и лицето, действало от името на купувача. Ищецът счита, че с тази разпоредителна
сделка договарящите се търговци са намалили възможностите на кредитора да се
удовлетвори от остатъчни права върху терена след претенциите на други
кредитори, насочени върху сградите, като разпореждането дори и само на голата
собственост има и конкретно вредоносен резултат, тъй като насрещната престация,
уговорена като цена е била чувствително занижена спрямо справедливата пазарна
цена към този момент.
По същество
пълномощникът на ищеца пледира за уважаване на конститутивния иск, като в
писмените си бележки излага доводи за изцяло доказано увреждане на кредитора,
позовавайки се и на новонастъпилия факт на премахване на постройките в терена,
с което се увеличава обема на прехвърлените на свързаното дружество права и
допълнително се застрашава възможността на кредиторите да се удовлетворят от
по-рано възбранените сгради.
Ответниците макар и поотделно, са предприели идентична защита
срещу отменителния иск. Оспорват съвместното си намерение за увреждане на кредитор, като сочат, че продажбата е договорена по начин, който не
засяга кредитора, поради наличието на съхранено от продавача имущество
(постройките върху терена) достатъчно да послужи за изпълнение на дълга. Сочат,
че целта на сделката не е била да се застрашава кредитора, а да се предостави
актив на купувача, като новоучредено дружество, предназначено за специфична
търговска дейност. Разсрочването на цената е било наложено именно поради
очаквани бъдещи приходи в новото дружество, а не поради общо намерение за
увреждане на кредитора. Сочат, че обективният резултат от договора, и особено
фактът на липсващото още изпълнение на купувача, не уврежда кредитора, а самия
продавач, който понася загуби от забавянето на плащането.
По същество
представителите на двамата ответници пледират за отхвърляне на неоснователния
иск. Въпреки уведомяването на пълномощниците на ответниците за предоставената
им допълнителна възможност за излагане на писмени бележки по същество до
20.05.2020г, това процесуално право не е реализирано.
Страните претендират насрещно определяне на разноски по делото, като
само ищецът е конкретизирал искането си в списък по чл. 80 ГПК( л.249).
Ответникът„ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД е оспорил размера на така заявените разходи
като прекомерен.
Предварителните въпроси и допустимостта на
предявените искове са били
разрешени в нарочно определение № 4341/5.12.2019г(л.182), като съдът е указал
на ответниците непълнота и неяснота на твърдения, обосноваващи защитата на
длъжника в отговора срещу осъдителната претенция. Въпреки осигурената
възможност за поясняване на конкретни факти относно връщане на главници и
последици от късно и непълно финансиране, пълномощникът на „ДЕЛТА
ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД е
заявил изрично (л.210), че тези твърдения няма да бъдат конкретизирани. В първо
съдебно заседание (л.253) е утвърден устен доклад, като от първоначалния проект
са изключени ненадлежно заявените в отговора възражения за връщане на част от
главници и доводите, които са останали невъзможни за квалифициране, както и
доводи основани на късно предоставяне на уговорения кредит в цялост и наличие
на други отношения между спорещите страни.
Заявените в
отговорите на ответниците възражения по допустимостта на исковете не са
основани на конкретни твърдения за наличие на процесуална пречка или липса на
процесуална предпоставка за съществуване или упражняване на право на иск.
