Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 10.12.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, VII-и въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:
НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
мл.с-я:
СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Красимира Динева и прокурора А.
Панчева като разгледа докладваното от съдия СТАВРЕВА В.Н.О.Х.Д. № 4173/2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл. 21
от НПК.
С присъда от 14.06.2018 г. по
Н.О.Х.Д.№21080/2016г., СРС, НО, 19-ти с-в признал подсъдимия А.К.М. за невиновен в извършването на
престъпление по чл.206,
ал.3, пр.1, вр. ал.1 от НК, поради което и
на осн. чл.304 от НПК го
е оправдал. Като резултат от това, направените в хода на съдебното и
досъдебно производство разноски за възложени на държавата.
Срещу присъдата е постъпил въззивен
протест от прокурор при СРП с молба за съответно осъждане на подсъдимия М. по повдигнатото му обвинение. В този
акт присъдата се определя като неправилна, тъй като противи като извод на
събрания в хода на съдебното дирене доказателствен материал, вкл. показанията
на свидетелите, от анализа на които се опровергава лансираната от подсъдимия
теза.
В допълнение към протеста, след
указания на съда, прокурорът приема за неправилен извода на СРС, че в случая се
касае за търговски правоотношения. Набляга се на установеното, че
лизингодателят е изпратил нотариална покана до лизингополучателя за
прекратяване на договора. Отново се набляга на доказателствената стойност
показанията на свидетелите, разпитани от първия съд. Оборва се
доказателствената тежест показанията на св.К.пред СРС, за разлика от тези в
хода на предварителното разследване. В протеста и допълнението към нето не се
прави искане за събирането на нови доказателства.
В разпоредително заседание на
04.10.2018 г. въззивният съдебен състав по реда на чл. 327 от НПК е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия
и свидетелите, изслушването на вещото лице и ангажирането на други
доказателства.
Пред въззивния съд представителят на
СГП не поддържа протеста, без
да го оттегля. Счита, че от събраните по делото доказателствени материали
не се установява наличието на разпоредително действие от страна на подсъдимия с
процесния автомобил, поради което деянието му е несъставомерно. Намира
първоинстанционната присъда за правилна и законосъобразна и моли същата да бъде
потвърдена.
Защитникът на подсъдимия – адв.Б.
също оспорва протеста, като се солидаризира с изводите на СРС за липса на
извършено престъпление. Моли за потвърждаване на присъдата на първата
инстанция.
Подсъдимият А.К.М., редовно уведомен, се явява лично. В правото си на лична
защита поддържа казаното от защитника си, а
в последната си дума заявява, че не е виновен.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-и въззивен състав след като
обсъди доводите в протеста
и допълнението към него, както и тези, изложени в съдебно
заседание от страните и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери
изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е
постановена при изяснена фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните
по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени средства и способи за
приобщаването им. Настоящият въззивен състав не намира основания за съществено ревизиране
фактологията, приета от първия съд, която се изразява в следното:
Подсъдимият А.К.М. е роден на ***г***, българин, български гражданин, разведен,
средно образование, работи като строител, с адреси по местоживеене:***, бул.„******,
с ЕГН:**********, неосъждан.
Подсъдимият М. бил управител и едноличен собственик на дружеството „Ф.****“
ЕООД.
С договор за финансов лизинг №
25106/15.09.2004 г. между „С.Ф.А.” АД и „Ф.****“ ЕООД” било уговорено
ползването на лизинг на автомобил марка „Пежо“ от лизингополучателя. Стойността
на МПС била 16 855 евро, като първата вноска била уговорена в размер на 1
685 евро с включен 20% ДДС, а останалата сума в размер на 15 169,50 евро следвало да се изплаща в
периода от 24 месеца,
на месечни вноски, съгласно погасителен план, като в случай на забава с повече
от един ден се дължала неустойка в
размер на 1% върху дължимото плащане за всеки ден забава, всяка месечна вноска
е дължима до 5 число на месеца. Към договора била приложена спецификация за автомобила. Според изготвения погасителен
план, дължимите вноски за периода от м. октомври 2004г. до м. септември 2006г. били в размер на 632,06
евро. Според справката
на лизингодателя извършените плащания за лизинга на вещта (изключая гражданска
отговорност, регистрация, пътен данък и пр.) от лизингополучателя били както
следва: на 07.09.2004 г. – 600лв.
