О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ .……/……06.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито
съдебно заседание, проведено
на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛА КОЛЕВА
ДИАНА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Колева
въззивно частно гражданско
дело № 806 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 278, вр. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 22510/27.03.2019
г. по описа на ВРС от „ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Света София” № 7, ет. 5, представлявано
от изпълнителните директори А.П.Л.и Р.К.Д., подадена чрез адв. С. Е. С. , срещу определение № 2634/21.02.2019 г.,
постановено по ч.гр.дело № 16755/2018 г. по описа на ВРС, 9-ти състав, с което
е обезсилена заповед за
изпълнение № 9164/07.12.2018 г., издадена по ч.гр.д № 16755 по описа на ВРС за 2018 г., 9-ти състав.
В жалбата се излага, че постановеното от районния съд
определение е неправилно, тъй като в определения от съда едномесечен срок, а
именно на 15.02.2019 г., заявителят е изпратил исковата молба чрез куриерска
служба до компетентния съд. Освен това, на същата дата до съда е адресирана и
нарочна молба за подаден в срок установителен иск, с приложена товарителница,
удостоверяваща изпращането на исковата молба до ВРС. Съдебните книжа са
постъпили в съда на 18.02.2019 г., което се установявало по безспорен начин от
клеймото, поставено на регистратурата на съда и удостоверено с надлежен подпис,
положен от негов служител. Навежда доводи, че съгласно чл. 62, ал. 2, изр. 1 от ГПК следва да се приеме, че както установителния иск, така и нарочната молба с
приложено доказателство за своевременното му депозиране, се считат подадени към
датата на тяхното изпращане чрез използване на куриерска услуга, а именно
15.02.2019 г. Допълнително навежда доводи, че съдебните книжа са подадени по
ч.гр.д № 16755 по описа на ВРС за 2018
г., 9-ти състав, с оглед на което те несъмнено били достигнали до знанието на
съдебния състав. По изложените съображения моли определението, с което
издадената заповед е обезсилена, да бъде отменено.
Насрещната страна по жалбата е
депозирала отговор в предоставения й срок, в който изразява становище за
неоснователност на частната жалба. Счита, че постановеният от ВРС съдебен акт е
правилен и обоснован, поради което моли същия да бъде потвърден.
Настоящият съдебен състав на ВОС, като съобрази доводите на
страните и приложените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е
подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и
е допустима.
Разгледана по същество настоящият съдебен състав намира
същата за неоснователна по следните
съображения:
От приложеното ч.гр.д № 16755 по описа на ВРС за 2018 г., 9-ти състав, се установява, че на 07.12.2018 г. по заявление на „ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Света София” № 7, ет. 5, е издадена заповед
№ 9164/07.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Й.Д.К. за заплащане на обективираните в заповедта суми.
В срока по чл. 414 от ГПК е депозирано възражение от длъжника Й.Д.К. за
недължимост на сумите по заповедта за изпълнение.
С разпореждане от
09.01.2019 г. районният съд е уведомил заявителя, че срещу заповедта за
изпълнение е подадено възражение и му е указал, че в едномесечен срок от
получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземането си,
като довнесе дължимата държавна такса, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК.
От приложеното по делото
съобщение (л. 51 от делото на ВРС) се установява, че съобщението е връчено на
процесуалния представител на заявителя – юрисконсулт Валерия Миланова на 17.01.2019
г.
На 18.02.2019 г. по
делото е постъпила молба с вх. № 12250, с която е поискано да бъде приета като
доказателство за подаден в срок установителен иск приложената към същата
товарителница от 15.02.2019 г. в заверен препис.
За да постанови
обжалваното определение от 21.02.2019 г., заповедният съд е приел, че
указанията не са изпълнени в законовия срок – до 17.02.2019 г., тъй като единствения подаден
до този момент документ е молба от 18.02.2019 г., с дата за изпращане по куриер
от 15.02.2019г. (в срок), към която обаче не са представени изискуемите от
закона данни, които надлежно удостоверяват, че е предявен иск по чл. 422 ГПК за
идентични със заповедта вземания. Напротив – приложен е само и единствено
препис от товарителница, върху която е изписано „УИ по ч.гр.д. №16755/2018г.,
9-ти с-в“, но изобщо не е приложено
съдържание на писмото, от което съдът да може да се убеди в изпълнението
на изискванията. Нещо повече – видно от самата товарителница, в нея дори няма
удостоверено получаването й във ВРС, с подпис на оправомощено лице, поради
което изобщо няма и данни дали и доколко съдържанието на пратката е достигнало
до ВРС, а и дали то е идентично с вземанията по заповедта. Поради това съдът е
приел, че преписът от товарителница, в актуалния му вид, не може да изпълни
горните изисквания. Позовал се е на това, че ако се приеме обратното, би
означавало „предявен“ иск да може да се доказва само с куриерски изходящ
документ, който дори може реално да не е изпратен, а пратката да е отказана
преди изпращането й. Подобно „предявяване“ на иск, по смисъла на ГПК, заповедният
съд е счел за изключено. Посочено е, че същият няма задължение сам да извършва
служебни справки дали изобщо има иск или не, освен когато самия иск е предявен
пред същия съдия – докладчик.