Служебната си преценка по допустимост както на осъдителния, така и на
конститутивния иск съдът е изложил в разпоредителното заседание и не са настъпили
нови обстоятелства, които да налагат промяната й. Констатираната в хода на
процеса промяна в обекта на разпоредителната сделка не променя нито предмета на
делото (тъй като ищецът не е променил искането си), нито интереса на кредитора
да търси отмяна на разпореждането. Като форма на обезпечение на бъдещото
принудително изпълнение, осуетено поради лишаване на длъжника от актив, върху
които иначе взискателят би могъл да насочва изпълнение, единствено кредиторът е
този, който преценява кой е активът, принадлежал на длъжника му и кое от
действията или сделките с него го увреждат. Това е така, защото всеки от
активите, които лицето притежава в определен момент след пораждане на
задължение и преди началото на принудителното изпълнение служи за обосноваване
на платежоспособност пред потенциалните му кредитори (чл. 133 ЗЗД) и изборът
кой точно от тях да бъде предпочетен за удовлетворяване принадлежи изключително
на самия кредитор. Дали отчуждения обект е годен да послужи за ефективно
удовлетворяване на този ищец или не няма отношение към обезпечителния интерес,
тъй като едва след като конститутивния ефект на Павловия иск се прояви,
кредиторът ще може да реализира и възможностите си спрямо приобретателя. Затова
и подобно на обезпечителната възбрана, при разглеждането на заместващия я иск
на кредитор по чл. 135 ЗЗД съдът не изследва вещните права на длъжника, а само
сделката, легитимираща с тези права едно трето лице, необвързано от бъдещия
изпълнителен титул на взискателя (по аргументи, аналогични с тези, мотивирали
т. 5 от ТРОСГТК 6/2013г на ВКС).
След съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съдът приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
1.
по осъдителния иск:
Между страните са безспорни обявените в
устния доклад като признати факти относно договарянето на кредитната сделка със
съдържанието в писмения договор от 05.07.2013г(л.9). Заемодателят е поел
задължение да предостави за ползване заемна сума в размер на 85 000евро по
банков път или в брой до 10.07.2013г., като заемателят е следвало да ползва
тези средства без лихва за пет години и да върне получената заемна сума до
10.07.2018г, а само при пропускане на този срок е уговорено плащане на годишна
лихва в размер на основен лихвен процент, завишен с 10 пункта.
Представени са разписки с идентично текстово
оформление, издадени от дружеството заемател за предадени заемни суми от
заемодателя О., датирани на
05.07.2013г., 06.07.2013г., 07.07.2013г., 08.07.2013г., 09.07.2013г. и
16.07.2013г.(л.11-13), като общият размер на удостоверените в тях получени,
чрез управителя Димитров суми възлиза на 41 000 евро. Автентичността на
разписките не е оспорена.
Платежните нареждания за извършени преводи
на заемни суми по разплащателната сметка
на заемателя в „Уникредит Булбанк" АД от (л.14-16) също сочат заем като
основание за транзакциите на 15 000 евро на 10.07.2013г., и общо 5000 евро на 19.08.2013г. и
23.08.2013г. Сумите са отразени в извлечението от две сметки на ищеца,
представено по искане на насрещната страна от обслужващата банка (л. 221), от
което е видно че на тези дати наличности в посочените размери са били насочени
към сметки на заемателя. Обратно, постъпили по сметките на заемодателя суми за
връщане на заети средства не се установяват.
Размерът на лихва, определяема като 10
процентни пункта над основен лихвен процент, съответства на нормиран размер на
по ПМС № 426/2014 г. и възлиза на 5117.22 евро за периода от 11.07.2018 до
08.05.2019г. върху главница от 61000 евро, според лихвения лист, съставен по
методиката за изчисляване на законна лихва с
общодостъпен лихвен калкулатор.
При така установеното съдът намира
претенцията на ищеца за изцяло доказана.