първоначална вноска; на 15.09.2004г. - 2696,56лв. първоначална
вноска; на 16.11.2004 г. - 1236,20 лв. месечна вноска; на 15.12.2004 г. -
1236,20 лв. месечна вноска; на 17.01.2005 г. - 778,64 лв. месечна вноска; на
16.02.2005 г. - 457,57 лв. + 146,89 лв. месечна вноска; на 01.03.2005 г. -
1089,32 лв. месечна вноска; на 15.03.2005 г. - 1094,12 лв. месечна вноска; на
19.04.2005 г. - 142,09 лв. + 607,45 лв. месечна вноска; на 25.05.2005 г. -
206,03 лв. месечна вноска; на 24.06.2005 г. - 1080,65 лв. месечна вноска; на
06.07.2005 г. - 422,73 лв. + 155,55 лв. + 69,82 лв. месечна вноска; на
14.07.2005 г. - 73,22 лв. месечна вноска; на 19.07.2005 г. - 649,48 лв. месечна
вноска; на 10.08.2005 г. - 443,68 лв. месечна вноска; на 29.08.2005 г. - 955,68
лв. месечна вноска; на 16.09.2005 г. - 280,52 лв. месечна вноска; на 11.10.2005
г. - 884,41 лв. + 351,80 лв. месечна вноска; на 09.12.2005г. - 2472,40 лв. +
1236,20 лв. месечна вноска; на 23.05.2006 г. - 567,46 лв. месечна вноска; на
29.06.2006 г. - 668,74 лв. месечна вноска; на 28.07.2006 г. - 367,11 лв.
месечна вноска. Отделно от това са плащани и неустойки в размер на следните
суми: 369,64 лв.; 457,39 лв.; 631,75 лв.; 60,22 лв.; 86,66 лв.; 142,09 лв.;
486,67 лв.; 206,03 лв.; 657,90 лв.; 959, 57 лв.; 46, 78 лв.; 50,52 лв.; 249,99
лв.; 586,50 лв.; 74, 50 лв.; 749,66 лв.; 206,03 лв.; 145, 59 лв.; 884,41 лв.;
3059,07 лв.; 86 лв.; 717, 54 лв.; 567,26 лв.; 1300 лв.; 480 лв.; 152,89 лв. и
на 11.08.2006г. - 700 лв.
По повод временно спиране изплащането на месечните вноски
било изпратено писмо №2026/09.11.2004г. от търговския директор на „С.Ф.А.”
АД, подписано със запетая, с което подсъдимият М. като
управител на дружеството-лизингополучател е бил приканен да погаси задълженията
си в 3-дневен срок от
датата на получаване на същото, като случай на непогасяване на същите,
договора следвало
да се счита за едностранно развален и като превозното средство бъде върнато незабавно в офиса на
дружеството. Писмото било доставено на 19.11.2004 г. с обратна разписка, на
която не било отбелязано кое е приелото я лице.
В началото на м. ноември 2006 г. в
офиса на „С.Ф.А.” АД, находящ
се в гр.София, бул.„Цариградско шосе“, X - ти
километър била
проведена среща с подсъдимия, по време на която св.Б./търговски директор при
лизингодателя/ се договорили подсъдимият М. да погаси оставащите задължения до края на м.ноември
2006г. и ако не го стори, договора ще
бъде прекратен от страна на лизингодателя и автомобила трябва да се върне.
Подсъдимият М. имал
възможност да върне автомобила в някой от офисите на дружеството, които по това
време били освен този на бул.„Цариградско шосе“, X - ти километър и в
ж.к.„Люлин“. Офисът в гр.София, бул.„******* не бил въведен в експлоатация, щоето станало въз основа на издадено
разрешение за ползване №ДК-07-454 от 26.09.2007г.
По това време временно изпълняващ
длъжността началник на отдел „Лизинг“ в „С.Ф.А.” АД бил св.Р., чиито
основни задължения били да уведомява неизрядните лизингополучатели с
уведомителни писма и в разговори с тях.
През 2006г. било възложено на св.И.като
пълномощник на „С.Ф.А.” АД, в качеството му на служител на „Лизинг Партнърс“ да
намери и върне лизинговия автомобил. Същият говорил с подсъдимия М. по
телефона, като след този разговор била направена среща с ръководството на „С.Ф.А.”
АД, за уреждане на финансовите
взаимоотношения, като
след изтичане на уговорения срок, отново започнал
разговори с М. за връщане на
автомобила.
