Определение по дело №105/2022 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 127
Дата: 15 март 2022 г. (в сила от 15 март 2022 г.)
Съдия: Стоян Константинов Попов
Дело: 20223100600105
Тип на делото: Въззивно частно наказателно дело
Дата на образуване: 8 февруари 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 127
гр. Варна, 14.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иваничка Д. Славкова
Членове:Асен Вл. Попов

Стоян К. Попов
като разгледа докладваното от Стоян К. Попов Въззивно частно наказателно
дело № 20223100600105 по описа за 2022 година
Производство по чл. 243, ал. 7 и сл. от НПК.
С постановление от 19.04.2021 г. на ВРП, на основание 243, ал. 1, т. 2 от
НПК е прекратено наказателното производство по ДП № 993 / 2019 г. по
описа на ОД на МВР Варна, образувано и водено срещу обв. К. Д. М. за
престъпление по чл. 129, ал. 1 от НК и чл. 131, ал. 1, т. 2 и т. 13 от НК.
Отменена е мярката за неотклонение на обвиняемия и производството е
спряно по отношение престъплението по чл. 129, ал. 1 от НК. В него се
изтъква, че не са събрани безспорни и категорични доказателства в подкрепа
на авторството на разследваната престъпна деятелност, касаеща обв. М..
Срещу посочения прокурорски акт е депозирана жалба от пострадалия
Георги Валентинов, в следствие на която е постановено определение № 262 /
30.06.2021 г. по ЧНД № 2249 / 2021 г. на ВРС, с което е отменено
постановление от 19.04.2021 г. на ВРП. В Определението на ВРС е застъпено
становище за бездействие от страна на ВРП за установяване престъпна
деятелност и нейния автор, като е изразено изцяло несъгласие с изводите на
ВРП.
Срещу така цитираното Определение на ВРС е подаден протест от
прокурора на основание чл. 243, ал. 7 от НПК, с която се иска отмяна на
атакувания съдебен акт, респ. потвърждаване на прокурорския такъв.
Въззивният съд след като се запозна с материалите по делото намира за
установено следното:
Протестът е подаден в срок и е процесуално допустим, а разгледан по
същество основателен поради следното:
Преди разглеждане протеста по същество, следва да бъде уточнено, че
първият съд, с атакуваното определение е отменил изцяло Постановлението
на ВРП при очевидна липса на съответна жалба от пострадалите В.З, И.М и
1
К.Я, касателно деянието от 19.01.2019 г., квалифицирано като престъпление
по чл. 131, ал. 1, т. 2 и т. 12 от НК. В тази част Постановлението е влязло в
законна сила и разглеждането му по същество е процесуално недопустимо по
настоящия ред.
На разглеждане обаче подлежи то, в частта му относно деянието от
11.06.2019 г. по което М. е конституиран като обвиняем за престъпление по
чл. 129, ал. 1 от НК.
В Постановлението на ВРП и Определението на ВРС се установяват
идентични фактически положения, преповтарянето на които тук е абсолютно
безпредметно.
Основанията за отмяна на постановлението основано се свеждат до
несъгласието на ВРС с направените от прокурора изводи относно авторството
на деянието или по-точно личната му интерпретация на доказателствата по
делото, водещи до това заключение. Тук трябва да се отвори една скоба.
Настоящия съдебен състав, заставайки на принципна позиция, че в
рамките на контролните си правомощия по чл.243 ал. 5 от НПК не е
компетентен да замества прокурора в ролята му на dominus litis в досъдебното
производство, намира искането за указания относно конкретни допълнителни
следствени действия за недопустимо. Съдът е оправомощен да провери
единствено обосноваността и законосъобразността на ревизирания акт и ако
го отмени, да даде указания относно прилагането на закона, когато и
доколкото това е необходимо за привеждане в съответствие с него анализът
на доказателствата или изводите за фактите или правото. Изборът на начина,
по който следва да бъде осъществено правилното правоприлагане, е част от
задълженията на прокурора. Противното би означавало да бъде указано от
съда на прокурора да повдигне обвинение въз основа на наличните
доказателства по делото /които в случая той смята за недостатъчни или
ненадеждни/, което е твърде далеч от залегналата в чл. 243 от НПК
законодателна идея.
Следва да бъде споделено обаче оплакването срещу дефицита на
събраните за изясняване на обективната истина доказателства - тоест срещу
непровеждането на всестранно и пълно разследване. В резултат на тази
повърхностна работа в ДП, отговор не са получили редица релевантни за
съставомерността и най-вече за авторството на деянието въпроси.
И макар, посочването им да не доведе до промяна на крайния извод на
въззивния съд, то спестяването им е крайно неудачно. Самата разследваща
дейност по постъпилия сигнал от пострадал гражданин е започнала крайно
вяло, като е предприето искане /изземване/ на видеозаписите, касаещи деня на
инцидента /11.06.2019 г./ едва на 04.07.2019 г. стр. 76 от ДП/ въз основа на
постановление на водещия разследването от 18.06.2019 г.. Резонен на това е и
последвалия отговор на дружеството, стопанисващо заведението, където е
станал инцидента, че не могат да предоставят записи от видеокамерите, по
ясната причина, че се пазят не повече от 3 дни.
Последвали са и разпити на присъстващи лица, както и на колеги
охранители на обвиняемия, като последните са изградили версия или по-
2
скоро алиби на М., че в деня на инцидента не е бил на работа. Това не е
провокирало процесуално действие за изземване на трудовия график на
служителите от работодателя им „****“ ЕООД. По-важното е, че такова
искане е направено от защитата, в рамките на предявяване на разследването
на 08.01.2020 г. /л. 88 от ДП/. То е уважено от прокурора, като на 14.02.2020 г.
е постъпила визираната информация /присъствена форма/, в която логично е
потвърдена заетата вече позиция, а именно, че на 11 и 12.06.2019 г. М. не е
бил на работа в клуб „П“ М.г гр. Варна. Друг е въпроса, че детайлното
разглеждане на присъствената форма сочи липсата на точно 14 ч. работни
часа - тези два дни /отразени са 126 ч./, от общо нужните на служителите 140
ч. в месеца, каквато е покритата ставка от останалите.
Горното, в колаборация със становището на прокурора относно
процесуалната стойност на извършеното разпознаване, е довело до неговото
вътрешно убеждение за несъстоятелност на предявеното обвинение, водещо и
до невъзможност за повдигане на такова, чрез съответния процесуален
способ – обвинителен акт.
Именно това убеждение не може да бъде ревизирано от съд или по
точно, не може съдът указва на прокурора, че наличните доказателства са
достатъчни за внасяне на обвинителен акт. Няма как съдът, в рамките на тази
проверка да направи анализ на процесуалното действие /както е сторил
първия съд - стр. 6 от делото, макар компетентно и точно/ и да задължи
прокурора да го ползва като доказателство за определение факти. На този
процесуален етап от наказателното производство, това е в пряка колизия с
основните правомощия на държавното обвинение, произтичащи както от
процесуалния закон, така и от Конституцията на Р България.
Точно заради това, Определението на ВРС е незаконосъобразно,
доколкото в него се дават указания на прокурора да направи нов прочит на
доказателствата, които да доведат и до обратния на неговия извод.
Разбираеми са мотивите на съда, доколкото липсата на нужните
доказателства са пряка последица от начина на водене на разследването.
Пасивността на разследващите органи непосредствено след извършване на
престъплението и провеждането на ДП повече от две години, реално е довело
към момента до абсолютна невъзможност за установяване на търсените
факти, чрез допустимите от закона средства. Трудно, а дори и невъзможно, с
оглед спецификата на престъплението по чл. 129 от НК вече да бъдат събрани
доказателства в подкрепа на инкриминираната престъпна дейност и нейния
автор. Ясно е, че потенциала за разследване е изчерпан и това, в едно със
категоричното становище на прокурора, че наличните доказателства са
недостатъчни за установяване автора на престъплението и до невъзможност
за доказване на обвинението по несъмнен начин, води до извод за очевидна
несъстоятелност на обвинението срещу М. и тази позиция не може да бъде
разколебана по настоящият ред.
С оглед гореизложеното въззивният съд счита, че определението на
ВРС, с което е отменено постановление на ВРП за прекратяване на
наказателното производство по № 993 / 2019 г. по описа на ОД на МВР гр.
3
Варна е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
Водим от горното и на основание чл. 243, ал. 8 от НПК
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ изцяло определение № 262 / 30.06.2021 г. по ЧНД № 2249 / 2021 г.,
с което е отменено постановление от 19.04.2021 г. на ВРП, с което на
основание 243, ал. 1, т. 2 от НПК е прекратено наказателното производство по
ДП № 993 / 2019 г. по описа на ОД на МВР Варна.

ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановление от 19.04.2021 г. на ВРП в
невлязлата му законна сила част.

Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4