Съпоставката между уговорените параметри на бъдещо кредитиране и
съставените от законния представител на ответника удостоверителни частни
документи за получаване на сумите по разписките налагат извода, че заемът е бил
реално предоставен в уговорения срок до размер от 52 500 евро (признати по първите 5
разписки и първия банков превод, датирани до 10.07.2013г). Макар в разписките и
платежните нареждания да не е указана датата на писмения договор, при липса на
доказани други заемни правоотношения и ясно обозначаване на получаваните суми
като заем, съдът не може да направи друг извод. Обстоятелството, че останалата
част от заема не е предоставена в първоначално уговорения срок, само по себе си
няма значение за възникване на задължението на заемополучателя. Това е така,
защото първоначалният договор има само организационен и рамков характер и това
ясно е заявено в чл. 2 от договора, отлагащ действието му до предаване на
заемната сума. Съответно същинското заемно правоотношение възниква едва при
довършване на фактическия състав на реалния договор за заем с получаване на
паричните средства в брой или по банков път от заемателя (чл. 240 ал. 1 и 2 от ЗЗД). Отчасти забавеното изпълнение на кредитора само по себе си не изключва
пораждането на правоотношение и за по-късно предложените суми, тъй като
заемателят не е отказал тези закъсняли части от главницата, нито е възразил за
отпадане на интереса си, нито е развалил организационния договор по предвидения
в чл. 11 ал.2 ред. Затова и всяка от получените по-късно суми (по последната
разписка и двата превода) следва да се третира като част от сборната заемна
сума, формираща главница по безлихвения срочен заем в общ размер от
61 000евро.
Тази главница заемателят дължи на падежа, уговорен с фиксирана дата
10.07.2018г. Пропускането на този краен срок за ползване на главницата поражда
и задължение за заплащане на лихвата, уговорена като обезщетение за забава, а
не като възнаграждение. Този
извод се налага при съпоставката на двете клаузи в чл. 9, конкретизиращи основанието за
начисляване на лихвата като възнаграждение, което заемателят дължи само ако не
върне в уговорения срок главницата. Явно е, че страните не са договорили цена
за ползването на чужди парични средства за определен срок, а размер на
обезщетение за вредите, които кредиторът ще понесе ако бъде лишен от ползването
на своите пари след предвидения в договора срок. Такива вреди са съизмерими
именно с пропусната възможност на този кредитор да получи доход от свободните
си средства и предвидимия им размер е съответен поне на възнаградителна лихва. Затова и обозначаването на
обезщетението като възнаграждение под форма на лихва не противоречи, а напротив
съответства на уговорка за мораторна неустойка(чл. 92 ЗЗД). Фиксирането на
размера на това обезщетение до размер, възприет и в нормативен акт като
адекватен на вреди от забавата (чл. 86 ЗЗД, вр. МПС № 426/2014 г.) също
потвърждава неустоечната квалификация на това вземане.
Налице е целия фактически състав на пораждане на договорна отговорност
на заемател, неизпълнил в срок задължение за връщане на главница, поради което
претенциите както за заплащане на заемната сума от 61 000 евро, така и за
присъждане на мораторна неустойка, уговорена като лихва за забава в размер на 5117.22 евро следва да бъдат
уважени в цялост.
Ищецът е предявил и акцесорно искане за периода след сезирането на съда,
поради което и това обезщетение следва да се присъди като пряка последица от
предявяване на иска без да се определя по размер.
2. по
Павловия иск:
Страните са приели без възражения докладвани като безспорни между
страните факти по сключването на процесната сделка между двете дружества,
ответници по конститутивния иск със съдържанието, установено по нотариалния
акт, сключен на 29.11.2018г.(
л.32-33): продавачът прехвърлил собственост върху ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор
№ 10135.5510.175 (десет хиляди сто тридесет и пет, точка, пет хиляди петстотин
и десет, точка, сто седемдесет и пет), по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Варна, одобрен със заповед РД-18-73/23.06.2008г. на
изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед
КД14-03-1431/04.06.2013г. на Началника на СГКК- Варна, с площ от 603
(шестстотин и три) квадратни метра по документ за собственост и 445
(четиристотин четиридесет и пет) квадратни метра по скица, находящ се в град ***
(двадесет и шест), с трайно предназначение на територията: „урбанизирана",
с начин на трайно ползване: „ниско застрояване (до 10 метра) срещу цена от
21 500лв, от която част от 1500лв платима в деня на сделката и разсрочен
остатък от 20 000лв до 01.07.2019г. При това договаряне приобретателят и
прехвърлителят са еднолични дружества, управлявани от едно и също лице, като
волята на прехвърлителя е била изявена от управител Д.Д., който е упълномощил и
лицето, представлявало приобретателя.
