№ 82
гр. Варна, 02.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Мария Кр. Маринова Въззивно гражданско
дело № 20253000500056 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.Образувано по подадена
въззивна жалба от Т. П. С. и Ю. Д. П., двамата чрез процесуалния им
представител адв.Хр.Б., против решение №1245/20.11.2024г., постановено по
гр.д.№2298/23г. по описа на ВОС, гр.о., с което: 1/ е прието за установено в
отношенията между страните по предявените от Държавата, представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройство, срещу Ю. Д. П. и
Т. П. С. искове, че Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство, е собственик на ПИ с идентификатор №
10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м., находящ се в
гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№ 10135.2564.778,
10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772, 10135.2564.820, на осн. чл.6
от ЗС/отм./, за което е издаден АДС №443 от 20.02.1987г., и са осъдени Ю. Д.
П. и Т. П. С. да предадат на Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, владението върху ПИ с
идентификатор № 10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м.,
находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№
10135.2564.778, 10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772,
10135.2564.820, на осн. чл.108 от ЗС; 2/ е отменен КНА №41, том II, нот. дело
№241/05.07.2023г. на нотариус Б. В., на осн. чл.537, ал.2 от ГПК; 3/ са
отхвърлени предявените от Т. П. С. и Ю. Д. П. срещу Държавата,
1
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство,
искове за установяване в отношенията между страните, че Т. П. С. и Ю. Д. П.
са собственици на ПИ с идентификатор № 10135.2564.779 по КККР, одобрени
със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с
площ от 1 135 кв.м., находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при
граници: №№ 10135.2564.778, 10135.2564.841, 10135.2564.773,
10135.2564.772, 10135.2564.820, на основание давностно владение,
осъществено в периода от 1986г. до деня, предхождащ подаването на
насрещната исковата молба - 14.02.2024г. /вкл./, на осн. чл.124, ал.1 от ГПК; 4/
Т. П. С. и Ю. Д. П. са осъдени да заплатят на Държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройство, сумата от 1 239, 46
лв., представляваща сторени по делото съдебно - деловодни разноски, на осн.
чл.78, ал.1 от ГПК.В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като
постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения
на съдопроизводствените правила и поради необоснованост по изложените в
същата подробни съображения.Претендира се да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявените от ищеца искове бъдат отхвърлени,
както и бъдат уважени предявените от ответниците против него насрещни
искове.Претендират се разноски.
Въззиваемата страна Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, чрез областен управител на област
Варна, чрез процесуалния представител гл.ю.к. А.Р., в депозирания отговор по
въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК поддържа становище за
нейната неоснователност и моли решението на ВОС да бъде
потвърдено.Претендира разноски.
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
В исковата си молба и уточняващите такива към нея, депозирани след
оставяне на производството без движение, съответно от 18.10.2023г.,
25.10.2023г., 06.12.2023 и 19.12.2023г., ищецът Държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областен
управител на област Варна, твърди, че е собственик на недвижим имот,
находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, м.“Е.“, ул.“*-та“№*а, представляващ ПИ с
идентификатор 10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г., с площ от 1 135 кв.м., при съответни граници/без сградите в
имота/, придобит в собственост в хипотезата на чл.6, пр.2 от ЗС/в редакция
към ДВ, бр.92/51г./.По предходен КП-КП „Тр.“, одобрен 1987г., имотът е с пл.
№2482, а по подробен устройствен план-ПР на „Вилна зона“, одобрен 1961г.,
съставлява парцел XVI-1134а, кв.42.За имота е съставен АДС
№443/20.02.1987г., с който същият е актуван с посочено основание за
собственост чл.6 от ЗС от дата 30.10.1986г.Понастоящем имотът е частна
държавна собственост.С к.н.а. №41/05.07.2023г. ответниците Т. П. С. и Ю. Д.
П. са признати за собственици на ПИ с идентификатор 10135.2564.779, като
придобит чрез давностно владение, въпреки, че в издаденото им
удостоверение от Областна администрация Варна по повод започната от тях
2
процедура за снабдяване с к.н.а. за собственост по обстоятелствена проверка е
посочено, че за имота е съставен АДС и същият е държавна собственост.На Т.
П. С. и съпругът й Д. И. П. е било отстъпено право на строеж върху този
държавен имот за изграждане на вилна сграда с договор №764/16.12.1986г.,
която те са построили и са нейни собственици, но са били държатели на
поземления имот, а не негови владелци, и няма данни за трансформация на
волята им в намерение да своят същия за себе си.Извън горното, ако и да са
имали такова намерение, то за периода 1996г. до края на 2022г. давност не е
можела да тече предвид разпоредбата на §1 от ЗДЗС/обн.ДВ,
бр.46/06г./.Предвид изложеното претендира да бъде прието за установено по
отношение на ответниците Т. П. С. и Ю. Д. П., че Държавата е собственик на
ПИ с идентификатор 10135.2564.779 и същите да бъдат осъдени да й предадат
владението върху посочения недвижим имот.На осн. чл.537, ал.2 от ГПК, при
уважаване на исковете, моли да бъде отменен к.н.а. №41/05.07.2023г.
Ответниците Т. П. С. и Ю. Д. П. в депозирания в срока по чл.131 от ГПК
отговор по исковата молба оспорват предявените искове и молят да бъдат
отхвърлени.Твърдят, че те са собственици на поземления имот, придобит чрез
давностно владение.Излагат, че с договор от 16.12.1986г., сключен с ОбНС-
Варна, на Т. П. С. и съпруга й Д. И. П. е било отстъпено право на строеж върху
държавен парцел, представляващ парцел XVI-1134а, кв.42 по плана на Вилна
зона Варна, за изграждане на вилна сграда срещу заплащане на правото на
строеж.Строителството на сградата е завършено през 1990г., когато Т. и Д. П.