Към частната жалба е
приложена товарителница № *********, в която е означено, че до ВРС се изпраща
молба по ч.гр.д № 16755/2018 г., 9-ти състав, както и товарителница № *********,
в която като съдържание на пратката е посочено: „УИ по ч.гр.д. №16755/2018 г.,
9-ти с-в”. И за двете товарителници липсват доказателства за това, че са
получени в Районен съд – гр. Варна. Доколкото обаче към заповедното
производство е приложена молба вх. № 12250 от
18.02.2019 г., следва да се приеме, че молбата, с която жалбоподателят е уведомил
заповедния съд, че е предявил установителния иск за вземането си е получена от
съда. Същата обаче сама по себе си не е достатъчна, за да се счетат изпълнени
указанията на съда за предявяване на иска по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1
от ГПК в установения с разпоредбата на чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. За да бъдат
изпълнени тези указания, не е достатъчно заявителят само да уведоми заповедния
съд, че е предявил иска в установения срок, но и да представи надлежни
доказателства за това. Случаят е аналогичен на тези, когато се иска да бъдат
представени доказателства за предявяване на иск в срока по чл. 390, ал. 3 от ГПК, както изрично е посочено в ТР №
6/14.03.2014 г., постановено по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Както е посочено в т. 2 от мотивите на решението, доказателства за предявяване
на иска в определения срок могат да бъдат препис от исковата молба с отразена
дата на постъпването й в съответния съд, както и съдебно удостоверение за
същите факти. Законът изрично вменява на молителя задължението да представи
пред съда по обезпечението доказателства за предявяване на иска, обвързвайки
неизпълнението на това задължение с отмяна на допуснатата обезпечителна мярка.
Съдът по обезпечението няма задължението да извършва служебна проверка дали
искът е предявен своевременно – проверката му е ограничена върху това дали по
делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения срок
по чл. 390, ал. 3 от ГПК. Представянето на доказателства за предявяване на иска
пред въззивния съд в производството по подадена частна жалба срещу
определението за отмяна на обезпечението, не
обуславя отменяване на същото. Въззивният съд отменя определението за
отмяна на обезпечението само в случаите, когато частният жалбоподател докаже,
че е изпълнил задължението си по чл. 390, ал. 3, изр. II-ро ГПК, но доказателствата за това неправилно не са
били зачетени от съда по обезпечението. Когато законът задължава страната да
представи доказателства за настъпването на определен факт (аналогична
хипотезата по чл. 415, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК), съдът няма служебно задължение да изследва дали
фактът се е осъществил, а последиците от недоказването му се понасят от
страната, която не е изпълнила процесуалните си задължения. Изключение от това
правило е само случаят, когато съдът по обезпечението е извършил
съдопроизводствени действия по предявения в срок иск – когато искът е предявен
и разпределен за разглеждане на съдебният състав, произнесъл се по допускане на
обезпечението. Когато същият съдебен състав се е произнесъл по допустимостта на
иска и редовността на исковата молба (чл.129 ГПК и чл.
130 ГПК), то фактът на предявяване на иска му е
служебно известен и следва да бъде съобразен - чл. 155 от ГПК.
В конкретния случай по делото липсват доказателства както за
това, че исковата молба, с която е предявен установителния иск е постъпила по
ч.гр.д № 16755 по описа на ВРС за 2018 г., 9-ти състав, така и за това, че
същата е била разпределена на съдията-докладчик по заповедното производство. С
оглед на това, следва да бъде прието, че жалбоподателят не е изпълнил
задължението си да представи доказателства, че е предявил иска по чл. 422, във
вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК в установения срок.
Срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК е
преклузивен и за спазването му съдът следи служебно (в този смисъл Определение
№236/11.05.2010 г. по ч.гр.д. №238/2010 г. на ВКС). Ето защо, настоящият
съдебен състав намира, че заповедният съд като е обезсилил заповедта за
изпълнение е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
В случая представянето на исковата молба, с
която е предявен установителния иск с частната жалба е без значение именно
предвид преклузивния характер на срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК, като в същия
смисъл е и даденото в цитираното по-горе тълкувателно решение задължително
тълкуване.
Насрещната страна по жалбата не е направила
искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се
присъждат.
Мотивиран
от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2634/21.02.2019 г., постановено по
ч.гр.дело № 16755/2018 г. по описа на ВРС, 9-ти състав, с което е обезсилена заповед за изпълнение №
9164/07.12.2018 г., издадена по ч.гр.д №
16755 по описа на ВРС за 2018 г., 9-ти състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.