Признат е фактът на изплащане от купувача само на първа част от цената и
неизпълнение на плащането на остатъка и договарянето на прехвърляне само на
терена, отделно от сградите, с които е бил застроен и които са били придобити
от продавача едновременно с терена с предходната сделка за покупко - продажба
на недвижим имот от 01.09.2017г за обща цена 57 500 евро.
От заключенията на
експерта, назначен от съда и обясненията при приемане на заключението (л. 243,254)
се установява, че към момента на сделката поземленият имот е бил застроен, но
наличните при огледа постройки не съответстват на нанесените към 2013г сгради в
кадастралната схема, тъй като част от тях(покрив и втори жилищен етаж на
еднофамилна сграда с площ 112 кв.м. и цялата спомагателна сграда с площ 45
кв.м. предназначена за склад) вече са били премахнати. Вещото лице е
констатирало наличие на установени в общоизвестен снимков материал (публично
достъпен в Интернет външен вид от улица, заснет към 2012г.) сгради в груб
строеж в този имот, съответни на кадастралната схема и посочените удостоверения
при придобиването на същия застроен имот от продавача, както и липса на
обективни следи от новоизвършени строителни дейности след 2018г. Налага се
извод, че промяната в застрояването е била извършена от продавача. Заварените
остатъци не съответстват на постройка, която да може да бъде обособена като
самостоятелен обект на собственост, но вещото лице сочи, че могат да бъдат
използвани за новопроектирано строителство при разработването на инвестиционен
проект за този имот. Затова като съответни на такъв вид недвижим имот
оценителят е възприел както сравнителния метод на пазарните аналози, така и
остатъчен метод за остойностяване именно на инвестиционни очаквания. Съдът
отчита, че инвестиционният метод може да бъде прилаган само за имоти, които
могат да бъдат застроени от самия инвеститор, придобиващ собственост върху
нововъзникнали сгради и затова е неподходящ за оценяване на остатъчни права на
собственик на терен извън налични в него постройки. Обратно сравнителният метод
е винаги приложим за определяне на пазарна оценка на каквито и да са права,
стига да се съпоставят налични техни аналози. В случая вещото лице е отчело
предлагане на подлежащи на строителство празни терени, които като обекти са
по-близки до имота, в който заварените сгради са отчасти премахнати, но биха
могли да бъдат доизградени до новопроектирани постройки. Оценката на правата на
собственика върху терена по този метод е определена на 106 200лв., но
вещото лице пояснява, че остатъчни права до „гола собственост” без права върху
потенциално изпълнено новопроектирано строителство и без отчитане на заварените
останки от предходни постройки не надхвърлят 20 % от тази стойност, или в
случая само 21240лв. Тази стойност е изцяло адекватна на уговорената с
процесната разпоредителна сделка цена, при отчитане на признатата от
ответниците воля за договаряне на прехвърления обем от права, ограничен само до
собственост върху терен, отделно от правата на собственост върху налични
сгради.
При така доказаните факти съдът
намира претенцията на ищеца за основателна по следните съображения:
На първо място
качеството на кредитор на ищеца съдът приема за категорично установено с оглед
на резултата от разглеждане на първия осъдителен иск и това качество несъмнено
го легитимира с право да иска обявяване на относителна недействителност на
разпореждане на своя длъжник. Като зачита договорното основание, породило
паричното вземане на заемодателя, съдът приема за приложима хипотезата на
увреждане на кредитора чрез сделка, предприета след възникване на изискуем дълг
на 10.07.2018г (пропускане на падеж за връщане на главницата и начало на
забавата, обезщетявана с мораторна неустойка).
Сключването след
този момент на сделка с прехвърлителен ефект по отношение на известен и лесно
установим, чрез справка в публичен регистър, актив на длъжника се приема в
трайната съдебна практика за обективно увреждащо за кредитора действие, тъй
като изключва възможността за насочване на принудително изпълнение върху този
вече чужд актив (Решение № 436 от 22.12.