са се снабдили с к.н.а. за собственост за сградата и изградения към нея гараж,
които впоследствие са дарили на своя син Ю. Д. П. през 2005г., а последният
ги е дарил на своя син Д. Юл. П. през 2022г.От края на 1986г., когато им е било
предоставено право на строеж, Т. П. С. и съпругът й Д. И. П. са владели
поземления имот като свой собствен, а след смъртта на Д.П. през *г. го владее
с присъединяване на неговото владение като собственик и Ю. П., като през
целия период, начиная от 1986г. и понастоящем, те са демонстрирали открито
позицията пред всички трети лица, държавни и общински органи, и
институции досежно владението си и намерението си за своене.Владението им
е било явно, непрекъснато и спокойно с недвусмислено манифестиране на
власт върху имота, която по съдържание е като на собственик.Така те са го
придобили чрез давностно владение, за което надлежно са се снабдили с к.н.а.
през 2023г.Владението им е произвело действие, предвид отпадане на
мораториума, предвиден в §1 от ЗДЗС, с решението на КС от 08.03.2022г.До
въвеждането на мораториума/31.05.2006г./ са изтекли 10 години без 1 ден,
така след отпадането му и преди подаване на исковата молба е изтекъл период
по-дълъг от 10 години.Държавата от своя страна е проявила бездействие и
незаинтересованост, вкл. не е актувала недвижимия имот след 01.06.1996г.,
нито след влизане в сила на КККР за територията през 2008г. в изпълнение на
задължението си по чл.71 от ЗДС.Не се установява цитираният в исковата
молба АДС да се отнася за процесния имот, а ако и това да е така, то този акт
понастоящем е невалиден и не легитимира Държавата като собственик,
3
считано от 01.06.1996г.В условие на евентуалност, ако се установи правото на
собственост на ищеца върху поземления имот, възразяват, че доколкото
сградите се намират в средата му, то теренът е изгубил своята
самостоятелност и се е превърнал в обща част, която обслужва сградите,
поради което и те имат право да го задържат, т.к. в противен случай не биха
могли да ползват необезпокоявано сградите в него.
В срока и по реда на чл.211 от ГПК ответниците Т. П. С. и Ю. Д. П. са
предявили насрещни искове против Държавата за приемане за установено, че
те са собственици на ПИ с идентификатор 10135.2564.779, придобит от тях
чрез давностно владение, с начало 1986г., продължаващо и към датата на
исковата им молба, с присъединяване владението на наследодателя им Д. И.
П..
Съдът, след като съобрази събраните по делото доказателства и
приложимия закон, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са в условие на пасивно субективно съединяване главни искове
с пр.осн. чл.108 от ЗС и в условията на активно субективно съединяване
насрещни искове с пр.осн. 124, ал.1 от ГПК.
От заключението на СТЕ от 07.04.2025г., изслушано пред настоящата
инстанция, кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено,
изготвено след оцифряване графичната част на плановете, и обясненията на
в.л. в о.с.з. на 16.04.2025г., така и от заключението на СТЕ от 18.10.2024г.,
изслушано пред първоинстанционния съд, се установява, че за територията, в
която попада процесният недвижим имот - ПИ с идентификатор
10135.2564.779, хронологично са действали: КП на м.“Тр.“ от 1936г., РП от
1937г./понастоящем отменени и недействащи/, КП на м.“Тр.“ от
1956г/отменен/, РП на „Вилна зона Варна“ от 1961г./действащ и понастоящем
за територията РП/, КП „Тр.“ от 1987г./отменен/ и понастоящем действащите
КККР, одобрени 2008г.По КП от 1936г. процесният имот попада основно в
границите на имот пл.№1611, целият с площ от 4 432кв.м., с предназначение
„лозе“, за който по РП от 1937г. са отредени УПИ VI-1611, УПИ V-1611/двата
записани в РЛ на О. Т. П./ и УПИ IV-1611/без запис в РЛ/, кв.261.С основната
си площ процесният имот попада в границите на УПИ IV-1611, целият с площ
от 2 998 кв.м./показани на комбинирана скица №6/.По последващ КП от 1956г.
попада в границите на имот пл.№1134а, целият с площ от 2 553 кв.м.Този имот
е бил част от по-голям имот, заснет първоначално с пл.№1134, записан в РЛ
към плана с предназначение „овощна градина“ и собственост „Профсъюз
„кредит и размяна“.След отделянето на имот пл.№1134а, за него по одобрения
РП от 1961г. първоначално е отреден УПИ IX-1134а, кв.42 с площ от 2 516
кв.м., а впоследствие това УПИ е разделено на два нови УПИ, съответно УПИ
XVI-1134а с площ от 1 264 кв.м. и УПИ IX-1134а с площ от 1 252
кв.м./показани на комбинирана скица №5/.Процесният имот с идентификатор
10135.2564.779 е идентичен като местоположение и граници на УПИ XVI-
1134а, а съседният му от юг имот с идентификатор 10135.2564.841 е
4
идентичен с УПИ IX-1134а.Разликата между площта на имот с идентификатор
10135.2564.779 - 1 135кв.м. и тази на УПИ XVI-1134а - 1 264 кв.м. от 129 кв.м.
се дължи основно на разликата в северната граница/видно от комбинирана
скица №5 северната граница на УПИ е разположена по на север отколкото
северната граница на имота по КККР, южната граница е изцяло идентична,
западната и източната са с минимални разлики/.Имотите са показани и на
комбинирана скица №2 към СТЕ от към СТЕ от 18.10.2024г.-л.266 от делото на
ВОС.Последващият КП е от 1987г., по който процесният имот е заснет като
имот пл.№2482 с площ по план от 1 346 кв.м.Налице е идентичност на
западната, източната и част от северната граница и частична на част от
северната и южната граница, показани на комбинирана скица №4.По този
план в имота няма нанесена сграда, в РЛ за него е записано предназначение
„лозе“, собственост ОГНС.По сега действащ КП - КККР, одобрени 2008г.,
имот с идентификатор 10135.2564.779 е с площ от 1 135 кв.м., трайно
предназначение „урбанизирана територия“, НТП „за друг обществен обект,
комплекс“, и като негови собственици в КР са вписани Държавата - съгласно
АДС №443/87г., Ю. П. и Т. С. - съгласно к.н.а.№41/23г.Отрежданията на
действали за територията планове от 1956г. и понастоящем за процесния имот
са показани на комбинирана скица №7 към СТЕ.