Практиката в „С.Ф.А.” АД
била след като било възложено на И.да открие и върне автомобила да не се водят повече преговори с
лизингополучателя. Подсъдимият не се укривал от Иларионов, когато последният му звънял си е
вдигал телефона. И.не намерил автомобила нито на адреса на офиса на дружеството, нито на
адрес, посочен му от „С.Ф.А.” АД. След като не могъл да установи автомобила, св.И.уведомил работодателя си за търсене на
съдейстдвие от органите на МВР.
Съгласно приложени от лизингодателя
справки лизингополучателят е заплащал дължимите месечни вноски до м. декември 2005г., след
което изпаднал в забава и през м. август 2006г. изплатил частично просрочените
задължения, като останали, след частично изплатена 15 вноска и дължими в цялост
от 16 вноска до 24 вноска. За периода от месец август 2006г. до месец декември
2006 г. лизингополучателят бил в забава относно плащанията на месечните
лизингови вноски.
С писмо №1188/27.06.2007г. до „Ф.****“
ЕООД, подписано със запетая от името на търговския директор на „С.Ф.А.” АД,
дружеството-лизингополучател било приканено да погаси задълженията си в 3-дневен срок от
датата на получаване на същото, а в случай на непогасяване на същите, договора следвало да се счита за
едностранно развален и незабавно следвало да бъде върнато лизинговото
имущество в офиса на дружеството в гр. София бул.„Цариградско шосе“, X - ти
километър. Товарителницата за това писмо е върната с отбелязване, че „на
посочения адрес, няма такава фирма“, с дата 04.07.2007 г.
Междувременно микробусът получил повреда и се
наложило през м. декември 2006 г. да бъде оставен за ремонт в база на УТЦ при
СБА в гр. София, ж.к.„Люлин“. Сумата, която поискали на подсъдимия била
значителна и същият оставил автомобила там. Подсъдимият заминал за чужбина.
Св.К.се обадил на подсъдимия М. и го уведомил, че стойността на
ремонта е над 1500лв. Изчакал М. да
му отговори дали да го отремонтира или ще си търси другаде. След два-три дена
дошли двама други мъже, без М.,
които казали на К., че автомобилът е техен и щели да си го оправят, на тях им
се изплаща, като го извлекли, поставили колелата, за да може да се изтегли.
Автомобилът бил изкаран от двора на улицата и оттам К.не видял с какво са го
прибрали.
Подсъдимият М. напуснал
страната през ГКПП Кулата шосе на 13.12.2006г., като преди това не уведомил „С.Ф.А.”
АД къде се намира автомобила.
Съгласно писмо на О „ПП“ - СДВР за
нарушения с автомобила товарния автомобил марка „Пежо“, „Експерт“, с ДК № ******има
три съставени акта за установяване на административни нарушения на 06.07.2005
г., 27.03.2005 г. и 24.10.2005г.
Била изпратена нотариална покана от изпълнителния
директор на „С.Ф.А.” АД, с което „Ф.****“ ЕООД, представлявано от М. като управител е било уведомено, че
лизинговият договор е едностранно развален, считано от 10.07.2007г., поради
което незабавно се дължи заплащане на дължимите суми и връщане на лизинговото
имущество, като поканата е за сумата от 105 949,30 евро, ведно със законната
лихва до момента на окончателното й плащане, в която сума включва и обезщетение
за ползване в размер на 72 735 евро, изчислена към 17.08.2012 г. Същата не е
била връчена, а е залепено обявление по чл.43, вр. чл.47, ал.1 от ГПК на
04.09.2012г. на адреса и в срок до 20.09.2012 г. адресатът не се е явил в
нотариалната кантора.
Според съдържанието на съдебно-оценителната
експертиза, стойността
на инкриминираната вещ към момента на деянието е 32 965,51лв., при размер на
минимална работна заплата през м. юли 2007 г. в размер на 180 лв., деянието е в
особено големи размери, тъй като се равнява на 183,14 минимални работни
заплати.
Въззивната съдебна инстанция се
солидаризира с направения от първата съдебна инстанция доказателствен анализ на събраните по делото доказателства.
Правилна е констатацията на районния съд, че по отношение на фактите, включени
в предмета на доказване по делото липсват съществени противоречия в
доказателствените материали. В мотивите си районният съд е изложил подробни
съображения относно кредитирането или не на доказателствените материали, с
които настоящият състав изцяло се съгласява, поради което не намира основание
за приложение на правомощията си, визирани в чл.316 от НПК да приема нови
фактически положения по делото. В този смисъл, съдът споделя виждането на ВКС,
обективирано в р.№372 от 01.10.2012г. по н.д.№ 1158/2012г., н. к., ІІІ н. о. на
ВКС, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от
предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват.