2011 г. по гр. дело № 308/2011 г., на
ВКС, ІІІ г.о., Решение № 639/06.10.2010г. по гр. дело № 754/ 2009г., на ВКС, ІV
г.о.). Този обективно увреждащ характер може да бъде изключен само ако се
установи, че длъжникът разполага с имущество, от което кредиторът може да се
удовлетвори по същия начин и без затруднение, но в случая такива данни няма.
Възражението на ответниците за налични активи, съхранени в патримониума на
длъжника като права на собственост върху постройките, изключени от
разпоредителната сделка не се доказа. Съдът изцяло кредитира заключението на
вещото лице, като резултат от извършения оглед на имота и приложени специални
технически знания при съпоставка на фиксираното в снимките през 2012г и
завареното състояние на сградите, както и липсата на обективни следи от
дейности в имота след нотариалната сделка. Явно е, че придобитите от
заемополучателя сгради са били премахнати с цел преустройството им в друг
допустим по застроителния план строеж, но това инвестиционно намерение е
останало недовършено до разпореждането с правата върху терена, отделно от
правата за възстановяване на сградите по нов проект. Затова при възприемане на
тезата на самите ответници за такова ограничено разпореждане, остатъчните
активи съхранени от продавача – длъжник биха се ограничили от права върху
бъдещите сгради, а те не са все още ликвидно имущество за да могат да служат за
принудително изпълнение. В този смисъл, съдът отчита, че хипотезата, разгледана
в т.2 от ТРОСГТК 2/2017 на ВКС като
допустимо отделяне на собственост на постройки, водещо до остатъчни права върху
застроен с тях терен до „гола собственост” в патримониум на длъжник, понесъл
принудително изпълнение се отнася до обратния случай на налични сгради останали
извън опис на възбранен терен, описани без изрично посочване на тяхното
наличие. В настоящия случай подобен опис не би бил възможен поне докато строежа
не бъде довършен до обемите на сградите, нанесени в кадастралната карта, за
които други кредитори са съхранили правата на длъжника – продавач, чрез
вписване на възбраните. Затова и към договарянето на разпореждането, а и
понастоящем, няма годни активи (довършени поне в груб вид сгради), които да
могат да се ползват от кредиторите на продавача за удовлетворяване с публична
продан. Прехвърлените права върху терена, дори и да се възприемат само до обем
на „гола собственост” се отнасят до единствения съществуващ в цялост към
момента обект, поради което и лишаването на длъжника от тях несъмнено намалява
съществено възможностите за принудително
изпълнение на кредиторите.
Павловият иск като
част от системата на обезпеченията по гл. VII от ЗЗД е предназначен да замести
пропуск на взискателя да запази в патримониума на своя длъжник определено
имуществено право, като уговори предварително обезпечение или наложи своевременно
възбрана или запор за обезпечение на следващо насочване на изпълнението за
изискуем дълг. При избора си на актив от имуществената съвкупност на права на
длъжника, взискателят не е ограничен от обстоятелството дали и други лица също
биха претендирали удовлетворение от същия актив. Принципите на принудителното
изпълнение допускат едновременно насочване на секвестъра от конкуриращи се
претенденти и съответно законът урежда ред за удовлетворяването им в
съответствие с привилегиите и противопоставимостта на по-рано предприета
принуда (т. 5, 7 от ТРОСГТК 2/2013 г.). За да обезпечи евентуално, а не
сигурно удовлетворяване, всеки кредитор
може да наложи възбрана, съответно и да постигне ефекта й с конститутивното
решение по чл. 135 ЗЗД. Затова и увреждащия характер на сделката следва да се
преценява като се съпостави състоянието на имуществото преди
разпореждането(което би било съхранено с навреме наложено предварително
обезпечение или с добросъвестно доброволно обезпечаване на кредитора от
длъжника му) и това, което взискателят заварва към момента на легитимиране с
право на принудително изпълнение.