С АДС №443/20.02.1987г. е актуван като държавна собственост на осн. чл.6
от ЗС/редакция към ДВ, бр.92/51г./ недвижим имот, представляващ вилно
място с площ от 1 200 кв.м., представляващо парцел УПИ XVI-1134а, кв.42 по
плана на Вилна зона, при съседи: Н. Ив. Б., имоти: 13, 8, път, IX-1134а и X-
1135, кв.42.Посочените в акта бивши собственици са: за 1 135 кв.м.-държавна
собственост и за 65 кв.м. Н. Б..Съгласно представените протокол
№3/24.10.1986г. на комисията по чл.265 от ЗТСУ/отм./ и писмо от 25.12.1986г.
от ОбНС Варна до Н. Ив. Б., част с площ от 65 кв.м. от имот пл.№1134,
собственост на Н.Б., е била предадена по регулация към държавния парцел
XVI-1134а във Вилна зона-Варна, оценена на сумата от 262, 64лв., която сума
ОбНС Варна следва да заплати на Н.Б. и за която след превеждането й от
сметка на ОНС-Варна по специална извънбюджетна сметка на ОбНС-Варна по
искане от 18.12.1986г., Н.Б. е уведомена, че следва да се яви и да получи от
отдел „Финанси“ на ОбНС-Варна.Придадената по регулация част е показана
на комбинирана скица, приложение №2 към СТЕ от 18.10.2024г.-л.266 от
делото на ВОС/измерена от в.л. графично по план същата възлиза на 75
кв.м./
Предвид установената от СТЕ идентичност, съдът приема, че с АДС
№443/20.02.1987г. е актуван като държавна собственост именно процесният
имот, заснет по сега действащ план с идентификатор 10135.2564.779,
представляващ по РП от 1961г. УПИ XVI-1134а, кв.42.Ирелевантно е
обстоятелството, че след АДС от 1987г. за него не е съставен нов
АДС.Актовете за държавна собственост имат констативно, но не и
конститутивно/правопораждащо/ действие /чл.5, ал.3 от ЗДС/ - те само
констатират придобито по някой от предвидените в чл.77 от ЗС способи право
5
на собственост.При оспорването им в тежест на Държавата е да докаже
наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на
собствеността върху имота.В настоящия случай, според посоченото в акта,
собствеността е придобита от Държавата в хипотезата на чл.6, пр.2 от
ЗС/редакция към ДВ, бр.92/51г./-имот, с неустановен
собственик/безстопанствен/ - видно от цитираните разписни листи към
посочените хронологично действали за територията планове е, че от 1956г. и
до приемане на КККР от 2008г. той е записван като собственост на държавни
организации, а по първия план от 1936г. за него няма запис в графата
„собственост“.Следва да се посочи, че и ответниците не са твърдели, че
имотът не е бил собственост на Държавата към датата на съставяне на
цитирания АДС.
Със заповед №3160/09.12.1986г. на председателя на ИК на ОбНС Варна
върху държавния тогава недвижим имот, представляващ парцел XVI-1134а,
кв.42 по плана на Вилна зона-Варна, е отстъпено право на строеж по реда на
чл.15 от ЗС, вр. чл.13 от ЗС/в действащата към посочената дата редакция на
нормата към ДВ, бр.87/74г./ на Д. И. П. и Т. П. С. за построяването на вилна
сграда срещу заплащане правото на строеж с обща стойност 6 330, 80лв./с
приспадане сума за отменена суперфиция/.След заплащане на дължимата
стойност и въз основа на заповедта е сключен договор №764/16.12.1986г.
между председателя на ИК на ОбНС Варна от една страна и от друга Д. И. П.
и Т. П. С. за отстъпване правото на строеж за изграждането на вилна сграда в
посочения парцел.Изрично в т.3 от договора е посочено, че строителите
придобиват всички права на ползване върху целия парцел съгласно чл.15 от
ЗС, предвиждащ към цитираната редакция, че правото на строеж включва
ползването и на незастроената част от земята.Видно от цитираната заповед от
09.12.1986г., заповед №89/16.01.1984г. и договор №285/20.01.1984г. е, че
първоначално на Д. И. П. и Т. П. С./по подадена молба от 09.01.1984г./ е било
отстъпено право на строеж върху друг държавен имот, а именно парцел
XXXIX, кв.51 по плана на Вилна зона-Варна, целият с площ от 810 кв.м.,
срещу заплащане на посочената в договора сума, като след подаване на молба
от 31.10.1986г., че желаят да се откажат от правото на строеж върху парцел
XXXIX, кв.51 по плана на Вилна зона-Варна и да им бъде отстъпено право на
строеж върху парцел XVI-1134а, кв.42 по плана на Вилна зона-Варна със
заповед №3160/09.12.1986г. е отменено правото на строеж, отстъпено със
заповед №89/16.01.1984г. върху парцел XXXIX, кв.51, и е отстъпено такова
върху парцел XVI-1134а, кв.42, вкл. с извършено прихващане между
внесената от П.и сума по отменената суперфиция и стойността на
извършените подобрения и дължимата такава по
новоотстъпената.Представени са и вносните бележки за внесените от Д.П.
суми по сметка на ОНС Варна в ДСК през 1984г. за заплащане на дължимите
определени в договора от 20.01.1984г. суми по отстъпеното му през 1984г.
право на строеж върху държавен парцел /4 050лв. за отстъпеното право на
строеж върху мястото и за подобрения 1 726, 26лв., общо 5 776, 26лв., внесени
6
на 18.01.1984г. с посочено основание-заплащане на вилно
място/.Неоснователни са твърденията на въззивниците, че от 1986г. П.и
започнали да своят държавния имот, т.к. в подадената молба за отстъпване
право на строеж за сградата и в декларацията си по чл.233, ал.1, т.2 от
ППЗТСУ/отм./ за имотно, семейно и жилищно положение са посочвали, че
имат собственост върху вилно място.Видно от молбата от 30.06.1988г. е, че
към нея е била приложена именно заповед №3160/09.12.1986г. на
председателя на ИК на ОбНС Варна за отстъпеното право на строеж върху
държавен парцел, за построяването на сграда в който се претендира
издаването на разрешение за строеж, и видно от използваните от П. изрази
при заплащане на правото на строеж е, че е същият е използвал това израз
като синоним на закупеното право на строеж.След издаденото разрешение за
строеж сградата/вила/ е изградена до 1990г., когато с констативен протокол от
26.09.1990г. на приемателна комисия при ОбНС Варна е въведена в
експлоатация.След въвеждането й в експлоатация П.и са се снабдили с к.н.а.
№150/21.08.1990г. на ВН за собственост на постройка/ двуетажна жилищна
сграда и гараж/, придобита въз основа на отстъпено право на строеж върху
държавна земя-парцел XVI-1134а, кв.42 по плана на Вилна зона Варна.
Недвижимият имот не попада в хипотезите на §7 от ПЗР на ЗМСМА и в
тази връзка не е преминал в собственост на община Варна с влизане в сила на
закона през 1991г.Същият не попада и в хипотезата на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС,
обн.ДВ, бр.96/05.11.1999г., в сила от 09.11.1999г., предвиждащ, че застроените
и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за
жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на
общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането
в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в
собственост на общините.Подробните градоустройствени планове
конкретизират устройството и застрояването на отделните поземлени имоти в
границите на населеното място и като видове и характеристики към
09.11.1999г. са уредени в чл.20 и сл. от ЗТСУ/обв.1973г., отм.2001г./.Към
датата на влизане в сила на цитирания §42 от ПЗР на ЗИДЗОС УПИ XVI-
1134а, кв.42, частна държавна собственост/частна, т.к. към датата на влизане в
сила на ЗДС през 1996г. не попада сред изброените в чл.2, ал.2 видове имоти,
обявени за публична държавна собственост, т.е. е в хипотезата на чл.2, ал.3 от
ЗДС/ не е бил отреден за обществени и благоустройствени
мероприятия/нужди/ на общината, съгласно предвижданията на действащите
към датата на влизането в сила на този закон планове за територията, видно от
заключението на СТЕ, нито е бил отреден по тези планове за жилищно
строителство.Към 1999г. е действащ план за регулация от 1961г. на Вилна
зона-Варна, изготвен въз основа на КП от 1956г., по който предвиждането за
имота е за „овощна градина“, а по действащия към 1999г. КП - КП „Тр.“ от
1987г., предвиждането на имота е за „лозе“.Територията попада във вилна
зона/курортен терен, което не е идентично с отреждане за жилищни нужди в
урбанизирани територии, вкл. и според разграничението по чл.27 от
7
ЗТСУ/отм./.Липсва данни за отреждане за жилищно строителство на този
имот и при действието на ЗПИНМ/обн.1949г., отм.1973г./, при чието действие
е бил одобрен РП за територията от 1961г.В тази връзка и при липса
предпоставките, предвидени в императивната разпоредба на §42 от ПЗР на
ЗИДЗОС, обн.ДВ, бр.96/05.11.1999г., собствеността не е била транслирана еx
lege от Държавата към община Варна.
Ирелевантно за настоящото производство е обстоятелството какви
изявления са били направени от процесуалния представител на Държавата в
производството по адм.д.№1481/20г. по описа на ВАдмС.Това производство е
било образувано по подадена жалба от Ю. Д. П., в качеството му на носител на
ограничено вещно право на строеж върху държавен имот, против Заповед
№18-8507/10.10.2018г. на Началника на СГКК-Варна в частта й, с която е
одобрено изменение на КККР, одобрена 2008г., в частта на границата между
ПИ с идентификатор 10135.2564.779 и ПИ с идентификатор
10135.2564.841/съседен от юг на процесния/.В същото Държавата е била
конституирана като заинтересована страна, след отмяната от ВАС на
предходно постановено решение и връщане за ново разглеждане с указания за
конституирането на Държавата като заинтересована страна по делото, именно
в качеството й на собственик на поземления имот.Предмет на това
производство не е било правото на собственост на Държавата върху
недвижимия имот, нито същото може да се „изгуби“ с изявления на
представляващия я юрисконсулт, че, ако са налице условията на §42 от ПЗР на
ЗИДЗОС, то е възможно собствеността да е преминала към общината и
същата следва да се конституира като заинтересована страна.Впрочем, тези
изявления по никакъв начин и не „признават“ твърдените от ищците права,
нито представляват признание на неизгоден за ищеца факт, вкл., че Държавата
се е дезинтересирала от имота, защото над 30 години ищците са го владели и
тя не се възприема като негов собственик, в каквато насока са оплакванията
във въззивната жалба, а единствено свидетелстват, че в производството по
административното дело, по което задължително следва да участва като
страна собственикът на поземления имот, засегнат от изменението на КККР,
въпросът за приложението на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС е стоял на изследване, за
да се установи дали това е Държавата или общината.Както се посочи,
собствеността при наличие на предпоставките, предвидени в §42 от ПЗР на
ЗИДЗОС, се транслира еx lege, и съответно не се транслира, ако не са налице,
като е ирелевантно какви са били изявленията на лицата, представляващи в
производството посочените субекти.
Твърди се придобиване по давност на процесния недвижим имот от
ответниците с давностно владение, упражнявано в периода от 1986г. и към
датата на исковата молба, с присъединяване владението на Д. И. П., поч.
*г.Придобивната давност е въведена в българското законодателство като
основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя,
че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява
правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът
8
бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да
бъде приравнено на юридическото - решение №70/16.08.2017г. по гр.д.
№3991/16г., ВКС, І гр.о., решение №98/04.07.2018г. по гр.д.№3546/16г., ВКС, I
гр.о. и др.Според дефиницията на чл.68 от ЗС, владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя.Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната
фактическа власт, но в правната теория и съдебната практика се приема, че
владението трябва да е постоянно/през определен период от време само
владелецът, а не и трети лица да могат и да са извършвали фактическо
въздействие върху имота, вкл. да не е инцидентно/,
непрекъсвано/фактическата власт да не е изгубвана за повече от шест месеца/,
спокойно/да не е установено и поддържано с насилие, наличието на
фактически спорове относно собствеността, вкл. кавги, скандали, претенции,
сезиране на прокуратурата с жалби, не опорочават владението, ако то не е
установено по насилствен начин/, явно/да не е установено по скрит начин и
фактическата власт да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да
научи за нея/, несъмнително/би било съмнително, ако не може със сигурност
да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт и дали
действително държи вещта като своя, вкл. предвид основанието/ако има
такова/, поради което е в имота/.
Съгласно показанията на св.Д.Д., същият е собственик от 1967г. на
имот/собственост придобил с договор за замяна, постоянно живее там от
1980г./, непосредствено граничещ с процесния.Д. и Т. дошли в техния имот
през 1986г.Видял, че са придобили мястото, но не знае подробности/не знае
кой им е дал дворното място и кой им е дал право да строят в имота/.Работел с
брата на Т. в една канцелария и от него разбрал, че те са купили мястото.Д. и
Т. построили сграда в имота и живеели там целогодишно.Не си спомня
строежът колко време продължил, но предполага, че от около 1986 -1987г.
живеят там и така, докато Д. си отишъл.Сега в имота живее внукът на Д.,
който също се казва Д..Ю. - синът на Т. и Д. се изнесъл и живее в града, преди
това/до преди 4-5 години/ той живеел постоянно там.Преди Т. и Д. да
придобият имота, той бил „хавра“, дворът бил змиярник.След като го взел Д.,
дворът е много добре поддържан.Мястото е на две нива, отпред има беседка с
балчишки камък, а от другата страна има трева.Никога не е чувал някой,
някога да е имал претенции във връзка със собствеността на имота.Никога не е
имал съмнение и колебание, че някой друг е собственик на този имот, или че
те го държат и го облагородяват за някой друг.
Съгласно показанията на А.К., същата притежава вила на около 100м. от
тази на Т./дворното им място е наследствено от свекърва й/.В имота си
свидетелката живее от 1992г., до преди 4 години постоянно, понастоящем
само през лятото.Познава Д.П. като съсед.От 1992 г. е виждала Т. и Д. много
често в имота им, не знае откъде семейство П.и са получили дворното място и
кой им е дал правото да строят.Не може да кажа дали постоянно са живели
там, или не, но ги е виждала много често.Никога не са говорили с тях за това,
9
кой е собственик на двора и на къщата.Не й е минавало и през ум да обсъжда
подобно нещо, защото е останала с впечатление, че те са собственици.Винаги
се е възхищавала от грижата на Т.П.а за градината - основно за засаждане на
цветя, въпреки, че никога не е влизала в двора, съпругът й е влизал, защото е
ходил на гости.С Ю. П. се виждат, засичат се на улицата, засичат се по
съседски и с внука.Във връзка с контактите й през годините със семейство
П.и, по никакъв начин не е разбирала и чувала да има съдебни спорове, или
претенции от други лица относно собствеността на земята на имота.
Съгласно показанията на св.Н.Г., с Ю. и Т. са съседи, имотите им нямат
обща граница, но се срещуположни.Свидетелят купил своя имот 1994г. и от
1995г. живее там постоянно.Оттогава, докато Д. починал, последният и Т.
живеели в техния имот целогодишно.Знае, че мястото и къщата са си техни и
сега много се учудил.Дворът им е облагороден.За него се грижел Д. П., а после
и Ю..Той и съпругата му живеели постоянно в имота, но след това се
изместили, сега в имота живее М., внукът на Д., но е виждал и Ю. там.През
всичките години на тяхното познанство, не му е споделяно и не е останал с
впечатление, че има някакви спорове относно собствеността на имота.
Недвижимият имот е бил държавна собственост към 1986г. и продължил да
бъде държавна собственост след приемането на ЗМСМА и впоследствие ЗДС
и ЗОС, вкл. цитираното изменение.До изменението на чл.86 от ЗС, обн. в ДВ
бр.33/96г. давностното владение е изключено като придобивен способ по
отношение вещи държавна или общинска собственост.За вещите частна
държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила
на изменението на чл.86 от ЗС от ДВ, бр.33/96г., давностният срок е можело да
започне да тече от 01.06.1996г.Десетгодишният срок на недобросъвестното
владение изтича на 31.05.2006г., на която дата течението на срока е спряно с
§1 ЗД ЗС.С решение №3/24.02.2022г. на КС по к.д.№16/21г., обн.ДВ,
бр.18/04.03.2022г., са обявени за противоконституционни разпоредбите на §1,
ал.1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр.46/06г., посл. доп., ДВ, бр.18/20г./ и на § 2 от
Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/18г./.В последвалата
практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение, се приема, че за
периода 31.05.2006г. - 30.12.2017г. и 20.01.2018г. - 07.03.2022г. придобивната
давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по
силата на установения от законодателя мораториум, като същата започва да
тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на
08.03.2022г.Давността е текла само в периода от 31.12.2017г. до
19.01.2018г./решение №50080/26.10.2022г. по гр.д.№1814/21г., ВКС, II
гр.о./.Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са
започнали да текат от 01.06.1996г., както и за тези, за които давността е
изтекла в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. след обявяването на § 2 ЗР на
ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при
позоваване на придобивна давност поради обявяване за
противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от
19.01.2018г. /в този смисъл напр. решение №50141/25.04.2023г. по гр.д.
10
№3194/21г., ВКС, I гр.о./.
Д. И. П. и Т. П. С. са установили фактическа власт върху процесния
недвижим имот през 1986г. въз основа на отстъпеното им безсрочно право на
строеж от Държавата върху държавен урегулиран поземлен имот, върху който
са построили жилищна сграда и гараж, придобити в тяхна собственост с
изграждането им.Основанието, поради което те са започнали да упражняват
фактическа власт върху имота, изрично предполага, че те са негови
държатели, а не негови владелци.Така и през 1990г. са се снабдили с к.н.а. за
собственост на сграда, изрично посочена, че е разположена в държавен
имот.Придобивайки държанието върху държавния имот се предполага, че те
продължават да го държат за собственика, т.е. необходимо е да се опровергае
презумпцията, че след като са придобили държание върху имота продължават
да го държат за друго.Поради разпоредбата на чл.15, ал.3 от ЗС в редакцията
му, действала към момента на придобиване на правото на строеж и
предвиждаща, че правото на строеж върху държавна земя включва ползването
и на незастроената част от земята, П.и са упражнявали фактическа власт върху
цялото дворно място, а не само върху тази част от земята, която е необходима
за използването на постройката според нейното предназначение, както е в
общата хипотеза на учредено право на строеж върху недържавен имот-64 от
ЗС, но и така упражняването на фактическа власт върху целия имот все още
предполага държание, а не владение.Всички разпитани по делото свидетели
нямат наблюдения и не свидетелства/не знаят, никога не са говорили по
темата, не са им споделяни подробности/ относно това на какво правно
основание П.и са започнали да упражняват фактическа власт върху дворното
място, а обстоятелството, за което свидетелстват безпротиворечиво, а именно,
че П.и се намират в дворното място и го обработват, и облагородяват от
1986г., не е такова, което да установява и субективния елемент на владението,
защото, както се посочи П.и, имат право да упражняват фактическа власт
върху целия имот поради безсрочното им право да използват цялата
незастроена част от дворно място с оглед разпоредбата на чл.15, ал.3 от
ЗС/отм./, така и чл.130, ал.4 от ЗТСУ/отм.//.В действащото понастоящем
законодателство, уреждащо правото на строеж върху държавни имоти, няма
изрична разпоредба в посочения смисъл, но в съдебната практика се приема,
че правото на използване на целия терен, придобито при действие на чл.15,
ал.3 от ЗС/отм./, не отпада с обратна сила при отмяната на нормата със
ЗИДЗС, обн. ДВ, бр.33/17.04.1996г., в сила от 01.06.1996г./в този см. напр.
решение №60097/06.01.2022г. по гр.д.№1497/21г., ВКС, I гр.о. и др./.Правото
по чл.15, ал.3 от ЗС/отм./ е от такова естество, че напр., когато след учредяване
на правото на строеж е настъпило изменение на регулацията и имотът е
увеличил или намалил размерите си или когато се установи грешка в КККР и
съответно се променят границите на ПИ в КККР, това рефлектира върху
обема на правото, което суперфициарът има относно ползването на терена и
то е такова според състоянието на имота по действащия план.Това е така,
защото правото на използване на земята е акцесорно, производно от правото
11
на строеж и се ограничава в рамките на имота, за който то е учредено.Като
биващо акцесорно и следващо суперфицията право на ползване, то няма
характеристиките на владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС.Принципно е
възможно държател на недвижим имот да промени намерението си и да
започна да държи имота не за другиго, а за себе си, т.е. да започне да го свои
като стане негов владелец.За горното обаче е необходимо той да извършва
действия, ясно и явно отричащи владението на собственика, за когото
дотогава е държал имота, които действия и намерение същевременно да са
достигнали до знанието на последния, т.е. такива действия, демонстрирани
към трети лица не са достатъчни, ако не са сведени до знанието на известния в
случая собственик, който и е предал фактическата власт върху имота на
лицето, първоначално държало го за него.Така, защото допреди знанието на
собственика на демонстрацията на досегашния държател, че вече не държи за
собственика, а свои имота за себе си, собственикът не би могъл обективно да
знае, че е необходимо да защитава правата си допреди изтичане на уредения в
закона давностен срок, защото в противен случай, при бездействието му,
имотът ще бъде придобит по давност от владелеца.
По делото не са ангажирани доказателства подобни действия да са
извършвани и афиширани от П.и спрямо Държава в периода 01.06.1996г. до
31.05.2006г., както и впоследствие до началото на 2023г., когато е отпочната от
ответниците процедура за снабдяването им с к.н.а. за собственост по
обстоятелствена проверка.По делото не са представени н.а., обективиращи
съответно договора от 18.02.2005г., с който Д. и Т. П.и са дарили жилищната
сграда и гаража на сина си Ю. П., и договора от 15.07.2022г., с който Ю. П. е
дарил същите на сина си Д. П., но няма спор между страните, че предмет на
разпореждане е единствено сградата с гаража, придобити в суперфициарна
собственост, находящи се в чуждо дворно място, въпреки, че към последната
дата е ясно действието на решение №3/24.02.2022г. на КС по к.д.№16/21г.Факт
е, че в хода на цялото производство по делото, инициирано по жалбата на Ю.
П. от 10.01.2019г. против заповедта за одобряване на изменение на КККР от
10.10.2018г., касаещо границата между процесния ПИ с идентификатор
10135.2564.779 и ПИ с идентификатор 10135.2564.841/съседен от юг/ -
първоначално адм.д.№103/19г. по описа на ВАдмС, осъществен инстанционен
контрол на решението по същото с решение по адм.д.№11326/19г. на ВАС и
след връщане за ново разглеждане образувано адм.д.№1481/20г. по описа на
ВАдмС, приключило с решение №379/26.03.2021г. по адм.д.
№1481/20г./налично в продукта Апис/, Ю. П. е твърдял, вкл. в жалбата
си/л.168 от делото на ВОС/, че се легитимира като носител на ограничено
вещно право на строеж върху държавен имот, и в това му качество за него е
налице правен интерес от обжалване на заповедта, вкл. такива са били
твърденията и след конституиране на Държавата като заинтересована страна
по делото.Към жалбата си е приложил цитираните договор за отстъпване
право на строеж върху държавна земя от 1986г., к.н.а.№150/90г., легитимиращ
родителите му като собственици на сградата, и н.а.№116/05г., с който същите
12
му я даряват.В жалбата и в хода на производството/според представените пред
ВОС копия от протоколи от провеждани съдебни заседания/ липсват
твърдения да придобиване на собственост върху земята чрез давностно
владение или чрез друг придобивен способ, а напротив изявленията са били в
насоченост да се установи дали са налице предпоставките на §42 от ПЗР на
ЗИДЗОС, за да се счита, че понастоящем имотът е общинска собственост или
продължава да бъде държавна собственост.
Демонстрираното от ответниците спрямо Държавата намерение за своене
на имота от началото на 2023г., т.е. започналото владение с неговите
кумулативно изискуеми обективен и субективен признак, и започналата да
тече придобивна давност е била прекъсната на осн. чл.116, б.“б“ от ЗЗД, вр.
чл.84 от ЗС с предявяването на исковете с пр.осн. чл.108 от ЗС против тях от
Държавата на 05.10.2023г., предвид основателната им установителна част,
като изтеклият срок до прекъсване на давността не е достатъчен за
придобиване на собственост.За пълнота следва да се посочи, че декларирането
на недвижим имот по реда на ЗМДТ и плащането на данъци само по себе си не
може да обективира намерение за своене или превръщането на държанието
във владение, а следва да се преценява с оглед всички останали действия,
които обективират анимуса.В случай и няма данни за деклариране на имота от
ответниците за необходимия срок-според удостоверение от община Варна има
данни за декларация от 1998г. за Т.П.а за ½ ид.ч., а впоследствие през 2022г.
служебно са вписани Т.П.а и Ю.П. като наследници на Д.П..
По изложените съображения съдът приема, че ищецът се легитимира като
собственик на процесния недвижим имот във основа на въведеното от него
придобивно основание, а ответниците от своя страна не са придобили
собственост.Предявените искове с пр.осн. чл.108 от ЗС са основателни в
установителната си част, а насрещните искове с пр.осн. чл.124, ал.1 от ГПК
неоснователни, констатациите на нотариуса в к.н.а. №41/23г. следва да се
считат за опровергани и като следствие посоченият акт да се отмени на осн.
чл.537, ал.2 от ГПК.Независимо, че е собственик на дворното място, обаче
Държавата няма право да упражнява непосредствена фактическа власт върху
него, т.к. възникналото право при действието на чл.15, ал.3 от ЗС/отм./, която
норма е императивна, се разпростира върху цялата незастроена част от имота,
за който е учредено правото на строеж, т.е. право на ползване върху цялата
незастроена част от имота има лицето, суперфициарен собственик на сградата
в държавния имот, вкл. носителят на това право може да го защитава с
ревандикационен иск, предявен срещу всяко лице, което държи имота или
реална част от него без основание.От своя страна, при прехвърляне на обект,
изграден като суперфициарна собственост върху държавна земя, върху
приобретателя преминава и правото на ползване на незастроената част от
терена, притежавано от прехвърлителя.Понастоящем това лице е Д. Юл. П. и
той е този, който разполага с правото да използва и държи цялата незастроена
част от имота, а не Държавата, която, макар и собственик, не може да я
използва.От своя страна като носител на това акцесорно право Д. Юл. П.,
13
който е лицето, според показанията на свидетелите, обитаващо имота
понастоящем, може да позволява на лицата, които прецени, да посещават и
пребивават в имота, с оглед което и не може да се приеме, че понастоящем
ответниците, допускани от Д. Юл. П./техен съответно внук и син/, стоят в него
без основание, поради което следва да бъдат отстранени.
Предвид изложеното и обжалваното решение следва да бъде отменено
само в осъдителната му част и вместо него постановено друго, с което
искането за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота се
остави без уважение.В останалите си части решението следва да бъде
потвърдено.Предвид частичната неоснователност на исковата претенция на
Държавата, следва да бъдат редуцирани и присъдените й с
първоинстанционното решение съдебно-деловодни разноски.Съдебната
практика е противоречива досежно дължимите на страните разноски в
хипотезата, когато искът с пр.осн. чл.108 от ЗС е уважен в установителната му
част и отхвърлен в осъдителната - напр. в определение №31/07.02.2018г.,
постановено по ч.гр.д.№5128/17г., ВКС, I гр.о. е прието, че в мотивите на т.2А
от ТР №4/2014 от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС, е прието, че в иска по чл.108
от ЗС се съдържат две искания за правна защита и по всяко от тях съдът
следва да се произнесе в диспозитива си, но не е прието, че когато едното
искане е уважено, а другото - не е, в този случай искът по чл.108 от ЗС е
уважен частично, нито, че искът по чл.108 от ЗС съдържа два отделни иска.С
уважаването на първото искане се установява всъщност наличието на една от
предпоставките за уважаване на иска по чл.108 от ЗС.Искът по чл.108 от ЗС е
уважен частично само когато с него е постановен диспозитив за предаване на
владението на съответна част от имота/вещта, поради което, когато не е
уважено искане за предаване на каквато и да било част от имота, искът е
отхвърлен изцяло, поради което ищецът няма право на разноски.В
определение №50018/24.07.2023г. по ч.гр.д.№2772/22г., ВКС, I гр.о. е прието,
че искът по чл.108 от ЗС съдържа в себе си установителна и осъдителна
претенция - за съдебно установяване на правото на собственост на ищеца и на
тази база - за предаване на владението върху имота, за който той твърди, че се
владее или държи без основание от ответника.Константна е практиката на
ВКС, че при уважаване на иска в неговата установителна част ищецът има
право на разноски, които са в размер на половината от всички направени от
него разноски за защита по иска.В същия смисъл е и напр. Решение
№50126/19.04.2023г. по гр.д.№883/22г., ВКС, II гр.о.В определение
№50051/03.07.2023г. по гр.д.№2130/22г., ВКС, I гр.о. е прието, че след като по
същество предявеният иск за собственост е уважен /признато е за установено,
че ищецът е собственик на спорния имот/, то същият не дължи разноски по
делото на ответника, независимо от отхвърляне на иска в осъдителната му
част.Настоящият състав на ВАпС споделя преобладаващата практика на ВКС,
приемаща, че искът по чл.108 от ЗС съдържа в себе си установителна и
осъдителна претенция - за съдебно установяване на правото на собственост на
ищеца и на тази база - за предаване на владението върху имота, за който той
14
твърди, че се владее или дължи без основание от ответника, поради което при
уважаване на иска в неговата установителна част ищецът има право на
разноски, които са в размер на половината от всички направени от него
разноски, съответно ответникът има право също на половината от сторените
от него разноски.Така общо присъдените на Държавата разноски от ВОС на
осн. чл.78, ал.1 от ГПК в размер на 1 239, 46лв. следва да се редуцират до 619,
73лв.Пред първа инстанция ответниците по главните искове и ищци по
насрещните предявени от тях искове са претендирали разноски по представен
списък, включващи адв.възнаграждение в размер на 10 000лв., разноски за
самолетни билети, нощувки и дневни за процесуалния им представител, както
и внесената държавна такса по предявените от тях искове, такса за вписването
на исковата молба по тях и внесения депозит за в.л.От Държавата е направено
пред ВОС в срок възражение за прекомерност на възнаграждението.Предвид
неоснователността на насрещните искове на ищците, не се следват сторените
за тях разноски за държавна такса, вписване на исковата молба и за
съд.удостоверение.Разноските за самолетни билети, нощувки и дневни за
процесуалния им представител принципно не съставляват съдебно-деловодни
разноски по см. на чл.78 от ГПК и също не се следват.Възражението за
прекомерност на възнаграждението съдът приема за основателно по следните
съображения.С оглед задължителния характер на даденото тълкуване на
чл.101, пар. 1 ДФЕС с решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС,
определените с Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска
работа/предходно заглавие Наредба №1/09.07.2004г. за минимални размери на
адвокатските възнаграждения/ възнаграждения не са задължителни при
договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл.
когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване
на преценката му по чл.78, ал.5 от ГПК, поради тяхната нищожност, като
нарушаващи забраната на чл.101, пар. 1 ДФЕС.Посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за
съда.Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги,
като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото.При преценка вида на спора, интереса/цена на иска в
размер на данъчната оценка-52 446, 10лв., съответно размер по наредбата при
този интерес 4 845, 69лв./, вида и количеството на извършената
работа-представителят е депозирал отговор на исковата молба и насрещна
искова молба и се явил в общо двете проведени пред ВОС о.с.з., и най-вече
фактическата и правна сложност на делото, която не е ниска, но не е и
изключително висока, съдът приема, че възнаграждението следва да се
редуцира до размера от 6 000лв., вкл. защото изследваните обстоятелства по
главните и по насрещните искове са в голямата си част идентични.Доколкото
с договора за правна защита и съдействие от 29.05.2024г. не е направено
15
разграничение, съдът приема, че ½ от договореното възнаграждение е по
главните искове и ½ по насрещните.От сумата от 3 000лв. се следва ½ или 1
500лв. за отхвърлената осъдителна част от исковете с пр.осн. чл.108 от
ЗС.Останалите 3 000лв. не се следват, защото насрещните искове са
отхвърлени.От разноските за възнаграждение на в.л./общо 810лв./ се следват
½ или 405лв. или общо 1 905лв. за първа инстанция.
На ищеца, въззиваем по въззивната жалба, следва да се присъдят сторените
от него пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски,
представляващи ½ от внесения депозит за в.л./доказателство, касаещо
главните искове/ или сумата от 424, 12лв. и ¾ от юрисконсултското
възнаграждение, което съдът определя на общо 540лв. за всички искове, т.е.
сумата от 405лв., а общо с депозита 829, 12лв.Въззивниците претендират
адв.възнаграждение в размер на 8 000 лв., разноски за самолетни билети,
нощувки и дневни за процесуалния им представител, както и внесената
държавна такса по въззивната жалба и възнаграждение за в.л.Направено е
възражение за прекомерност на възнаграждението, което по изложените по-
горе съображения съдът приема също за основателно и доколкото пред
настоящата инстанция делото е разгледано в едно о.с.з., в което е изслушано
заключението по СТЕ, представителят е депозирал въззивна жалба и се явил в
о.с.з., възнаграждението следва да се редуцира до 4 000лв., от което се следват
1 000лв.Разноски за самолетни билети, нощувки и дневни не се следват.От
внесения депозит за в.л./доказателство, касаещо главните искове/ се следва ½
или сумата от 424, 12лв.От внесената държавна такса/по главните и по
насрещните/ се следва половината от внесената по главните искове или това е
сумата от 131, 11лв., или общо разноски 1 555, 23лв., а сумарно с тези за първа
инстанция 3 460, 23лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1245/20.11.2024г., постановено по гр.д.
№2298/23г. по описа на ВОС, гр.о., в частите му, с които: 1/ е прието за
установено в отношенията между страните по предявените от Държавата,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство,
срещу Ю. Д. П. и Т. П. С. искове, че Държавата, представлявана от министъра
на регионалното развитие и благоустройство, е собственик на ПИ с
идентификатор № 10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м.,
находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№
10135.2564.778, 10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772,
10135.2564.820, на осн. чл.6 от ЗС/отм./, за което е издаден АДС №443 от
20.02.1987г.; 2/ е отменен КНА №41, том II, нот. дело №241/05.07.2023г. на
нотариус Б. В., на осн. чл.537, ал.2 от ГПК; 3/ са отхвърлени предявените от Т.
16
П. С. и Ю. Д. П. срещу Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, искове за установяване в
отношенията между страните, че Т. П. С. и Ю. Д. П. са собственици на ПИ с
идентификатор № 10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м.,
находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№
10135.2564.778, 10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772,
10135.2564.820, на основание давностно владение, осъществено в периода от
1986г. до деня, предхождащ подаването на насрещната исковата молба -
14.02.2024г./вкл./, на осн. чл.124, ал.1 от ГПК; 4/ Т. П. С. и Ю. Д. П. са осъдени
да заплатят на Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство, сумата от 619, 73 лв., представляваща сторени по
делото съдебно - деловодни разноски, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение №1245/20.11.2024г., постановено по гр.д.№2298/23г. по
описа на ВОС, гр.о., в частите му, с които: 1/ са осъдени Ю. Д. П. и Т. П. С. да
предадат на Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство, владението върху ПИ с идентификатор №
10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м., находящ се в
гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№ 10135.2564.778,
10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772, 10135.2564.820, на осн.
чл.108 ЗС; 2/ Т. П. С. и Ю. Д. П. са осъдени да заплатят на Държавата,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство,
сумата представляваща разликата над 619, 73лв. до 1 239, 46лв.,
представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, на осн. чл.78,
ал.1 от ГПК, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройство, срещу Ю. Д. П., ЕГН **********,
и Т. П. С., ЕГН **********, искове с пр.осн. чл.108 от ЗС САМО в частите им
за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху ПИ с
идентификатор №10135.2564.779 по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1 135 кв.м.,
находящ се в гр.Варна, район „Пр.“, ул.“*-та“№*а, при граници: №№
10135.2564.778, 10135.2564.841, 10135.2564.773, 10135.2564.772,
10135.2564.820.
ОСЪЖДА Ю. Д. П., ЕГН **********, и Т. П. С., ЕГН **********, да
заплатят на Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство, сумата от 829, 12лв., представляваща съдебно-
деловодни разноски, сторени пред въззивна инстанция, на осн. чл.78, ал.1 от
ГПК.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустройство да заплати на Ю. Д. П., ЕГН **********, и Т. П.
С., ЕГН **********, сумата от 3 460, 23лв., представляваща съдебно-
деловодни разноски, сторени пред първа и въззивна инстанция, на осн. чл.78,
17
ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280,
ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18