Настоящият съдебен състав споделя
изводите на първия съд
за достоверност и липса на съществени противоречия в показанията на
разпитаните свидетели, съобразявайки възможността им лично да възприемат
обстоятелства от предмета на доказване по делото, поради което също ги ползва
при формиране на фактическите си изводи. Резонно първоинстанционният съд не е
кредитирал показанията на св.Р., св.Б., св.Ж.и св.И.относно
датата на прекратяване на лизинговия договор между „С.Ф.А.“ АД и „Ф.****“ ЕООД,
тъй като противоречат на писмените доказателства. Следва да бъде отбелязано, че
никой от посочените четирима свидетели не излага сигурни твърдения за крайния
момент на действие на договора. Доколкото в служебните задължения на св.Р.и св.Ж.не е
влизало воденето на преговори, а св.И.заявява, че не е видял писмото, с което е прекратен
лизинговият договор, показанията им не носят доказателствена стойност за това
обстоятелство. В тази част същите имат характер на предположение, основано на
обичайната практика на дружеството лизингодател в случай на неплащане на
вноски, но не и на източник на информация за конкретното деяние, поради което
за това обстоятелство настоящият състав кредитира писмените доказателства.
Противно на застъпеното в допълнение
към протеста на СРП, от показанията на св.Б.също не може да се установи точния момент на
прекратяване на договора, тъй като заявеното от нея съдържа противоречия
относно датата, от която същата счита договора за прекратен. Свидетелката
излага данни за проведени множество разговори с подсъдимия, след срещата между
двамата в края на м. ноември 2006г., от които е бил уведомен, че трябва да
плати или да върне автомобила, както и че счита за надлежно уведомление за
разваляне на договора писмото от 27.06.2007г. Както правилно е отбелязал
първоинстанционния съд обаче липсват данни въпросното писмо да е надлежно
получено от подсъдимия на 04.07.2007г., тъй като същото е върнато с
отбелязване, че „на адреса няма такава фирма“. Освен това в писмото подсъдимият
М.
отново е приканен към реално изпълнение на договорните си задължения, от
което следва, че към онзи момент дружеството лизингодател все още е считало, че
договорът не е прекратен. Поради това въззивният съд намира за неоснователни
доводите на прокуратурата за доказаност на датата на прекратяване на лизинговия
договор към месец ноември 2006 г. чрез устно уведомление от св.Б..
Въззивният съд, след внимателен и
критичен анализ, също дава вяра на изложеното чрез показанията на св.К.пред
първоинстанционния съд. Макар показанията му в досъдебното производство да са
дадени в момент по-близък до събитието, пред съда свидетелят подробно и
последователно излага версията си за случилото се и отговаря на зададените му
въпроси, като липсват индикации за липса на спомен относно определени
обстоятелства. За констатираните противоречия между двата разпита това лице дава
достоверно и логично обяснение, като потвърждава истинността на заявеното в
съдебно заседание. Не се констатират противоречия между заявеното от свидетеля
и други доказателствени източници като липсват основания то да се счита за
заинтересовано или предубедено. С оглед на това въззивният съд намира за
правилно решението на първоинстанционния да даде вяра на казаното от свидетеля
в съдебно заседание, като събрано при пълно спазване на принципите за устност,
непосредственост и публичност в наказателния процес и не споделя доводите на
СРП в обратна насока.
В подкрепа на изложната по-горе фактическа картина, районният
съд правилно е кредитирал и се е позовал на писмените доказателства. С оглед
характера на обвинението, определящ и предмета на доказване по делото,
преобладаващо значение имат именно те, като настоящият състав, подобно на
първия, основава на тях изводите си за наличието на лизингов договор и
условията по него, както и за липсата на надлежно прекратяване на договора към
сочения от обвинението момент.
При описаните факти районният съд е
направил верни правни изводи за
липса на извършено престъпление от общ характер – по чл.206, ал.3, пр.1, вр.
ал.1 от НК от страна на подсъдимия М..
„Обсебването” спада към групата на
престъпните присвоявания, уредени в глава V от НК /”Престъпления против
собствеността”/. „Присвояването” е акт на противозаконно юридическо или
фактическо разпореждане с чуждо имущество в свой или чужд интерес, като може да
се извърши както с действие, така и с бездействие. Важно е да се посочи
особения субективен елемент на присвояванията, а именно промяната на
намерението на дееца от това да владее или пази повереното му имущество
правомерно, в такова да се разпорежда с него в свой или чужд интерес
противозаконно, в разрез с изначално предвиденото правно основание. Като част
от тази група престъпления, обсебването по чл. 206 от НК притежава описаните
характеристики като наред с тях разкрива и свои специфични особености.
На първо място непосредствения обект
на посегателство може да бъде само движима вещ. Специфичното за този вид
престъпно поведение е, че вещта се намира във фактическата власт на дееца на
определено правно основание – договорно правоотношение, акт на държавен орган и
др. Престъплението е резултатно, като неговата довършеност се обуславя от
засягането възможността на собственика на вещта да упражнява спокойно и
безпрепятствено всички правомощия, съдържащи се в правото му на собственост
върху нея – да я владее, да се разпорежда с нея и да я ползва. Особен е
субектът на деянието като той може да бъде единствено лице, което притежава
фактическата власт върху предмета на посегателство на правно основание.
Единствената възможна форма на вина е пряк умисъл, като във волево отношение
извършителят цели противозаконното разпореждане да бъде в негов или чужд
интерес.
По-насетне, както вече се посочи,
престъплението „обсебване” е резултатно такова. Резултатът се заключва в
осуетяване на възможността собственикът на обсебената вещ да упражнява в
пълнота това свое право. От характера на договора за лизинг като такъв с
продължително действие, както и от възможността за придобиване на собствеността
от лизингополучателя по време или след изтичането на лизинговия договор, се
внасят редица затруднения при определянето на това осуетяване. По дефиниция, с
този договор се предоставя за временно ползване чужда движима вещ, следователно
се изключват правомощията владение и ползване като част от правото на
собственост, докато съществува валидно облигационно отношение в тази връзка.
Освен това, възможността за придобиване на вещта от лизингополучателя
ограничава и правомощието разпореждане на собственика през срока на договора.
До неговото изрично прекратяване от страните или от една от тях, няма как да
бъде постигнат съставомерния резултат, макар и едната страна да излиза извън
рамките на предоставена й власт и да не спазва уговорките в договора, защото по
природа тази търговска сделка силно ограничава упражняването на правото на
собственост.
Наложително е в настоящия случай да бъде изяснена правната природа и
особености на договора за лизинг, който е търговска сделка по смисъла на чл.1,
ал.1 от ТЗ. Нормите, които уреждат правилата за сключване, изпълнение,
неизпълнение и прекратяване на търговските сделки се съдържат в ТЗ при
субсидиарното приложение на ЗЗД. Договорът за лизинг е именно такава сделка и
уредбата му се съдържа в специалните правила на чл.342 и сл. от ТЗ.
Юридическите белези на договора са, че той е двустранен, консенсуален,
възмезден и комутативен договор с дългосрочно изпълнение, като типичното за
него е възможността чрез последващ договор за покупко-продажба между
лизингодателя и лизингополучателя, последният да придобие собствеността върху
лизингованата вещ преди или след изтичането на наемния срок. Едно от основните
задължения на лизингополучателя по такъв договор е след изтичането или
прекратяването му, при условие че не е придобил собствеността, да върне
лизингованата вещ на лизингодателя като съображението за това е, че се ползва
чужда вещ. Предаването е двустранен акт на страните, предприет по инициатива на
лизингополучателя. Всяко отклонение от така описаните основни параметри на
договора за лизинг би съставлявало неизпълнение на същия и би ангажирало
отговорността на неизправната страна и приложението на Глава 21, раздел IV от
ТЗ, както и общите правила за неизпълнение по гражданския закон.
Така изложените характеристики на престъплението „обсебване” и договора
за лизинг, подведени под конкретната фактическа обстановка, описана по-горе,
извеждат на липса на обективните и
субективни елементи на престъплението, в извършването на което е обвинен
подсъдимия М., както правилно е
посочил в съдебния си акт и първия съд.
Безспорно се доказа владение на
подсъдимия като представител на „Ф.****“ ЕООД върху инкриминирания товарен
автомобил марка „Пежо“, модел „Експерт“, с рег. №******, шаси №
VF3BYRHXB86121585, двигател №10DYPX4016732, на валидно правно основание като
елемент от състава на престъплението „обсебване“. По делото обаче липсват
доказателства, които да сочат за действия по „своене” на инкриминирания
автомобил от страна на подсъдимия. Настоящият съдебен състав се солидаризира с
изводите на долния съд, че категорично установено е само нарушаване клаузите на
лизинговия договор и от двете страни по него, извършено от лизингополучателя
като не е уведомил лизингодателя за промяната на адреса си и за
местонахождението на вещта, а от лизингодателя – като не е осигурил последващо сервизно обслужване на автомобила
в указан сервиз. Същите обаче като правни последици са могли да доведат
единствено и само до законови санкции за подсъдимия и като резултат до
облигационни неуредени отношения, закономерно приключващи с изпълнително
производство.
Прав е първоинстанционния съд, че
сред материалите по делото липсват такива, от съдържанието на които да се
изведат каквито и да било злонамерени действия по фактическо или юридическо
разпореждане със собствеността върху автомобила от страна на подсъдимия М., при все че се установи, че
подсъдимият не е бил търсен, за да бъде уведомен за прекратяването на договора
по надлежен ред. Нещо повече, безспорно се установи, че „С.Ф.А.” АД е давал на
подсъдимия неколкократни възможности за плащане на суми по лизинговия договор,
продължавайки действието на последния, като едва с нотариална покана от м.
септември 2012 г., връчена чрез залепено обявление по чл.43, вр. чл.47, ал.1 от ГПК на 04.09.2012 г. уведомява представляваното от подсъдимия дружество, че
счита лизинговия договор за развален с писмото - покана №1188/27.06.2007г.
С оглед на това, правилно
първоинстанционният съд е стигнал до заключението, че не може да се направи
извод, че датата, на която е прекратен лизинговия договор е посочената в
обвинителния акт месец ноември 2006г., нито пък е неустановена дата в периода
края на ноември 2006г. до началото на декември 2006г., съгласно изменението на
обвинението, като въззивният състав намира, че към този момент договорът за
лизинг все още е бил действащ, „С.Ф.А.” АД е търсело реалното му изпълнение,
поради което и не е налице противозаконно присвояване на чужда вещ.
В заключение правилни са и изводите
на районния съд, че по делото не би могло по никакъв начин да бъде установено
фактическо или юридическо разпореждане от М.
с процесния автомобил, още по-малко да се установи датата на извършване на
твърдяното престъпление и съвпадението ѝ с периода, за който се отнася
обвинението. Не се установява и знание от негова страна за едностранното
прекратяване на договора, от което да се породи задължение на подсъдимия да
върне вещта. Поради това въззивният съд намира за основателен извода в мотивите
на първата инстанция, че в случая се касае за неуредени търговски отношения
между двете дружества страни по договора, като отхвърля възраженията на
прокуратурата в допълнението към протеста. В този смисъл към края на ноември
2006г. до началото на декември 2006 г. не би могло да се приеме, че от подсъдимото
лице е осъществен соченият от прокуратурата отказ за връщане на вещта,
доколкото се установи, че такова негово задължение не е възникнало. Горното е
не само констатирано, но и подробно обсъдено от СРС.
Въпреки обективната несъставомерност
на твърдяното престъпление, липсва и необходимият от субективна страна пряк умисъл, а също и специфичната за това
престъпление цел, а именно присвояването да е в свой или чужд интерес. За да се
търси наказателна отговорност от едно лице за умишлено престъпление от посочения
вид, категорично следва да бъде установено, знанието му, че владее вещта без
правно основание, което в случая не беше доказано от СРП. Липсват и
доказателства за предприети от подсъдимия действия по своене на вещта, като от
анализа на доказателствата стана ясно, че същият изобщо не е упражнявал
фактическа власт върху вещта.
Ето защо, след като прие, че не е
установено подсъдимият М. да е осъществил състава на престъплението по чл.206,
ал.3, вр. ал 1 от НК, СГС констатира, че правилно е оправдан на осн. чл.304 от НПК от районния съд.
След обобщаване на резултатите от
извършената на основание чл.314 от НПК служебна проверка на присъдата,
въззивната инстанция не констатира основания за изменение или за отмяна на
обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради което и прие, че следва да
бъде потвърден.
С оглед горното и на основание
чл.334‚ т.6 и чл.338 от НПК‚ СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, VII-и въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда от 14.06.2018 г. по
Н.О.Х.Д. № 21080/2016 г., СРС, НО, 19-ти с-в
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................