Освен увреждащ
характер на разпореждането, хипотезата на чл. 135 ал.1 ЗЗД изисква и субективно
отношение на участващите в договарянето му страни. В случая уговарянето на
парична насрещна престация за ограничен обем на притежавани права несъмнено
разкрива целта на сделката, като предназначена да реорганизира активите на
длъжника, чрез трансформиране на непаричен актив в парична стойност, за да се
повиши ликвидността на предприятието. В конкретния случай, макар че уговорените
престации са еквивалентни, продажбата има не само принципен, но и реално
неблагоприятен за кредитора ефект, тъй като вместо пълния обем на вещни права,
след продажба на „гола собственост” длъжникът не съхранява цялата стойност на
дотогава притежавания дори и без сгради имот (равняваща се на поне
106 200лв според оценката по сравнителен метод), а само възможност за
развие до край инвестиционен проект, който обаче изисква допълнително влагане
на значителен по обем разходи за проектиране, одобряване на строителни книжа и
изпълнение на строителни дейности. Отделно от това няма данни за съхранението
на получената от продавача по сделката цена като наличност, върху която да се
насочи изпълнението. Затрудненията на купувача, признати в отговора на този
ответник като причина за разсрочено плащане на 93% от цената също следва да се
отчетат като негатив за взискателя, тъй като
изпълнението срещу това несъбрано вземане става съмнително.
В заключение
доводите на ответниците за липса на влошаване на възможностите за събиране на
вземането не могат да бъдат споделени.
Посочените от ответниците субективни цели на сделката са
непротивопоставими на обективно увредения кредитор, а и фактите по тях не се
потвърждават, тъй като нито продавачът е получил търсената ликвидност, нито
купувачът е можел да получи нужните за бъдещата му производствена дейност
стопански обекти, ако се възприеме тезата, че е договорил именно придобиване на
гола собственост, а сградите е следвало да останат в разпореждане на продавача,
който да довърши започнат вече инвестиционен процес.
Съдът намира за доказана хипотеза на Павловия иск по чл. 135 ал.1 пр.2 ЗЗД, тъй като разпоредителната сделка между ответниците уврежда възможностите
за удовлетворяване на ищеца от имуществото на отчуждителя, така както е било
известно на кредитора и придобито като цяло, съставено от терен, застроен със
сгради. Разпореждането с терена осуетява възможността кредитора да насочи изпълнението си върху този елемент,
като допълнително е била ограничена и
възможността за удовлетворяване от заместилата този актив значителна част от
насрещна престация(съмнително събираемо вземане от купувача). Същевременно както
длъжника, така и третото лице приобретател – търговски дружества са имали общо
знание за увреждането, тъй като лицето, функциониращо като едноличен орган,
формиращ воля на юридически лица(чл. 147
ал.1 и 2 и чл. 137 ал.6 ТЗ)
като управител и едноличен собственик на
двете дружества, е имало лични впечатления за възникналите вземания на
кредитора, състоянието на имуществото на длъжника прехвърлител и влошената
платежоспособност на купувача –
приобретател. Затова и знанието
на двамата договарящи се за обективно увреждащия характер на сключената между
дружествата сделка е несъмнено. В този смисъл е установена практиката на
съдилищата по преценка на субективно отношение на юридически лица (Решение № 18
от 31.03.2009 г. по т. д. № 214/2008 г. на ВКС, II т. о., ТК и Решение № 535 от
13.09. 2010г. по гр.д. № 1224/ 2009г., на ВКС ІV г.о.). По
тези съображения сделката следва да бъде обявена за относително недействителна.
3. по
разноските:
Ищецът е представил по делото списък, изчерпващ се с внесени държавни
такси и депозирана сума, разходвана за възнаграждение на вещото лице. Претенция
за адвокатски хонорар няма заявена, поради което и възражението за прекомерност
е безпредметно.
