№ 271
гр. Пловдив, 04.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно частно
гражданско дело № 20215300503200 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и следващите, вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. при регистратурата на РС – Пловдив
№ 60426/18.10.2021 г. от „А.А.Ш.“ ООД, ЕИК: *********, против
Определение № 7652 от 28.09.2021 г., постановено по гр. д. № 13218 по описа
на РС – Пловдив за 2021 г., с което е върната подадената от жалбоподателя
против Районна потребителна кооперация „НАРКООР“ – гр. Стамболийски,
ЕИК: *********, искова молба с вх. № 45856/13.08.2021 г. и производството
по делото е прекратено. В жалбата се излагат подробни съображения за
неправилност на така постановеното определение. Жалбоподателят оспорва
се доводите на районния съд за недопустимост на предявения от него
установителен иск. Същият счита, че при постановяване на акта си
първоинстанционният съд недопустимо е изложил мотиви по съществото на
правния спор. Отправя искане за обезсилване на обжалваното определение
като недопустимо, алтернативно за неговата отмяна като неправилно, и
връщане на делото на друг състав за по-нататъшното му разглеждане.
Претендира разноски.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частна жалба с вх.
при регистратурата на РС – Пловдив № 60426/18.10.2021 г. от Районна
потребителна кооперация „НАРКООР“ – гр. Стамболийски, в който отговор
се взема становище за нейната неоснователност и се отправя молба за
потвърждаване на обжалваното определение като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски, като към отговора са приложени
договор за правна защита и съдействие и извлечение от банкова сметка.
По делото е постъпила и частна жалба с вх. при регистратурата на РС –
Пловдив № 66502/08.11.2021 г. от жалбоподателя „А.А.Ш.“ ООД против
постановеното по същото дело Определение № 8484 от 19.10.2021 г., с което
горепосоченото определение е допълнено в частта за разноските, като е
1
осъден жалбоподателят да заплати сумата от 330 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение. В жалбата се излагат подробни доводи за неправилност на
обжалваното определение, като се взема се становище и за неговата
недопустимост. Оспорва се и размерът на присъденото адвокатско
възнаграждение. Искането към въззивния съд е за обезсилване на
обжалваното определение, алтернативно – за отмяната му като неправилно
или за намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение до 300
лв.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответната кооперация не е подала отговор
на частна жалба с вх. при регистратурата на РС – Пловдив №
66502/08.11.2021 г.
Пловдивският окръжен съд, след като взе предвид наведените от
страните доводи и се запозна с представените по делото доказателства,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна
страна срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са
процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „А.А.Ш.“
ООД против Районна потребителна кооперация „НАРКООР“ – гр.
Стамболийски, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че
договор за наем № 45/08.10.2002 г., ведно с Анекс от 01.05.2019 г. и Анекс от
17.03.2021 г. към него са породили наемни правоотношения между страните
по повод отдаване по наем на ищеца, в качеството на наемател, на ресторант
„Средна гора“ (сега „Ривиера“), находящ се в гр. Стамболийски, ул. „Марица“
№ 2, които наемни правоотношения, към момента на постановяване на
решението са действителни и действащи, със срок за изпълнение до
18.03.2024 г. В исковата молба се излагат твърдения, че между ответника и
А.Ш., в качеството му на ЕТ „А.Ш.“ е сключен договор за наем №
45/08.10.2002 г. за отдаване под наем на гореописания ресторант. Договорът
за наем бил със срок от 3 години, като бил периодично продължаван с анекси.
С анекс от 01.05.2019 г. страните се съгласили, че досегашният наемател ЕТ
„А.Ш.“ се замествал от ищцовото дружество, на основание чл. 102 ЗЗД. Сочи,
че след тази дата всички фактури за заплащане на наемната цена и
консумативните разходи били издавани на името на ищеца. С анекс от
17.03.2021 г. договорът за наем бил продължен до 18.03.2024 г. Ищецът
твърди, че с писмо от 09.08.2021 г. А.Ш., в качеството му на управител, бил
уведомен, че договорите и анексите, сключени с него са „невалидни и
прекратени“, както и че същият „остава във владение до провеждане на
процедура по избор на нов наемател до 15.09.2021 г.“. Сочи, че с писмото се
оспорвало от страна на ответника съществуването на наемното
правоотношение между страните. Поддържа, че облигационната връзка
между страните по договора за наем можело да се прекрати само чрез
2
разваляне поради неизпълнение от страна на длъжника. Ищецът твърди още,
че изпълнявал всички свои задължения по договора за наем по заплащане на
наемната цена и консумативните разходи. Намира, че в договора за наем не
била предвидена възможност за прекратяване на договора, в случай че
наемодателят намери друг наемател. Поради изложеното обосновава правен
интерес от предявяване на иска.
По делото е постъпил писмен отговор от ответника Районна
потребителна кооперация „НАРКООП“ – гр. Стамболийски, в който
предявеният иск се оспорва като неоснователен. Излага доводи, че
сключеният договор за наем бил прекратен на 15.03.2020 г. с изтичане на
срока, уговорен в анекс от 15.03.2020 г. или на 09.09.2021 г. с изтичане на
едномесечно предизвестие, връчено на ищеца на 09.08.2021 г. В отговора на
исковата молба е обективиран предявен от ответника насрещен иск за
осъждане на първоначалния ищец да върне на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД
наетата вещ.
С Определение № 7650 от 28.09.2021 г., постановено по гр. д. № 13218
по описа на РС – Пловдив за 2021 г., първоинстанционният съд е отделил за
разглеждане в отделно производство предявения насрещен иск.
С обжалваното Определение № 7652 от 28.09.2021 г. съдът е върнал
първоначалната искова молба и е прекратил производството по делото. За да
постанови този резултат, съдът е счел предявения иск за недопустим, като е
изложил доводи, че законът не дава възможност по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
да се установява съществуването на едно правоотношение, което вече е
прекратено, т.е. посредством съдебна намеса да се „санира“ един вече
прекратен договор. Със същото определение съдът не е присъдил на
ответника разноски за адвокатско възнаграждение поради липсата на
доказателства за заплащането му по банков път. С молба от 05.10.2021 г.
ответникът е представил платежно нареждане от 21.09.2021 г. и е отправил
искане за присъждане на претендираните разноски. В срока по чл. 248, ал. 2
ГПК ищецът е взел становище за недопустимост и неоснователност на
подадената молба, като е навел и възражение за прекомерност на заплатеното
възнаграждение. С обжалваното Определение № 8484 от 19.10.2021 г. съдът е
счел молбата за допустима, а по същество за основателна, като я уважил до
размера от 330 лв. – половината от претендираната сума, доколкото в
договора за правна защита не е посочено изрично каква част от хонорара е за
подаване на отговор на исковата молба и каква за предявяване на насрещния
иск. За неоснователно е приел възражението на ищеца за прекомерност на
платеното възнаграждение.
С иск по чл. 124, ал. 1 ГПК може да се установи съществуването или
несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от
нарушаване, т.е. когато правото е несигурно. От правната същност на
правоотношението като нормирано от правото обществено отношение, което
винаги се резюмира в права и съответни задължения, следва, че предмет на
3
установителния иск по чл.124, ал 1 ГПК могат да бъдат всякакви граждански
правоотношения, възникнали по силата на фактически състави, регулирани от
отделните клонове на гражданското право. Що се касае до правния интерес от
търсеното съдебно установяване, то същият представлява положителна
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за наличието на
която съдът е длъжен да следи служебно през цялото времетраене на исковия
процес. В случая ищецът основава правния си интерес от установяване
съществуването на наемното правоотношение с направено от ответната
страна изявление за прекратяване на сключения между страните договор,
твърдейки, че е незаконосъобразно, тъй като не са налице предпоставките за
това. Настоящият съдебен състав намира за правилен извода на
първоинстанционния съд за недопустимост на така предявения иск. В
практиката последователно се приема, че установяването на обстоятелството
дали ответникът по иска незаконосъобразно е прекратил договора не може да
бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл. 124 ГПК.
В този смисъл са Решение № 127 от 29.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 20/2010 г.,
I т.о., ТК, Определение № 535 от 18.07.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 2472/2013
г., I т.о., ТК, Решение № 13 от 30.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1806/2018 г.,
IV г.о., ГК и други. Този въпрос може да бъде разрешен в исково
производство по предявени с осъдителен иск спорни права, произтичащи от
договора. Така, в случая въпросът дали за ответника е било налице основание
за прекратяване/разваляне на договора подлежи на изследване в
производството по предявения от него иск за връщане на наетата вещ.
Предвид горното, Определение № 7652 от 28.09.2021 г., постановено по гр.д.
№ 13218 по описа на РС – Пловдив за 2021 г., като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
Потвърден следва да бъде и другият обжалван от частния жалбоподател
съдебен акт, като съображенията за това са следните: Правилно
първоинстанционният съд е квалифицирал молбата на ответника от
05.10.2021 г. като молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определението
в частта за разноските. В посочената разпоредба са уредени две хипотези –
когато съдът не се е произнесъл с отделен диспозитив за разноските, а е
налице основание за присъждането им, или когато присъдената сума е повече,
или по-малко. В случаите, когато съдът не намери основание за присъждане
на такива, той не се произнася с отделен диспозитив за отхвърляне на
искането за разноски и в този случай заинтересованата страна може да иска
допълване на определението (така Определение № 261/01.06.2015 по дело
№1772/2015 на ВКС, ГК, I г.о.). Такъв е и настоящият случай. Правилно, на
следващо място, първоинстанционният съд е приел, че допустимостта на
молбата не е предпоставена от представянето на списък на разноските по чл.
80 ГПК. Посоченият извод съответства на разясненията, дадени в ТР №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК
ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството,
включително и тези за адвокатско възнаграждение. Ако производството е
4
прекратено в закрито заседание, ответникът може както да претендира
заплащането, така и да представи доказателства за сторените разноски в
срока и по реда на чл.248 ГПК. С връчването на препис от исковата молба
ответникът се уведомява за образуваното срещу него исково производство и
от този момент той има възможността да търси правна помощ и да
упълномощи адвокат за защита на правата си. За да се иска присъждането на
тези разноски, те трябва да са направени във връзка с висящото съдебно
производство, т.е. следва да са извършени до момента, в който ответникът е
узнал за прекратяването на воденото срещу него производство. В конкретния
случай от материалите по делото се установява, че разноските за заплатено
адвокатско възнаграждение са направени на 21.09.2021 г., т.е. преди
постановяване на прекратителното определение, съответно преди узнаването
на ответника за това. Без значение за основателността на искането за
присъждане на разноски е дали ответникът е навел доводи за недопустимост
на иска, или не. Неоснователно е наведеното в частната жалба възражение за
прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 330 лв.
Не е налице соченото от ищеца несъответствие между неговия размер и
фактическата и правна сложност на делото. Още повече, че този размер не
надвишава, а е по-нисък от минималния такъв, изчислен по реда на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Следва да се отбележи, че размерът на
разноските за адвокатско възнаграждение, дължими в хипотезата на чл. 78,
ал. 4 ГПК, се намира в зависимост от съдържанието на постигнатото между
ответника и неговия защитник съгласие относно обема на предоставената
защита, а не се ограничава само до разноските за извършените от адвоката
действия до момента на прекратяването на производството, респ. съдът не
може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези
действия. В случая сключеният между ответника и неговия пълномощник
договор е с предмет оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в
процесуално представителство по делото. По тази причина неоснователен е
доводът на ищеца, че на ответника се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение в минималния размер по чл. 9, ал. 1 от цитираната наредба за
изготвяне на писмен отговор по искова молба. По изложените съображения
Определение № 8484 от 19.10.2021 г., постановено по гр. д. № 13218 по описа
на РС – Пловдив за 2021 г., следва да се потвърди.
В отговора на частната жалба против прекратителното определение е
направено искане за присъждане на сторените в настоящото производство
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., за
извършването на които са представени надлежни доказателства. С оглед
изхода на спора пред настоящата инстанция претендираните разноски следва
да бъдат присъдени на ответника по частната жалба.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7652 от 28.09.2021 г., постановено
по гр. д. № 13218 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 8484 от 19.10.2021 г., постановено
по гр. д. № 13218 по описа на РС – Пловдив за 2021 г., в частта, с която е
допълнено Определение № 7652 от 28.09.2021 г., постановено по същото
дело, в частта за разноските, като е осъдено „А.А.Ш.“ ООД, ЕИК: *********,
да заплати на Районна потребителна кооперация „НАРКООР“ – гр.
Стамболийски, ЕИК: *********, сумата от 330 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „А.А.Ш.“ ООД, ЕИК: *********, да заплати на Районна
потребителна кооперация „НАРКООР“ – гр. Стамболийски, ЕИК: *********,
сумата от 300 лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6