№ 18213
гр. София, 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 62 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
при участието на секретаря МАРИАНА ИВ. СОКОЛОВА
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Гражданско
дело № 20231110151187 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Т С ЕАД против Р. Л.
Ф.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422
ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.422 ГПК, вр.
чл.415 ГПК, чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между него и ответницата е възникнало договорно
правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия /ТЕ/ за битови
нужди за топлоснабден имот: апартамент № 97, находящ се в гр. София, ж.к.
„..... аб. № 126400.
Твърди, че за процесния имот се дължат:
сумата 3 802, 09 лв. главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2020 г. – м.04.2022 г., ведно със законна
лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на вземането;
сумата 449, 94 лв. мораторна лихва върху нея за периода 15.08.2021 г. –
20.07.2023 г.;
сумата 25, 10 лв. главница, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода м.06.2020 г. – м.04.2022 г., ведно със законна лихва
от датата на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на вземането;
сумата 5, 53 лв. мораторна лихва върху нея за периода 15.08.2020 г. –
20.07.2023 г.
за които суми е издадена заповед за изпълнение от 08.08.2023 г. по
ч.гр.д. № 43053/2023 г. на СРС, ГО, 62 състав, срещу която длъжникът е
възразил.
1
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответницата съществуването на вземанията, предмет на
заповедта за изпълнение. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответницата Р. Л. П., с който оспорва исковете. Оспорва качеството си клиент
на топлинна енергия по съображения, че правото й на собственост по
отношение на процесния имот, за който има констативен нотариален акт, се
оспорва от бившия й съпруг И Ф и сина й С Х Я, като е налице висящо
производство по гр.д. № 24841/2018 г. на СРС, ГО, 60 състав, с оглед на което
всеки от съсобствениците отговаря за задълженията съобразно дяловете си в
съсобствеността. Оспорва претенцията за цена на дялово разпределение по
основание и размер. Твърди, че дяловото разпределение в случая се извършва
от „Т С ЕАД, поради което отделно възнаграждение за него не се дължи.
Счита, че цена на дялово разпределение се дължи само на фирма за дялово
разпределение. Позовава се на давност. Моли съда да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа
страна:
Със заявление от 31.07.2023 г. заявителят „Т С ЕАД е сезирал СРС с
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата 3 802,09
лв., представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода м.05.2020 г. - м.04.2022 г., ведно със законна лихва от
31.07.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 449,94 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.08.2021 г. - 20.07.2023 г., сумата 25,10 лв.,
представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода м.06.2020 г. - м.04.2022 г., ведно със законна лихва
от 31.07.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 5,53 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.08.2020 г. - 20.07.2023 г.
С разпореждане от 08.08.2023 г. съдът е издал исканата заповед за
изпълнение, като е присъдил на заявителя и разноски, както следва: държавна
такса в размер на 85, 65 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50
лв.
В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника, с което
оспорва вземанията.
В срока по чл.415 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията, предмет на заповедта за изпълнение.
Представен е нотариален акт за собственост на недвижим имот,
придобит по давност, акт № 134, том I, рег. № 2196, дело № 326/2003 г. от
22.05.2003 г., с който Р. Л. Ф е призната за собственик на следния недвижим
имот: апартамент № 97, находящ се в гр. София, ж.к. .., състоящ се от: една
стая, дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 61,
12 кв.м.
2
Видно от представения нотариален акт, единният граждански номер на
посочената като собственик Р. Л. Ф съвпада с този на Р. Л. П., като между
страните е безспорно обстоятелството, че се касае за едно и също лице с
актуална фамилия – П..
Не се спори между страните, че имотът, предмет на съставения
констативен нотариален акт, е идентичен с процесния имот, като видно от
молба за вписване на възбрана по изп. дело № 2085/2010 г. на ЧСИ С Я бл.
139 е бивш бл. 6.
По делото е представен отговор на искова молба от С Х Я по гр.д. №
24841/2018 г. на СРС, 60 състав, както и определение за насрочване на делото,
от които е видно, че процесният имот е бил предмет на иск за делба по
посоченото дело.
В настоящото производство не се твърди и установява какъв е изходът
на гр.д. № 24841/2018 г. на СРС, 60 състав, като единствено за пълнота следва
да се посочи, че от служебна справка на съда се установява, че искът за делба
на процесния имот е бил отхвърлен.
От страна на ответницата е представена първа страница от решение от
24.07.2006 г. по гр.д. № 481/2005 г. на СРС, 80 състав, от която е водно, че
предмет на делото е бил иск на И П Ф за развод. Представена е и молба от
ответницата по изп. дело № 143/2016 г. на ЧСИ Р А в която сочи във връзка с
насрочен опис на процесния имот, че притежава само ½ от същия, тъй като
другата ½ е собственост на бившия й съпруг И П Ф.
Представен е констативен нотариален акт от 07.05.2008 г., съставен на
основание чл.61, ал.2, т.4 от Наредбата за топлоснабдяването, в който се сочи,
че в сградата в ж.к. „.. не се прилага система за дялово разпределение.
Безспорно е между страните, че процесният имот е топлоснабден, както
и че за исковия период до същия е доставена топлинна енергия на стойност
исковата сума.
От заключението на ССЕ се установи, че има платена сума за исковия
период в размер на 56, 23 лв., която е взета предвид от ищеца и с нея е
намален размерът на задължението, което се потвърждава от представеното
съобщение към обща фактура № **********/30.06.2021 г., в което сумата е
отразена като платена.
При така установеното съдът намира от правна страна следното:
В предмета на делото са включени установителни искове, предявени в
срока по чл.415 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът е
възразил в срока по чл.414 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
3
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е
дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията
на ЗЕ от 17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Според новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
В случая от представения нотариален акт за собственост на недвижим
имот, придобит по давност, акт № 134, том I, рег. № 2196, дело № 326/2003 г.
от 22.05.2003 г., се установява, че ответницата е придобила правото на
собственост на процесния имот.
Не се установява към момента на придобиване на имота ответницата да
е била в брак с лицето И П Ф. Такъв извод не би могъл обосновано да се
изведе от представените по делото: първа страница от бракоразводно решение
от 24.07.2006 г. по гр.д. № 481/2005 г. на СРС, 80 състав и молба на
ответницата по изп. дело № 143/2016 г. на ЧСИ Р А в която същата сочи във
връзка с насрочен опис на процесния имот, че притежава само 1/2 от същия,
тъй като другата 1/2 е собственост на бившия й съпруг И П Ф.
Единствено за пълнота и без да основава изводите си на посоченото,
съдът намира за нужно да отбележи, че този извод кореспондира и с изхода на
гр.д. № 24841/2018 г. на СРС, 60 състав, по което е отхвърлен искът за делба
на процесния имот по съображения, че Р. Л. П. е негов изключителен
4
собственик.
С оглед изложеното се налага извод, че ответницата има качеството
собственик на процесния имот за исковия период, от което произтича
качеството й клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Не могат да бъдат споделени заявените с възражението по чл.414 ГПК
доводи, които подлежат на изследване в настоящото производство, че
ответницата не е потребител на топлинна енергия, тъй като не е заявител за
откриване на партида за имота на нейно име и не живее в същия.
Качеството на ответницата на клиент на топлинна енергия произтича от
качеството й на собственик на процесния имот, като без правно значение е
обстоятелството дали е заявила откриване на партида за имота на нейно име,
което има значение в хипотези, различни от процесната, както и дали
фактически обитава имота.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна
енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016
г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от
11.08.2016 г.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при
общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя
/клиента/, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите
условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение №
35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК.
С оглед изложеното се налага извод за съществуването на
облигационно правоотношение между страните през исковия период.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредбата за топлоснабдяването.
В случая от представения по делото констативен нотариален акт от
07.05.2008 г., съставен на основание чл.61, ал.2, т.4 от Наредбата за
топлоснабдяването, се установява, че в сградата в ж.к. „., не се прилага
система за дялово разпределение, от което следва, че дялово разпределение за
процесния имот не е извършвано.
5
Безспорно е между страните, че процесният имот е топлоснабден, както
и че за исковия период м.05.2020 г. – м.04.2022 г. до същия е доставена
топлинна енергия на стойност исковата сума 3 802, 09 лв.
Ответницата своевременно е заявила възражение за изтекла погасителна
давност, във връзка с което съдът намира следното:
Съгласно ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС,
ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от
тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им
са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече
от момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2016 г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т.е.
прогнозните суми по ежемесечните фактури в 45-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т е.
общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период – в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
Заявлението по чл.410 ГПК е депозирано на 31.07.2023 г., от която дата
се счита предявен искът по арг. от чл.422 ГПК, с оглед на което към този
момент е изтекла погасителната давност за вземанията, станали изискуеми
преди 31.07.2020 г., каквото в случая се явява вземането за м.05.2020 г., което
е станало изискуемо на 16.07.2020 г., в размер на сумата 56, 90 лв., определен
съобразно данните, съдържащи се в съобщение към обща фактура №
**********/30.06.2021 г.
Непогасени по давност са вземанията за периода м.06.2020 г. –
м.04.2022 г. в размер на сумата 3 745, 19 лв.
Задължението за заплащане стойността на топлинната енергия е
парично, с оглед на което в случай на забава съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му – чл.84, ал.1 ЗЗД, а когато
няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора – чл.84, ал.2 ЗЗД.
Не се дължи мораторна лихва върху погасените по давност главни
вземания по арг. от нормата на чл.119 ЗЗД.
Съгласно чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от Общи условия на ищеца за
6
продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 г. месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за
топлоснабдяването, се формира въз основа на определеното за него
прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, като клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно чл. 32, ал. 3 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия, след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки, като клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
С оглед изложеното ищецът има вземане за мораторна лихва върху
непогасените по давност вземания, начислена за периода 15.08.2021 г. –
20.07.2023 г., в размер на сумата 443, 22 лв., определен по реда на чл.162
ГПК.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по
реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС, като съгласно ал.2 на същите клаузи –
клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
В чл.61, ал.1 от Наредбата за топлоснабдяването е предвидено, че
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда –
етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния
регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151,
ал.1 ЗЕ, при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец/, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В
клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2016 г. е предвидено, че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се
урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между
страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Установи се от представения по делото констативен нотариален акт от
07.05.2008 г., съставен на основание чл.61, ал.2, т.4 от Наредбата за
7
топлоснабдяването, че в процесния имот дялово разпределение не е
извършвано, с оглед на което съдът намира, че искът за цена на дялово
разпределение следва да бъде отхвърлен.
С оглед неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и
претенцията за мораторна лихва предвид акцесорния й характер. За пълнота
следва да се посочи, че дори главният иск да беше основателен, то мораторна
лихва пак не би се дължала, доколкото от страна на ищеца не се установява
при условията на пълно и главно доказване изпадането на длъжника в забава
по отношение на главния дълг – не е предвиден срок за заплащане на
задължението, с оглед на което ответникът изпада в забава след покана,
каквато не се установява да е била отправена до него.
По разноските:
С оглед изхода на спора на ищеца следва да се присъди, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 117, 66 лв. разноски за заповедното и сумата от
426, 06 лв. разноски за исковото производство, съобразно уважената част от
исковете.
От страна на процесуалния представител на ответницата се претендира
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за предоставена безплатна
правна защита за заповедното производство.
Размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА подлежи на
определяне от съда, който не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил
конкретна сума (в посочения смисъл – определение № 319 от 09.07.2019 г. по
ч.гр.д. № 2186/2019 г. на ВКС, IV ГО).
Предоставянето на правна защита, изразяваща се в подаване на
възражение по чл.414 ГПК, не е сред изрично предвидените в Наредба №
1/09.07.2004 г. хипотези, поради което и на основание §1 от ДР на Наредбата
възнаграждението на пълномощника на длъжника следва да бъде определено
по аналогия, което изисква изследване естеството на извършените действия.
Целта на заповедното производство е да се провери дали едно вземане е
безспорно. Това производство е формално и започва с отправеното до съда
искане за издаване на заповед за изпълнение по образец, утвърден с Наредба
№ Н-2 от 18.02.2020 г. за утвърждаване на образци за заповед за изпълнение,
заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство. Ведно със заповедта за изпълнение, на длъжника
се изпраща и бланка за възражение, съдържаща указания за попълването й.
Обосноваване на възражението не се изисква съгласно нормата на чл.414, ал.1
ГПК, освен в случаите по чл. 414а, когато възражението е съпроводено с
твърдения за плащане на задължението, какъвто процесният случай не е.
Предвид изложеното, възнаграждението за подаване на възражение по
чл. 414 ГПК следва да бъде определено по реда на чл. 6, т. 5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. (в посочения смисъл – решение № 21 от 19.05.2021 г. по в. гр.
д. № 9639/2020 г. на СГС, II Д състав, решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в.
гр. д. № 4109/2019 г. на СГС, II Д състав, решение № 1451 от 16.06.2022 г. по
8
в. гр. д. № 3574/2022 г. на СГС, II Б състав, решение № 260510 от 12.10.2020
г. по в. гр. д. № 13206/2019 г. на СГС, II Е състав, решение № 915 от 3.02.2020
г. по гр. д. № 10962/2016 г. на СГС, ГО I-5 състав – в относимата им част
относно разноските за заповедното производство, определение №
1292/16.02.2022 г. по ч. гр. д. № 13860/2021 г. по на СГС, II A състав,
определение № 3262 от 1.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3474/2017 г. на САС, XII
състав, определение от 30.03.2023 г. по ч.гр.д. № 2248/2023 г. на СГС, IVА
състав и др.) – в редакцията й, приложима към датата на сключване на
договора за правна защита (21.08.2023 г.) – след изм. ДВ, бр. 88 от 04.11.2022
г., в размер на сумата от 200 лв.
От посочената сума в полза на процесуалния представител на
ответницата следва да се присъди сумата от 29, 90 лв.
От страна на процесуалния представител на ответницата се претендира
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за предоставена безплатна
правна защита и за исковото производство.
Съдът определя последното по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. в редакцията й, приложима към датата на сключване на
договора за правна защита (02.10.2023 г.) – след изм. ДВ, бр. 88 от 04.11.2022
г., в размер на сумата в размер на сумата 728, 27 лв.
От посочената сума в полза на процесуалния представител на
ответницата следва да се присъди сумата от 108, 88 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Р. Л. П. (с предишна фамилия –
Ф), ЕГН ********** дължи на „Т С ЕАД, ЕИК ., на основание чл.422 ГПК, вр.
чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, както следва:
сумата 3 745, 19 лв. главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот: апартамент № 97, находящ се в гр.
София, ж.к. „..... аб. № 126400, за периода м.06.2020 г. – м.04.2022 г., ведно
със законна лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 31.07.2023 до
изплащане на вземането;
сумата 443, 22 лв. мораторна лихва за периода 15.08.2021 г. – 20.07.2023
г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение от 08.08.2023 г. по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 43053/2023 г. на СРС, ГО, 62 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 3 745, 19 лв. до 3 802, 09 лв. и за
периода м.05.2020 г., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия – като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ ; иска за сумата над 443, 22 лв. до
9
449, 94 лв. мораторна лихва върху стойността на топлинната енергия за
периода 15.08.2021 г. – 20.07.2023 г.; иска за сумата 25, 10 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.06.2020
г. – м.04.2022 г.; иска за сумата 5, 53 лв. мораторна лихва върху цената на
дяловото разпределение за периода 15.08.2020 г. – 20.07.2023 г. – като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Р. Л. П., ЕГН ********** да заплати на „Т С ЕАД, ЕИК ., на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 117, 66 лв. разноски за заповедното и
сумата 426, 06 лв. разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „Т С ЕАД, ЕИК . да заплати на адв. В. В Т., личен № ., на
основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата 29, 90 лв. адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна защита за заповедното производство и сумата
108, 88 лв. адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
защита за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10