Предвид направеното искане и на основание чл.81 вр. чл. 78 ал.1 от ГПК,
ответниците следва да заплатят
доказаните разходи, направени от ищеца
съобразно крайния резултат от произнасянето по съществото на двете
съединени претенции. Съдът отчита, че въпреки общността на доводите и
частичното признание на факти, ответниците са причинили по отделно със
самостоятелните си действия всеки от исковете. Съответно само заемателят следва
да понесе изцяло разноските по осъдителния иск (таксата от 5172,56лв).
Разходите по конститутивния иск (такса и депозит общо 370лв) следва да се
поделят поравно между необходимите другари, като всеки от тях заплати по 185лв.
По гореизложените съображения и на осн. чл.235 ал.3 ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава
Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2, представлявано от управителя: Д К Д да заплати на В.Н.О., гражданин на
Руската Федерация, роден на ***г., с пълномощник в РБ адв. К.Г. ***, по банкова сметка ***. К.Н.Г. с IBAN ***:
·
сумата
61 000 евро (шестдесет
и една хиляди евро), представляваща сборна главница предоставена
за ползване до 10.07.2018г по договор за заем от 05.07.2013г, ведно със
законната лихва от предявяване на иска 08.05.2019г до окончателно плащане на
сумата, на осн. чл. 240 ЗЗД;
·
сумата 5117,22 евро (пет хиляди сто и седемнадесет евро и двадесет и два
евроцента), представляваща уговорено като мораторна лихва обезщетение за
забавеното връщане на заемната сума по същия договор за период на забава от
11.07.2018 до 08.05.2019г, на осн. чл. 92 ЗЗД
·
сумата 5172,56лв (пет хиляди сто седемдесет и два лева и
петдесет и шест стотинки), представляваща направени от ищеца
съдебно-деловодни разходи по този иск,
на осн. чл. 78 ал.1 ГПК.
ОБЯВЯВА по реда на чл. 135 ал.1 ЗЗД за недействителен по отношение на кредитора
В.Н.О. договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 17 т. LXXXVII дело
№18920/29.11.2018г по опис на СВ при АВ–Варна, с който продавач „ДЕЛТА
ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, ЕИК ********* е прехвърлил на купувач „ДЕЛТА
ИНВЕСТМЪНТ БИЛД" ЕООД, ЕИК ********* собственост върху застроен недвижим имот ОТДЕЛНО ОТ ПОСТРОЕНИТЕ В ТЕРЕНА СГРАДИ, а именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 10135.5510.175, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна, одобрен със
заповед РД-18-73/23.06.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение
със заповед КД14-03-1431/04.06.2013г. на Началника на СГКК- Варна, находящ се в град ***, с трайно предназначение на
територията: „урбанизирана", с начин на трайно ползване: „ниско
застрояване (до 10 метра), като сделка, представляваща възмездно разпореждане със
собственост при общо знание на длъжника
и приобретателя за увреждане на кредитор с парично вземане, по иска,
предявен от В.Н.О., гражданин на Руската Федерация, роден на ***г., с
пълномощник в РБ адв. К.Г. *** срещу „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2,
представлявано от управителя: Д К Д и „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ БИЛД" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2,
представлявано от управителя: Д К Д.
ОСЪЖДА „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2,
представлявано от управителя: Д К Д да
заплати на В.Н.О., гражданин на Руската Федерация, роден на ***г., сумата
от 185лв(сто осемдесет и пет лева)
представляваща направени от ищеца съдебно-деловодни разходи по този иск, на осн. чл. 78 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „ДЕЛТА ИНВЕСТМЪНТ БИЛД" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Георги Сава
Раковски" № 4, ет. 2, ап. 2, представлявано от управителя: Д К Д да
заплати на В.Н.О., гражданин на Руската Федерация, роден на ***г., сумата
от 185лв(сто осемдесет и пет лева)
представляваща направени от ищеца съдебно-деловодни разходи по този иск, на осн. чл. 78 ал.1 ГПК.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните (чрез пълномощниците им) със съобщение образец №
11 от Наредба №7.
Да се обяви в
регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК, на осн. чл. 273 от ГПК.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД